От пантюркизъм до неоосманизъм
ТУРЦИЯ ОТДАВНА НЕ Е ТАЗИ, КОЯТО „ПОЗНАВАМЕ”
Фразата „Не ми говори за Турция, бил съм там много пъти” е абсолютното убеждение на повечето българи за това, че познават нашата югоизточна съседка. Но дали наистина е така? В повечето случаи за Турция имаме доста остарели и клиширани разсъждения с мощна негативна историческа проекция. Не че трябва да забравяме своята история, 500-те години османско иго, събитията в Батак и други трагедии, това е едно трагично време за нас българите. Обикновено към Анкара се отнасяме с подозрения (не без основания) предвид добре познатите ни неоосманистки намерения на Турция към Балканския регион и към България в частност. Що е неоосманизъм знаят почти всички, но в Турция не е прието да се говори за него публично. Не е comme il faut (както трябва). Употребява се само в кулоарите. Например известният Ахмет Давутоглу, когато е все още неопитен в дипломатическата кариера университетски преподавател, но вече от няколко месеца е външен министър на Турция, заявява на дипломатически прием пред чужди дипломати в Анкара: „Ние сме новите османлии!”. Тогава турското външно министерство веднага се опитва да прикрие гафа... „Е, изкашлял се човекът, на кого не му се случва”. Но и след този гаф Ахмет Давутоглу не си взема бележка. В едно свое интервю по-късно той казва: „Ние имаме наследство, оставено от османлиите. Казват „нови османлии”... Да, ние сме новите османлии. Ние трябва да се интересуваме от страните в региона. Ние откриваме свои представителства в Северна Африка. Водещи държави ни наблюдават с учудване. Особено Франция се интересува от това какво правим в Северна Африка. Аз разпоредих така, че в която и африканска страна да отиде Саркози, като вдигне своя поглед, да вижда здание на турско посолство и турски флаг. Аз разпоредих да се арендоват помещения в най-респектабелните райони”. Думите на Ахмет Давутоглу имат абсолютно покритие. Когато Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002 г. идва на власт в Турция, турските дипломатически представителства в чужбина са 163. През 2009 г. цифрата нараства на 178. А през 2015 г. тя достига до 229. За нарастването на тежестта на Турция в света говорят и едни други цифри. Лавинообразно се увеличават и чуждите дипломатически представителства на територията на самата Турция. За същия период от време от 166 те стават 237. Впечатляващо! Турската държава си поставя за цел да влезе в първата петорка в света, която днес изглежда така: САЩ, Китай, Русия, Франция и Великобритания. Анкара има план нейните дипломатически, консулски и търговски представителства в чужбина да надхвърлят 252. Интересно е както тяхното нарастване, така и регионалното им разпределение, защото това показва основните акценти на турската външна политика. В Европа те скачат от 81 на 92, в Америка от 14 на 25, в Азия от 50 на 65, в Африка от 14 на 43, в Океания са без промяна, остават 4. Очевидно е, че не става въпрос за фокусиране на турските интереси само на територията на бившата Османска империя. Анкара проявява активност и по места, много далеч от Анадола. Например в Латинска Америка, Африка, южно от Сахара, и Югоизточна Азия. Турция отдавна е надхвърлила своите първоначални амбиции да се завърне със своята „мека сила” на териториите, които са принадлежали преди време на Османската империя. Анкара има далеч по-големи цели. Тя се взира в Северна Африка, Близкия изток, Балканите, Средна Азия и Латинска Америка. През 2010 г. Ахмет Давутоглу, „турският Кисинджър”, заявява: „Нашата ос е Анкара, нашият хоризонт е на 360 градуса”. Международната консултантска компания Portland публикува периодично класацията The Soft Power 30. В нея се прави списък на 30-те най-влиятелни страни по света от гледна точка на инструментариума, наречен „мека сила”. За това коя страна е на първо място, едва ли има големи колебания. Естествено, първи са САЩ. Интересно е да се знае, че „залепени” една до друга в тази класация са Русия и Турция. Това е особено симптоматично, ако си спомним какви огромни финансови ресурси отделяше за своята „мека сила” СССР, а цялото съветско наследство в областта на хуманитарните връзки наследи Руската федерация. Днес в Европа например навсякъде могат да се видят заведения, предлагащи турски кебапи. Те са икона, символ и същност на турската кухня. И са елемент от турската „мека сила”. В Черна Африка нерядко могат да се видят и „сладко-кисели” китайски ресторанти, но до тях непременно се откриват и турски кебап-ресторанти. Над входовете им се веят китайски и турски знамена. През 2016 г. в класацията Global Fire Power, рейтинг на военната мощ, на първо място са САЩ, на второ Русия. На осмо място е Турция преди Германия. По численост турската армия в НАТО отстъпва само на американската армия.
Като се имат предвид бойният опит, който натрупаха турците в Сирия, и битките им срещу кюрдите, то по боева подготовка днешните турски Въоръжени сили са едни от най-боеспособните в света. Турция всъщност разполага с отлична „твърда сила” (hard power), която, ако преценят турските управляващи, без особени колебания могат да вкарат в употреба. Турската военна инвазия в Кипър през 1974 г. е причина за появата на Севернокипърската турска република на картата на Европа. Последните събития в северната част на Сирия също дават аргументи в тази посока. Иракчаните познават не от преразкази какво представлява турската „твърда сила”.
Големият турски „квартет” в икономиката са строителният сектор, леката промишленост, селското стопанство и туризмът. Турция е една от най-посещаваните туристически страни в света. В началото на XXI век съгласно различни оценки броят на туристите, посетили нашата югоизточна съседка, са около 10 милиона човека. През 2015 г. те са вече над 40 милиона, извеждайки Турция на шесто място в света като предпочитана туристическа дестинация. По популярност Истанбул е на осмо място в света. През 2015 г. Турция е имала доходи от туризъм, възлизащи на 31,5 милиарда долара. Турската туристическа индустрия осигурява над 1 милион работни места и представлява 6,2% от БВП на страната. В рейтинга на Engineering News Record между първите 250 най-големи строителни компании в света всяка шеста е турска. По този показател турците отстъпват само на Китай и са малко преди САЩ. След 2000 година Турция влиза в групата на нововъзникналите средни сили в света. Особено в икономически план сред световните икономисти съществува консенсус, че нашата югоизточна съседка е една нововъзникнала сила. Джим О’Нил, британски икономист, бивш директор в банка Goldman Sachs, ревизира своя анализ за БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка). Той прогнозира, че МИНТ (Мексико, Индонезия, Нигерия, Турция) ще бъдат бъдещите икономически гиганти в света. Според Джим О’Нил, който измисли етикета „нововъзникнала сила” (emergent power), Турция ще влезе в „първите единадесет”, единадесетте най-големи икономики в света, които ще моделират глобализацията. В геополитически план е очевидно, че Турция се налага все по-убедително като нововъзникнала сила, която поставя под съмнение status quo на досегашния международен ред и има ясни намерения да провежда проактивна дипломация. Очевидно е, че днешна Анкара вече не се вписва в плановете на Вашингтон, който вижда и иска да вижда нашата югоизточна съседка единствено в ролята на свой васал в Югоизточна Европа. Еманципирането на Анкара превръща Турция в ситуационен съюзник на Русия, Китай и Иран, които методично разрушават глобалната хегемониална власт на САЩ. И това е извод, който София никога не трябва да изпуска от своето внимание. България отдавна не е между Руската и Османската империя. София като васал на Вашингтон представя действията на българската дипломация като работа в полза на българските национални интереси, но на практика чиракува на Пентагона на Балканите. По този начин България влиза в пряк конфликт с интересите на Турция, Китай и Русия не само по отношение на Западните Балкани. Днес София като обект, а не като субект в международните отношения се намира между Вашингтон, от една страна, и Москва, Анкара и Пекин, от друга. Елитът на Турция отдавна ясно е осъзнал, че както руснаците, така и те, самите турци, са наследници на две евразийски империи. С всички произтичащи от този факт последици и стратегии, които засягат пряко българските национални интереси. Турция изгрява ярко на международната сцена като нововъзникнала сила на три основни периода. ПЪРВИ ПЕРИОД . През 80-те години започва икономическо изграждане на турската държава. „Излитането” на Турция става под ръководството на Тургут Йозал. Тогава държавата се намесва решително в икономиката. Започва реализиране на стратегия за индустриализация на Турция. През януари 1980 г. се вземат мерки за либерализиране на икономиката. Индустриализацията започва чрез насърчаване на износа. Турската икономика се отваря към света, към глобализацията. Тази промяна поставя началото на сегашната икономическа мощ на нашата югоизточна съседка. ВТОРИ ПЕРИОД . Краят на Студената война дава възможност за начало на политическия възход на Турция. Във времената на биполярния свят Анкара е ограничена в своята външна политика. Турците трябва да следват плътно директивите на НАТО и преди всичко тези на САЩ. По време на Студената война при всеки опит на Анкара да се сближи с Москва следва военен преврат, легендиран като „връщане към кемализма”. 90-те години създават нова атмосфера, нов контекст на международната сцена. Анкара получава възможност да провежда по-автономна и активна външна политика, която увеличава нейната геополитическа тежест. Под ръководството на Тургут Йозал първоначално турците отправят поглед към Средна Азия. По-късно Неджметин Ербакан динамизира диалога на Анкара с мюсюлманските арабски страни. През 1999 г. външният министър Исмаил Джем заявява амбицията „Турция да се превърне в световен актьор”. Той лансира идеята за турска външна политика по всички азимути. В този период Анкара се ангажира в Европа, Близкия изток и Азия. ТРЕТИ ПЕРИОД . След 2000 година турците формират своята глобална стратегия и създават нова турска дипломация, „дипломация на нововъзникнала сила”. Целта е реализиране на новите външнополитически амбиции и по-престижно място в пренареждащия се геополитически пъзел в света на фона на разпадащия се Pax Americana. Новата турска дипломация се характеризира с чувствително променена риторика, като ползва специфични средства и инструменти. Тя се основава преди всичко на политиката на самоутвърждаване, фокусирана върху славното имперско минало. Но и върху чувството за историческо унижение. Споменът за Османската империя като „болният човек на Европа”, разпарчетосана териториално, е основен импулс за създаване на новата турска дипломация. Французинът Бертран Бади, професор по политически науки, твърди, че нововъзникналата Турция е „лекарство за изживяно унижение”, в действителност става дума за реванш на турците. Днес Анкара с всички свои ресурси търси исторически репешаж, възможност да се класира отново на финала като незаобиколим международен фактор.
ТУРЦИЯ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
След 2000 г. Анкара се стреми да възстанови своето влияние в Близкия изток, регион, който е пълен с исторически спомени и влиза в нейното непосредствено обкръжение. Един сериозен успех на турците в Близкия изток би превърнал автоматично нашата югоизточна съседка в значителен полюс на сила. Затова и първите тестове на новата турска външна политика се реализират в Близкия изток. Анкара търси трамплин за утвърждаване в световен мащаб. Завръщането на Турция в Близкия изток и нейното активно участие в събитията в Сирия и Ирак най-често се обясняват с неоосманистката политика на Анкара. Но са налице две сериозни разминавания. Първо, географската зона, в която Турция инвестира, не съвпада точно с границите на бившата Османска империя. Второ, неоосманистката стратегия и политиката на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), която търси разширяване на турското влияние в Близкия изток, се разминават по чисто идеологически мотиви. Управляващите в Анкара не търсят изтриване на границите по Сайкс-Пико (Договорът Сайкс-Пико от 1916 г. е споразумение между Великобритания и Франция за разделяне на арабските владения на Османската империя на зони на влияние, бел.авт.) и възстановяване на Османската империя в реални граници. ПСР търси икономическа и културна интеграция на Турция в региона и превръщането й в силов полюс на Близкия изток. По-точно казано, ако търсим „неоосманизъм”, то би трябвало да се отчете, че става въпрос за прагматичен „неоосманизъм”, който се съобразява с реалностите на терена и който е потопен в съвременния геополитически баланс в света. Например Турция към този момент има за свои ситуационни съюзници в Близкия изток Русия и Иран. „Арабската политика” на Анкара е опит или симптом за материализиране на дипломацията на една нововъзникваща сила.
ПСР, МОТОРЪТ НА ПРОМЕНИТЕ В ТУРЦИЯ
Харесвана или не харесвана по геополитически причини от глобалните фактори в света, Партията на справедливостта и развитието (ПСР), която идва на власт в края на 2002 г., стартира в Турция мощен процес на радикална политическа и икономическа трансформация на страната. Несменяем и безусловен лидер на ПСР е Реджеп Ердоган. През последните двайсетина години новите турски управляващи осъществяват свой проект за моделиране и ремоделиране на турското общество. Основна цел е редефиниране на турската идентичност. Идеалът на Кемал Ататюрк в лицето на Homo Kemalus, светски, западен и модерен, е подменен с новия идеал Homo Islamicus, благочестив, консервативен, привързан към турко-мюсюлманските ценности и традиции. В политически план ПСР модифицира една от основните парадигми на турската политическа сцена. Преобърнато е съотношението център-периферия, което характеризира кемалистката република. Поставя се край на „властването на една социална прослойка, която се считаше за естествен елит на страната”. С идването си на власт ПСР позволява на „черните турци”, на „малкия народ” от Анадола, на вярващите хора, дълго време изхвърляни в периферията на системата, да достигнат до центъра на политическото шахматно поле в Турция. Тези, които до вчера кемалисткият елит счита пренебрежително за „клошари”, всъщност овладяват контрола върху държавата. Социологическото мнозинство в страната, мюсюлманите сунити, се превръща и в политическо мнозинство.
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА „СТРАТЕГИЧЕСКА ДЪЛБОЧИНА”
Възходът на Турция през последните две десетилетия е неразривно свързан с термина „неоосманизъм”. Кой е неговият автор? Списъкът от претенденти за авторство е голям. Изреждат се и доста непознати за широката публика имена. Най-популярни в този план са Тургут Йозал, Абдуллах Гюл и Ахмет Давутоглу. Въпреки че последният стана много известен със своята книга „Стратегическа дълбочина”, той не претендира за авторство. Ахмет Давутоглу е най-големият популяризатор на новата османистка идея. Всеки един от тримата изброени по-горе е заемал най-висши държавни постове в Турция. Всички са били премиери. Двама са стигнали до върха на властовата пирамида, заемали са поста президент. Тургут Йозал е осмият по ред, а Абдуллах Гюл е единадесетият. Двама от тримата са ръководители на турските „моншери”, така наричат иронично в Турция дипломатическия корпус на страната. Идва от френското mon сheri (скъпи мой), но казано по турски тертип. Абдуллах Гюл и Ахмет Давутоглу са били външни министри на Турция. Тургут Йозал и Ахмет Давутоглу написват книги, предназначени за широката турска общественост. В тях те обясняват на достъпен език новия баланс на силите в света след края на Студената война и разпадането на СССР, а също и турското евразийство. Тургут Йозал е първият, който през 80-те започва да говори за „новата менталност”. По това време Михаил Горбачов в СССР развива теорията за „новото мислене”. „Новата менталност” в Турция променя страната и стига до 2001 г., когато е издадена книгата „Стратегическа дълбочина” на Ахмет Давутоглу. А „новото мислене” на Горбачов стига до фамозния руски външен министър Андрей Козирев, чиято попара руското външнополитическо ведомство и днес сърба. В репертоара от предизборни песни на Партията на справедливостта и развитието има и такава, в която Ахмет Давутоглу е описан като „честен джигит”, „мъдър човек” и „ходжа – три в едно”. Неговите противници в Турция пък му дават диаметрално противоположна оценка, че „не е политик, а войнстващ активист”. Но така или иначе името на Ахмет Давутоглу категорично ще остане изписано с релефни букви в историята на най-новата турска дипломация. В книгата си „Стратегическа дълбочина” Ахмет Давутоглу прави равносметка на турската външна политика в постбиполярния свят. Той призовава за нейната радикална промяна. Давутоглу счита, че новата турска дипломация трябва да работи, за да превърне Турция в „централна държава” и „водещ актьор” на международната сцена. Според него има две категории държави: „централни” държави, които са незаобиколими в международните отношения, и „периферни” държави, които имат скромно влияние в международните отношения. Ахмет Давутоглу твърди, че турската слабост се състои в „човешкия” фактор, липса на политически волунтаризъм, слабост на стратегическото планиране и липса в турското ръководство на доверие в себе си. Последното според него е наследство от Студената война. Резултат е от това, че турската външна политика е била зависима от НАТО и е била лимитирана в изпълняване на помощни роли за Европа и САЩ. След 1990 г. в създалата се нова обстановка на Турция й липсва истинска дългосрочна стратегическа визия. Ахмет Давутоглу счита, че причина за това е държавната конструкция в Турция, която е превърнала западничеството и атлантизма в основни стълбове и „свещени крави” на турската външна политика, които въобще е забранено да се поставят под въпрос. Турция постепенно стига до извода, че няма как да примири своето приравняване към Запада със своята историческа принадлежност към Изтока. АЗ-КОНЦЕПЦИЯТА (набор от характеристики, способности, нагласи и ценности, които дефинират какъв е човекът) на демодирания турски елит пречи на този елит да има доверие в своята страна, защото вижда Турция само като подчинена на големите сили. Турските управляващи заемат позиция на обект, а не на субект в международните отношения. Ахмет Давутоглу описва турското състояние, което е в ущърб на националните интереси и което е подобно на състоянието на българския премиер Бойко Борисов и неговите министри, които виждат в Брюксел и Вашингтон своите „началници”, чиито разпореждания е задължително да изпълняват безпрекословно. След 2000 година Турция все по-ясно излиза от ролята на пешка в геополитическата „шахматна игра”. Анкара се превръща в играч, който поема инициатива. Според Ахмет Давутоглу не можеш да се обвързваш с някой друг играч: всеки играе самостоятелно за себе си. В статия за Policy Paper №3 от юли 2012 г. Ахмет Давутоглу подчертава: „Ние считаме, че е най-важно да водим нашата политика автономно. Днес все още Турция твърде често е смятана за обикновен изпълнител на стратегии, изработени от други сили. Ние сме задължени да преодолеем този комплекс за малоценност, който се е настанил в много сектори на нашето общество, включително и в управляващия елит. Днес Турция показва това, което тя е реално: страна визионер, способна да се съсредоточи върху свои цели и да дефинира своя независима външна политика. Дори ако ние знаем, че нашите инициативи няма винаги да бъдат увенчани с успех, ние предпочитаме конкретен неуспех пред вечното подчинение”. Според Ахмет Давутоглу позицията на дадена страна в света зависи от самооценката на нейния елит, на „стратегическата дълбочина”. По-ясно казано: да се мисли извън границите на своята държава. Днес Турция разполага с всички тези „козове”. Тя притежава „историческа дълбочина”, която произтича от османското наследство, наследено от сриването на една мултиетническа империя. Турция разполага с опит, получен от успешна модернизация през последните няколко десетилетия. В същия брой на Policy Paper Давутоглу аргументира своето твърдене, че е настъпил моментът Турция да се замисли за своето регионално и международно обкръжение: „Не е възможно за Турция, държава, наследила Османската империя, да ограничи хоризонта на своята стратегическа мисъл в рамките на своите легитимни граници. Това историческо наследство налага на Турция необходимост и задължение да се намесва в който и да е момент на много места извън своите граници. Тази отговорност отваря прозорец на възможности пред турската дипломация”. Ахмет Давутоглу поставя и ключовия въпрос: Трябва ли Турция да отрича и да обръща гръб на цивилизацията, към която тя естествено принадлежи, за да се присъедини към друга цивилизация, която я отхвърля и изключва? Той е категоричен: „Една държава, която няма съзнание и историческа памет, е неспособна да остави своята марка и своя отпечатък върху театъра на историята”. През 2008 г. в статията „Визия на новата външна политика на Турция” Давутоглу пише: „Турция заема уникална позиция. Като страна в Евразия тя може да се дефинира като централна държава с различни регионални идентичности. Комбинираната регионална идентичност на Турция й предоставя поле за маневриране в няколко региона едновременно; в този смисъл Турция управлява една сфера на влияние в своето непосредствено обкръжение”. Ясно и конкретно. Тези думи на Давутоглу дават сериозен повод на София да се замисли дълбоко до каква степен се намира в гравитационното поле на Анкара. В този план Турция постига най-големи резултати с България, най-вече при управлението на няколкото правителства на Бойко Борисов.
ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ТУРЦИЯ И РУСИЯ. ПАНТЮРКИСТКИ ПРОЕКТ В СРЕДНА АЗИЯ
При разпадането на СССР турските управляващи в Анкара и целият турски народ ликуват. За Турция това е национален празник. Рухва Руската империя – вековният враг на Османската империя. В турците моментално се възпламенява „имперската искра”. Тургут Йозал незабавно изпраща свои посланици в Средна Азия с предложение да се създаде огромен тюркски съюз – за изграждане на „Велик Туран” от Адриатика до Тихия океан. Стара идея, датираща от XIX век. Турция е готова за създалата се нова ситуация в света. Анкара незабавно предлага помощ на бившите съветски републики, включително и икономическа. Западът също първоначално подкрепя този тюркски проект в Средна Азия, но по-късно размисля. Съвсем неслучайно турското Министерство на образованието в своите училищни учебници пише за подробно „преброяване на населението” в братските тюркски народи, които живеят по света. А те са над 200 милиона човека. Описано е тяхното разселване по територии, на които е направена ревизия. Изброени са природните ресурси и полезните изкопаеми. Естествено, особено внимание е отделено на дългата борба за независимост на тези народи, която се увенчава с успех при разпадането на СССР. В учебника не са забравени и редица субекти на Руската федерация, които са населени също с тюркски народи. От 1989 до 1993 г. основен акцент на турската експанзия в Средна Азия е търговско-икономическото сътрудничество. Тургут Йозал тръгва с курса за „решаване на политическите проблеми по пътя на икономическо сближаване”. Икономическите лостове имат далеч по-широк спектър на приложение – от изолация и сдържане до експанзия и установяване на контрол. През 1992 г. в структурата на турското външно министерство е създадена „Турска агенция за сътрудничество и развитие” – ТИКА. Тя е известна у нас от публикации в български медии като Агенцията на турските специални служби. ТИКА е турският аналог на Британския съвет и руското Россотрудничество. Турците не се увличат в мегапроекти, а се фокусират в малките и средните начинания в приблизително 50 страни по света. След разпадането на СССР Турция незабавно предлага на младежите от Средна Азия 10 000 стипендии за студенти. Те са предназначени за тюрките в Киргизия, Татарстан, Казахстан и др. Във фокуса на Анкара попадат всички тюркоезични народи от мюсюлманските републики на бившия СССР. Не са изключени и Татарстан, Башкирия и даже Бурятия, които са в състава на Руската федерация. Защо Бурятия? Защото бурятите са „турански братя”. От гледна точка на пантуранизма, а не на пантюркизма. Затова в турските интереси са включени монголците и даже корейците. По време на Корейската война (1950-1953) турците изпращат войски с мотив да помогнат на своите „турански братя”. Изпратеният въоръжен контингент е от 6000 човека. В Турция са върнати 6000 ковчега. През 1992 г. в Турция се учат 10 000 студенти от тюркски и други „родствени страни”. До 2010 г. този проект се курира от Министерството на образованието на страната. По-късно тази дейност е прехвърлена на специално създаденото Управление на турците в чужбина и сродните общности. Днес, особено за тюркския свят, Турция постепенно се е превърнала в международен образователен бренд. Ако през 2011 г. има подадени 8000 заявки за следване от 50 страни, то през 2015 г. те са вече 95 000 от 182 страни. В наши дни Турция се изравнява с Русия по ежегодно отпускани студентски стипендии, по 15 000. През 2007 г. президентът Абдуллах Гюл взема решение да бъде създаден институтът „Юнус Емре”, който е инструмент на „меката сила” на Анкара. При откриването на института в Лондон турският президент заявява: „Великите държави съществуват не само с помощта на дипломацията, но и с културен капитал. Центровете на турската култура „Юнус Емре” са „невидимата” сила на Турция. Съхраняването на нашето културно наследство е най-голямата сила на нашата държава”. В момента центровете „Юнус Емре” функционират в градовете на над 40 страни от Лондон и Берлин до Куала Лумпур и Токио. Могат да се видят в Африка и в Близкия изток. В Русия център „Юнус Емре” има открит само в Татарстан. За реализирането на турските планове в Средна Азия сред тюркските народи обаче е необходим инструментариум. Стипендиите за студенти не са достатъчни. Необходимо е разгръщане на масово обучение за населението на средноазиатските тюркски държави. Известният проповедник Фетхуллах Гюлен, бивш съюзник, а днес враг на Реджеп Ердоган, разгъва достатъчно мощна своя образователна мрежа. Именно той със своите 5000 последователи помага много на сегашния турски президент да се изкачи по властовата пирамида в Турция. Фетхуллах Гюлен призовава турската младеж да замине, за да обучава турците в Азия. За кратък срок е създадена огромна образователна мрежа, която има свои разклонения и в Русия. В Узбекистан отварят врати 26 лицея. Същото число лицеи се създават и в Азербайджан, 13 в Киргизия, 27 в Казахстан. Допълнително в Средна Азия турците създават и редица институти, академии и други подобни. И тази огромна работа е реализирана от хората на Фетхуллах Гюлен през 90-те. Създадените от турците учебни заведения в Средна Азия са на висота. Дават добро образование. В тях се изучават по няколко чужди езика, естествено, турски, английски и др. Преподавателският състав в областта на точните науки също е високо квалифициран. По някое време в Казахстан и Киргизия избухва скандал. Оказва се, че 130 от преподавателите по английски в турските учебни заведения са с американски дипломатически паспорти и са агенти на ЦРУ. Е, затова пък знаят отлично английски език. С преподаването на точните науки и чуждите езици всичко е наред. Но се оказва, че историята се преподава специфично. Акцент се поставя върху славната история на Османската империя. Имало е там някога, някаква, една такава никаква Византийска империя, а пък Армения – такава държава не е имало никога. Става дума за митологизация на историята по турски маниер. В Руската федерация турските лицеи започват да се закриват в периода 2006-2008 г. Незабавно следва протест от турска страна. Лично Реджеп Ердоган изказва своето недоволство. В Русия освен това е закрита и сектата „Нурджулар”, кръстена на своя основател Сайди Нурси. По-късно самият Реджеп Ердоган започва да настоява за закриване на мрежата от лицеи на Фетхуллах Гюлен. В Гагаузия турците претърпяват крах, въпреки че там говорят турски на истанбулски диалект. Езикът на гагаузите е от групата на тюркските езици. Най-близък е до турския, азербайджанския и туркменския. Но гагаузите са тюркска етнографска група с православно вероизповедание. Турците са уверени, че всички тюрки са мюсюлмани. Че всички тюркски езици на практика са турски език. В един момент по-късно разбират, че са се объркали, най-вече когато се налага да се разбират на руски със своите събратя в Средна Азия. На 8-10 март 1993 г. турското външно министерство и ТИКА организират международна конференция, на която са поканени лидери на младите и независими тюркски държави. Основна тема на мероприятието е тезата, че е необходим преход на целия тюркски свят към единна азбука на основата на латиницата. Тогава президентът Тургут Йозал заявява: „След това целият свят ще види излитането на тюркизма на махалото на историята”. Премиерът Сюлейман Демирел добавя, че конференцията е закъсняла с двеста години, но въпреки това вече нищо не може да попречи за създаването на нов тюркски свят „от Адриатика до Великата китайска стена”. Анкара посяга не само на руските тюркски субекти на Руската федерация, но и на Синдзян-Уйгурския автономен регион в Китай, населен с уйгури, които са мюсюлмани. Тюркските езици си приличат, но между тях има и определена разлика. За нейното преодоляване турците създават специално нова обща азбука. Турската азбука има 29 букви. Добавени са още шест. За покриване на звуци, които ги няма в турския език. В общи линии не може да се говори категорично, че тюркският проект на Анкара в Средна Азия се е провалил напълно. За около 10-15 години са създадени хиляди млади специалисти в региона. И всички те са с протурско мислене. Само студентите са 26 000. Отделно випускниците на лицеите, курсистите, преминалите през бизнес обучения и др. В Узбекистан закриват не само 26-те лицея, но узбеките разгромяват всички местни турски фирми, които финансират тази образователна мрежа. Днес хилядите млади специалисти в Средна Азия, обучени от турците, са вече на властови позиции. Те управляват своите страни. И на руснаците им се налага да преговарят с тях. Тюркската солидарност е на високо ниво в бившите съветски републики. Но пантюркизмът се сблъсква с местния национализъм. Оказва се, че национализмът все по-често надделява. Защото пантюркизмът означава: забрави за своята култура, образование на национален език само в началното училище, а после всичко е единствено на турски език. Местните елити в Централна Азия нямат желание да споделят своята власт с „по-големия турски брат”. Но каква е картината днес? На латиница преминават Азербайджан, Узбекистан и Туркмения. До колко успешно и до каква степен, това е друг въпрос. Даже Казахстан, който е ключов партньор на Русия в Евразийския икономически съюз и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКБ), официално заявява през 2016 г. за постепенно преминаване на латиница към 2025 г. Още по-смущаващо е, че казахите мотивират това свое решение със страха от „руския свят” и възможна агресия от страна на Москва, която не разглежда сериозно казахската държавност и предявява претенции към северните територии на Казахстан. Едва ли някой счита, че преминаването от кирилица на латиница е нещо дребно и несъществено. Става въпрос за опит за цивилизационно претопяване на населението.
В края на юни 1992 г. в хотел „Чираган Палас” в Истанбул, където някога е бил харемът на султана, единадесет държави подписват договор за създаване на организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС). Сред подписалите са бившите републики на СССР (Русия, Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан), три сателита на разпадналата се московска империя (България, Румъния и Албания) и два члена на НАТО (Гърция и Турция). На пръв поглед може да се каже прибързано, че в новата международна организация доминира Русия. Но още тогава, на 26 август 1992 г., италианският вестник Corriere della Sera отбелязва създаването на ЧИС като успех на турската дипломация. А френският Le Monde на следващия ден обръща внимание на нарастващата роля на Анкара в света. Няколко години преди това френският журналист Ален Безансон твърди, че трябва да се има предвид съществуването на трети клон в исляма – турски. И че трябва да се различават турският свят и турската държава. Ален Безансон счита, че ислямският фундаментализъм ще се превърне в основна пречка за Турция през следващия век. С увеличаване на нейната тежест в света ще нараства и нейната „историческа отчужденост” от Европа. Ален Безансон предвижда, че Турция, след като постигне едно високо ниво на развитие, всъщност ще стане външен фактор за Европа. Пророчески слова. Индивидуализмът и конкуренцията са съчетани по интересен начин в турците. В турската държава всичко, което е възможно, се институционализира. С помощта на фондове, асоциации и конфедерации са обхванати практически всички области на обществения живот. Нещо като „Двама турци, три асоциации”. За разлика от България: „Където има двама българи, непременно има три партии”. Редица турски организации с времето постигат солидно влияние не само в Турция, но и извън нея. Някои от тях стават отраслови играчи и тинк-танкове от международен мащаб, разработват планове и стратегии, отчети и аналитични доклади, които турското ръководство да ползва. Такива са турският Съвет за външноикономически връзки (DEIK), Меджлисът на турските износители (TIM), турската Асоциация на доставчиците (TMB), Асоциацията на турските индустриалци и предприемачи (ТUSIAD), Асоциацията на независимите индустриалци и предприемачи (MUSIAD) и др.
РЕАБИЛИТИРАНЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Турция много активно напомня за „тежестта на историята”, която турците превръщат в „политически ресурс” и „дипломатическо оръжие”. Държавата си служи с тях, за да постигне по-добър международен статут. За Анкара наследството на Османската империя позволява да се легитимират нейните регионални и международни амбиции, да оправдае аспирациите за статут на „централна държава”. Възстановяването на османското наследство и реабилитирането на империята започват преди всичко с построяване на музеи, напомнящи за османската „златна епоха”. Откриването на Panorama 1453 History Museum в Истанбул на 31 януари 2009 г. е симптоматичен акт. Построен е близо до мястото, където са разрушени крепостните стени на Константинопол. Откъдето еничарите на 29 май 1453 г. влизат в града. В музея екзалтирано се разказва за османската победа и се възхвалява Мехмед II Завоевателя, представен като национален герой. На фона на османски бойни маршове и топовни гърмежи битката се разиграва с холивудски ефекти (3D) пред очите на посетителите, които преживяват историческия момент на османското завладяване на Константинопол. Реабилитирането на Османската империя се прави и чрез официално честване на събития и личности, които са свързани с нея исторически. На 29 май, денят на превземането на Константинопол, кметството на Истанбул организира спектакъл „звук и светлина” над водите на Златния рог. А истанбулски ученици манифестират пред Panorama 1453 History Museum, за да честват героизма на историческата личност, която е победила Византийската империя. Официалните чествания на османската династия се умножават. През септември 2008 г. лидерите на ПСР почитат паметта на Ертугрюл Гази, който е баща на Осман I, и в негова чест е наречена Османската империя. След една година, отново през септември, Реджеп Ердоган и Абдуллах Гюл присъстват на погребението на Осман Ертугрюл, внук на Абдулхамид II... и последен претендент за имперския трон. През април 2012 г. на церемония на погребението на Фатма Неслишах Османоглу, внучка на Абдулхамид II, присъства вицепремиер от името на правителството. Турция превръща Османската династия в източник на национална гордост и търси признание чрез миналото, преследвайки своето място на международната сцена. Друг силен символ за реабилитиране на Османската империя е постоянното лансиране на фараонски проекти, кръщавани на османски султани, път за потвърждаване на миналото величие. ПСР разпорежда строеж на висящ мост над Босфора, който носи името на Явуз Султан Селим, внук на Сюлейман Великолепни, властвал в периода 1512-1520 г. Последният прибавя територии към Османската империя. Той налага османското доминиране в Сирия, Палестина, Египет, Мека и Медина. Строежът на висящия мост започва на 29 май 2013 г., когато се навършват 560 г. от покоряването на Константинопол от Мехмед II Завоевателя. Отоманоманията в Турция влиза в определени прагматични рамки. Тя служи за легитимиране на турските международни амбиции. Според някои френски специалисти по Турция стратегията за възстановяване на престижа на Османската империя представлява турската версия на голизма. Така както Шарл дьо Гол се позовава на славата и величието на Франция, за да води независима и автономна политика, така и турското ръководство апелира към миналото величие на османлиите, за да постигне по-престижен статут на международната сцена.
АКЦЕНТ ВЪРХУ ЦИВИЛИЗАЦИОННОТО ВЕЛИЧИЕ НА ТУРЦИЯ
За да има право да настоява за регионално лидерство, Турция се саморекламира като представителка на велика цивилизация. Още през 1990 г. Ахмет Давутоглу заявява, че няма универсална цивилизация, която да се приема от цялото човечество. В своята работа „Цивилизационна трансформация и мюсюлманският свят”, издадена през 1994 г., той пише: „Светът е съставен от множество цивилизации, много различни една от друга, които са принудени да взаимодействат мирно, като се обогатяват взаимно”. Давутоглу отхвърля категорично тезата на Фукуяма за края на историята и триумфа на западната цивилизация. Той не приема и аргумента на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите. Ахмет Давутоглу предлага „диалог на цивилизациите” или най-малко „среща” между тях, която да ги обогати. В своите разработки той предлага собствена концепция за цивилизация. Счита, че процесът, който води към появата на цивилизация, е по-малко социологически, отколкото психологически. За него е по-важно усещането, което имат индивидите за техните собствени ценности и които ги водят към формиране на „цивилизационен прототип”. Ахмет Давутоглу твърди, че съществува турска цивилизация, базирана на различна АЗ-КОНЦЕПЦИЯ в сравнение с тази на другите цивилизации. Днешните турски лидери обичат да повтарят, че тяхната страна е била винаги „световен цивилизационен център”, „място на среща за всички стари цивилизации, които са повлияли дълбоко на човешката история”. Реджеп Ердоган ползва същите опорни точки по темата: „През вековете ние сме били носители на една цивилизация, на една история и едно уникално наследство, плодове на грамотна смесица между култури и различни цивилизации с нашата собствена култура”. Но трябва да се подчертае, че Турция настоява за това, че принадлежи към ислямската цивилизация, която е представена като коренно различна от западната християнска цивилизация. Давутоглу ясно маркира наличието на Homo Islamicus, който е различен от Homo Occidentalis. Турската концепция за цивилизациите не приема, че прогресът и модерността са синоними на западничеството. Турците считат, че западната цивилизация не може да остане доминираща. Защото времето се характеризира с „цивилизационни цикли”. Откъдето следват моменти на цивилизационни апогеи и спадове. Накрая, западната цивилизация е егоцентрична и ексклузивна, което води до дискриминация и неравенство между народите. Ислямската цивилизация е базирана върху постулата, че всички хора са равни в тяхното подчинение пред Бога, поради което е приобщаваща и толерантна. Турската цивилизационна концепция едва прикрива, че ислямската цивилизация е по-добра от западната християнска цивилизация.
МНОГОЗНАЧНОТО ПОНЯТИЕ „ЦИВИЛИЗАЦИЯ” СЕ ИНСТРУМЕНТАЛИЗИРА ЗА ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ
Цивилизационната риторика на Партията на справедливостта и развитието артикулира около три елемента и се разполага на три нива. Първото ниво е конструкцията на идентичността на Турция. Смесват се турцизъм и османизъм. Реджеп Ердоган в своя реч през октомври 2007 г. твърди, че „турската нация е царувала повече от хиляда години върху много територии” и че „докато другите цивилизации са живели в невежество през средните векове, нашата цивилизация създаваше най-хубавите си произведения на три континента и разпространяваше справедливост и красота”. По този начин се смесват цивилизация и османска идентичност; да си турчин, това е да се припознаеш и да се идентифицираш като част от Османската империя. Реджеп Ердоган в този смисъл твърди: „Ние се изразяваме като потомци на османлиите”. Това обяснява защо избраните за честване дати от ПСР са свързани с историята на империята. Годината 2023 г. е залегнала в стратегията „Визия 2023”. Тя е стогодишнина от основаване на Турската република и краят на империята. Тя трябва да отбележи възраждане на турското величие и прослава на Османската империя. Датата 2053 г. е също в партийния календар на ПСР. Тя е свързана със завладяването на Константинопол през 1453 г. Датата 2071 г. е свързана с битката при Манцикарт, която се е състояла на 26 август 1071 г. Тогава войските на султана на селджукските турци Алп Арслан, на тюркски „Смел лъв”, побеждават силите на Византийската империя. Да се приравнява турската цивилизация с цивилизацията на османлиите е откровено преувеличаване на достойнствата на Турция. Реджеп Ердоган е неуморен в този план: „Ние сме горди от нашата велика цивилизация и от нашия уникален цивилизационен път... Ние притежаваме славно във всички отношения на думата „слава” цивилизационно наследство... Нашите прадеди са ни завещали едно огромно наследство, което продължава да осветява нашия път”. Второто ниво на дискурса е идеологическата конструкция. Турско-османската цивилизация се счита за похвална и добродетелна, която притежава ексклузивни качества. Реджеп Ердоган заявява: „Нашата цивилизация няма равна”. По-ясно казано, тя се различава от всички други цивилизации и е по-добра от тях. Преди всичко турската цивилизация е представяна като морално добра. През 2012 г. Реджеп Ердоган на конгреса на ПСР в своята реч казва: „Няма кръв в тази цивилизация. Не е имало дискриминация; не е имало потисничество, репресии и отхвърляне на другия”. Турската цивилизация е представена като модел на толерантност, диалог и откритост към различието. „Нашата цивилизация предлага най-прекрасния пример за съвместно съществуване на множество религии. Османската империя доказа едно огромно културно богатство и една изключителна толерантност по отношение на всички религии и вероизповедания, като предостави всякакви права на всички тях”, подчертава на конгреса Реджеп Ердоган. Турската цивилизация се представя като носител на всички необходими ценности за изграждането на мирен и хармоничен свят. През юни 2005 г. Ердоган заявява: „Ние сме наследници на единствената цивилизация, която е играла ключова роля в световната история. Ние притежаваме богато човешко и културно наследство, чиито стойности са важни за световния мир”. Третото ниво на дискурса е политическата инструментализация. Идентичността и цивилизационното минало на Турция са призвани да формират прагматична логика за легитимиране на регионалните и международните амбиции на нововъзникналата сила. Тук трябва да се обърне внимание на това, че използваният дискурс е с „променлива геометрия” в зависимост от адресата. Пред арабска и близкоизточна публика акцентът е поставен върху принадлежността на Турция към ислямската цивилизация. Дискурсът в посока Близкия изток споменава османската история, за да се постави акцент върху историческата солидарност и „кръвното родство” между араби и турци: „Турците и арабите принадлежат към една цивилизация”; „Турчинът не може да живее без арабина, луд е този, който не го казва. Турчинът е дясно око за арабина, който е неговата дясна ръка”; „В тази география, в нашата география, ние споделяме обща история, обща култура, обща съдба. Както нашата история, нашата култура, нашата съдба, бъдете сигурни, че нашите болки и нашите радости са общи... В основата си това е братство”. Анкара на базата на културна аргументация предлага да бъде лидер на арабо-мюсюлманския свят. Предлага арабските страни да формират „обединен блок” зад нея. В замяна на това Турция ще им предостави достъп до просперитет, развитие, мир и сигурност. Този обединителен проект артикулира около три основни идеи, които са базови за турската риторика. Първо, дръзкият аргумент, че националните граници в Близкия изток са изкуствени. Това налага възстановяване на политическия ред преди Сайкс-Пико. На 15 март 2013 г. на сайта на турското Министерство на външните работи Ахмет Давутоглу в своя текст „Голямото реставриране: Новият политически подход към глобализацията” пише: „Докато човечеството и международната система преминават период на реставрация, нашият регион преминава през една голяма реставрация, която затваря историческата скоба на последните 100 години, маркирани от колонизацията и от Студената война. Този регион е в търсене на интеграция и вътрешна реставрация. Този регион е мястото, където е родена нашата безсмъртна цивилизация. Ние споделяме общи ценности, които надхвърлят наложените граници от другите. Затова реинтегрирането на Близкия изток, Балканите, Кавказ и Северна Африка е необходимо и нужно. Не е възможно да се изгради бъдеще с чужда концепция на държава-нация, създадена от националистически идеологии, карти на Сайкс-Пико, колониални администрации и изкуствени граници. Ние ще разрушим черупката, която ни наложи Сайкс-Пико”. Тук е важно да се подчертае, че ПРС поставя под въпрос Сайкс-Пико, но не се опитва да практикува „неоосманизъм” или възстановяване на Османската империя в географски и териториален смисъл. Турците се опитват да създадат условия, които да улеснят създаването на регионална сила в резултат на премахване на икономическите бариери и свободно движение на хора и стоки. През октомври 2012 г. на колоквиум в Истанбул Давутоглу заявява: „Ние уважаваме териториите (териториалната цялост), но ние искаме един Близък изток, в който границите са отворени врати за съседите. Ние искаме свободно движение на идеи, капитали и хора”. Накратко става въпрос нововъзникналата турска сила да насърчава политически и икономически идеи с цел да се реинтегрира в региона. Връщането на Турция като безспорен лидер заради нейната модерна мощ и чрез нейното интегриране в глобализацията. На сайта на турското външно министерство в раздела „Визия 2023” със заглавие „Цели на турската външна политика” Ахмет Давутоглу фиксира плановете на Анкара за Близкия изток: „Ние искаме Близък изток без напрежение, без кризи, един демократичен Близък изток, по-скоро интегриран икономически Близък изток, отколкото Близък изток, в който страните са оградени със стени... Ние се надяваме, че този стратегически пояс на стабилност, на просперитет и на сигурност ще бъде изграден около Турция”. Необходимо е да се доизясни турската позиция. Очевидно е, че Анкара се самонагърбва с позитивна роля по отношение на своето непосредствено обкръжение. Но турците желаят пространството, което те считат за „свое”, да бъде извън играта на глобалните фактори. Анкара ясно говори за „те” и за „ние”. Кои са „те”, не е посочено. Но „те” са натоварени с антагонизъм и заплахи. „Ние” са като обсадена крепост, осъдени, които мобилизират допълнителни средства за своето обединение. Реджеп Ердоган декларира на заседание на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС): „Ще се изразя безцеремонно... „те” обичат конфликти, диспути и разделен Близък изток. Повярвайте ми, „те” не ни обичат”. След публикуването на карикатури на пророка Мохамед в норвежки вестник Реджеп Ердоган говори още по-директно за „те” (чужденците, западняците) и „ние” (мюсюлманите, източните, турците, арабите): „Те търсят да ни провокират и да ни накарат да реагираме по „техния начин”, който не е достоен за похвала... Ние ще бъдем спокойни и ще им покажем, че техните претенции към нас са фалшиви”. Анкара предлага на страните от Близкия изток създаване на някакъв вид близкоизточен Commonwealth около Турция. В своята риторика пред арабския свят турците извеждат на преден план тяхната принадлежност към ислямската цивилизация, своето общо историческо и културно наследство с арабския свят. Анкара обаче използва други измерения на понятието „цивилизация”, когато риториката е предназначена за западната публика. Първият акцент се поставя върху това, че Турция принадлежи към една „универсална” цивилизация, и се подчертава приносът, който тя може да има към световния мир и интеркултурния и междуцивилизационния диалог. Турската риторика към западния свят има три акцента. Ислямската идентичност на Турция и нейните връзки с арабския свят отиват на задна линия, а напред излизат нейните исторически връзки със Запада: „Турция е страна, която прилича на Европа, защото половин век ние интегрирахме и асимилирахме норми, принципи и ценности на Европейския съюз”; „Турция се отличава със своите директни връзки, които тя поддържа със западните институции повече от един век”; „Турция от два века е част от културата, ценностите и западните институции”. Вторият акцент в риториката, предназначена за западния свят, е поставен върху приносът, който може да има Турция за световния мир в резултат на своя цивилизационен опит и изминат исторически път. Ердоган дава за пример своята страна като антитеза на аргумента на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите: „В епоха, в която светът говори за ужасен сценарий за сблъсък на цивилизации... ние олицетворяваме съюз на цивилизации”; „Обединяващата идентичност на Турция я прави важен актьор в момент, когато някои обявяват разделяне на света на цивилизационен принцип”. На 7 март 2013 г. по време на конференция в Лондонската икономическа школа Давутоглу заявява: „Турция благодарение на своето уникално цивилизационно наследство притежава ексклузивния капацитет да помири Запада с Изтока... Благодарение на своите исторически и културни връзки с множество страни тя играе ролята на катализатор в интеркултурния и междуцивилизационния диалог”. Третият акцент има за цел използване на концепцията за „алианс на цивилизации” като рамка за интегриране на Турция в ЕС. Анкара със своето безкрайно търпение в очакване да бъде приета в Европейския съюз неуморно и професионално напомня на Брюксел, че има възможност да реализира един културен melting-pot (гърнето, в което се смесват раси, езици, религии, култури, традиции). „Турция трябва да се присъедини към Европа в противен случай ЕС винаги ще бъде считан като християнски клуб. Когато Турция влезе в съюза, той ще стане алианс на цивилизации”, твърди Реджеп Ердоган. Точно тук се наблюдава едно основно разминаване в турската риторика по отношение на ЕС. Твърдението, че с присъединяването на Анкара към Брюксел ще се формира алианс на цивилизации, показва, че Турция принадлежи към цивилизация, различна от тази на Европа. Турците съвсем съзнателно поддържат една смислова игра с понятието „цивилизация” с цел то да бъде употребявано гъвкаво в зависимост от ситуацията и публиката. Естествено, преследвайки политически цели. Турската риторика, предназначена за Запада, подчертава, че ислямската цивилизация е равнопоставена по отношение на другите цивилизации и основно със западнохристиянската цивилизация. Давутоглу е пределно ясен: „Всички цивилизации са допринесли по равно в историята на човечеството. Ние можем да се учим едни от други, като обогатяваме отношенията между цивилизациите”. Тези думи на Давутоглу подчертават категорично, че няма йерархия между цивилизациите. И поставят Турция, която е представител на ислямската цивилизация, наравно с другите велики сили. Анкара ползва цивилизационна риторика с „променлива геометрия”. Турция според Бертран Бади, френски професор по политически науки, си служи в своята политическа аргументация с „променливост на своята идентичност”. Тя едновременно претендира за мюсюлманска, османска, турска, европейска или евразийска самоличност като нововъзникнала сила. По този начин разширява своя хоризонт и полето си на действие, легитимира своята дипломатическа активност в множество пространства.
КЪДЕ Е БЪЛГАРИЯ В НОВАТА ТУРСКА ДИПЛОМАЦИЯ?
За да се отговори на този въпрос, трябва да се погледне внимателно на новата турска дипломация по отношение на България. Да се разгледат проявите на турската „мека сила” в нашата страна. Трябва да се отговори и на въпроса, дали турците считат нас, българите, за „ние” или за „те”. Редица косвени признаци подсказват, че Анкара разглежда България като свое „ловно поле”. Като страна, принадлежаща към нейната турско-османска цивилизация. Точно затова Анкара няма да пусне мощна бежанска вълна към България. А не защото Бойко Борисов е „приятел” на Реджеп Ердоган и „велик международник”. Очевидно е, че по начина, по който се изграждат нашите двустранни отношения, Турция търси мощна политическа, икономическа и културна инвазия на българска територия. Периодът, в който Сюлейман Гьокче беше турски посланик в София, очевидно е отчетен като грешка в политиката на турската дипломация. Но той беше полезен за българската държава. Защото София видя новата турска политика извън нейния soft вариант, който е професионално моделиран за експорт. На момен ти Сюлейман Гьокче беше от напорист до брутален. Без да се замисли, се намесваше във вътрешните работи на България. Не зачиташе българския дипломатически протокол. Четеше нравоучителни лекции на български държавни служители без стеснение. На моменти Сюлейман Гьокче беше от свръхлюбезен до очевидно лицемерен. Но на него му е простено. Той не е дипломат от кариерата, а бивш турски журналист. Ако все пак бъдем откровени, присъствието на Сюлейман Гьокче в София като посланик на Турция наистина ни беше полезно. Той по един откровен начин подсказа какво мислят за нас в Анкара. И доколко турците ни имат за суверенна държава. Все пак в последно време турски вицепремиери не идват като „туристи” в България на турски религиозни празници, без да информират съответните български институции. Напредък, а?! Но са смущаващи исканията на турската държава за екстрадиране на български граждани в Турция, за да бъдат съдени за деяния на българска територия или в български териториални води, и които според турската страна са „престъпления”. Става въпрос за някои гранични инциденти. От друга страна, турската страна си затваря очите, когато турски граничен служител влиза на българска територия и нанася средна телесна повреда на български гражданин. Следват формални извинения от турска страна. Случаят се замита под килима. Също така не може да не предизвиква смущение и негодувание грубата обработка на българската история с помощта на турската „мека сила”. Методично се компрометират българските национални герои като Левски и Ботев. С технологията на „прозореца на Овертон” се вкарват в обръщение понятия за „съвместно съжителство” по време на османското иго. Или пък, че не е необходимо да се говори за клането в Батак. В този дух се преработват учебниците по история за младото поколение. С познатата технология на чуждите западни НПО-та, които помагат за осъвременяване на българската история, се влиза в турската стратегия за величаене на Османската империя. А това, че една част от „западните” НПО-та, работещи по турска тематика, се финансират от Анкара, е друг въпрос. Освен това смущаващо е, че с един телефонен разговор от Анкара може да се нанесат корекции в програмата на българския премиер в последния момент. Още по-смущаващо е, че с обикновено искане може моментално да се екстрадират в Турция търсени лица от турските власти. Без да се спазват легитимните и задължителни процедури за такива случаи. Двустранните българо-турски отношения се изграждат съгласно постановките на Ахмет Давутоглу за „периферна” и „централна” държава. Това са отношения между една държава с ясна стратегия, която има дълъг хоризонт, и друга държава, чиито управляващи са смущаващо неподготвени за своите постове. Очевидно е, че за периода на българското председателство на ЕС турците са се готвили от много време и много старателно. Хвалбите, че България е „мост” между Анкара и Брюксел, са по-скоро унизителни за нашето национално самочувствие и достойнство. Обезлюдяването на Странджа и ислямизирането на Родопите подготвят втория етап от атаката на турската „мека сила” в България. Но тогава ще бъде „късно, либе, за китка”.