Интервю на Калин Първанов с Костадина Кунева, евродепутат от СИРИЗА
Фотография: Антоанета Киселинчева

Костадина Кунева е историк по образование и синдикалист по съдба и призвание. В момента е депутат в Европейския парламент от групата на Eвропейска обединена левица/Северна зелена левица, избрана е с листата на СИРИЗА в Гърция като гражданска квота. Родена е през 1964 г. в Силистра, а от 2001 г. е имигрант в Гърция. Работи като чистачка в метрото в Атина, наета от частна фирма, и впоследствие защитава правата на колегите си пред нея. Оглавява синдиката на чистачите и домашните помощници в област Атика. Заради профсъюзната си дейност получава заплахи за живота и на 22 декември 2008 г. е залята със сярна киселина в лицето от двама неизвестни нападатели. Синдикалистката губи зрението на едното си око, другото е силно увредено, тежко са засегнати жизненоважни органи. Покушението става причина за масови протести. Случаят се счита за най-тежкия атентат срещу синдикалист в Гърция за последните повече от 55 години. Костадина Кунева претърпява множество операции, а успоредно със синдикалната и политическата си дейност, продължава да се възстановява здравословно и до днес. Никога не скъсва връзката си и с България – за последно беше у нас в края на май за международна конференция „Алтернативи за лява политика“, организирана от партия „Българска левица“.

Г-жо Кунева, като какъв политик се чувствате – гръцки, български или европейски?

Живея едновременно и имам поглед върху четири държави. Това са България, Гърция, Франция и Белгия. Във всички тях имам познати, приятели, контакти. Пътувам и другаде.

Разпознават ли ви хората в България?

Понякога, не много често. Но вече и гърците не ме разпознават лесно, защото имам голямо подобрение. ( Смее се .) Виждате, че съм все по-добре. Чувствам се по-силна, което доказва до голяма степен, че духът е този, който води тялото. Някои хора не предполагат, че продължавам да имам сериозни здравословни проблеми, просто вече не ми личи толкова. Докторите казват, че най-вероятно цял живот ще ми се налагат операции. Но свикваш, адаптираш се, направляваш тялото, така че да ти е удобно. Не оставям нещата да се развиват от само себе си, както дойде. Опитвам се да ги направлявам с енергия, с мисли, с действие. Най-вече с мисли.

Не ви ли изтощава допълнително огромният поток от информация и документи в Европарламента. Ако един депутат е съвестен, той трябва непрекъснато да чете и да се информира, за да може да си създаде мнение и да заеме позиция. Как успявате да „плувате” в този поток?

Аз не живея по този начин. Отдавам значение на нещата, които считам за важни, и се опитвам да отсявам действителните проблеми. Четенето може би изморява тялото ми, но пък зарежда ума и съзнанието. Не мога да чета свободно и дълго време, както другите хора. Но в Атина и в Брюксел имам екип от сътрудници, които вършат голяма част от работата, и няма нужда аз да поемам всичко. Сядаме с тях, обсъждаме, вземаме решения. Имаше период от 20 дни, в който работих много часове и спях само по час и половина в денонощието, седнала. Дори и сътрудниците ми не разбраха това.

Как поддържате такъв екип от сътрудници?

Тази възможност е дадена от ЕП на всеки депутат. Разполагаме с конкретен бюджет, който се предвижда за заплати и изследвания. Изборът на сътрудници е мой, не са ми ги налагали от СИРИЗА. Те сами дойдоха и казаха, че искат да работят с мен – всички са гръцки синдикалисти от различни браншове и активисти. Имах край мен и приятелка българка, на която много държах, но в крайна сметка по семейни причини тя трябваше да си остане в България. Бюджетът, с който разполагам за дейности и за заплати, се обсъжда между всички нас. Заедно вземаме решения как ще го разпределяме. Когато стана въпрос за заплащането, в началото им казах: „Парите са толкова и толкова – предлагайте как да ги разпределим. Аз ще одобря окончателното решение, но искам да чуя първо вас”. И стигнахме до решение, че заплащането ще е според ценза, стажа и опита. Правим икономии от бюджета, който ни се полага за офиси и консумативи, от там отделяме и за изследвания, които винаги са свързани с парламентарната ни работа. В края на мандата ще публикуваме отчет за използваните средства. Освен това от бюджета успяваме да отделяме и за инициативи на солидарност в помощ на нуждаещи се.

Следите ли българските новини?

Аз не гледам телевизия от 20 години, че и повече, не следя и известните вестници. Не искам да си задръствам ума. Това не означава, че не се информирам постоянно какво става в Гърция, в България и другаде. Стремя се да имам контакти с хората и да получавам информация от извора, а и екипът ми ме информира всеки ден за новостите.

Някога излязох от България не само с огромна обида, но и с усещането, че съществува една дезинформация относно реалните проблеми на хората. И че големи медии се използват против интересите на обществото, подкопавайки неговия морал. Тогава реших, че ще се отдалеча от телевизора и от всички тези медии, които злоупотребяват с нашето съзнание. Горе-долу така живея и до днес. Синът ми, който вече е голям, също не гледа телевизия. Това донякъде ме държи малко настрана от „наболелите” политически теми, но пък, от друга страна, ми дава възможност да контактувам с много повече хора. И да разбирам действително какви са проблемите тук, как живеят хората в България, пък и в другите държави. Защото „горе” може да говорят по един начин, а при хората да е по друг. И мисля, че моят подход ми дава малко по-ясна представа за нещата…

Коя е последната новина, която чухте от България?

Чух за споровете около гласуването на българите в чужбина. Честно ще си призная, не съм имала време да разуча въпроса в детайли, но малко ме притеснява насоката, която са взели дискусиите в посока на противопоставяне между „вътрешни” и „външни” българи.

Вие самата гласувала ли сте на български избори отвън?

В Гърция – не, но във Франция съм го правила. Приблизително по същото време, в което си „изключих” телевизора, реших и да спра да ходя на избори, докато на политическата сцена не се появи някой, който да може да защити интересите на непривилегированите българи.

Кога се оттеглихте във вашето доброволно отшелничество от обществения живот?

Бях принудена да напусна България през март 2001 г., защото синът ми имаше проблем със сърцето. Представата ми за това време вече се губи – за годините и за събитията съдя по развитието на неговия проблем. Живеех като майка, чиято единствена задача е да излекува детето си, да му даде възможност да живее. Общо взето, в този период, докато стане на седем години и укрепне, ми беше трудно да мисля за нещо друго. Бях изцяло зависима от неговите нужди. Той трябваше да се оперира, а в България не можеше да стане това. Всъщност можеше да се направи операция чрез отваряне на гръдния кош, което щеше да бъде тежка психологическа травма за детето, а освен това ми искаха страшно много пари за рушвет.

Подкуп за „безплатното” българско здравеопазване?

Да. Искаха ми пари колкото почти за четири жилища тогава. В противен случай щяха да го оперират в… някоя си година. Аз не можех да си позволя да чакам, трябваше бързо да се действа.

Как събрахте парите?

Никакви пари не събрах. Просто майка ми, която вече беше в Гърция, ми помогна да тръгна за Атина, където не ми трябваха средства за лечението. Оперираха го без пари.

Говорите за „мързеливите” и „разточителни” гърци, които „живеят на гърба на целия Европейски съюз”…

Аз не смятам, че гърците мързелуват. Когато отидох там, отначало даже се чудех как успяват да работят на две, а някои даже и на три работи едновременно, особено мъжете им. Това време още не беше дошло тук.

Боя се, че никога няма да убедите повечето българи в това. Толкова дълбоко е вкоренен този стереотип у нас.

Това, че гъркът умее да разпуска, не означава, че не работи. Който не работи, няма възможност да се забавлява. Ще ви дам един пример – гърците много обичат да се събират, връзките между хората там още не са така прекъснати, както при нас. И когато се събира една компания в ресторант, се поръчват няколко ястия в общи чинии и всеки си взема от тях, а накрая сметката се дели. Другаде не съм виждала такава култура.

Съжалявам, но аз не познавам тези гърци, които не излизат от заведенията. Може би някои българи са по-големи специалисти от мен в това отношение. Познавам работещите гърци. Те може да казват точно същото за нас: „Ами какво работят българите всъщност? Та те непрекъснато са на почивка при нас и не излизат от морето или от заведенията! Откъде имат пари? Значи България въобще не е най-бедната държава в Европейския съюз…”. Всички ли са мафия, ако се съди по някои български бизнесмени, които гърците виждат да ходят с бодигардове напред-назад? Защото те знаят за мафията и за престъпността у нас…
Гърция не можеш да я прецениш само по курортите. Както и за България не можеш да съдиш само по тези българи, които имат възможност да прекарват уикендите и празниците си в Гърция.

Пробвали ли сте да решавате някакви проблеми в България през политиката?

През студентските ми години бях много дейна под влияние на промените. Даже съм участвала в няколко студентски стачки, докато учех във Велико Търново. Общувах с мои връстници, които идваха от чужбина, и научавах, че има много философи и теории, които при нас не се изучават. Тези неща ми станаха интересни. Не ми харесваше затвореният режим, който имахме до тогава.

Без да ви познавам отблизо, съм почти сигурен, че по онова време нищо не ви е свързвало с това, което се нарича ляво у нас?

От днешна гледна точка не мисля, че такова мислене е било против лявото. Никога не съм била за реформи, които унищожават добре функциониращите здравна и образователна системи. Беше ми много трудно да приема доплащането за висше образование, което започна с въвеждането на студентските такси, орязаха се много от правата на работещите.

Вижте, аз съм израсла в семейство, в което дядо и баба милееха за частната собственост – за земята, която са загубили, и се опитваха да предадат и на нас едни идилични представи за времето преди 1944 г., когато са имали възможност да се развиват според техните разбирания и нужди. Разбирах ги, но, от друга страна, няма да скрия, че животът през детските и младежките години ми създаваше радост. Чувствах себе си нужна, бях обвързана с учители и приятели, които бяха много дейни. Донякъде живеехме един общ живот. Била съм две години секретар на училищния комитет на Комсомола. Но не можех да понасям конференциите, а понякога се налагаше да ги правя по задължение. Трудно издържах всичките тези тежки текстове, анализи, които бяха много отдалечени от действителността. После дойде еуфорията от промените и всичко беше много интересно.

В България имали ли сте синдикални прояви?

Работила съм в Лесопромишления комбинат в Силистра. По това време вече бяха започнали едни такива все още неприсъщи за тогавашното общество прояви… Например началникът на цеха и бригадирът да злоупотребяват с незнанието на работниците за техните права и да присвояват от коефициентите за трудово участие в своя полза или в полза на свои роднини и приятели. Започнах да защитавам колегите, без формално да съм синдикален лидер. ​В завода осъзнах, че освен умението в работата трябва да имаш и обществена култура, да търсиш информация, да познаваш правата си, да умееш да комуникираш с ръководството, с институциите. Тогава започнаха да ме местят от един цех в друг, докато в един момент ме „заточиха” на покрива на завода – там, където се работеше само нощна смяна и се стигаше по една тясна стълба. Но колеги и там ме намираха, продължаваха да идват за консултации.

Споменахте, че не гледате новини, но не може да не сте чули, че наскоро и у нас имаше протест на чистачки на летището, които бяха застрашени да загубят работата си? Гледахме на случая с интерес дали и у нас няма да се появи някоя нова Костадина Кунева...

Намерих телефона на една от по-дейните жени, но не успях да се обадя веднага. ​После започнаха най-различни изказвания и реших, че докато не разбера точно какво става, няма да предприемам нищо. Започнах да проучвам случая...

... и през това време Бойко Борисов реши проблема по телефона. В Гърция възможно ли е чистачки да се обадят на премиера или обратното?

Абсурд. Чистачките могат да се обадят на председателя или на секретаря на синдиката, който ги представлява пред институциите и политическата власт. Явно в този случай нещо се е целяло да се демонстрира... Знаете ли, малко ми е трудно да анализирам българските събития. От една страна, не следя медиите, а от друга, малко или много сме се променили във възгледите, но се старая да проумея някои неща, които тук са се формирали като нов манталитет, вече след като съм заминала.

В момента върви политическа дискусия по този въпрос – дали емигрантите все още са достатъчно свързани с България, така че да участват в решаването на нейните проблеми.

От тези, които са излезли по принуда, едва ли има някой, който да не мисли за страната си, за роднините си, за близките и приятелите... Доста българи се завърнаха по родните си места.
В последната година ми се обаждат много от тях и се жалват, че по различни причини не ги приемат да се запишат като безработни в бюрата по труда. В началото си мислех, че те нещо не се справят, както трябва, и че си имам работа с хора, които са забравили българския език. Обаче постепенно се разбра, че става дума за един трик с цел да се натъкмява статистиката. Намират се поводи, за да не записват хората в бюрото за безработни.

Контактувате ли с българските евродепутати?

Рядко. С Георги Пирински работихме много добре по темата за нелегализирания труд и си помагаме, когато става дума за подобни въпроси. С Момчил Неков и с Филиз Хюсменова разменяме по някоя приказка за Силистра. Ходих и на няколко събития, свързани с 24 май. Това е всичко.

В Брюксел има и други български политици – председател на европейска партия, еврокомисар. С тях общувате ли?

До сега не.

Почти половината ви мандат в ЕП мина, какво успя да промени една синдикалистка в грамадната машина на Евросъюза?

Представлявам хора, които са гласували за мен, и се опитвам да им бъда полезна. От самото начало съдействаме за събирането на дейни синдикати от различните страни, така че да се опознаят, да споделят какво се случва в техния бранш в собствената им държава и заедно да анализират обстановката в цяла Европа. Да разберат, че не са сами, изправени пред дадени проблеми, и че в други страни положението е подобно, което означава, че заедно трябва да търсят решения.

Приоритет за мен е социалната проблематика, а тъй като самата аз съм емигрантка, много често се занимавам и с тази тема. Успяхме да наложим ново определение за нерегламентиран труд в ЕС, в което да влязат всичките му съвременни форми, тъй като досегашната формулировка не беше променяна от 1986 г. Решението отне доста време, изпълнено с реторична борба с представители на Европейската комисия, на Съвета на министрите и с някои колеги евродепутати. Благодарение на подхода на г-н Пирински и на умението му да води преговори се стигна до завършването и утвърждаването на текста. В резултат ще имаме една платформа, един механизъм за сътрудничество на общоевропейско ниво за превенция на организираните форми и мрежи за нерегламентиран труд.

Другата много важна за мен тема е за домашните помощнички и асистенти – хората, които се грижат за болни. До голяма степен в момента това също е един нерегламентиран, незащитен труд. Регламент има само в някои държави, в които помощничките и асистентите по закон трябва да получават поне минимална работна заплата. В останалите няма нищо. А това е един от големите браншове в Европа, който в перспектива ще се разраства. Тоест първо трябваше да се признае, че има такава професия, за да можем впоследствие да се борим за правата на тези, които я упражняват. С доклада, който успяхме да подготвим, така че да бъде приет в пленарната зала, беше даден глас на тези „почти невидими” хора. Даже еврокомисарката Вера Юрова отбеляза колко важни са предложенията в него за регулирането на професиите от тази категория.

Усещате ли все още подкрепа на гръцките избиратели, особено след непопулярните мерки, които СИРИЗА беше принудена да предприеме?

Гърците не ме свързват само със СИРИЗА, за тях съм Костадина Кунева. Щастлива съм, когато продължават да ме спират, да се запознават с мен или да казват, че ме подкрепят, защото съм се съхранила такава, каквато съм била. С трите гръцки министерства, с които се налага да съм в постоянен контакт, имам отлична комуникация. В тях работят много отдадени хора, които правят всичко по силите им да защитят правата на работниците, на бедните и дори на бежанците. Ситуацията в страната наистина е много трудна, защото отвън се изисква съгласуване на всяко действие, различни инициативи на правителството се блокират. Но независимо от всичко хората в тези институции продължават да се мобилизират и да търсят нови решения. Работят в напрежение и под много силен натиск – психологически и политически. Системата се оказа твърде силна, но не виждам хората от СИРИЗА да са се променили, поне тези, с които общувам.
Между другото ще ви кажа, че много активисти от СИРИЗА имат по един бежанец вкъщи или пък им предлагат да се нахранят, да се изкъпят, да им гледат децата. Държавата няма пари, но самите граждани създадоха неформални информационни звена на пристанищата на съвсем човешко ниво. После властите ги узакониха, дадоха им офиси. Малко трудно ще разберем тези хора отстрани, ако не живеем техния живот. Гърците усещат, че причината за този бежански поток и въобще за кризата е системата, която застрашава и тях – опустошиха се цели държави в Азия и в Африка. Утре може да е нашият ред. Ние няма ли също да потърсим помощ тогава? Можем ли сега да направим това, което ще се надяваме други да направят за нас. Питам се понякога с кого ще работя в България, ако ми се наложи…

Имате ли по принцип такова желание?

Имам. Например предложих на българските евродепутати в Страсбург да направим една обща конференция за самоубийствата в България. Никой не откликна. Аз все още искам да я направя, за да отговорим на въпроса, какви са основните причини за самоубийствата. След като в Гърция статистиката регистрира повишен брой на такива случаи, веднага беше направено изследване от авторитетни лекари – психиатри и психолози. Те изведоха като основна причина социалната несправедливост и безпътицата.

Мислили ли сте какво ще правите, когато свърши мандатът ви в ЕП?

Ще продължа синдикалната си дейност, а на какво ниво – животът ще покаже. И сега се чувствам полезна, защото не са много депутатите в ЕП, които се интересуват от темите, по които работя. Има една идея, която още не можем да реализираме – да се създаде общоевропейски синдикален информационен канал, в който гражданите да се информират за ситуациите в отделните държави.

Нали за това има Европейска конфедерация на профсъюзите?

Казват, че нямат средства и такова нещо е много скъпо. Една приятелка веднъж се пошегува, че повече чувства конфедерацията като държава – членка на ЕС, а не като синдикат. Докато работех в Гърция, аз имах нужда да науча какво се случва в моя бранш в другите държави и съответно да им кажа какво става при нас. Имах желание да се борим на европейско ниво и да отстраним фирмите по почистването от посредническото място, което са заели в обществения сектор. Това все още не се е случило, но и аз не съм се отказала.

Имате ли впечатления от българските синдикати? Те търсили ли са ви за общи инициативи?

Струва ми се, че те са в труден период и все още търсят начини как да се организират в новите условия. В предишната система бяхме научени, че профсъюзът създава много неща и се грижи за нас. Поради това мнозина не са свикнали да защитават правата си и да се борят за тях, а смятат, че им се полагат или че някой друг ще им ги донесе, което е една огромна грешка. Хората трябва да разберат, че не бива да се оставят друг да взема решения от тяхно име и вместо тях. Че трябва самите те да участват. Тогава ще имаме и силни синдикати, и силно общество, и по-добър живот.

Когато СИРИЗА изхвърли старите партии в Гърция, мнозина очакваха, че и тук ще се появи нещо подобно. Как си обяснявате липсата му?

Доста старания имаше да се появи „СИРИЗА“ и в България и доста хора имаха апетити, че те ще бъдат СИРИЗА за България... Но ако говорим сериозно, тук виждам същия проблем като с отношението към синдикатите – очакването, че някой друг ще дойде и ще ти реши проблемите.

Чакат някой да им направи СИРИЗА. Примерно вие.

По-скоро чакат някой да им реши проблемите... Не да им направи СИРИЗА, защото те няма да се включат в нея. Колкото до мен, ако видя, че съществуват предпоставки, бих помогнала. Но аз да тръгна да я правя – малко трудно, пък и не е моя работа.

Хрумвало ли ви е да се захванете с политика в България?

Не съм се замисляла. Не са много хората тук, които работят по обществените проблеми. Пък и като че ли малко са тези, които се интересуват от тях. Политиката е колективна дейност и засега не виждам с кого ще мога да работя. Освен това имам още много работа до 2019 г. в Европейския парламент.