Фалцетният оратор с вид на учител и амбиции на султан сломи опонентите и обяви началото на нова ера, която плаши европеидите и вдъхновява поддръжниците му.

Деветият изборен триумф на Реджеп Таийп Ердоган го превръща в безспорния лидер на Турция. След 12 години начело на три кабинета Ердоган влиза в летописите на турската политическа история и като първия пряко избран държавен глава, издигнат от управляващата самостоятелно проислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Досега президентите в Турция се избираха от Меджлиса за 7-годишен мандат. След референдума от 2007 г. държавният глава вече се излъчва с пряк избор, което му придава нова легитимност. Бетонираният електорат на Ердоган от близо 21 милиона турци не бе разколебан нито от мириса на сълзотворен газ, нито от кръвта по истанбулските тротоари след масовите протести срещу застрояването на парка Гези. 52% интронизираха новия „баща на турците”, новия Ататюрк, който по ирония на историята е живото отрицание на първообраза. Впрочем името на великия реформатор е табу за Ердоган. Откакто е на власт, той го споменава само като Гази Мустафа Кемал – Героя от войната Мустафа Кемал, но никога като Ататюрк. Избирателната активност от 74%, за която Европа може само да мечтае, в Турция бе отчетена като ниска. 13 милиона проявиха тихо бунта си, като не отидоха до урните. Надпреварата се водеше основно „за” и „против” Ердоган. Личността му поляризира турците, но и не оставя никакъв шанс на опонентите. Основният му конкурент, бившият генерален секретар на Организацията „Ислямска конференция” (ОИК) проф. Екмеледин Ихсаноглу, го изпита на гърба си. 14 опозиционни партии в гамата от социалдемократите до националистите му донесоха едва 39%. И това минава за успех!

Таванът на протестния вот. Младият кюрдски лидер Селяхатин Демирташ, кандидатът на новата лява Демократична партия на народите (ДПН), изненадващо постигна близо 10%. Този резултат вдъхва увереност на новопоявилата се социалдемократическа партия да запълни вакантната ниша в лявото политическо пространство. Освен традиционната подкрепа на кюрдското движение новата лява партия ще се стреми да привлече в лоното си всички потиснати и отблъснати от режима на Ердоган турци – екодвижения, платформата „Гези парк”, леви либерали, кемалисти, алевити, анархисти, антиглобалисти и дори хора с различна сексуална ориентация, които наблюдават с тревога завръщането на традиционализма. В нея са надеждите и на голяма част от модерните, светски и прозападно настроени люде, които недоволстват от залитащата на дясно класическа социалдемокрация: Народнорепубликанската партия (създадена от Ататюрк). Първите преки президентски избори се приеха като своего рода референдум, на който турците утвърдиха не само Ердоган като естествен лидер, но и неговата идеология: политическия ислям. Триумфът дава картбланш за лелеяното от Ердоган преформатиране на политическата система. Но цифрите свидетелстват и за поляризацията на турското общество. Страната е драматично разделена на лагери. Най-големият е на ердоганистите, новия ислямо-пролетариат, който най-сетне взе исторически реванш. Старите елити, или „белите турци”, са изтикани окончателно в периферията. За две петилетки новите ислямисти с решителни либерални реформи в духа на глобализацията създадоха своя бизнес класа – анадолските тигри. Те се разграничиха от самото начало от овехтялата „национална визия” (milli görüş на турски) на твърдолинейните ислямисти и напуснаха своя учител Ербакан ходжа, за да създадат ПСР. Епохата Ердоган създаде и стабилна средна класа, а на бедните бяха осигурени помощи и обществени жилища на изплащане на достъпни цени. Правителството проведе здравна реформа, чиято философия е „здравето на индивида”. Доходът на глава от населението нарасна 3 пъти за 12 години. Ердоган построи мостове, летища, пътища, подводни тунели, скоростни жп линии, но най-вече даде самочувствие на отритнатите от стария режим, като ги превърна от „хора втора ръка” в строителите на нова Турция. Благодарните нарекоха лидера си „Човек на народа”. И за пореден път заложиха на него, защото е активен, препускащ и делови. Тези хора приеха неговата success-story като своя, а самата мисъл за загуба като свой крах. И така влюбените в Ердоган маси му осигуряваха победа след победа, а харизматичният оратор с годините придобиваше имиджа на незаменим и несменяем лидер на Турция. Не се свенеше да повтаря, че ако загуби той, губи Турция. Приоритетната политическа мисия на ислямдемократите изкристализира в амбициозната партийна програма на ПСР „Цел 2023”. Годишнината е символична. Тогава страната ще отбележи столетието от основаването на републиката на младотурците начело с „Бащата на турците” Мустафа Кемал Ататюрк. По времето на Ердоган Турция се превърна в 17-ата икономика в Г-20 и 6-ата в Европа. Изчисти задълженията си към МВФ. Сега Ердоган има амбицията до 2023 г. Турция да влезе в десетката на световните икономически лидери. Да се утвърди като „геополитически плеймейкър” в региона, както се изразява новият премиер Давутоглу, и да възлезе до ролята на глобален актьор. На поредната пламенна реч от балкона на партийната централа в Анкара президентът Ердоган побърза да каже сбогом на „старата Турция” и приветства раждането на новата, с което прокламира преломен момент в политическата история на страната. Президентският вот в Турция беше вот без изненади. Победата на ПСР на критичните общински избори през март вече вещаеше триумфа на Ердоган. Местният вот се проведе в експлозивна атмосфера броени месеци след най-големия корупционен скандал, разклатил високите етажи на властта. Разследването опря директно до премиера Ердоган, сина му Билал Ердоган и лично до преданите му четирима министри от кабинета. Антикорупционната операция на 17 декември миналата година се прие от поддръжниците на Ердоган като епична битка с последователите на ислямския духовник Фейтула Гюлен от движението „Хизмет”, които претендират за по-голямо влияние във властта и икономиката. Впрочем години наред управляващи и гюленисти се бориха заедно с всички позволени и непозволени средства да неутрализират влиянието на армията, която се изживяваше като стожер на светския характер на режима. Мегапроцесите „Ергенекон” и „Чук” започнаха като дела за премахване на вкоренилата се в системата „дълбока държава”(тайният военнобюрократичен и правен апарат на кемалистите). С времето делата се изродиха в брутален „лов на светски вещици”, когато покрай сухото изгоря и мокрото. Стотици военни, сред които и бившият началник на Генщаба ген. Илкер Башбуг, десетки политици, интелектуалци, академици, журналисти лежаха с години по арестите без доказана вина, а някои дори без произнесени присъди, но с обвинение за участие в терористична организация, целяща убийството на премиера и крояща заговор за насилствено сваляне на проислямисткото правителство още с идването му на власт в края на 2002 г. Но този път Ердоган и доскорошният му съюзник Гюлен влязоха в братоубийствен гладиаторски двубой, който ислямисткият проповедник загуби. Последвалата чистка на инфилтрираните от движението „Хизмет” гюленисти в полицията, съдебната система и институциите беше безмилостна. По това време главният съветник на премиера Ялчън Акдоган изненадващо сподели в социалната мрежа Туитър, че в по-голямата си част процесите срещу военни и инакомислещи са били „скалъпен комплот от хората на Ходжа ефенди” (Фейтула Гюлен). След това признание и последвалият натиск на правозащитни организации кабинетът склони делата да бъдат преразгледани и по-голямата част от осъдените, някои от които на доживотен затвор, излязоха на свобода. При този рязък политически завой на управляващите дойде и драматичният обрат, при който „старият враг”, армията, се превърна в потърпевш от гюленистите „нов съюзник” на властта. Ердоган обеща безпощадната разправа със задкулисието да бъде един от основните му приоритети и в бъдеще до пълно ликвидиране на „паралелната държава”, която „сътрудничи с външните врагове на народа”. И новият образ на врага заработи в полза на ПСР и Ердоган. Фокусира обществения гняв. Що се отнася до избора на твърде критикувания в страната и чужбина външен министър Ахмед Давутоглу за наследник на Ердоган, той беше предизвестен. Лоялността му е проверена във времето. Чрез него Ердоган, който не напусна премиерския пост нито в хода на предизборната си кампания, нито след победата на първия тур, възнамерява да управлява от президентската резиденция и партията, и правителството, и цялата държава, за чийто изконен стопанин се счита. Кариерата на досегашния президент Абдулах Гюл изглежда приключила. Ако рискува да създаде нова партия, която да разцепи ПСР, в новия проект вероятно ще го последват не повече от 7% от съпартийците му. Но кои са греховете на Гюл? Независимо че прокарваше всеки закон, за което получи прозвището „нотариусът на Ердоган в Чанкая”, той направи плахи опити да бъде надпартиен държавен глава в критични за страната моменти. Застъпи се за протестиращите от Гези парк по време на антиправителствените бунтове в горещото лято на 2013-а, отправи укор към бруталните действия на полицията, обяви се срещу спирането на Туитър и ограничаването на свободата на словото, както и за освобождаването на осъдените на затвор журналисти дисиденти. Застъпи се за продължаването на преговорния процес с ЕС, за водене на балансирана политика в Близкия изток и координирани действия със Запада. Но очевидно неговата визия противоречи на новата стратегическа визия на Ердоган, който каза „гюлегюле” на своя стар идеен съратник, когото досега наричаше „брат и приятел”. Вместо президента Гюл неговата съпруга, първата забулена first lady на светската република Хайруниса Гюл, на прощалния прием не се сдържа и се оплака пред журналистите, че семейството й е пострадало повече от съпартийците си, отколкото от „безкръвния военен преврат на 28 февруари 1997 г.”. Хайруниса ханъм се закани, че няма да премълчава нищо оттук насетне и ще поведе „интифада” срещу едноличния режим на Ердоган. Според критиците на новия турски лидер страната е обърнала поглед на изток и върви към утвърждаване на еднопартийната държава на ПСР. Очаква се парламентарните избори догодина да бъдат спечелени отново от управляващите, което им отваря стратегическа перспектива.

Кормилото на правителството поема стратегът на новата външна политика на Анкара и основател на неоосманистката концепция „Стратегическа дълбочина” Ахмед Давутоглу. Опонентите му най-често го критикуват, че вместо „нулеви проблеми със съседите” благодарение на погрешната му външна политика Турция има „нула приятели” на изток в лицето на размирна Сирия и Ирак, където нашествието на терористите от ИДИЛ и разрастването на „Ислямска държава” продължава. А 49-те турски дипломати, които повече от месец са заложници на ислямистите в Мосул, връзват ръцете на турската армия да извърши задгранична операция заради реалната опасност да бъдат демонстративно екзекутирани един по един, ако Турция предприеме военни действия срещу ИДИЛ. Това е причината правителството да наложи медийна забрана за излъчване и коментиране на новини за пленените турски граждани. За да бъдат върнати живи в Турция, Анкара дори се бои да нарече бойците на ИДИЛ с истинските им имена – терористи. „Трайни остават Създателят и нашето дело” – заяви Давутоглу в първата си реч, след като Ердоган му повери премиерския пост и ръководството на партията. Така даде да се разбере, че вътрешната политика ще се ръководи от Ердоган в името на Аллах. Давутоглу се зарече, че: „тези, които се надяват на разкол в партията, ще останат излъгани в очакванията си. Започва нов период и процес на преустройство на държавата и демокрацията, в който ПСР ще върви към още по-смело институционализиране”. Това първо политическо послание на Давутоглу е заявка, че новата партийна и правителствена линия е в пълна хармония с изпъстрената с религиозни мотиви следизборна реч на Ердоган. Той е твърдо убеден, че с неговия избор за президент печели целият турски народ, но също така Багдад, Кабул, Бейрут, Сараево, Скопие, Дамаск, Алепо, Хама, Хомс, Рамала, Газа и Ерусалим. Думи, изречени на фона на растящата криза с бежанците – повече от милион сирийци и прииждащите всеки ден йезиди, тюркмени. Всички страдалци, бягащи от армията извратени главорези, психопати и изнасилвачи, загърбили ценностите на исляма и самообявили се за Ислямски халифат джихадисти от ИДИЛ. Разбра се още, че непоколебимата решимост на Давутоглу в процеса за неутрализирането на „паралелните структури в държавата” (разбирай внедрените в системата хора на Гюлен) е била от решаващо значение за неговия избор. Ако всичко върви по план, преходното правителство трябва да отведе страната до редовните избори след 10 месеца и да предотврати „лошия сценарий” – коалиционно правителство. Не се изключват и предсрочни избори, за да се гарантира идването на ПСР отново самостоятелно на власт. Ако това се случи, разследването за корупционните схеми на властта и задигнатите милиарди от шуробаджанашката върхушка може да се потули. Само силно еднопартийно правителство може да осигури на Ердоган приемането на конституционни реформи. В краен случай Ердоган няма да се поколебае да проведе референдум с едничка цел – смяна на режима от парламентарна система към президентска или полупрезидентска власт. Поляризацията между модерните, светски люде, отстояващи западната ценностна система, и консервативния религиозен монолит, който твърдо застава зад Ердоган и боготвори всяко негово начинание, ще се задълбочава. Но това не смущава олимпийското спокойствие на лидера. Поляризацията ще породи исторически парадокс, защото всички, които не се вписват в „модела Ердоган”, ще се таксуват като ретроградни, принадлежащи на „старата Турция” алиенирани малцинства, а тези, които съответстват на налагания консервативен модел в унисон с близкоизточните нрави и арабизирането на страната, ще се приемат за „новите модерни”. Ако Ердоган сполучи в своите планове, ще се превърне в „избираем султан”, бетониран във властта до 2023 г. с два президентски мандата.

Съществува реална опасност Турция да се отдалечи от диалога с ЕС, да бъде въвлечена в спиралата на хаоса, която е на път да погълне региона, ако не бъде навременно пресечена. Тъкмо затова „твърдата ръка” се харесва на по-голямата част от турците, за които оставането на Ердоган начело на държавата означава както политическа, така и икономическа стабилност. Междувременно единствената мюсюлманска членка на НАТО се оказва съсед на една нововъзникваща терористична държава. В този нов геополитически пъзел Кюрдистан се очертава като най-важния съюзник не само на новата Турция, а и на Запада до преодоляването на властовия вакуум в централното управление в Багдад. Невероятно, но факт: кюрдските пешмерги, ПКК в Ирак, Рожава в Сирия и ПЕЖАК в Иран, с които Турция се бори почти 30 години, днес се превръщат в най-ефективния съюзник срещу джихадистите. В отношенията Турция – Израел не може да се очаква разведряване. Причината е трайният ангажимент на Анкара с обявеното от Запада за терористично движение Хамас и застъпничеството за палестинската кауза. Тъкмо затова очевидно Турция няма да се противопостави, ако в обозримо бъдеще с благословията на САЩ и ЕС сегашното полуавтономно кюрдско самоуправление в Северен Ирак обяви независимост. Новата идеологическа визия на „турбосунитския ислям”, сродна на „Мюсюлмански братя”, към която от 2010 г. насам залита турското правителство, едва ли вече ще вдъхновява страните, в които пукна Арабската пролет. След атентатите от 11 септември Турция се лансираше от Запада като страна – мост, модератор, преводач, посредник за преодоляване на „сблъсъка на цивилизациите”. Днес въпросът, накъде ще поеме Турция в ерата на „султаната на Ердоган”, предизвиква несигурност и в двата свята. А обезверените европеиди в Турция са скептично настроени за „светлото европейско бъдеще” на страната, в която кристално ясно е само правилото на Ердоган: „Държавата – това съм аз”.