Интервю на Юлия Владимирова с Ан Саборан, представител на Френската комунистическа партия, координатор на връзките на партията с европейската левица. Активен участник в протестите Nuit Debout и голям критик на правителството на Франсоа Оланд.
Каква е позицията Ви по отношение на терористичния акт в Ница преди дни и каква е ситуацията във Франция?
Френската действителност за нещастие е много повлияна от атаката в Ница. Три дни сме в национален траур, след като злощастният камион премина 2 километра, прегазвайки хора, празнуващи превземането на Бастилията, и уби 84 човека, включително и деца. Това е отвратително събитие! Обществото ни е изморено от толкова много насилие. В момента сме солидарни с жертвите и близките им и се опитваме да не влизаме в глупави полемики, както вече някои десни представители направиха. Те казват, че правителството не е предотвратило нападението и затова има нужда от повече мерки за сигурност, че отново трябва да започнем да борим „радикалния ислям” и да спрем емиграцията. Горе-долу това е тяхната аргументация. От моята гледна точка, тази ситуация трябва да се разбира като резултат от агресивната външна политика, която увеличи броя на терористичните нападения от 11 септември насам. Ако наистина „Ислямска държава” поема отговорността за масовото убийство, е важно не просто да установим това заедно с профила на извършителя, а да разбираме и вътрешните причини за един такъв акт. Единствено политиката на мир и развитие в Близкия Изток, само социалната, образователна и демократична политика на Франция, може да бъде истинско средство срещу фашистката идеология на ИДИЛ. Много ме притеснява фактът, че правителството не предприема ход в тази посока, а наместо това се дава поле на крайнодесните да засилват влиянието си. През септември започваме кампания за мир с една единствена идея – „Сигурността вътре зависи от сигурността навън” и разбира се, ще се опитаме да фокусираме вниманието върху социалния въпрос във Франция. Правителството използва за втори път времето, за да приеме новата трудова реформа с член 49-3 от Френската конституция без вота на парламента. Това се предвиждаше. Протестното движение реши временно да прекрати протестите през лятото, но отново е обявена голяма демонстрация за 15 септември, този път, с цел да се отмени самият закон. Между 8 и 11 септември е фестивалът „Юманите” (голям фестивал, организиран от нашето списание, който събира всяка година близо 500 000 души), това също ще даде възможност да се мобилизират още повече хора.
Какво показаха протестите във Франция според Вас и как те повлияха на Европа?
Най-важното, което се видя в тези протести е, че има истинска борба срещу неолибералната политика, която се прилага навсякъде, но в частност към трудовия ни закон, а и трудовите закони, които се прилагат в другите европейски държави. И това, че хората се съпротивляват срещу този закон не е единственото. Важното е, че има критична маса от хора, мнозинството, от които успяха да се мобилизират и обединят около социална тема. Ако се върнем една година назад, когато във Франция бяха терористичните атаки и дебатът за идентичността (тоест кое е френско и кое не е, какво трябва да правим с мигрантите), то полето на този дебат беше много от полза за крайнодесните и социалната тема абсолютно беше изчезнала. От четири месеца вече има милиони хора, които се възпротивяват на трудовия закон и поставят социалния въпрос в дебата на страната ни. Това е нещо ново. Това е струя свеж въздух за левите сили като нас, а също така и за съюзите, например мобилизацията на един от важните съюзи като френската Обща конфедерация на труда, това е цял фронт от много такива съюзи. Но и много младежки организации. Това е коктейлът, който може да промени нещо във Франция. Това не е просто протест срещу трудовия закон, той е за нов тип общество. Nuit Debout казва: не можем да продължаваме така. Интересното в Nuit Debout е, че има основно млади хора, добре образовани, студенти, а също и хора, които работят в компании и са критични по темата с трудовия закон. Това са активни хора. Този тип хора например излязоха по улиците в Испания и по-късно се превърнаха в движението на „Възмутените”. Разбира се, аз се надявам, че подобно на Испания, ще да успеем да мобилизираме още повече хора, работниците, които бяха на улиците срещу закона, хората, които искат повече демокрация, повече власт в собствените им предприятия и фирми, както и в политическото поле, това би могло да бъде добър фронт на съпротива, който може да прерасне и в политически. На конгреса на Френската комунистическа партия предприехме нестандартна стратегия, с която да излезем на следващите избори, за да създадем общ договор с хората. Искаме да тестваме нагласите на хората и това какво искат те. Така се казва и нашата кампания: „Какво искат хората?” Имаме тази кампания, също така ще организираме големи дебати, за да попитаме всички хора. Не само, за да чуем анализите на тези, които каним, хора от профсъюзите, от различни такива общности, за да намерим с тях общ приоритет, да не говорим за кандидати, защото това е капан във Франция, винаги вниманието се концентрира върху личностите, няма дебати за програмата. Ние знаем много добре, че ако искаш да преведеш на езика на политиката какво се случва в обществото, не е един кандидатът, който може да го направи. Затова се опитваме да намерим други форми за създаване на решения. В края на октомври ще организираме народен вот, с пунктове навсякъде в страната, чиято основна цел ще е достъпността на този пакт за обединение, идеята е да направим политиката по-достъпна до хората и да дадем власт на хората. Ако успеем да постигнем обща лява кандидатура, на базата на този пакт, това ще е голям успех за хората. Това е голямо предизвикателство, всеки вече е попадал в капана на президентските избори.
Ще се обедините с други партии, така ли? Кои са те?
Да, сега се опитваме да направим един обединен ляв фронт. Поканили сме всички леви партии, които отхвърлят сегашния така наречен „ляв президент” Оланд. Този процес е много интересен и е най-добрият вариант да изградим бъдеще. Ние не знаем дали ще успеем като сила на следващите избори, но дебатът, който ще направим, ще бъде важен. Да видим хората, които ще тръгнат по този път и които ще се обединят. Да се види, че в цяла Европа има обединени граждани срещу политиката на остеритет. Дори и от социалистическата партия на Оланд има много хора, които напускат или пък остават, но са против линията, която той има. И ако ние отворим вратата за тях, предизвикателството за нас ще е да им покажем нещо наистина ново и различно, друг опит. Това е ангажиментът на моята партия. Най-важното е да преведем в политиката тези мащабни граждански сили с желание за нов ред.
Как си обяснявате този парадокс, че едновременно из улиците на Франция се случват тези масови демонстрации, които са леви и настояват за социална справедливост, в същото време расте популярността на Националния фронт?
Мисля, че откакто се появи движението Nuit Debout, от около 4 месеца, на Националния фронт му е доста трудно и рейтингът му спада. Но защо те са силни? Просто, защото няма истинско ляво. Кризата на лявото прави тези партии силни. Партии като Националния фронт са добри в това да трансформират народния гняв и възмущение в техния така наречен патриотизъм, който е много спорен, тъй като те казват: „Ние сме патриоти, вярваме, че Франция не може да промени нищо в Европа, заради това трябва да напуснем.” А това е много противоречиво. Според мен проблемът е, че няма надежда, която да ни обедини. Заради това се опитваме да направим този пакт. И ако говорим за гласуване, една от чертите на политиката на Оланд е да държи много от хората от работническата класа далеч от политиката и гласуването. Това са много леви хора, които остават вкъщи, излъгани, с ужасното чувство на безпомощност, знаейки, че дори да гласуват за ляв президент, няма да получат политиката, която се очаква от него. Ето причина за подема на Националния фронт – левите избиратели си остават вкъщи. Националистите имат популистки начин на правене на политика, критикуват много сериозно елитите, но не дават идея за борбата да ги променим. Ако имаш хора, безпомощни хора, е много лесно просто да им говориш. Хората са гневни на цялата ситуация, но тези партии не предлагат промяна, те само критикуват. Това просто е другото крило на същите сили на Капитала, знаем това от години.
Защо е толкова трудно да се обединяваме около социални проблеми? Виждаме Nuit Debout , видяхме „Възмутените”, Гърция, но в Източна Европа тече обратният процес, социалното се изтласква като маловажно и се набляга на популистки лозунги.
Мисля, че сме загубили доста от идеологическата си борба през последните 30 години. Няма алтернативи на Маргарет Тачър и идеята, че неолиберализмът е единственият път на развитие и културата на пазара. Може би това ще се промени тъкмо сега. Аз съм оптимистично настроена. Защото много хора виждат безумието на тази система. Виждат ролята, която играят банките и финансовия диктат навсякъде по света. Мнозинството от хора виждат накъде върви светът и посоката не им харесва. Основната идеологическа борба, която трябва да поведем сега е, че не съседът ни е враг, а капиталистическата система. Така можем да се обединяваме около социалните теми. Не трябва да чакаме, а да бъдем активни. Кой би помислил, само преди година, че във Франция ще тръгне такова огромно движение на недоволство. Не казвам, че трябва да чакаме за голямата революция, но мисля, че се намираме в много интересен период, в който всичко може да се случи, защото няма рамка. Вижте състоянието на ЕС, дори и в буржоазната класа има дебати за това как най-добре да се обслужва капитализмът, това се случи всъщност с Брекзит. Това са две линии – но и двете са неолиберални, въпросът е дали да е нашата неолиберална стратегия (британската) или европейската. В ЕС няма институция, която да е готова да реши това, да маневрира.
Как мислите, че ще се развие протестът? Смятате ли, че нещо трябва да се промени в него, за да не угасне енергията на млади хора?
Много сложен въпрос, защото ние имаме решението, но наистина хората трябва да продължат да излизат. Какво може да ни направи по-силни и да задържи това движение? Трябват ни победи. Имаме проблем с това правителство, което е готово на всичко, макар и то да загуби битката политически, още от самото начало, има проблем с една недемократична процедура, която съществува в нашата конституция. Ако загубим, няма да загубим всичко, но ако успеем, всичко много ще се промени. За мен най-важният въпрос сега е как да пренесем тази енергия в полето на политиката и хората, работниците, да се чувстват представени в тези институции.
Как медиите отразиха Nuit Debout и останалите протести на работниците?
Първоначално се бяха фокусирали на младежките движения по улиците и изобщо не отразяваха работниците, които протестират. Медиите се опитаха да разделят и противопоставят двата протеста, но не успяха, защото ние сме заедно. От една страна работниците представляват една друга част от обществото, а в Nuit Debout са образовани млади хора, по-скоро висока-средна класа. Медиите се опитваха да дискредитират протестите, да ги опишат като вандалски прояви и така нататък. Но те загубиха, защото мнозинството от общественото мнение във Франция подкрепя движението и е против трудовия закон. И мисля, че това е голям провал за правителството. Имаше и един друг елемент в отразяването на протестите – Nuit Debout често беше представяно като един вид културна сбирка, фестивал или нещо подобно. Отново начин да се омаловажава смисълът на движението и неговите искания и цели.
Европа на нациите ли ще видим в бъдеще след резултатите от Брекзит?
Трябва да си припомним историята на Европа – ако се увеличава национализмът, ще има войни. Трябва да намерим начин да изградим нов тип партньорство и отношения помежду си, запазвайки респекта към националната държава и суверенността на хората, но в същото време да можем да имаме общи политики по въпроси, които могат да бъдат постигнати от всички заедно. Например имаме нужда от обща политика по бежанския въпрос – или всички да затворят границите си, или всички да ги отворят. Но този въпрос няма как да бъде решен от всеки поотделно. Ние по-скоро подкрепяме регионалното сътрудничество в глобалния свят, то да е по-демократично и с повече социални ключови въпроси.