Държавният преврат в Украйна, наречен на политически език „криза”, предизвика рязко влошаване на отношенията между Европа и Русия, което удобно се очакваше от САЩ. За Вашингтон нещата се подреждат добре: НАТО вече има в Украйна обща граница с Русия. Американските корпорации сложиха ръка върху стратегически важната газова инфраструктура на Украйна. Международният валутен фонд хвана за дълго в мъртва хватка финансите и икономиката на страната. А Европа получи сигурност, че ще намали зависимостта си от руския газ (макар и след десетина години ) с внос на американски втечнен газ. Украйна е предвидена в комбинацията единствено в ролята на васален пазар за международните корпорации и длъжник на МВФ, очакващ хипотетичното си членство в ЕС. От тук нататък евроатлантическите партньори спокойно могат да финализират плановете си. Тази отговорна задача е възложена на новоназначената Европейска комисия. От нея се очаква тя да блокира всички опити на Москва да изгради независима от транзита на Украйна газова инфраструктура. Впрочем новата Еврокомисия се формира в разгара на украинската криза и този фактор се оказа решаващ при подбора на кандидатите. В сложната система за разпределяне на пълномощията за главен разпоредител с енергийната политика и вицепредседател на комисията бе определен представителят на Словакия Марош Шефчович. Създаването на специален пост във висшето ръководство на ЕС е индикатор за значението, което Европа отдава на енергийните въпроси. Шефчович си постави за решаване две основни задачи. Първата и най-важната е да възпрепятства всички действия на „Газпром” по изграждането на независима транзитна инфраструктура и да ограничи доставките на руски газ на европейския пазар. Втората е свързана с координацията на работата на екипите по проекта за Европейски енергиен съюз. За изпълнение на първата задача Шефчович задейства „брилянтната” стратегия на ЕС, която се върти около т.нар. Трети енергиен либерализационен пакет. Става въпрос за традиционно прилагания в такива случаи трик, пакет от закони, който да бъде използван като юридическо оръжие на Европейската комисия срещу „Газпром”. Тази тактика действа безотказно и за всички беше ясно, че развитието на проекта „Южен поток” ще бъде спряно. В едно свое изказване Герхард Шрьодер резюмира действията на комисията, като отбеляза: „Бюрократичните трикове на ЕС спряха строителството на „Южен поток”. Същият модел беше приложен преди това и по отношение на газопровода OPAL, съединяващ „Северен поток” с вътрешноевропейската газова инфраструктура. В конкретния случай комисията пренебрегна факта, че няма други кандидати, които желаят да използват газопровода, и разреши на руската компания да използва само 50% от капацитета на тръбата. Втората задача Шефчович също изпълни успешно и в предвидения срок. На 25 февруари 2015 г. официално бе учреден Европейският енергиен съюз. Основната цел, залегнала в енергийната стратегия на съюза, Шевчович дефинира ясно и точно: „ЕС трябва да сложи край на зависимостта си от Русия и трябва да подкрепи Украйна като транзитна страна на руските газови доставки”.
Приоритет на новоучредения съюз е да структурира в границите на европейската общност единна, устойчива енергийна система, работеща по установени правила и процедури за взаимопомощ между страните, в случай че възникнат проблеми с доставчиците на енергийни суровини. За тази цел се предвижда изграждането на терминали за LNG доставки (втечнен газ), газохранилища и широка мрежа от вътрешноевропейски газопроводи. На по-късен етап Енергийният съюз си поставя за задача да разработи механизъм за съгласуване с Еврокомисията на договорите за внос на газ в страните от Евросъюза. Както и да има единна политика за закупуване на енергоресурси. Срещу това намерение на Европейската комисия остро се противопоставят частните енергийни компании, позовавайки се на законите за защита на конкуренцията и търговската тайна. Тяхната позиция се споделя и от федералното правителство на Германия. По този повод „Дойче Веле” цитира министъра на икономиката на Германия: „Съвместни (от името на всички страни – членки на ЕС ) преговори могат да се провеждат само по изключение”. Също в тази връзка директорът на Фонда за национална енергийна сигурност на Русия Константин Симонов коментира пред „Взгляд” предложението на комисията по следния начин: „Това е пълно разрушаване на пазара, разрушаване основите на конкуренцията и връщане назад към социалистическото газово разпределяне”. Еврокомисарят по енергетиката и климата Мигел Ариас Канете (уличен в конфликт на интереси като собственик на акции и ръководител на две нефтени компании в Испания) пренебрегна забележките на участниците в дискусията и директно прескочи в бъдещето. Той предложи в рамките на обсъжданията между ЕС и САЩ на договора за Трансатлантическо партньорство (TTIP) енергетиката да стане основна част от договора, а трансатлантическата търговия с природен газ да бъде свободна: „Ние не трябва да се ограничаваме само в рамките на TTIP. Ние сме длъжни да наложим нашия подход в целия свят, особено в страните, където държавата има определяща роля в сектора на енергетиката”. Като приоритетно направление за доставки на природен газ Еврокомисията официално определи т.нар. „Южен коридор”, по който се предвижда първоначално да започнат доставки на около 10 милиарда куб. метра природен газ от Каспийския регион по газопровода TANAP с възможност за поетапно увеличаване на мощността му до 16 милиарда куб. метра, а през 2028 г. и до 31 милиарда, от които 6 милиарда ще остават в Турция. За финална отсечка на „Южен коридор” комисията планира да бъде построен Трансадриатическият газопровод (ТАП) от Турция през Гърция и Албания до Сан Фока, Италия. ЕС оцени инвестициите в „Южен коридор” на около 42 милиарда евро, а доставките на газ се очаква да започнат през 2019 г. Разчетите обаче показват, че през 2023 г. Европа може да разчита максимум на 20 милиарда куб. метра газ, който би могъл да се доставя по направлението на „Южен коридор”, включително и с потенциални доставки от Близкия изток. Този обем в кризисни ситуации може само да допълва основните доставки, но без друг източник на газ той ще обезпечава под 4% от нуждите на природен газ в ЕС. „Газпром” доставя в ЕС около 150 милиарда куб. метра газ, тоест доставките по „Южен коридор” ще намалят зависимостта от Русия с около 5%. В допълнение енергийната стратегия предвижда също така алтернативни доставки от Туркменистан и Алжир. Предложението на Шефчович беше одобрено от лидерите на страните в общността на 20 март 2015 г. Разбира се, страните одобриха само принципите, предстои да започнат тежките преговори по детайлите. Изобщо всички планове вървяха без засечки до посещението на руския президент на 1 декември 2014 г. в Турция. Бомбата се взриви, когато Владимир Владимирович заяви пред турските медии: „Прекратяваме „Южен поток”, газопроводът няма да мине през Югоизточна Европа. Русия ще построи тази тръба до Турция, а по-нататък, който иска да ползва руски газ, нека сам да прокарва тръби”. По-късно шефът на „Газпром” Алексей Милер заяви, че вече има подписано споразумение с турската компания BOTAS Petrоleum Pipeline Corporation за строителството на газопровода, който ще включва четири линии с общ капацитет от 63 милиарда куб. метра природен газ. Предвижда се газопроводът да тръгва от руския град Анапа и 650 км да следва проектното трасе на „Южен поток”, след което да направи завой към Турция и да продължи по ново трасе с дължина 250 км до турския град Каякьой. Първата от четирите линии с капацитет 15,75 милиарда куб. метра природен газ се очаква да бъде въведена в експлоатация през 2016 г., а стойността й ще възлиза на около 6 милиарда евро. Неочакваната новина шокира Европейската комисия. Шефчович, макар и възпитаник на Московския държавен институт за международни отношения, в този случай не успя да предвиди асиметричния отговор на руснаците. Промяната в стратегията на Русия не води само до преформатиране на отношенията с ЕС. Последвалите събития дават да се разбере, че гамбитът с тръбите ще продължава да предизвиква още дълго време масирани геополитически сътресения в цяла Евразия. Решението на „Газпром” отново отвори всички считани за отдавна закрити опции на глобалния газов пазар и изнерви играчите. Започва трескаво прекрояване на енергийните стратегии. Всеки гадаеше какво се крие зад „коварния” план на руснаците и предлагаше нови трасета за газопроводи, хъбове и интерконектори. Даже и българското правителство, което с решението си за спиране на строителството на „Южен поток” бе определено от Москва като „ненадежден партньор”, взе участие в общия хор. България и Румъния, иронично определяни като „пуделите на Вашингтон”, по инициатива на словашкия газов оператор започнаха да чертаят трасе на нов газопровод, наречен Еastring. Естествено, никой от тях нямаше никаква представа откъде може да дойде газ, но българските политици имат навика да подхранват своята суета с фантазии за помпозни начинания. От страна на Европейската комисия първата реакция беше малко първосигнална. Господин Шефчович заклейми действията на Москва и я обвини във всички смъртни грехове. С надеждата, че това е някакъв блъф на руснаците, еврокомисарят реши, че при посещението си в Москва през януари 2015 г. ще успее да ги притисне и да възстанови силната (според него) позиция на Брюксел. За съжаление срещите с руското държавно ръководство и с „Газпром” не протекоха в очакваната от него посока. Още по-неприятна изненада му сервира Алексей Милер с информацията, че през 2019 г. през турския газопровод ще се пренасочат всички експортни транзитни потоци, които сега преминават през Украйна, а ЕС ще трябва да изгради газова инфраструктура до границата с Турция, за да има възможност да получава газ по текущите договори. От своя страна министърът на енергетиката на Русия и член на Борда на директорите на „Газпром” Александър Новак недвусмислено даде да се разбере, че новата голяма игра около „Турски поток” и бъдещето на енергийните отношения с Евросъюза едва сега започва. Оценките на руските медии за резултата от посещението на Шефчович почти не се различаваха една от друга. Така например на 15 януари 2015 г. РИА Новости направи следния коментар: „Първата визита на Шефчович е трудно да се нарече продуктивна. Европейският чиновник планираше да обсъди с руските си колеги редица въпроси, включително споразумение за доставки на руски газ за Украйна и съдбата на „Южен поток”, но нещо не се получи. Еврочиновникът видимо беше толкова удивен от развитието на събитията, че определи намеренията на „Газпром” за накърняващи имиджа на компанията като надежден доставчик”. На 19 януари 2015 г. в интервю за руския сайт РБК господин Шефчович заяви: „С проекта „Турски поток” и намеренията си да насочи през него цялото количество природен газ, пренасян сега през Украйна, „Газпром” най-вероятно нарушава действащите договори с европейските държави. В тях много ясно е записано къде точно се доставя този газ. И това определено не е границата между Турция и Гърция”. Според господин Шефчович излиза, че юристите на „Газпром” явно не си четат договорите и той им прави неоценима услуга, като им ги напомня. Факт е, че отношенията между Европа и Русия по въпросите на енергийното партньорство никога не са били прости, но и двете страни винаги са се стремили да поддържат един относително конструктивен диалог помежду си. Към настоящия момент въпреки острия конфликт обвързаността между тях все още остава много висока. В енергийния баланс на ЕС през 2014 г. руските доставки на природен газ заемат над 30%. Това говори, че колкото и да се стараят европейските комисари, този значим дял в кратки срокове трудно може да се промени. По този повод на тристранната среща ЕС–Украйна– Русия, проведена на 20 март 2015 г. в Брюксел, руският министър на енергетиката Александър Новак в интервю за тв канала „Русия 24” заяви: „ЕС няма да мине без Русия като доставчик на енергоносители. Ролята на Русия в създадения Енергиен съюз ще се обсъжда на берлинската конференция през април. Тогава ще се разисква и взаимодействието между Европа и Русия в енергетиката. Засега не е ясно как ще изглежда Енергийният съюз, защото сегашната концепция предизвика огромни спорове”. Новата стратегия на Енергийния съюз трябваше да представи Пътната карта на действията, които трябва да се предприемат, за да се намали зависимостта от руския газ. Но нищо ново не бе показано. От предложенията личеше, че комисията има намерение да копира практиката, довела до провала на амбициозния проект „Набуко”. Независимо от високата политическа заинтересованост за неговата реализация той остана на хартия поради липсата на практически стъпки от страна на европейските институции. За европейските чиновници единствените известни начини да се решават проблемите си остават „регулациите”, политическото говорене или упражняването на политически натиск, когато те решат, че такъв се налага. С определянето на „Южен коридор” като приоритетно направление за доставки на природен газ ЕС фактически отново се върна към проваления модел „Набуко” в леко модифициран вариант. След отказа на Русия от „Южен поток” Еврокомисията реанимира също така провалилата се преди идея за Транскаспийския газопровод, като побърза да обяви официално, че той става част от Южния енергиен коридор. Причината защо с такава настойчивост Брюксел се стреми пак да прокара Транскаспийския проект се корени още в далечната 1996 г., когато Вашингтон за първи път постави в дневния ред на каспийската геополитика идеята за газова връзка между туркменското пристанище Туркменбаши и азербайджанската столица Баку. Целта на Америка тогава бе да провали замисления проект за газопровод от Туркменистан до Турция през Иран и да пренасочи по новото трасе изнасяния по това време от Туркменистан газ за Русия. Американското правителство финансира предпроектното проучване на Транскаспийския газопровод, с изпълнението на което се зае станалата печално известна по-късно компания „Енрон”. В началото на 1999 г. компанията представи проучването си, което предвиждаше да се построи тръба с дължина 2000 км, която да пресече Каспийско море, след което през Азербайджан и Грузия да достигне до Турция. Първоначалният капацитет на газопровода беше планиран за 10 милиарда куб. метра с възможност за увеличение до 30 милиарда. Администрацията на Клинтън предложи проектът да бъде кредитиран от американската Ексимбанк с 2 милиарда долара, а за строителството му бързо се учреди консорциум от американски фирми. Изпълнението на газопровода трябваше да приключи в срок от 28 месеца. През втората половина на 1999 г. обаче се появиха първите пукнатини в плановете за реализация на проекта. Азербайджан изведнъж откри „малка” грешка в своето предпроектно проучване за находището „Шах Дениз”. Грешката се състоеше в това, че в „Шах Дениз” няма запаси от нефт, както показваше проучването, а запасите се оказаха основно от природен газ. Тази „незначителна” разлика, естествено, постави Азербайджан автоматично в позицията на бъдещ ключов експортьор (това веднага промени конфигурацията с Туркменистан) на природен газ в региона. Държавното ръководство на страната побърза да осребри тази промяна и поиска да придобие собственост върху 50% от мощностите на Транскаспийския газопровод, което президентът на Туркменистан възмутено отхвърли. Проблемите се увеличиха още повече в края на 1999 г., когато Владимир Путин стана президент на Русия. Първото, което Владимир Владимирович направи в региона, бе да активира позамрялата политика за контрол от страна на Русия върху газовия износ от Централна Азия. Едновременно с това Москва ускори работата по проекта „Син поток”, което постави под въпрос успешната реализация на транскаспийския газ на турския пазар. Но най-сериозната причина, която впоследствие доведе до провала на транскаспийския проект, се оказа нерешеният въпрос за правния статут на Каспийско море. Като вътрешен воден басейн то не попадаше в юрисдикцията на международното морско право. В същото време Русия и Иран не бяха съгласни в акваторията и по дъното на морския басейн да се извършват строежи на газопроводи, докато не се постигне окончателно споразумение за подялба на акваторията. През 2000 г. „Дженерал Илектрик” и „Бехтел” напуснаха консорциума, след което той практически се разпадна и проектът бе замразен за неопределено време. През 2011 г. ЕС реши самостоятелно да поеме инициативата за възстановяване на проекта. На 12 септември 2011 г. Европейският съвет даде мандат на Европейската комисия да преговаря с Туркменистан и Азербайджан за сключване на юридически обвързан договор за строителството на тръбата по дъното на Каспийско море. От процедурна гледна точка тази стъпка на ЕС представляваше безпрецедентен акт на овластяване на комисията да договаря инфраструктурен проект от името на тогавашните 27 държави – членки на общността. Рисковият ход бе продиктуван от паниката, обзела Брюксел, че изпуска последния шанс да осигури газ за проекта „Набуко” по т.нар. „Южен коридор”. В отговор на това предложение президентът на азербайджанската нефтена компания СОКАР Ровнаг Абдулаев заяви: „Транскаспийският проект не е наш проект. Това е проект между Туркменистан и ЕС”. Най-разочарован от неблагоприятното развитие на ситуацията остана Вашингтон. САЩ оцениха провала на проекта „Набуко” като отслабване на американските позиции в т.нар. „Голям Близък изток” и респективно като засилване на влиянието на Русия на европейския енергиен пазар. Затова Брюксел и Вашингтон отчаяно се опитаха да открият някакъв вариант за спасяване на, общо взето, неспасяемия проект „Набуко”. Решението беше намерено с цената на драстично „орязване” на първоначалния проект и в средата на март 2012 г. „Файненшъл Таймс” съобщи, че „съкратеният” вариант на газопровода, наречен „Набуко-запад”, е одобрен от акционерите. Идеята беше да се свърже газопроводът TANAP от европейската част на Турция с българската газопреносна мрежа, след това да бъде продължен до Австрия по проектното за „Набуко” трасе. В плана имаше само един неизяснен въпрос. Никой не беше в състояние да каже кога Азербайджан ще може да осигури допълнителни количества газ, след като дори сегашното находище „Шах Дениз 2” все още не бе напълно разработено, а останалите полета в Каспийско море се намираха в начален стадий на проучване. Акцентът върху каспийските проекти от страна на ЕС явно има не толкова икономически, колкото политически смисъл. Това предполага, че в подходящ момент те ще бъдат използвани като геополитически коз в битката с Русия. За това говорят фактите, че „Южен поток” бе спрян, американски оператор пое контрола върху украинската газова инфраструктура, освен това САЩ силно засилиха натиска за пренасочване на експортните потоци на централноазиатските републики извън обсега на Русия. Явно САЩ и ЕС планират да ограничат достъпа на руски газ до европейския пазар, като контролират транзита през Украйна и отнемат възможността на Русия да изкупува и експортира централноазиатски газ. Агресивната атака, предприета от Евроатлантическия съюз, постави Москва в съвършено нова, враждебна обстановка. В отговор на Брюксел „Газпром” предприе три нестандартни хода, с които кардинално ревизира газовата си политиката. За да намали зависимостта си от Европа, „Газпром” договори с Китай изграждането на газопровода „Силата на Сибир” с капацитет 60 милиарда куб. метра. С това Русия показа, че ще търси растеж на азиатския пазар и най-вече в Китай, а не в зависимия от САЩ и политически парализиран Европейски съюз. Вторият ход на руската страна бе да прекрати проекта „Южен поток” и да пренасочи трасето на газопровода към Турция. Промяната в дестинацията на газопровода бе напълно логичен бизнес ход, тъй като Турция е вторият най-голям клиент на „Газпром” след Германия. По-голям от България, Унгария и Австрия, взети заедно. Третият ход бе свързан с решението доставките на природен газ да се ограничат до европейските граници, а ЕС сам да инвестира във вътрешната си газова инфраструктура. Това решение също има логична обосновка, защото в този случай „Газпром” има възможност да построи нови разпределителни хъбове, един на гръцко-турската граница и един за втечнен природен газ в Средиземноморието. Това ще даде възможност на Русия да структурира единна газоразпределителна мрежа, способна да пренася природен газ от всяка точка на страната до всички хъбове по нейните граници. За последните две решения шефът на „Газпром” и министърът на енергетиката Александър Новак заявиха, че те не са плод на случайно хрумване, а на „предварително обмислена стъпка, съгласувана с държавното ръководство”. За допълнително укрепване на пазарните си позиции Русия започна да разглежда възможностите, които дава опцията за доставки на компресиран газ. Широката мрежа от регазификационни терминали в Европа позволява без сериозни инвестиции в газопроводната инфраструктура да се използва свободният капацитет на „Ямал” и да се допълват доставките по съществуващите газопроводи с компресиран газ. С решението си доставките на природен газ да достигат само до европейската граница компанията демонстрира своята готовност в бъдеще да се съобрази с изискванията на Третия либерализационен пакет. Това нейно намерение се подкрепя и от факта, че „Газпром” реши да се откаже от обмяната на активи със своя немски партньор BASF. Обмяната предвиждаше руската страна да получи монополен пакет акции в BASF с права за търговия и складиране на газ в ЕС, която практика също попада под рестрикциите на Третия либерализационен пакет. Друга, още по-кардинална стъпка за либерализиране на газовия пазар, която в момента обсъжда „Газпром”, е идеята да се предостави достъп на централноазиатския и азербайджанския газ до руската газопреносна инфраструктура за експорт в Европа. Една от причините за това е нерентабилността на централноазиатския газ, след като Туркменистан започна да го продава на пазарни цени, а „Газпром” да го транспортира за своя сметка до европейските потребители. През 2007 г. „Газпром” е закупил общо 60,7 милиарда куб. метра централноазиатски природен газ. След въвеждане на политиката за продажба на пазарни цени покупките на руската компания през 2013 г. намаляват до 29,86 милиарда куб. метра. Причините за това намаление на изкупуваните обеми не са само ценовите условия, защото през 2008 г. Москва сама предложи да повиши цената на закупувания туркменски газ до нивото на средните газови цени на едро, по които „Газпром” продава в ЕС и Украйна. Това решение на руската компания доведе до двойно увеличение на цената, която плащаше за централноазиатския газ. Намалението на изкупуваните обеми по-скоро означаваше, че Москва премества акцента от едромащабната геополитика към „правенето на пари”. А това неизбежно е свързано с рентабилни продажби, а не със загуба на пари. Малко след това Москва спря изпълнението на подписания през април 2003 г. 25-годишен договор с Туркменистан за покупка на 2 трилиона куб. метра природен газ. При тази промяна в политиката, естествено, че за Русия ще бъде икономически по-изгодно да предостави част от транспортния си капацитет на страните доставчици от региона, което да й гарантира предсказуем приход от транзитните такси, отколкото да изкупува нерентабилен газ. За Европа, особено след учредяване на Енергийния съюз, възможността пряко да се договаря със страните от Централна Азия безспорно също е позитивен факт. За централноазиатските републики възможността да използват северното експортно направление на Русия е вариант да избегнат риска от наличието само на един мощен купувач в лицето на Китай. От друга страна, това им позволява да установят пряк диалог с Евросъюза в газовата сфера. Същевременно Москва, давайки достъп до транзитните си газопроводи, практически обезсмисля претенциите на ЕС към „Северен поток”. Появиха се даже слухове, че Москва търси възможност за сделка с ЕС. Анализаторите предполагат, че „Газпром” ще поиска от Еврокомисията да получи разрешение за разширяване на „Северен поток”, а в замяна ще предложи да спре строителството на „Турски поток”. Ако се постигне такава договореност, Русия ще може да транзитира по „Северен поток” около 110 милиарда куб. метра природен газ, като мощностите на газопровода OPAL ще бъдат също увеличени и оптимално натоварени. В този случай „Газпром” няма да бъде конкурент на азербайджанския газ, доставян по „Южен коридор”, а ЕС няма да инвестира в газова инфраструктура до гръцко-турската граница, за да получава руски газ. Също немаловажен е и фактът, че ако има такова решение, в бъдеще няма да се налага Русия и ЕС поотделно да строят паралелни, скъпоструващи и крайно политизирани газопроводи, какъвто е Транскаспийският проект, и ще избегнат прекомерната си зависимост от Турция. Решението за замяна на проекта „Южен поток” с „Турски поток” постави в съвсем нова ситуация Балканите и ЕС. С „Турски поток” за кратък период от време на територията на Турция ще се концентрира огромно количество газ. След спирането на транзита през Украйна през „Турски поток” ще влизат 63 милиарда куб. метра природен газ. „Син поток” ще доставя около 16 милиарда куб. метра, като се предвижда капацитетът му да бъде увеличен до 19 милиарда. По газопровода TANAP ще влизат първоначално 10 милиарда, а впоследствие 16-20 милиарда куб. метра природен газ. Ако се реализира и Транскаспийският газопровод, допълнително по него ще се доставят още 10 милиарда. Очаква се, когато се нормализира обстановката в Сирия, да бъде завършен газопроводът Arab Pipeline, който също ще доставя 10 милиарда куб. метра газ от Египет през Йордания и Сирия. Освен това към Турция в средносрочна перспектива възможността да започнат доставки на природен газ с ирански и иракски произход е напълно реална. В случай че се реализират всички проекти, през Турция ще преминават приблизително 25% от доставяния в Европа природен газ. Москва не може да не си дава сметка, че с изграждането на „Турски поток” поема сериозен политически риск. Руската страна натрупа достатъчно негативен опит от взаимоотношенията си с Турция при експлоатацията на газопровода „Син поток”, когато Анкара едностранно преразгледа първоначално договорените цени в своя полза. Отчитайки амбициите на турската страна да стане мащабен енергиен хъб, рискът да използва този си статут за извличане в бъдеще на политически ползи застрашително нараства. При сложните отношения между Брюксел и Анкара турската страна може да използва газовия транзит като инструмент за натиск върху ЕС. Завоят на руските газови проекти към Турция пропука картела между Русия и Азербайджан. Руският газ от „Турски поток” според плановете ще стига на гръцко-турската граница на същото място, където ще излиза и азерският газ. Наличието на такива количества газ от различни източници отново възкреси идеята на „Бритиш Петролиум” за проекта „Набуко-запад”. Проектът за интерконекторна връзка от Турция до Австрия през България също не е отпаднал от т.нар. проекти от общ интерес на Европейската комисия. По турския интерконектор теоретично би могло да се транзитира както азерски, така и руски или LNG газ от пристанищата в Турция. Засега обаче след разразилата се газова война намеренията на „Газпром” като че ли нямат много допирни точки с плановете на Европейската комисия, а по-скоро се конкурират с тях. Например за крайна точка на газопровода „Турски поток” е определена Италия, като се очаква той да бъде въведен в експлоатация през 2016 г. с начална мощност от 15,75 милиарда куб. метра и възможност за увеличаване на капацитета до 63 милиарда куб. метра природен газ. В същото време TANAP-ТАP (от Азербайджан през Грузия и Турция–Гърция, Албания и Италия) ще стартира с капацитет 10 милиарда куб. метра през 2019 г. с възможност за увеличаване на капацитета до 16 милиарда. Ако вземем предвид, че планираният капацитет на „Набуко-запад” е от 10 до 23 милиарда, а чак след 2023 г. евентуално TANAP ще може да осигури такова количество газ, то става очевидно, че в близка перспектива предимство има руският доставчик. Европейската комисия в този случай има полезен ход, който би могла да използва при неблагоприятно за нея развитие на ситуацията. След като бъдат прекратени доставките през Украйна, транзитните газопроводи на България в посока Турция с капацитет от около 24 милиарда куб. метра остават без суровина. Посоката им на транзитиране може да се обърне, като в този случай азерският и руският газ, доставян в Турция, ще потече към Централна Европа през България, без да се налагат големи инвестиции в газопровода „Набуко-запад”. Не е ясно дали руският доставчик ще се съгласи с такова решение. Съдейки по действията, които предприема „Газпром”, по-скоро изглежда, че компанията има намерение да отстрани или най-малкото да контролира конкурентния Азербайджан. „Газпром” няма да остави Европейската комисия да диктува правилата на играта. Интересно е внезапното посещение на азербайджанския президент Илхам Алиев в България. Трудно може да се определи дали с предложението, което направи към „Булгартрансгаз” да закупи акции в Южния газов коридор, Алиев се стреми да се еманципира от руската зависимост и търси съюзници. Или доколкото са известни личните му приятелски отношения с руския президент Путин, той само набира разузнавателна информация за плановете на Евросъюза. Освен това от горчивият опит, който имат с „Южен поток”, руснаците едва ли ще се ангажират с проекти, в които участва България, какъвто е проектът „Набуко-запад”. Интерес буди и един друг факт, който някак си остана незабелязан на фона на големите газови новини. След спирането на „Южен поток” строителната фирма „Стройтрансгаз”, която беше спечелила търга за строителството му, подписа споразумение с македонското правителство за изграждане на отсечка от газопровод, който да тръгва от гръцко-турската граница през Македония до Сърбия. Стойността на проекта е 75 милиона евро, от които Скопие ще заплати 15 милиона. В същото време Сърбия води разговори с Унгария и Австрия за продължаване на това трасе до Баумгартен в Австрия. Ако този проект се реализира, той ще бъде значително по-конкурентен от „Набуко-запад” поради факта, че газът за него е осигурен и транспортното разстояние е по-късо. Шокът от решенията на Москва фокусира Европа и САЩ в плановете им за изтласкване на Русия от европейския пазар. В сянка обаче останаха процесите, които протичат в азиатския сектор. За Москва Азиатският регион вече се очертава като втори газов фронт, на който трябва активно да води политика за укрепване на своите позиции. Основната заплаха тук идва от Китай, който благодарение на своята динамична и системна работа вече заема доминираща позиция в Централна Азия. Действията на Китай са заплаха не само за Русия, но и за транскаспийския проект на ЕС. Днес Китай изкупува преобладаващата част от добивания в Централноазиатския регион газ. При това сделките са напълно непрозрачни, а цените са неизвестни. Косвено може да се предполага, че цените по тези споразумения са значително по-ниски от пазарните. Вероятно самите договори са обвързани с отпусканите от Пекин многомилиардни кредити на тези страни в кризисните години. Китайската експанзия в региона започна с проекта на газопровода „Централна Азия–Китай”. Началото му е в град Гедайн в Туркменистан, преминава през Узбекистан и Казахстан и стига до граничния с Китай пункт Хоргос. От Хоргос до Тихоокеанския бряг на територията на Китай централноазиатският газ ще се пренася по вътрешни газопроводи с дължина около 4500 км. Ако се пресметне общата дължина на трасето Туркменистан– Китай, то тя е приблизително 6500 км. Вероятно това ще се окаже най-дългото газово трасе в света. Като ресурсна база за газопровода ще се използва газ от находището „Самантепе”, част от обширното газово поле „Багтиярлик” на левия бряг на река Амударя, разработвано от китайската държавна компания CNPC. Находището разполага с прогнозни запаси от 1,3 трилиона куб. метра природен газ. Допълнително към това трасе ще бъдат включени някои от находищата на природен газ в Узбекистан и Казахстан. Не е без значение и фактът, че CNPC е първата (и засега единствена) чужда компания, получила лиценз за проучване и добив на газ в Туркменистан. Проектът включва три паралелни линии – А, В и С, с дължина 1830 км на всяка една от тях. Строителството на линиите А и В започна още през юли 2008 г., а през 2011 г. по двете линии вече се пренасят към Китай 30 милиарда куб. метра природен газ. През септември 2012 г. започна строителството и на линия С, а през май 2014 г. по нея вече се транзитираха още 25 милиарда куб. метра природен газ. След пускането в експлоатация и на линия D по газопроводите към Китай ще се пренасят 55 милиарда куб. метра природен газ, което представлява 1/5 от потреблението в страната. Голямото предимство на китайските компании е, че те разполагат с неограничено количество парични средства и са готови сами да финансират както добива, така и преноса на нефт и газ, до които получат достъп. Това силно контрастира с обичайния начин, по който се структурират големите енергийни проекти с участието на европейски или американски компании, финансирането за които се търси на кредитните пазари. Проектите на Китай обаче страдат от един сериозен недостатък. Нерешен проблем за китайските компании остават високите транспортни разходи при преноса на такива огромни разстояния, при което възвръщаемостта на направените инвестиции и печалбата остават под въпрос. Неслучайно китайските инвеститори настоятелно лобират пред правителството да получат данъчни преференции за газовия внос. През септември 2013 г. правителството на Китай подписа споразумение с правителствата на Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан за строителството на линия D от газопровода „Централна Азия–Китай” с капацитет 30 милиарда куб. метра газ. Предвижда се линия D да се осигурява ресурсно от находището „Галкиниш” в Туркменистан. Тази линия ще преминава през Таджикистан и Киргизстан, а заедно с вече построените линии А, В и С, които преминават през Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, петте страни ще образуват мрежата на газопровода „Централна Азия–Китай”. Създадената структура от газопроводи драстично променя газовия пазар на Централна Азия и позиционира Китай като модератор на газовите потоци. Най-доволни от тази промяна ще бъдат Киргизстан и Таджикистан, които ще могат да получават туркменски газ, като по този начин ще лишат Узбекистан (който в момента им е основен доставчик) от важен инструмент за упражняване на натиск върху тях. Едва ли може да се предполага, че Узбекистан охотно ще се раздели с доминиращата си позиция, но както се изразиха китайските експерти: „На фона на мащабното икономическо сътрудничество Ташкент не може да откаже на Пекин преминаването на транзитния газопровод през своя територия”. Не така благоприятни изглеждат нещата за ЕС и Русия. Европа ще трябва да се прости с източника на газ от Туркменистан през Каспийско море за Южния коридор. А Русия има голяма опасност да загуби окончателно доминиращата си позиция в региона. Затова изглежда стратегически много правилно решението на „Газпром” да даде на страните от Централна Азия достъп до газопроводите си за износ към Европа. С въвеждането в експлоатация на източните проекти руската газотранспортна инфраструктура ще може да транспортира газ както в Европа, така и в Азиатско-тихоокеанския регион. Тук голямото неизвестно остава поведението на Туркменистан. Дали страната ще предпочете в бъдеще да изнася своя газ в ЕС, или ще предпочете китайското направление? В противовес на експанзията на Русия и Китай в Централна Азия САЩ също водят активна политика за налагане на своите стратегически интереси в региона. Плановете на САЩ за Централна Азия обаче коренно се различават от европейските и турските представи за геополитика в този регион. Европа и Турция виждат нещата в обединението на Кавказ и Каспийския район в един общ Черноморско-каспийски регион, в който Кавказ е врата към Централна Азия. Те се придържат към тази концепция, формулирана още през 90-те години. Рожба на тази стратегическа визия е и несъстоялият се проект „Набуко”. За разлика от тях САЩ виждат отправната точка в плановете си за Централна Азия, тръгвайки не от Запада, а от Юга, т.е. от страните в Близкия изток, Индия и Пакистан. Корените на този възглед могат да се открият в разработките на американските експерти в края на 90-те години, и по конкретно в т.нар. концепция за Новия път на коприната. В съвременния си вариант тази концепция започва да се оформя от професора в американския университет „Джон Хопкинс” Фредерик Стар. Характерно за тази разработка е и новата геополитическа визия за „Голяма Централна Азия”, смисълът на която е, че петте централноазиатски републики заедно с Иран, Пакистан, Индия и Афганистан трябва да бъдат разглеждани като единно пространство. През 2010 г. Фредерик Стар и Андрю Кучинс публикуват изследването „Ключът към успеха в Афганистан. Стратегията за Новия път на коприната”, в което за първи път се появява и терминът „Нов път на коприната”. Авторите предлагат да се изработи икономическа стратегия за Афганистан, основана на превръщането на страната в регионален транспортно-транзитен възел, кръстопът на магистрали и жп линии, тръбопроводи и електропроводи, насочени от запад на изток и от север на изток. В периода 1995-1998 г. американската енергийна компания Unicol след засилен лобистки натиск върху администрацията на Клинтън успя да получи държавна подкрепа и през 1997 г. официално регистрира консорциум за строителството на Трансафганистанския газопровод, известен като ТАПИ (Туркменистан, Афганистан, Пакистан и Индия). Любопитна подробност е, че в консорциума участваше и „Газпром” с дял от 10%. Проектът предвиждаше газопроводът да транзитира газ от находището „Галкиниш” в Туркменистан по трасе с дължина 1735 км, от които 735 км през Афганистан до Индия, и да има капацитет от 33 милиарда куб. метра годишно. През 1998 г. талибаните, които вече бяха взели властта в Афганистан, декларираха своята подкрепа за Осама бин Ладен и Вашингтон оттегли подкрепата си от проекта, който след това се разпадна. През 2010 г. по идея на президента на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов преговорите за газопровода са възобновени и на 11 декември в Ашхабад президентите на Туркменистан, Пакистан, Афганистан и индийският министър на енергетиката подписват рамково споразумение за изграждане на трасето в актуализираната му версия с продължение до Индия. САЩ оказват мощна политическа подкрепа на възродения Трансафганистански газопровод, но се оказва, че пред реализацията на начинанието отново има сериозни пречки. Най-голямата от тях в този момент е ожесточената партизанска война в Афганистан. На фона на намеренията на САЩ за постепенно изтегляне на американските войски от страната перспективите за сигурността на трасето стават все по-нереални. Още повече, че газопроводът преминава през провинциите Хелманд и Кандахар, изцяло контролирани от талибаните. Почти невъзможно е да се осигури международно финансиране за проект, чиито етапи на изграждане ще бъдат част от военните сводки от фронтовата линия. Експертите оценяват шансовете за строителство в близко бъдеще на този газопровод под 20%. Обща слабост в позициите на САЩ, Русия и Европа е, че те не са допуснати (за разлика от Китай) в разработката и добива на природен газ от най-големите находища в източната част на Туркменистан. В противоборството на азиатския терен, като че ли най-праволинейна е позицията на ЕС. Брюксел няма никакви намерения да се намесва в проектите на Туркменистан. Неговото единствено желание е да се реализира Транскаспийският газопровод, което ще позволи на европейците да купуват туркменистански газ без посредници. По-малкото зло за ЕС е газът да стига до Европа с посредничеството на „Газпром” като транзитьор. А най-неблагоприятният сценарий е туркменистанският газ да се насочи към Китай, Пакистан и Индия. Очевидно е, че допирните точки на интереси между Русия и Евросъюза са много повече и от много по-съществено значение, отколкото между ЕС и САЩ. Затова логично е те да бъдат много по-заинтересовани от неполитизирано и предсказуемо партньорство в енергийната сфера. Централноазиатските страни все повече обвързват своята политика с интересите на Китай. Страните транзитьори, независимо дали това ще бъдат Украйна или Турция, имат също собствени интереси и в бъдеще само ще усложняват и без това комплицираните отношения между Брюксел и Москва. Но политиците в ЕС и Русия прекрасно разбират, че тяхната енергийна обвързаност е даденост, която не могат да прекратят с изграждането на нова Желязна завеса. Парадоксално е, че в периода на Студената война Русия и Европа въпреки неодобрението на Вашингтон успешно си партнираха в енергийната сфера. Днес за Москва и Брюксел е жизненоважно да върнат прагматизма, позволил им успешно да си сътрудничат в енергетиката през миналия век. И ако те не намерят взаимноизгоден и приемлив формат на отношенията си, в бъдеще са обречени да влизат от криза в криза, а недоверието и антагонизмът между тях все повече ще нарастват.