Едно от най-популярните разделения в политика е това между левица и десница. Толкова сме свикнали с него, че го приемаме като нещо, което е съществувало едва ли не от зараждането на политиката. Което не е вярно, разбира се. Разделението между левица и десница е сравнително ново, възниква преди няма и 250 години. А това, съгласете се, е твърде кратък срок за мащабите на човешката история. След избухването на Френската буржоазна революция през 1789 г. и свикването на тогавашния парламент, по-радикално настроените депутати заели лявата половина на залата, докато защитниците на стария ред се разположили в дясната част. И оттук започнало всичко. През следващите години, десетилетия и столетия всички, които искали повече права за повечето хора и за по-сериозното им участие в управлението, се причислявали към левицата, докато останалите, тези, които настоявали да не се бърза с демократизирането, попълвали редовете на десницата. През периода на Френската буржоазна революция най-известните и влиятелни левичари са якобинците. Те започват с искане за повече власт на народа и стигат до настояване за рязане на глави. И не само настояват, ами и задействат с всичка сила този процес. Като пускат в ход механично-рационалистичния уред, чието създаване погрешно се приписва на д-р Гилотен. Така падат главите на краля и кралицата, после на представителите на десницата, после и на други хора, които искали да бъдат по-леви от самите якобинци. Краят на терора дошъл, когато главите на най-важните якобинци Робеспиер, Сен Жуст и приятелите им също били отрязани. Наименованията левица и десница, както и разделението между тях обаче останали.
Естествено, с течение на времето към двата термина се добавили и много други значения. Едно от най-важните разделения по линията ляво-дясно минава през темата за личната отговорност за собствената съдба и за ролята на държавата. Десните смятат, че "Faber est suae quisque fortunae", т.е., че всеки е ковач на съдбата си, както са твърдели още древните римляни. Този възглед означава, че за личните успехи и провали си си виновен единствено ти самият. Ако нещо не ти се е получило, не бива да кориш държавата или, не дай Боже!, да търсиш подкрепа от нея. Нужно е просто да си силен, да се изправиш и да продължиш напред. За левите обаче това е изключително елементарно, да не кажем по-силна дума, виждане. Хората са създали държавата, казват те, не само за да ги пази от крадци. Хората доброволно са се отказали от част от своята свобода в полза на държавата, за да могат, ако се наложи, да получат подкрепа от нея. Едно общество не бива да възприема себе си като сбор от атомизирани индивиди, които са във вечна борба помежду си. Хората в това общество трябва да си помагат, защото, и тук отново ще се върнем към древните римляни, не бива да смятаме, че "homo homini lupus est", т.е., че човек за човека е вълк.
През двайсети век термините ляво и дясно претърпяват значителни трансформации, като особено са видими те при левицата. Още в началото на века тя се разделя на две основни фракции. Това разделение също си има рождена дата. През 1903 г. се провежда Вторият конгрес на Руската социалдемократическа партия. На него окончателен бой си дават привържениците на Ленин и тези на Мартов. При изборите за централни органи на партията първите имат болшинство и оттук-насетне почват да се наричат болшевики. Вторите се оказват в малцинство и вече са известни като меншевики. Болшевиките искат сплотена партия, способна да извърши социалистическа революция. Обратно, меншевиките се страхуват от силно централизирана организация и настояват за по-голям демократизъм при вземането на решенията. В крайна сметка руските социалдемократи се разцепват, болшевиките успяват да организират победоносната Октомврийска революция и да сложат началото на световното радикално ляво комунистическо движение. Меншевиките стават част от международната социалдемокрация, която не иска революции и смята, че положението на работниците може да бъде генерално подобрено с помощта на парламентарните средства. В годините след 1917 г. сблъсъците между умерените левичари социалдемократи и крайните левичари комунисти са не по-малко кървави, отолкото тези между десни и леви. През 1919 г. германското правителство на социалдемократа Фридрих Еберт /името му днес носи една много позната и в България фондация/ удавя в кръв въстанието на комунистите. Най-известните негови жертви са Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Разбира се, комунистите също не се церемонят със своите леви, уж, "съидейници". В държавите от т.нар Източен блок съдбата на онези социалдемократи, които отказват да се присъединят към управляващите комунистически партии, е доста драматична. Така например Кръстьо Пастухов, лидер на опозиционната социалдемократическа партия, умира в затвора през 1949 г., а редица негови съпартийци изкарват дълги години в лагери.
В западните държави противопоставянето между комунистически и социалдемократически партии също е остро, макар, за щастие, да няма подобни трагични измерения. Именно благодарение на управлението на умерените леви партии в периода от края на Втората световна война докъм края на 70-те години се ражда и развива прословутата социална държава. Говорим за държава, при която огромен брой хора на наемния труд започват да водят живот, немислим за техните предци. Обаче именно тази победа изиграва лоша шега на традиционните леви партии. Колкото повече се замогват техните гласоподаватели от средите на работническата класа, толкова повече те не желаят повече промени и се превръщат в опора на капиталистическото статукво. Съответно левите философи и политици почват да търсят нови "агенти на промяната". Намират ги или смятат, че са ги намерили, в редиците на различните малцинства - етнически, поколенчески, сексуални. Младите, студентите, хомосексуалистите, феминистките - ето това са новите революционери, твърдят философи като Херберт Маркузе и призовават левицата да насочи усилията си именно към спечелването на тези хора. Левицата толкова усърдно започва да прави това, че в един момент забравя за основното си предназначение. А именно, да защитава хората на наемния труд. Все пак не всички от тях са станали средна класа, а и като следствие на нормалните за капитализма икономически рецесии, много работници губят добрия си социален статус. Само че традиционните партии вече не се интересуват от проблемите им. Защото са заети да решават истинските или по-често мнимите тегоби на ЛГБТ общността. Така левицата губи своята автентичност и се превръща в хлабава либерална конструкция, която губи все повече избиратели. През последните трийсетина години класическите леви партии стават част от либералния мейнстрийм. А той напоследък е влязъл в сериозна схватка със своя консервативен опонент.
Ето че стигнахме до едно сравнително ново политическо разделение, което до голяма степен измести ляво-десните баталии. Разбира се, противопоставянето между либерали и консерватори е с вековна давност и се проявява в най-различни сфери. Тук обаче говорим за едно модерно политическо измерение, което включва най-различни партии и отделните им членове. Голямо е изкушението да кажем, че противопоставянето либерали-консерватори всъщност копира разделението леви-десни. Такова твърдение не би било съвсем невярно. И в САЩ например, тези, които наричат себе си либерали, са именно левите, а консерваторите са десните. Само че на много други места, включително и в Европа, това изобщо не е така. Днешното разделение между либерално и консервативно е доста по-различно от същото разделение в миналото.
През 18 в., например, либералите са били носители на съпротивата срещу старото, срещу консервативното статукво. Искали са да освободят индивида от тегобите на многовековните религиозни и властови догми. Държали са преди всичко на свободата на личността да бъде себе си, да изразява собствените си идеи, а не да затъва в осветените от традициите клишета. Консерваторите, от своя страна, са правели всичко възможно, за да съхранят стария ред. Те с ужас са гледали на свободомислещите. Възприемали са ги като заплаха, която е в състояние да унищожи света. Най-простичко казано, либералите са искали да освободят човечеството от всичко старо, а консерваторите са се стремели да не допуснат нищо ново. В крайна сметка побеждават либералите. Толкова категорична е победата им, че днешните техни наследници сами се превръщат в статукво. Накъдето и да отправите поглед днес, навсякъде ще се натъкнете на либералния мейнстрийм. В икономиката след началото на 80-те години на миналия век бе установено абсолютното господство на либералните пазарни принципи. Нищо не биваше да пречи на свободното развитие на "свещения" пазар. Този, нетърпящ никакви възражения, либерален възглед доведе до приказно обогатяване на отделни граждани и до масово обедняване на огромна част от населението на света. В областта на идеите либералните догмати доведоха до не по-малки вреди, отколкото в икономическия живот. На бял свят се появиха и бяха наложени явления като "позитивна дискриминация" и "политическа коректност". Целта на създаването им беше благородна. Или поне така твърдяха адептите им. Те трябваше да поправят несправедливостите срещу дълго време дискриминирани малцинствени групи - били те расови, етнически или сексуални. Това означаваше в университетите, а по-късно и навсякъде другаде с преимущество да бъдат назначави представители тъкмо на такива групи. Някак неусетно се наложи неписаното правило, че не е толкова важно какви качества има съответният кандидат. Достатъчно беше да е представител на някоя дискриминирана преди време група, за да получи престижната позиция. А това е изключително вредна практика. Защото тя унищожава основния принцип, върху който се гради всяко успешно общество. Меритократичният. Според този принцип хората се издигат само когато имат нужните качества. А не когато имат богати родители. Или когато претендират, че са част от група, подложена някога на дискриминация. Що се отнася до политическата коректност тя беше превърната в истинска цензура в услуга на либералната полиция на мисълта. Модерните или може би е правилно да кажем постмодерните цензори следяха, а и все още продължават много внимателно следят, да не би някой да каже нещо неподходящо. Примерно, че не бива да се промотират хора само защото са чернокожи. Или само защото са хомосексуалисти. Политически коректните охранители зорко следят да не би някой да се изкаже "непочтително" за такива хора, да каже, че не са достатъчно квалифицирани и че цветът на кожата или нетрадиционата сексуална ориентация не могат да компенсират липсата на качества. Ако човек се одързости и сподели нещо от този сорт, той моментално бива обруган от политически коректните цербери.
Ето така през последните няколко десетилетия от символ на свободата либерализмът се превърна в символ на статуквото и на потискане на свободното изразяване. И тук, може би неочаквано, а може би и съвсем закономерно, като него основен противник се появи консерватизмът. Така беше възродено добре познатото ни още от 18 в. разделение. Само че днес ролите са абсолютно променени. Либералите са пазителите на статуквото, а консерваторите са революционерите. Да, това звучи парадоксално, но какво да се прави, фактите са упорито нещо. Колкото и да се опитваш да не им обръщаш внимание, те продължават да се изпречват пред теб. Факт е, че днес именно тези, които наричат себе си консерватори, а не тези, които се определят като леви, са основните опоненти на господстващия либерален дискурс. И още една любопитна подробност има тук. Ние сме свикнали да възприемаме консерваторите като хора възрастни и мърморещи срещу всичко и всички. Не че няма такива и днес. Само че голяма част от днешните консерватори са млади хора, някои дори не са навършили и 30 години. Това означава, че днешната революционност, днешният бунт срещу догмите и клишетата върви под знамето на консерватизма. А всичко, което някога е било свързвано със защитата на традициите, меко казано, или по-директно казано, с опита да се съхрани старото, днес има бунтовен смисъл. Преценете сами. В епохата на либералното статукво да защитаваш семейството, състоящо се от мъж и жена, да си критично настроен към ексцесиите на ЛГБТ общността или на всевъзможни други малцинствени групи, да почиташ историята на народа си, да защитаваш държавата - всичко това представлява радикален бунт срещу статуквото. Споменавайки държавата, стигаме и до още едно много важно разделение в днешния свят. Разделението между тези, които държат на силната национална държава, и другите, които смятат, че тя принадлежи на миналото и трябва да отстъпи място на наднационалните институции. Войната срещу държавата е обявена през 1989 г., когато е изготвен катехизисът, наречен Вашингтонски консенсус. Според него тя трябва да бъде лишена от всичките си осовни функции, а собствеността й трябва да бъде приватизирана час по-скоро. През следващите трийсетина години омаломощаването на държавата върви с пълна сила. Пред доверчивата публика този процес е представян като осигуряване на "свобода" на "иновативните предприемачи", които, освободени от държавните регулации, щели не просто да забогатеят, но и да направят по-богат живота и на всички останали. Истинската цел на демонтирането на държавните структури обаче няма нищо общо с подобна загриженост. Изтласкването на държавата всъщност осигурява огромно богатство на мултинационалните корпорации, които вече са свободни да експлоатират работниците по цялото земно кълбо. След като няма закрепени от държавата механизми, които да пазят хората на наемния труд, мегакорпорациите вече могат безпроблемно да намаляват заплати и да уволняват който и когато си поискат. Когато опоскат човешките и природните ресурси на дадена държава, без никакви проблеми се преместват в следващата. Никой не им търси сметка, защото според катехизиса няма нищо по-хубаво от "свободното движение". Само дето практиката показва, че напук на повтаряните до втръсване мантри, това "свободно движение" се отнася до капиталите, но не и до хората. Да, на теория всеки може да отиде да почива или да работи, където поиска. Обаче за да го направи, трябва да разполага с финансов ресурс. И тъй като повечето обикновени хора не разполагат с такъв, те нямат никаква възможност да се придвижват свободно по земното кълбо. Оказват се застопорени на едно място. За разлика от капиталите, които наистина си се движат безпроблемно навсякъде според интересите на собствениците. Толкова прехвалената глобализация е в изгода преди всичко на корпоративния елит, на интернационалната олигархия. Другият прехвален, особено в страните от бившия Източен блок, конструкт, наречен "отворено общество", също е в изгода на елита - бил той политически, финансов, интелектуален или медиен. Тъкмо това са и хората, които особено силно ненавиждат националната държава. Защото тя слага спирачка пред алчността им, пред ненаситния им стремеж за повече богатство и власт.
Срещу тази глобалистка каста застават онези, които смятат, че националната държава е нещо ценно, от което в никакъв случай не бива да се отказваме. Държавата е важна не само заради миналото историческо величие. Тя е особено важна за днешния ден. Защото единствено държавните структури могат да осигурят адекватна защита срещу експлоатацията, практикувани от транснационалните корпорации. Някога защитниците на държавата, без никакво съмнение, бяха в лагера на защитниците на статуквото. Днес обаче нещата стоят по съвършено различен начин. И тъкмо хората, които защитават държавата, са революционерите и рушителите на либералните догми.