„XXI век ще бъде духовен или няма да го бъде.” Пророчеството на Андре Малро, изречено през 60-те, днес звучи като звук от тръба преди Апокалипсиса. Понятието „духовност” бе превърнато в словесен скрап. Дума от пенсионерската преса. Утехата на лузъра. Кога за последен път я произнесохте?
Според британския комик Джон Оливър днес приемаме за голям жест от страна на Дейвид Бекъм, че си е татуирал Иисус на хълбока. Духът носи мирис на тамян, който боде в носа светската политкоректност. Духът на социалния бунт пък бе временно запечатан в бутилка с лика на Че Гевара. Ползват го за газиране на словесни коктейли. Артистичният бунт вече се котира на продуцентската борса. В свят на всепозволеност да прекрачиш табу е по-скоро бизнес, отколкото себенадмогване.
През 60-те петициите на интелектуалците изкарват тълпи на улицата и качват децибела в кафенетата. Студентите богоговеят пред кривогледия пророк Жан-Пол Сартр. В очите им физическата му немощ е само поредно доказателство за силата на духа му. На мода са големите каузи: еманципация, деколонизация, социална справедливост. Днес подписките на интелектуалци са мухоловка за суетници, а бялата риза, двудневната брада и романтичните къдрици на Бернар Анри-Леви са атрибути на интелектуалната поза в ерата на политиката спектакъл. У нас леви и десни разполагат с хвърковати чети от интелектуалци на повикване, call-intellectuals, хора, видимо лишени от самоирония, щом понасят шоуто, в което са впрегнати.
Духът на всяка епоха се въплъщава в отделни фигури, които медиите превръщат в икони.
Феноменът е нов. Да речем, от век и половина. В домедийната епоха славата се е ограничавала до града. Дори на Христос му трябват векове, за да стигне до петте континента. Днес мрежата може да изстреля от раз кого да е в планетарна орбита. Екранът е катапулт за фалшиви пророци. Всеки младеж с пиърсинг и набор от пет ефектни лафа има шанс да засенчи Христос на кастинг за риалити шоу. Затова автентичните пророци се губят сред тълпи от кумири за еднократна употреба, интронизирани от медиите. Думата „икона” бе банализирана до степен, че днес Лейди Гага е икона на равна нога с мъчениците от християнския мартиролог.
Но кое отличава хората емблеми от автентичните духовни лидери? Защо ефектът от реч на Анджелина Джоли не струва грош пред няколко думи от Майка Тереза? Отговорът е в две морални измерения: страданието и смирението. Духовните лидери са харизматици, платили цената на своята кауза. Те не са светци, а хора, но съдбата сякаш ги канонизира като говорители на мащабни обществени процеси с духовно измерение, които имат нужда от икони.
Хората емблеми са поп-герои, звезди, които продават образа си чрез каузата и каузата чрез образа. Те контрабандно возят каузата в багажника на своята лимузина или я татуират на бицепса си. Като иконата Че Гевара на бицепса на Марадона.
Духовните лидери на 80-те се открояват отчетливо. Александър Солженицин е гръмовержецът изобличител на издъхващия съветски комунизъм. Осемте години в ГУЛАГ са неговото „прекосяване на пустинята”. Ходенето по мъките го превръща в Мойсей за руската интелигенция. Призивът му „да не живеем според лъжата” надхвърля контекста на епохата му.
През 1979 г. Нобеловата награда за мир изважда пред камерите една смирена албанка от Скопие, потресаващата Майка Тереза, която приема приза „от името на всички бедни”. Монахинята от 40 години храни нищите в Калкута, всеки един от които възприема като „окаяно въплъщение на Христос”. „Коренът на всички злини е егоизмът”, твърди съсухрената жена, която сякаш предусеща беса на 90-те.
На 11 февруари 1990-а Нелсън Мандела вдига победно юмрук сред море от ликуващи зулуси. Телевизиите превръщат събитието в планетарна меса за свободата. 27 години зад решетките не сломяват затворник 46 664, който върти каторжния чук в каменната кариера на Робен Айлънд и рецитира Шекспир. Мадиба демонтира последния режим на апартейд на Черния континент и става лице на африканската надежда за равноправие. „Всяко нещо изглежда невъзможно, докато не бъде направено”, твърди Мандела и го доказва на дело.
80-те са и зенитът в съдбата на папа Йоан-Павел II, първия епископ на Рим от Източна Европа, упованието на поляците. Служението на вярата в епоха на властващ атеизъм и преживеният атентат са неговата Голгота, от която думите му стигат далеч.
Ако хвърлим поглед назад, ще видим Мартин Лутър Кинг и борбата срещу сегрегацията, смирения аскет Ганди и индийската независимост, а преди повече от век и храбрия буржоа Зола, който „обвинява в името на истината и справедливостта” гонителите на евреина Драйфус. А днес? Причината днес духовните лидери да са трудно откроими е изобилието от ментета, но най-вече обезценяването на страданието. Култът към младостта, комфорта, потреблението и плътта приравнява страданието с житейски провал. Полага върху му срамна дамга на аутсайдерство. А тъкмо страданието и лишенията са цената на мисионерството. a-specto потърси за вас няколко човека – символи на нашето време, които плащат цената на своите позиции.
АЙ УЕЙУЕЙ
Ако изкуството ми няма нищо общо с човешките мъка и терзания, що за изкуство е това?
Не, той не иска да сваля властта, защото няма илюзии относно следващата. Той провокира всяка власт: на полицая, на партията, на парите, на клишетата, защото това е начинът да разголи истината, да направи изкуствено дишане на Китай, на света, който се задъхва като олимпийците в смога на Пекин. Ай Уейуей е един от създателите на прословутото „Птиче гнездо”, чудния стадион на Олимпиада 2008. Но и враг на парадното събитие, което изкривява олимпийските идеали. Сблъсъкът с властта му навлича обвинения в данъчни престъпления и булдозери, които сриват до основи ателието му. Ай Уейуей филмира разрушаването на своя оазис, населен с 40 котки и толкова много проекти. Той умее да превръща в артефакт дори хематомите след престоя си в ареста. Цицините си след побой от полицай. Всяка снимка с джиесем в блога му събужда световно брожение. Роден е в дълбоката провинция, където баща му, поетът Ай Кин, е заточен като неблагонадежден. Израства с гледката на унижавания си родител, бит, плют и руган на площадите на Културната революция. Това отрано отмива всякакъв сантиментализъм от душата му и го превръща в артист провокатор, който приема болката за даденост. Дипломира се като режисьор, но посяга към всичко: архитектура, фотография и скулптура. През 80-те преживява като бояджия в Ню Йорк, но апартаментът му е лаборатория за местните китайски артисти. Връща се през 93-та. Ай е провокатор. Разбива стените на конформизма с главата си. И започва с Великата китайска стена – достоен противник за неговия характер. Твори с ритъма на новините. Когато 80 000 човека загиват под руините след земетръса в Съчуан, Уейуей гази отломките и снима пейзажа на разрухата. Полицай го пребива, но снимката на подутото му лице в блога му само привлича световното внимание към хилядите жертви, погребани под крехките сгради от некачествен бетон, разхитен от корупционерите. Година по-късно Ай покрива сградата на мюнхенския Дом на изкуството с хиляди цветни ученически ранички и надпис: „Тя живя щастливо само седем години на този свят”. Посетителите на Тейт Модерн в Лондон очаровани газят 100 000 000 слънчогледови семки от порцелан, пълнят шепите си и дори си вземат по някоя за спомен. Хем еднакви, хем уникални, милионите семки са оформени, изпечени и изрисувани на ръка от 1600 китайски занаятчии, наети от Ай: истински символ на световната работилница – Китай, на невидимите пълчища от работници уж еднакви, а всички индивидуални, които изработват днешния ни материален бит. Ай превръща изкуството в инструмент за обществена промяна, предизвиква вълни в социалните мрежи и влияе на глобалната метеорология на чувствата. Туитовете му завихрят торнада. „Китай не може да създаде iPhone, защото това не е просто продукт, а вникване в човешката природа.” Считан за „най-влиятелния съвременен артист” (сп. Art Revue, 2011 г.), Ай е другото лице на Китай, постоянен смутител, когото властта притиска, но не се решава да забрани, защото талантът му е част от новата визитка на Пекин. Никой не може да произнесе политическа присъда над новия Китай, щом в него живее един от най-свободните хора на планетата. Ай Уейуей „не съжалява за нищо” и не се нуждае почти от нищо. „На мен ми стига да дишам, сърцето ми да бие и да мога да се изразявам”, споделя артистът.
Джулиан Асанж
Уикилийкс се опитва да направи капитализма по-етичен и по-свободен.
От две години той ползва убежище в посолството на Еквадор в Лондон. Скотланд Ярд харчи 65 000 паунда дневно, за да следи с камери и агенти сградата в очакване да го спипа. Много рядко Джулиан се появява от прозореца на втория етаж като папата от римската си обител, за да каже няколко думи на журналистите. „Сигурен съм, че американците са готови да го елиминират, ако трябва физически” – счита Даниел Елсбърг, кумирът на Джулиан. През 1971 г. тъкмо Елсбърг предава секретни документи от Пентагона в редакцията на „Ню Йорк Таймс”. Разкритията преобръщат общественото мнение и спират войната във Виетнам. Джулиан се ражда в същата година и по същия повод – дете на случаен секс на австралийски хипита след демонстрация срещу войната във Виетнам. Преследват го от малък, когато заедно с майка си бягат от сектата на Ан Хамилтън-Бърн. Доведеният му баща е син на гуруто и ги преследва с години. Джулиан сменя 37 училища. Необичайният опит от детството развива свръхинтелекта му. Още като юноша се научава да криптира и да хаква сложни мрежи. Като тази на НАСА през 1989 г. Прочува се като говорител на Уикилийкс, скандалната мрежа, публикувала стотици хиляди документи от кухнята на американската армия и Държавния департамент. Овърдоза от истина, от която светът ще изпадне в гърчове, ще се гътнат диктатури, а Джулиан ще се превърне в обществен враг номер 1 за Вашингтон. Първосигналната Сара Пейлин просто иска смъртта му пред камерите. „Разкрихме 400 хил. документа, осветляващи 109 хил. смъртни случая в Ирак. Тази война беше най-фрапантният случай на медийна манипулация и на война, разпалена от невежеството – счита Асанж, – а да държиш човек невеж е все едно да го поставиш в клетка.” „В един момент си дадох сметка, че медиите са сковани от автоцензура, от политическа и икономическа цензура, докато военноиндустриалният комплекс трупа данни за нас, които надхвърлят и най-смелото ни въображение” – обяснява мотивите си харизматичният австралиец. Философията на Асанж почива на констатацията, че съществува опасна асиметрия между огромните масиви от информация, концентрирани в институциите, и беззащитните граждани, които не успяват да съхранят дори най-интимната си сфера. Следователно гражданството трябва да се въоръжи със системи за криптографиране на своите данни, а институциите трябва да бъдат методично източвани. Според Асанж „източването на информация е само по себе си акт на борба с авторитаризма”. Икона на свободата в епохата на пълзящ информационен тоталитаризъм, Асанж променя пейзажа на медиите. Поставя философския въпрос: колко истина може да понесе обществото и може ли да съществува без тайни? Обогатява езика с думи като хактивист. Дразни с нарцисизма си и с безчовечния си пиетет към прозрачността, която често взема своите жертви. Ще го последва Едуард Сноудън, друг whistleblower (тревожен вестоносец). Днес и двамата се крият от правосъдието на „свободния свят”, който не обича лошите вестоносци да ерозират идиличния му имидж.
МАЛАЛА ЮСАФЗАЙ
Екстремистите се страхуват от книги и писалки. Силата на образованието ги ужасява!
Тя не е навършила 17, но край болничното й легло се кланят президентът и премиерът на Пакистан, началникът на Генералния щаб. CNN върти през час реклама с думите й. Анджелина Джоли организира петиция в нейна защита. Талибаните дават пари за главата й. Мадона й посвещава песен. Медиите забелязват Малала още единадесетгодишна, когато подхваща своя „Дневник на една пакистанска ученичка”, публикуван на блог-платформата на BBC. „Сутринта ни казаха да не носим цветни дрехи, защото талибаните са против”. „Днес е почивен ден. Станах към 10. Чух баща ми да казва, че видял три трупа на кръстовището. Почувствах се зле.” „Вчера сънувах кошмар. С хеликоптери и талибани. От началото на войната ме спохождат такива сънища... Тръгнах за училище, но ме беше страх, защото талибаните забраниха на девойките да се образоват. Явихме се 11 от 27 ученички. На път за училище чух мъж да крещи зад гърба ми: „Ще те убия”. Забавих крачка и се обърнах да видя още ли ме следва, но го видях да говори по телефона. Може би заплашваше някой друг....”. Кошмарът й обаче се сбъдва на 9 октомври 2012 г., когато млад мъж се доближава до училищния автобус и я прострелва от метър в главата и шията. Поръчител на атентата е главатарят на местните талибани Молана Фазлула. Петнадесетгодишната Малала е самотна бунтарка, която отказва да се подчини на екстремистите в градчето Мингора. Заради нея чужди телевизии идват в долината Суат. Талибаните искат главата на момичето. Обляна в кръв, я откарват с хеликоптер. После в Бирмингам, „пакистанската столица” на Обединеното кралство. Името й на урду означава „оплакване и страдание”, но тя е живото му опровержение. Продължава борбата с мракобесите с лаптоп от леглото си. Само година след атентата, загърната в шала на убитата пакистанска премиер-министърка Беназир Бхуто, Малала изрича думи, които изправят аудиторията в ОС на ООН на крака: „Талибаните вярваха, че след куршума ще замълча. Мислеха, че ще се отметна от целите и амбициите си. Всъщност промени се само едно: изчезнаха слабостта, страхът и отчаянието, родиха се куражът и силата”. Понякога Малала е по детски простодушна: „За мен и мама бе трудно да се адаптираме към това ново общество във Великобритания. Не бяхме виждали жени, свободни да отидат на пазар, без да ги съпровожда брат им или баща им”. Друг път детето мъченик говори като мисионер: „Диалогът е най-добрият начин за решаване на проблемите. А най-добрата борба срещу тероризма и екстремизма е проста: достатъчно е да се образова следващото поколение”. Британският остров е задължителна спирка за децата на пакистанския елит. Тук се дипломират бъдещите управници. Но момичето от бедната долина на Суат е тук с биография на мъченица и призната говорителка на милиони, лишени от образование връстнички, които гледат света през процепа на чадора си. „Успехът на Малала не е в това, което правим, а в това, което не направих. Не й подрязах крилата” – смирено казва баща й Зиауддин.
ХОСЕ (ПЕПЕ) МУХИКА
Робуваме на фикс идеята за растеж и потребление, сякаш противното би означавало края на света.
На 8 октомври 1969 г. процесия от катафалки кротко навлиза в уругвайското градче Пандо. От тях се изсипват няколко десетки въоръжени революционери от Движението за национално освобождение Тупамарос. Наричат ги уругвайските робинхудовци. Обират камиони с провизии и ги раздават на бедните. Превземат киносалони и карат публиката да гледа снимки на изтезаваните от хунтата техни другари. В Пандо са дошли с наивната надежда да го обявят за революционна столица, но акцията приключва с безпосочна престрелка. В един от баровете полицията застига Пепе Мухика. Той убива двама полицаи, но е прострелян и пада. Един от агентите „го довършва” с още четири куршума в корема. За да боли. Но той оцелява! Преживява 14 години по затворите. Изтезават го почти всеки ден. Две години прекарва на дъното на пресъхнал кладенец в компанията на плъхове, които храни с дажбата си. Вятърът свисти до побъркване през фугите на ламарината, с която е покрит кладенецът. Цяла година го лишават от баня, но и това не го сломява. На свобода излиза през 1985-а след падането на диктатурата. Съхранен психически и без жажда за мъст. Избират го за депутат, а през 2010-а се заклева като президент на Уругвай. „Най-бедният в света”, както го титулува пресата. Дал си е обет да живее с местната средна заплата: 780 долара. Останалите 12 000 долара дарява за благотворителност. Нехае за протокола. Още като депутат смущава тузарите с гумените си ботуши, с които пристига на заседания, яхнал своята „Веспа”. Идва директно от фермата за цветя, в която работи и до днес. „Свикнах да живея без нищо, защото прекарах в затвора 14 години, от които 8 бях щастлив, ако ми даваха дюшек през нощта – обяснява Мухика. – Казват, че съм бил най-бедният президент в света, но аз не се чувствам беден. Бедни са онези, които работят само и само да могат да насмогнат на разточителните си харчове.” Докато опозицията брои протоколните му гафове, светът аплодира дръзките му реформи: легализация на еднополовите бракове, разрешаване на абортите (при определени условия) и узаконяване на марихуаната в малки дози, комерсиализирана от държавен монопол. Преживелият инквизиции Мухика въвежда затвор за всеки, който малтретира животни. Ако питате местните всичколози, възпитаници на Харвард и Йеил, Мухика е разочаровал. Но с 4% растеж и едва 6% безработица Уругвай плава уверено през кризата. Твърдоглавият Пепе преборва дори „Филип Морис” със закона срещу пушенето и облага бизнеса му със социален данък. През 2013-а Мухика отваря пустеещия президентски дворец за приютяване на клошарите в разгара на зимата. Днес чака стотина сирийски сирачета с придружителите им да се заселят във фермата му. „Дано ООН побърза, мандатът ми изтича” – споделя Мухика. „Днес политиката се свежда до краткосрочен прагматизъм. Забравихме религията и философията. Запазихме само автоматизма да правим каквото ни диктува пазарът” – казва Пепе Мухика, гузната съвест на световния политически елит, който смущава всеки форум със своето присъствие.
ПАПАТА
Избрах Франциск, защото е името на мира.
Той спечели сърцата още с първата си стъпка: да прикани морето от богомолци на „Сан Пиетро” да се помолят за него, преди сам да ги благослови. Хорхе Марио Берголио е „озарен от Божието милосърдие” на 17 и разтрогва годежа си, за да се отдаде на служението. Зарязва спорта и любимото си танго. Захвърля дори цигарите, които пали една от друга, докато не изгубва част от белия си дроб при една пневмония. Берголио познава живота на бачкаторите от цеха, в който е чистач, и страстите от бара в Кордоба, в който е охранител. Затова отхвърля „теологическия нарцисизъм” на Ватикана и насърчава: „Църквата да излезе навън, да стигне чак до географската и житейската периферия, където битуват мистериите на греха, болката, несправедливостта, невежеството, където религията и мисълта са презрени, там, където е цялата мизерия”. Берголио дълго крачи в стъпките на свети Франциск, „светецът на бедните”, преди да приеме името му като папа. В Буенос Айрес като млад архиепископ наема квартира, за да съхрани духа си от покварата на луксозната резиденция. Мие краката на болните от СПИН и спи в дома на един отец от предградията, когото наркодилъри заплашват да убият. За разлика от професоралния си предшественик Бенедикт XVI Франциск е там, където е страданието. Пристъпя с мъка на болната си става по скалите на Лампедуза, където акостират лодките на бежанците от Африка. Кани на меса в собствената си резиденция хора, в детството си изнасилени от свещеници, за да им поиска прошка от името на Църквата. Не се крие зад догми, а смирено оборва опонентите. Отхвърля гей браковете, защото „всяко дете има нужда от баща – мъж, и майка – жена, за да изгради своята идентичност”. Усмихнат приканва войнстващите феминистки да не се превръщат в „мачистки в рокли”. Отваря широко вратите на царството небесно. „Бог е изкупил всинца ни с кръвта си, всички, не само католиците. Ще попитате: „И атеистите ли?”. Да, и атеистите. Всинца ни! Доброто е мястото, където се срещаме. Ще речете: „Но аз не вярвам, атеист съм!”. Нищо, правете добро и тъй ще се намерим един другиго.” Франциск опростява овехтелия протокол на Ватикана. Сам звъни на приятели от мобилния си телефон и импровизира пресконференция в самолета на път за Светите земи. Има куража насред Южна Италия пред погледите на суеверните мафиоти да обяви, че „мафията е изхвърлена от Църквата”. Франциск изобличава „дивия либерализъм”. Счита, че „културата на комфорта прави хората безчувствени един към друг и води до глобализация на безразличието”. Пред депресираните от безработицата испански младежи е категоричен: „Ние изхвърляме на бунището цяло поколение, за да съхраним една неработеща икономическа система”. Франциск приема марксизма за заблуда, но не пропуска да добави, че „в живота си е срещал много почтени марксисти”. Днес сред златното великолепие на „Сан Пиетро” крачи аскет, дал обет за бедност още в младостта си. Тих революционер в одеждите на папа, ерудит, който цени добротата повече от прашните томове на ватиканската библиотека. „Няма противоречие между революцията и връщането към корените, защото истинските промени започват от идентичността” – твърди папата. Ако свети Франциск омайвал птиците с думите си, то благодумецът Берголио събира израелския президент Перес и палестинския му колега Абас за съвместна молитва в градините на Ватикана. Сътворява чудо пред камерите.