Мините на новия образователен закон вече гърмят: по-малко училища, още повече проблеми в оцелелите

На 30 септември 2015 г. се случва нещо важно в живота на България с отражение десетилетия напред – парламентът приема Закон за предучилищното и училищното образование. Друг нормативен регламент в сферата няма, българското школо ще е такова, каквото го „нарисува” новият закон. Той заменя действащия от 1991 г. и преправян 20 пъти Закон за народната просвета. Мисията му е наистина ключова – да формира умни и конкурентни българчета във все по-информационния и технологичен свят, а и да осъществи това в условията на брутална демографска криза.

Законът е обсъждан цели пет години от депутати, министри, журналисти, образователни експерти, редови учители, родители и ученици. Според данни на Министерството на образованието и науката (МОН) в дискусиите вземат участие над 6000 души, а неофициални информации сочат, че за „осигуряването на публичност” са похарчени над 10 млн. лв. (непотвърдена, но и неотречена сума от ресорния министър Тодор Танев през 2015 г.). За традиционно консервативна система като просветата и в общество, в което изучаването на децата (все още) е първостепенна ценност, новостите са важни и фундаментални – бетонира се принципът „Парите следват ученика”, който разорява малките училища; отваря се възможност за държавно финансиране на частни образователни заведения; променят се образователните степени, видовете училища, гимназиалното профилиране; въвеждат се нови изпитни системи; допуска се дистанционно обучение… „Положена е основата за истинска реформа”, въздъхва облекчено след финалното гласуване председателката на образователната комисия в парламента Милена Дамянова (ГЕРБ). Хиляди български учители днес обаче са в шок. Удивяват се, недоумяват и изнемогват пред „бъдещето на образованието”, предначертано от депутатите. Законът влезе в сила поетапно, с цялата си мощ важи от 1 януари 2017 г. – затова и оплакванията валят сега. Мините са десетки, не могат да се обхванат в един публицистичен материал. Спираме се на няколко, които най-пряко касаят учителската работа.

Чудото  „VII клас”

Може би най-фундаменталната промяна касае ниските образователни степени – основно образование вече ще се получава в VII клас, не в VIII, а гимназиалният период се разделя на два етапа – VIII-X клас и XI-XII клас. Завършването на първия ще осигурява нова диплома – „полусредно образование”.

Колкото и да са важни тези новости, липсват мотиви конкретно за тях при внасянето на финалния законопроект през 2014 г. Според експерти от неправителствения сектор промените са с цел да се „овладее” ранното отпадане от училище – много деца напускат след VII клас, поне да са с основно образование; вплетена е и надеждата да учат до полусредно. Въпреки че Конституцията е категорична: образованието до 16-годишна възраст в Република България е задължително! А седмокласниците завършват на 14 години. Дипломата след Х клас е съчетана и с правото на притежание на шофьорска книжка. Само че правилото за книжката важи от… 2022 г. Без отговор е най-важният въпрос: дали няма отпадащите деца да се увеличат след VII клас.

Ползите от „чудодейния” VII клас са мъгляви и в далечното бъдеще обаче кристално ясен е един проблем с днешна дата – голям и остър, касаещ все по-обезлюдяващите малки селища. Училищата в тях сега са предимно основни, тоест до VIII клас. Учениците са малко и значението на всяка бройка при формиране на училищния бюджет е огромно. Според новите правила в края на учебната 2016-2017 г., тоест настоящата, ще се дипломират два класа – VII-VIII. И понеже приемът на първолаци е традиционно нисък, това означава по-малко средства в делегирания бюджет за следващата година – на ръба или под него за оцеляването на училището; ако оцелее, със сигурност ще е за сметка на учителски съкращения. „Децата ни ще намалеят с около 20. Бюджетът ни тази година беше към 136 000 лв., които ни стигат единствено за заплати и осигуровки. За нашия тип училище на дете са отпускат 1800 лв., 20 деца са 36 000 лв. Значи догодина ще имаме с около 27-28% по-нисък бюджет. Сами преценете какво предстои…”, заяви директорката на основно училище от Централна България. Вместо да дофинансира, местният Общинският съвет обсъжда сливане с друго школо – реална ликвидация.

Ако училището все пак се запази, се отваря друг проблем – с премахването на VIII клас намалява учителският норматив. Нормативът е брой часове, които са нужни за щатна преподавателска бройка. Без нея на преподавателя не се води пълен стаж, често и заплатата му е по-ниска. Директор на училище в Родопите обясни проблема така: „Ако например се изискват 20 часа на седмица, то учителят по български вече ще може да прави 15. За другите 5 той ще трябва да преподава примерно по химия. Така децата ще бъдат обучавани по химия от човек, който не е специалист. Ако пък трябва да е специалист, кой ще е този, който ще дойде за 5 часа? Отваря се голяма беда с качеството на преподаване и нерешима с кадрите. Всъщност проблемът с норматива е основен в учителската професия, има го и сега в много училища, но ще се стовари като бомба върху основните. „Нет норматив, нет учител”, описа духовито ситуацията преподавател от Родопите.

И двамата директори съобщиха, че в момента се мъчат да направят училищата си обединени. Това е нов статут съгласно закона, който позволява в училището да се преподава до X клас. Само че и двамата не са оптимисти – за обединено училище се изисква по-голяма материална база, повече преподаватели със съответната специализация (запомнете това!), общински инвестиции, демографска обосновка за нуждата от такова училище и т.н. Миналата година МОН чистосърдечно призна, че очаква към една трета от всичките 1300 основни училища да кандидатстват за обединени. Другите или ще останат до VII клас, или… Данните на НСИ сочат, че за последните шест години основните училища са намалели от 1360 на 1322. Тенденцията от преди закона е ясна, а сега?

 

Пътувай на стоп

Малко по-горе стана ясно, че за обединени училища се изискват повече и широко квалифицирани педагози. Те по принцип са нужни за всяко училище. Такива кадри обаче липсват в стотици български селища. Училищата там ангажират преподаватели от голям град, най-често областния център. А за да стигнат до местоработата си, винаги досега им се поемаха пътните разходи. Сумите бяха плащани от държавата 100% (в много редки случаи при кратки разстояния към 80%). Само че новата година донесе изненада. Разказа ни я 29-годишна преподавателка от Добрич:

 „Пътувам всеки ден до Балчик. В двете посоки картата с намалението е 80 лева. От Нова година ми казаха, че ще бъде за моя сметка. Чистата ми заплата е 540 лв., извадете 80, значи ще работя за минимална. Да махам на стоп ли? Догодина явно ще трябва да търся друга работа.”

В новия закон без всякаква обосновка е записано, че пътят ще се поема само за педагози, чиято месторабота е в „малко населено място”. А в наредба от 16 януари т.г. МОН определя като „малки” селища под 5000 души население. Над 5000 обаче са стотици градчета, в които също няма кадри и те пътуват – и Балчик, и Каварна, Дряново, Девня, Чепеларе, Кнежа, Кубрат, Вършец, Твърдица, Сопот, Бобовдол, Сливница… – по минимум 7-8 от всяка област. Ако учителят живее в село, примерно Кипра, съседно на Девня, пътят му пак няма да бъде платен – просто защото Девня е над 5000 души. С анекс към колективния трудов договор от декември 2016 г. синдикатите се съгласяват чинно с това положение, като е вметнато условие – „при възможност пътните разходи се поемат от училищните бюджети”. Имат ли пари обаче бюджетите? „Вие как мислите? Откъде? Притиснати сме от обстоятелствата, най-вероятно пътят ще е за сметка на фонд СБКО (социално битово и културно обслужване – бел.авт.), който досега се даваше към заплатата. Питали сме Общинския съвет, но отговор няма”, ядосано заяви директорка от Варненска област. Проблемът е повсеместен, хиляди учители в момента негодуват. Защо ли синдикатите са (без)действали така? За Янка Такева, лидер на Съюза на българските учители към КНСБ, обосновано може да предположим защо – дъщеря й беше областен управител на София, назначена от ГЕРБ, самата Такева многократно е хвалила образователните инициативи на Бойко Борисов и е подкрепяла кампаниите на партията. От Учителския синдикат към „Подкрепа“ също подкрепиха закона при приемането му.

Няколко дни след като наредбата за орязаните пътни разходи придоби известност, МОН предприе демагогски пиар. Водено от трагичното за медийната действителност правило, че най-важно в едно съобщение не е съдържанието, а заглавието, министерството извести: „Повече пътуващи учители ще получават пари за транспорт”. В текста под това заглавие се съобщаваше, че условието е парите да дойдат от делегираните бюджети, като бе спестена подробността, че такива няма. А констатацията, че учителите с платен път се увеличават, директно бе самооборена с признание в края, че проблемът касае 25% от всички преподаватели (нищо работа, е логиката на МОН). Педагозите в България са към 80 000. Ако е верен процентът, засегнати са 20 000. Малко ли са?

Още по-малко права

В края на януари в медиите гръмна една вече разказвана от други училища история: агресивен третокласник тероризира съучениците си, родителите се вдигат на протест, директорката прави всичко възможно да реши проблема, не успява… Детето е преместено в друго школо, МОН казва, че с него ще работят специалисти, а от първото училище тъжно отвръщат, че при тях вече са работили… С преместването на малчугана проблемът не се решава, само сменя адреса. Но е единствен вариант някак да се реагира в ситуацията.

Припомнихме този случай, защото с новия закон това няма как да се случи занапред – детето ще остане да тормози абсолютно същите съученици. Законът забранява деца до IV клас не само да се местят от училище в училище, но и между паралелките. Има ли изход в такива неприятни ситуации, а и насред всеобщото усещане, че агресивните деца са увеличават? „Печелившо за всички решение няма. Но когато заради едно дете се рискува здравето на други 30, трябва педагогическите специалисти да имат право да решават как да постъпят с агресивното дете – дали да го преместят на индивидуална форма, на комбинирана, по друг начин… Има наистина ужасни случаи, които изискват или отделяне на детето, или пращането му в специализирано заведение. Досега за всяко действие се изискваше разрешението на родителя, а той обикновено се противи. Колкото и да е трудно, правата трябва да бъдат в ръцете на педагогическите специалисти – друго решение просто няма”, заяви бивш директор от Варна с дълъг опит. В новия закон, както стана ясно, правата на педагозите са стеснени още повече.

Имената на цитираните в статията хора бяха спестени, защото всички без изключение помолиха за анонимност. В системата на образованието цари изключителен страх – още един щрих към и без това изтерзания и смачкан от неволите български учител. Ясно е защо го е страх: Тенденция е учителят да е все по-безправен, все по-притискан, все по-зависим.