Независима ли е външната политика на Германия?

Създаването на ФРГ и „превъзпитаването” на германците

Днес мнозина се питат защо Ангела Меркел продължава да се съобразява със САЩ и не реагира адекватно на скандалите с подслушването на немски политици от ЦРУ. Или пък защо Германия следва лоялно САЩ в политиката на санкции спрямо Русия, която носи огромни материални загуби за германския бизнес . Само един задълбочен и пълен поглед над германската история след 1945 г. би ни отговорил на подобни въпроси.

На Ялтенската и Потсдамската конференции през 1945 г., когато се решава съдбата на следвоенна Европа, Сталин и западните съюзници се съгласяват да разделят Германия и Австрия на четири окупационни зони – американска, съветска, френска и английска. Управлението на тези зони е военно и фактически прекратява съществуването на независимата германска държава . За целта е създадена Съюзническа контролна комисия, която съществува от 1945 г. до 1990 г. С поредица от заповеди тази комисия, премахва съществуването на германска армия, отзовава немските дипломати от чуждите страни, променя административно-териториалното деление и закрива различните немски институции, някои от които водели началото си много преди Хитлер и Ваймарската република.

Четирите страни-победителки си поставят различни цели в Германия. За Москва Източна Германия е важен аванпост срещу Запада. Французите от своя страна искат да изпълнят отколешната цел на френската външна политика от Ришельо до ХХ век, а именно да подсигурят източните си граници и да се уверят, че никога повече на изток от Рейн няма да има единна и силна държава, която може да оспори френската сила на Стария континент или да застраши самата Франция. По-различни са целите на англо-американските политически и военни кръгове.

Първоначално сред западните съюзници няма яснота относно това какво трябва да се прави с Германия след войната. Администрацията на президента Рузвелт и в частност финансовия министър Хенри Моргентау предвижда Германия да бъде деиндустриализирана и превърната в „пасторална страна, неспособна да поддържа военни сили или да защитава суверенитета си”. От друга страна има и предложения, които са енергично подкрепяни от Франция, Германия да се раздели на няколко държави, които да съществуват като икономически придатъци към Англия, Франция и САЩ . В крайна сметка е приет планът „Моргентау”“, но със значителни промени, тъй като дори общественото мнение в съюзническите страни било ужасено от идеята, която предвиждала пълното деиндустриализиране на Германия, изселването на милиони немци, а според някои статии в тогавашния американски печат дори стерилизирнето на 12 милиона германски жени.

Когато пред Рузвелт е предложен един умерен план за възстановяването и демократизацията на Германия, той го отхвърля с думите: „Твърде много хора, както у нас, така и в Англия вярват, че германския народ като цяло не е отговорен за войната, че само нацисткият елит трябва да поеме отговорност. За съжаление това не се базира на никакви факти. Немският народ трябва да разбере, че цялата им нация е участвала в една конспирация срещу цивилизацията и съответно трябва да бъде наказана.”

През пролетта на 1945 г. генерал Айзенхауер подписва документ JCS 1067, част от който гласи, че „не трябва да се предприемат никакви стъпки към икономическото възстановяване на Германия или всичко, което би могло да поддържа и засилва немската икономика” . Единственият проблем на разрухата, която царяла в Германия, според Айзенхауер бил, че болестите, гладът и престъпността могат да компрометират окупационните сили. Друга от целите, заложени в заповед JCS 1067, била да се понижи жизненият стандарт на населението и ако трябва по изкуствен път да се държи такъв. Когато на 10 май 1945 г. Труман официално подписва този документ, Хенри Моргентау казва на хората от обкръжението си, че това е победа за Финансовия департамент и единствено се надява, че „обществото няма да припознае тази заповед, като част от моя план, тъй като никога не би я подкрепило”.

Всичко това ясно контрастира с официалната съюзническа позиция, според която „все пак живота на германците трябва някога да бъде възстановен в нормалното си русло, на една демократична и мирна основа”. Отвъд декларациите за мир, демократизация и постепенно възстановяване на Германия, американците и другите съюзници се заемат със задачите поставени в плана „Моргентау” и документа JCS 1067 . За да бъде ефикасно и лесно извършена голямата задача, е позволено съществуването на немски политически партии, профсъюзи, религиозни сдружения и власти на местно ниво, които да помагат най-вече на американските и британски окупационни сили. В това отношение особено полезна се оказва подкрепата на Ватикана, която упражнява известно влияние над християндемократите чрез католическите духовници, католическите организации, фондации и училища.

Съвсем естествено съюзниците се заемат да прехвърлят или унищожат оръжейната индустрия на Германия, но тъй като се приема, че в епохата на тоталните войни цивилната индустрия е също толкова „опасна за демокрацията и мира”, започва и прехвърлянето на цели предприятия от Германия към Англия, САЩ и в по-малка степен Франция, Белгия, Холандия и др . Приети са стандарти за съществуването на някаква германска индустрия, според които за естественото си оцеляване, а впоследствие и изплащането на репарации, немците ще трябва да запазят поне 25 % от предвоенната си индустриална и икономическа мощ. С решение на американските военни власти от 29 март 1946 г. са унищожени 1500 индустриални предприятия . Някои от най-големите концерни и техните заводи и предприятия са буквално разглобени и пренесени в САЩ и Англия . По съвременни изчисления само интелектуалният и научно-технологически ресурс, които САЩ присвояват от Германия като репарация се равнява на 10 милиарда долара (става въпрос най-вече за технологични разработки, патенти и други подобни). Освен това Съюзническата контролна комисия приема и горен таван за германската стоманодобивна индустрия – 5 800 000 тона стомана годишно или едва 25 % от производството в предвоенните години. Автомобилостроенето е ограничено до едва 10 % от предвоенните си нива, а сред съюзническите военни и икономически кръгове се поддържа становището, че не е разумно жизненият стандарт на немското население да надхвърля този от 1932 г., когато Германия е страдала от Голямата депресия . Дори дърводобивната индустрия не е останала извън вниманието на американските власти, които изнасят огромни количества продукция за САЩ практически безплатно. От Финансовия департамент посочват като основание за това, че „дърводобивната индустрия на Германия има голям военен потенциал, който може да се използва срещу мирното и демократично развитие на Европа”.

Всичко това води до невиждани по мащабите си епидемии, глад и високи нива на престъпност и проституция сред германското население. Според доклад на британските окупационни сили, към края на 1945 г. въведената купонна система успява да гарантира на всеки един възрастен германец по 1200 калории на ден. В този смисъл са особено показателни думите на американския генерал Клей казани в контекста на зараждащата се Студена война:

„Между това да си комунист и да получаваш по 1500 калории на ден и убеден демократ на 1000 калории, няма реален избор.”

Гладът и болестите увеличават нивото на смъртността сред възрастните 4 пъти, а сред децата цели 10 пъти, което практически стига и дори задминава нивата на детска смъртност в прединдустриалната епоха. Поради тази причина Ватиканът се опитва да прехвърля храна и медикаменти за децата в Германия през чилийски фирми и благотворителни организации, но операцията на Католическата църква е пресечена от американските власти, които предупреждават Светия престол, че подобни опити ще имат сериозни последици . Още по-голяма роля за това опустошение изиграва и фактът, че немският Червен кръст е забранен. Малкото организации, които получават право да снабдяват населението са задължени да не внасят провизиите от чужбина, което при състоянието на германското земеделие и лека промишленост ги прави практически нефункционални.

Също така се говори и за усвояването от Франция на Рурската и Саарландската области, като компенсация за войните, които Франция и Германия са водили от 1870 до 1945 г. Държавният секретар на САЩ Джеймс Бирнс казва следното по този въпрос:

„САЩ не счита, че може да отрече претенциите на Франция за Саарланд, тъй като през последните 70 години Франция е била нападана три пъти от немците.” Така през 1947 г. Саарланд става френски протекторат и се връща в Германия едва десет години по-късно, когато геополитическите интереси на САЩ в Европа се определят от конфронтацията със СССР.

В следвоенните години съюзниците не подминават и въпроса за „превъзпитаването” на германския народ. В този процес, който впрочем е отделен от денацификацията, особена роля играе Дивизията за психологическа война към Върховния щаб на експедиционните съюзнически сили. Това специално подразделение подема една силна кампания, чиято крайна цел е „немският народ да осъзнае своята колективна вина” и да се изкорени „вроденият германски милитаризъм, агресивен национализъм и вредното за всички свободни народи чувство на германско самочувствие и превъзходство” . Според британския информационен отдел към съюзническите военни власти „чувството на колективна вина за всички нацистки престъпления и двете световни войни е предпоставка за дългосрочното превъзпитание на немския народ”. По-късно са предприети и мерки за „демократизирането” на учебните планове по история, литература, география и философия за ученици и студенти. Освен това немската киноиндустрия е обект на стриктна цензура, която продължава дълго след края на окупацията и създаването на ФРГ.

При условията на зараждащата се Студена война в САЩ разбират, че създаването на германска държава е наложително, с цел възстановяването на Западна Европа и противопоставянето на Москва. Първата стъпка в тази посока е заложена в плана „Маршал”, а именно създаването на германската марка през 1948 г., което преди това е било немислимо по условията и заложените цели в JCS 1067 . Факторите, които ускоряват процеса по образуването на нова германска държава са нуждата за покриването на разходите по съюзническата окупация, които трябва да се поемат от Германия (2,4 милиарда долара годишно), невъзможността за икономическо възстановяване на Западна Европа без успешното интегриране на Германия в една нова система на икономическа кооперация и колективна отбрана и не на последно място съветската блокада на Берлин . Още повече, че към 1948 г. разпадащата се Британска империя е навлязла в спиралата на военнополитическа, икономическа и социална криза, което оставя американците сами в разрешаването на германския въпрос. Лондон открито заявява, че не може да поддържа големи войскови формирования в Германия, а това оставя САЩ с една единствена опция – да ускорят процеса на държавообразуване на ФРГ, което от своя страна в перспектива да създаде силна германска армия, която да може да се противопостави на евентуална съветска инвазия в Западна Европа, докато силите на САЩ и Англия се прехвърлят на континента. Пристъпва се към обединяването на английската, френската и американската окупационни зони и тяхното административно интегриране, което е най-важната предпоставка за създаване на една силна западногерманска държава. Този процес е извършен сравнително бързо и ефективно, като пречки създава само Франция, която по разбираеми причини не вижда нужда от създаването на единна Германия.

Все пак на 23 май 1949 г. е приет Основният закон на Германия, който действа като конституция и в наши дни. С това практически е създадена ФРГ. Първото следвоенно правителство се оглавява от консервативния политик Конрад Аденауер, който още 1945 г. е избран от англо-американците за кмет на Кьолн, тъй като е известен като „прусофоб” и убеден демократ, въпреки че методите му на управление често са характеризирани като авторитарни. На 10 април 1949 г. предварително е формиран т.нар. Окупационен статут на Германия, който определя нивото на самоуправление и независимост на Федералната република, както и задълженията й спрямо съюзниците. Според този статут Германия е „условно независима” страна, но всички въпроси свързани с демилитаризацията, репарациите, Рурската промишлена област и дори външните отношения на новата държава, са обект на съюзническата военна администрация . Този окупационен статут важи до 1954 г. и е съставен, организиран и въведен от британския външен министър Ърнест Бевин, държавния секретар на САЩ Дийн Ачесън и министъра на външните работи на Франция Робер Шуман. Освен това Германия е допусната като страна бенефициент по плана „Маршал”, а рестрикциите над цивилната индустрия са премахнати. Не толкова важно, но символично е, че американците позволяват на правителството да приеме Das Lied der Deutschen (Песента на германците) за държавен химн. Все пак при разгорещен обществен дебат натежава позицията, подкрепяна от американците, че трябва да бъде приет само третият куплет на химна, защото другите били „твърде патриотичн и”

За Конрад Аденауер с право може да се каже, че постига много. При неговото дългогодишно управление ФРГ създава съвременните си институции, военнопленниците от СССР са върнати, икономическата разруха отстъпва място на Wirtschaftswunder (икономическото чудо), страната става съосновател на бъдещия ЕС, присъединява се към Европейската отбранителна общност и става отново фактор в Европа. Това, което историци, журналисти и политолози често пропускат е, че Аденауер не успява или не се опитва да формулира независима въшна политика на Федералната република, която действа изключително в руслото на американските интереси. Все пак той се опитва да ограничи доколкото е възможно влиянието на съюзниците в Германия, но повечето пъти неуспешно. Цялата следвоенна история на ФРГ е опит от немска страна да се извоюва повече суверенитет и да се смекчат различните искания и претенции на съюзниците. Така например при дебат в Бундестага, на критика от опозицията, че правителството му е изоставило Рурската област на произвола на съюзниците Аденауер казва:

„Съюзниците ми казаха, че унищожаването, разглобяването и прехвърлянето на немската индустрия ще спре, само ако задоволя исканията им, нима Социалистическата партия иска това да продължи до самия край?”

Две от най-важните събития през неговото управление са създаването с американско позволение и подкрепа на германската армия, която да гарантира сигурността на страната и да участва в колективната отбрана срещу СССР, и известното предложение на Сталин за обединение на Германия. През 1952 г. Сталин предлага на Запада и правителството на ФРГ, Източна и Западна Германия да се обединят, да се гарантира независимостта и неутралитетът спрямо Изтока и Запада. Именно тук се проявява онази страна на немската политика, която все още може да се види. Аденауер отхвърля възможността за обединение с Източна Германия въпреки че пред немското общество твърди, че правителството му ще работи винаги и най-вече за това. Вместо да отговори на Сталиновото предложение, той го отхвърля след дълго съвещание с американците. Излиза, че прозападната и атлантическа ориентация на Германия са по-важни от обединението и възможността за неутралитет спрямо СССР и САЩ . По-късно, когато Германия се обединява Хелмут Кол ще преговаря усилено със СССР, САЩ, Франция и Англия, за да получи подкрепата им. Според споразуменията, които той сключва с тях, германското обединение се признава, но при условие, че немската военна сила се поддържа на ниво по-ниско от това на Франция и Англия. Освен това на немска територия продължават да се намират американски военни бази. След Студената война външната политика на Германия, която десетилетия наред е била зависима от САЩ започва да се откъсва от американската опека, но това става твърде бавно. По времето на канцлера Шрьодер връзките с Русия и другите западни държави се засилват, а тези със САЩ изгубват предишното си значение, но статуквото се връща, когато Ангела Меркел сяда на канцлерския стол. Към днешна дата въпросът за независимостта на немската външна политика е особено актуален предвид лидерската роля на Берлин в ЕС.