ТОЙ ИСКА ВСИЧКО ОТНАЧАЛО
В момента поредната революция в Русия се подготвя много старателно. Задкулисието на западната доктрина инвестира солидно в Михаил Ходорковски, за когото борбата срещу режима на Путин ще бъде въпрос на лично отмъщение. Той вече заявява, че е готов да стане президент на Русия, ако това ще помогне да спаси страната от Азия, като я насочи към западния цивилизационен модел...
Америка винаги мъчително е разсъждавала върху въпроса, как да действа спрямо Русия. В това отношение републиканците са недостижими по съшиването на художествено остри, театрално войнствени и леко налудни идеи. Поредната такава от това лято се нарича Russian Aggression Prevention Act of 2014. Закон срещу агресията на Русия, който е внесен в Конгреса от републиканеца с комично излъчване Боб Коркър с цел да втвърдява решенията на Барак Обама спрямо руснаците. Независимо дали е приет или не, дали е камуфлажно действие, или е сериозно намерение, съдържанието на този проект подсказва определени базисни нагласи и дори бъдещи ходове от страна на Америка в областта на геополитиката. Трябва да се отбележат няколко детайла от Russian Aggression Prevention Act, които са официално записани там и правят много силно впечатление: 1. Укрепване на тясното сътрудничество между САЩ и Германия по въпросите за Евразия, тоест по въпросите за Русия и Украйна; 2. Ограничаване на достъпа на Русия до американските нефтени и газови технологии; 3. Осигуряване на военна помощ за Украйна; 4. Споделяне на разузнавателна информация с Украйна (с цел по-адекватно противодействие на Русия); 5. Инвестиране в енергетиката на Украйна, в това число в добив на шистов газ (изкупуване и контрол на газопреносната мрежа към Европа); 6. Разширяване на НАТО в посока на сътрудничество със страните извън НАТО, но в граничните райони на Русия; 7. Финансиране на борбата за разширяване на демокрацията в Русия и за засилване на гражданската съпротива срещу властта. Проектът съдържа и искане за официални бюджетни средства за подпомагане на съпротивата срещу властта в Русия. Въпреки че основното финансиране върви най-вече по закрити програми на секретните служби, неправителствени организации, донорски частни фондации, институти и фондове. Американските експерти по специалните операции са напълно наясно, че никаква опозиционна партия няма да бъде оставена да се развие и да нарасне достатъчно солидно в Русия, така че да застраши сегашната власт. Поради тази яснота САЩ нямат никакво намерение да си изгърмят патроните за нещо изначално обречено на провал. Отношенията между двете държави-полюси САЩ и Русия са толкова обтегнати в момента, че американците са принудени, макар и да не им е присъщо, да действат малко по-умно, отколкото обикновено. Така преди няколко седмици Михаил Ходорковски, живеещ понастоящем в Швейцария, заявява високо и публично пред няколко медии, че поставя началото на борбата за смяната на властта в Русия. „Колкото повече Путин остава във властта, толкова по-вероятно е да се случи огромно кръвопролитие” – подчертава Ходорковски. Бившият руски олигарх няма да прави партия, а нещо много по-сериозно и по-трудно за унищожаване: ще създава движение с мрежова структура, което ще координира всичките дейности по съпротивата срещу режима на Путин. Мрежовата структура гарантира защита от това, политическото начинание да бъде унищожено с един удар на властта. Освен това мрежовата структура е далеч по-гъвкава и солидарна. В движението ще се включват различни организации и обществени групи, като всяка от тях ще запазва своя самостоятелен център на сила. Прицелването на общото съпротивително движение на Ходорковски е в изборите за парламент през 2016 г. Но базисната най-важна цел може да се определи с една категорична фраза: сваляне на Владимир Путин от власт.
До този план за преврат се стига през поредица от необмислени и самонадеяни крачки, извършени от американските стратези в годините след Студената война. През 1998 г. колумнистът на „Ню Йорк Таймс” Томас Фридман разговаря с една ключова фигура от времето на Студената война – Джордж Кенан, американски съветник, дипломат, експерт в политическите науки, известен като the father of containment (автор на политиката на ограничаване на влиянието на СССР и разпространяването на комунизма). Това именно е доктрината, според която САЩ действат в периода на Студената война. Разговорът на Фридмaн и Кенан се води в дома на дипломата в Принстън и засяга темата за разширяването на НАТО. По този особено комплициран въпрос Джордж Фрост Кенан с всичкия си опит относно Русия и вече на пределна възраст, няколко години преди смъртта си, казва: „Смятам, че разширяването на НАТО е начало на нова Студена война. Мисля, че руснаците ще реагират враждебно и политиката им ще се промени. Разширяването на НАТО ще бъде трагична грешка. От наша страна няма никаква причина за подобни действия. Вече никой не заплашва никого. Това разширяване ще накара бащите – основатели на тази американска държава, да се обърнат в гроба. С това разширяване ние се ангажираме със защитата на цяла група държави, въпреки че нямаме нито ресурсите, нито намерението да правим това сериозно. Разширяването на НАТО е просто необмислено действие на един Сенат, който не се интересува особено много от международните отношения. И аз силно съм притеснен от нашето отношение към Русия като към държава, която „непрекъснато” има намерение да нападне Европа. Нима не разбирате? Нашите различния по време на Студената война бяха със съветския комунистически режим. Сега ние обръщаме гръб на същите тези хора, които положиха огромни усилия за извършването на най-великата безкръвна революция в историята на света, за да трансформират и премахнат съветския режим”. Кенан определя „разширяването на НАТО” като огромно неразбиране на руската историческа съдба, на руския характер и на руската държава. Той смята, че тези действия от страна на Запада в крайна сметка ще доведат до смъртта на демокрацията в Русия. Днес виждаме още по-драстичен подход на американските стратези спрямо руските интереси, граници и опити за икономическо и политическо възраждане. Изобщо дипломацията на американците много напомня за блестящата и убедителна фраза на американския индустриалец Хенри Форд, който казва: „Може да получите всякакъв цвят „Форд-Т”, стига цветът му да е черен”. Каквото и любезно да говорят американците, става дума изцяло за това да запазят хегемонията си, и то с цената на всичко. Така че за каквато и „демокрация” да се воюва на този свят, всъщност става дума за заграбване на ресурси и за получаване на пари. Но изтласкването на Русия от енергийните пазари на Европа и други части на света ще се окаже залък за САЩ, особено голям за преглъщане. Тактиката за изтласкване хрумва на американците и се засилва истерично, когато настъпва бумът на добива на шистов газ. Само че напоследък шистовата индустрия в САЩ започва да буксува поради изключително високите разходи за проучване и добив. Както отбелязва „Блумбърг”, само за първото тримесечие на годината общият размер на дълговете на шистовите компании е около 163 милиарда долара. Те продължават да вземат заеми за разработване на нови находища, за да компенсират намаляването на добивите. И така, и „шистовата революция” ще отмине. Ще дойде друга агресивна политика. Времето минава. Ненавистта между двата полюса остава. Интересен е коментарът на случаен интернет юзър под статия от американския „Форбс”, посветена на Русия, който пише: „Когато Чечения воюваше за отделяне, то Западът всячески я поддържаше морално и не казваше, че сепаратизмът е нещо лошо. Когато обаче стана дума за отцепване на Донбас, то оценките на Запада се промениха в съвсем обратна посока. Оттук си правим извода, че Западът винаги поддържа всички процеси, които нанасят вреди на Русия. И, обратно, торпедира всичко, което може да укрепи Русия. Тоест Западът винаги е бил и ще си остане враг на Русия. Понякога те скриват своята ненавист под маска, а друг път просто свалят всички маски и показват своето истинско лице”. Да се възприема като просто гражданска война ситуацията в Украйна е доста повърхностно. Тъй като във всяка гражданска война участват много международни сили. Както казва Чърчил за гражданската война в Русия от началото на XX век: „Грешно е да се мисли, че през цялата 1919 година ние се сражавахме за делото на белогвардейските врагове на болшевиките. Напротив, руските белогвардейци се сражаваха за нашето дело”. Така че във вътрешните конфликти на една държава почти винаги се намесват големи външни сили, а понякога самите конфликти в своята цялост генерално се продуцират от тези външни фактори. Такъв е и случаят в Украйна. Трябва да се отбележи, че замразяването на „Южен поток” идва моментално след като украинският парламент прави поправка в Закона за управлението на газопреносната система на Украйна. Тази поправка разрешава на чуждестранни фирми, а именно на американски и европейски компании, да арендуват и практически използват магистралните газопроводи и подземните газохранилища на Украйна. 49% от газопреносната система на Украйна се продава на чужди компании, като оправданието за подобен грабеж (защото това е най-големият доходоносен ресурс на украинската икономика) е, че газопреносната система се нуждае от спешно модернизиране, каквото не може да се осъществи през бюджета на страната. Новата система за управление на преноса на газ през Украйна ще трябва да бъде сформирана до януари 2015 г., тоест налице е трескаво бързане. „Обемите, които се планират за „Южен поток”, всъщност трябва да минават през нашата газопреносна мрежа” – заявява Арсений Яценюк. Което изяснява колко ужасна и безпощадна може да бъде пропагандната война за убежденията на хората! Да те ограбват и да казваш, че си щастлив от грабежа, и дори да водиш смъртоносна кръвопролитна битка, за да създадеш условия за собственото ти ограбване – това е уникално постижение в развитието на военните доктрини. Най-новата постмодерна война е именно тази: да объркаш врага в понятийните му разбирания за това кое е добре за него, да накараш врага да се чувства щастлив, докато се самоубива, да го убедиш да предаде националните си интереси, ментално инвазиран от схоластични безсмислици за демокрация, да смениш точно в противоположния смисъл словесното покритие на думите, да свалиш суверенитета на страната, създавайки лабораторен елит, който да окупира властта и да разпродаде всичко без остатък с разбирането, че извършва нещо страшно модерно, реформаторско и т.н. Война без никой да схваща, че е война. Фантастично изобретение!
В края на 2005 г. в Московския център „Карнеги” се състои презентация на доклад на водещия научен сътрудник на фонда „Карнеги”, специалист по Русия и Евразия, Марта Брил Олкот. Докладът на пълничката американка Марта е озаглавен „Владимир Путин и нефтената политика на Русия”. И е базиран на кандидатската дисертация на руския президент, за която до този момент малко хора са чували. Вследствие на този доклад някои журналисти се хвърлят да търсят дисертацията на Путин, а в западната преса се появяват редица публикации, в това число и такива със скандален характер. Но путинознaнието започва на Запад още през 2000 година с въпроса: WHO IS MR PUTIN? Оттогава много факти от биографията на Путин бързо обрастват с митове и измислици. Историята с дисертацията е впечатляваща с това, че, както винаги, ловците на сензации търсят несъществуващи компромати, а не забелязват наистина важните детайли. Практически в дисертацията (защитена през 1997 г.) на Путин, тогава кандидат за научна степен по икономика, се съдържат идеите, които той по-късно ще започне да осъществява в ролята си на президент. Ето един цитат: „Без държавата да подпомогне създаването на крупни руски финансово-промишлени корпорации е невъзможно да се конкурираме като равни с транснационалните корпорации на Запада”. И още един цитат: „Стратегически фактор за икономическия ръст на Русия трябва да стане преструктурирането на националната икономика върху наличните минералносуровинни ресурси”. Путин уточнява, че в началото на пазарните реформи в Русия държавата е изпуснала от своите ръце стратегическото управление на природноресурсния комплекс. Което е довело до застой и до разпад. Руската собственост върху основните ресурси на страната има критично важно значение за икономическото възстановяване на държавата, както и за нейното възраждане като влиятелен субект на международната политика. Нефтените и газовите ресурси на Русия служат за източник на доходи за реинвестиране в нейната икономика. Те са и ефективен лост в нейните международни отношения. Ето защо две-три години по-късно своя първи президентски мандат Путин започва с преструктуриране на принадлежащите на държавата енергийни компании. А след още две-три години пък следва едно събитие, което незримо, но изцяло е свързано именно с неговата дисертация. Събитието дълбоко потриса тези, които в онзи момент считат себе си за истинските владетели на Русия – олигарсите. И предизвиква буря от възмущение на Запад.
Рано сутринта на 25 октомври 2003 г. на летището в Новосибирск двайсетина въоръжени мъже влизат в салона на готовия за отлитане личен реактивен самолет на милиардера Михаил Ходорковски, председател на управлението на нефтената компания „Юкос”, и го арестуват. Най-богатият човек в Русия и един от най-богатите хора в света е обвинен в нарушение на седем члена от Наказателния кодекс на Руската федерация. Върху Ходорковски се стоварват обвинения за неплащане на данъци както лични, така и корпоративни, неизпълнение на решение на съда, фалшификация на документи и причиняване на сериозни щети на държавата. Милиардерът е изпратен в следствения изолатор при мъртвешка тишина наоколо. Малко преди него са арестувани петима от деловите му партньори. През 2005 г. Михаил Ходорковски и неговият много близък бизнес партньор Платон Лебедев, директор на банка „Менатеп”, са осъдени на 9 години лишаване от свобода за мошеничество и неплащане на данъци. По-късно Московският градски съд намалява на двамата подсъдими наказанието на 8 години. При добро поведение заточените трябва да излязат на свобода през 2011 г., но през 2007 г. прокурорите започват второ дело. Генералната прокуратура обвинява Ходорковски и Лебедев в разхищаване на нефт и акции на дъщерни компании, а също така и в изпирането на милиарди долари в периода 1998–2004 г. Вторият процес срещу двамата завършва през 2010 г. Подсъдимите получават 13 и половина години затвор. За щастие на Михаил Ходорковски през декември 2013 г. той неочаквано е освободен и се изнася от Русия. Резонансът обаче, който предизвиква делото „Ходорковски” през всичките тези години, е огромен. Особено показателна е хипертрофираната, неадекватна и направо истерична реакция на американските и европейските политици и медии. На пръв поглед затварянето на руския олигарх е едно прекалено вътрешно руско събитие. Защо тогава то довежда Запада до такава особена ярост?
Трябва да се отбележи, че предявените към Михаил Ходорковски обвинения далеч не изчерпват това, за което той може да бъде съден. Нещо подобно на легендарния случай с Ал Капоне (осъден за неплатени данъци, а не за убийствата, които е извършил) може да се открие и в делото „Ходорковски”. С компанията „Юкос” е свързана верига от поръчкови убийства, за които защитниците на нефтения магнат и неговата „най-прозрачна” компания предпочитат да не споменават. Точно три месеца преди ареста на Ходорковски е арестуван и началникът на Четвърти отдел на службата за сигурност на „Юкос” Алексей Пичугин. На него му е предявено обвинение за убийство на съпрузите Горин. По данни на следствието и самият Сергей Горин по-рано е бил замесен в престъпления, които е изпълнявал по поръчение на Пичугин, но в един момент явно е загубил доверието на ръководството. Заедно със своите подчинени Пичугин организира убийството на кмета на Нефтеюганск Петухов, който активно е действал против опитите на „Юкос” да се намесва в работата на администрацията в региона. Кметът Петухов е направен на решето от куршуми на многолюдна улица, докато отива към работата си точно на рождения ден на Ходорковски, нещо като своеобразен подарък. Бизнес дамата Валентина Корнеева пък е застреляна пред очите на съпруга й пред вратата на собствения им дом. Банката „Менатеп”, в помещенията на която се намира офисът на Ходорковски, е искала да получи зданието, в което се е помещавал магазинът на Корнеева. Освен това Алексей Пичугин е обвинен в опит за убийство на предприемача Евгений Рибин, както и на бившите сътрудници на „Юкос” Олга Костина и Сергей Колесов. Евгений Рибин оживява след две покушения върху него: бизнесменът е взривяван, също така в него са стреляли, неговият шофьор е загинал, а телохранителят му се е лишил и от двата си крака при този взрив. Олга Костина също е взривявана, но тя по абсолютно чудо остава жива. Съгласно данните на генералната прокуратура Алексей Пичугин извършва всички тези престъпления по заповед на дясната ръка на Ходорковски и член на Съвета на директорите на компанията Леонид Невзлин. Вината на Пичугин в съда е доказана напълно и той е осъден на доживотен затвор. Обаче, забележете, в обвинителния акт на Михаил Ходорковски няма нито дума за неговата съпричастност към престъпленията на собствената му служба за сигурност. Пичугин не дава показания нито за Невзлин, нито за Ходорковски. Впрочем това, че двамата подчинени на Ходорковски кресливо мълчат за името на този, който ги е натоварил с извършването на мокрите поръчки, изобщо не убеждава никого, че те са действали без знанието на началството. Всички в „Юкос” и извън него знаят, че нищо в компанията не става без знанието, одобрението или разпорежданията на шефа. В хода на съдебните заседания и осветяването на процеса в медиите защитата на Ходорковски, а и той самият се опитват да представят делото като разправа на властта над политически опоненти. Но още самото придобиване на компанията „Юкос” от Михаил Ходорковски е невъобразима афера, причинила огромна щета на Русия. Дори от аналитична справка на Харвардската бизнес школа се вижда, че банката „Менатеп” има дълг към руската държава от много милиарди, когато представя заявка за контролния пакет на компанията „Юкос”, предлагайки за него смехотворно ниската цена от 350 милиона долара. Михаил Ходорковски обаче е агресивен бизнесмен, чийто ум, а вероятно и с нечия групова помощ, изобретява схеми за обогатяване. Той се договаря със своите приятели от Елциновата администрация да разрешат на банка „Менатеп” да ръководи търга за приватизиране на „Юкос”. В резултат банката отстранява конкурентите от борбата за акции и търгът за „Юкос” се превръща в конно състезание с един кон. Ето какво пише за това убитият впоследствие от наемен убиец Пол Хлебников, оглавяващ руското издание на сп. „Форбс”: „Банката на Ходорковски „Менатеп” е поставена да ръководи търга за „Юкос”. В крайна сметка победител се оказва компания, принадлежаща на Ходорковски и на неговите партньори. Заявките на конкуренцията в лицето на трите големи руски банки, които предлагат повече пари, отколкото компанията на Ходорковски, са отклонени по технически причини. Тези 350 милиона долара, които Ходорковски заплаща за 78% от „Юкос”, са фантастична цена. Получава се, че общата стойност на цялата компания е 450 милиона долара. Когато след по-малко от две години започват търговете на борсата, съвкупната пазарна стойност на издадените акции на „Юкос” става равна на 9 милиарда долара. Днес тя е около 15 милиарда”. Ходорковски получава своя дял в „Юкос” на безценица, с чужди пари и чрез предварително договорен търг, с което става собственик на една от най-големите компании в света. Той заплаща символична цена в търг без други конкуренти (или по-скоро с отстранени конкуренти). Преди да се превърне в банка, „Менатеп” е комсомолски център, създаден през 1987 г. към Фрунзенския районен комитет. Оттогава е приятелството на Ходорковски с Леонид Невзлин. Заедно извършват разни търговски дейности в контекста на перестройката и опитите на партийната номенклатура да подготви определени хора за икономическа дейност при новите капиталистически условия след падането на режима. Целта е да се прехвърлят и запазят определени финансови средства от стария режим към новия, както и да се конструира икономическият елит на новото общество. Ходорковски и компания внасят чрез „Менатеп” компютри, но също и фалшив алкохол, фалшиви дънки и какво ли още не. „Е, добре – махва с ръка Невзлин. – Конякът „Наполеон” беше фалшив, но никой не се е отровил, нали?” Ясно е, че в онези години да се занимаваш с внос от чужбина без покровителството на специалните служби е напълно невъзможно. Ходорковски е избраник и е посочен за надеждна фигура от комунистическата система. В някакъв момент „Менатеп” се превръща в банка, като се твърди, че партньорите са вложили около 2,7 милиона рубли. Още два милиона събират от населението, хората си купуват акции на банката, но дивиденти никой никога не получава. Банката, разбира се, е прикритие за всевъзможни действия, контакти и схеми за участие в преразпределението на съветските държавни ресурси. „Менатеп” изкупува крупни пакети акции на различни промишлени предприятия, използвайки всякакъв вид машинации, след което за нищо на света не изпълнява условията на приватизационния договор и обещаната инвестиционна програма. В крайна сметка се стига до покупката на „Юкос”, четвъртата в света нефтена компания, и това е най-поразителното събитие от всички поразителни събития в историята на руската приватизация.
И досега много хора са убедени, че горкият Михаил Ходорковски е пострадал не заради мошеничество и извеждане на милиарди долари през офшорки, а най-вече по политически причини. Това до известна степен е вярно. Ако, разбира се, приемем, че разюзданото подкупване на политици може да се нарече политика. По времето на Елцин във властовите структури на държавата цари невъобразима и тотална корупция. Тя изцяло обхваща и тогавашната Дума (руският парламент). Гласовете на „народните избраници” едва ли не открито се купуват от тези, които имат пари. А у Ходорковски парите са повече от всеки друг. Да си собственик на 2% от световния нефт, това може да обърка представите ти за граница, да смени целите ти със сюрреалистични, такива, които са извън всяка реалност. Ходорковски поставя храненето на законодателната и изпълнителната власт на извънредно широка основа. В Думата, избрана през 1999 г., не само отделни депутати, но и цели фракции са представени от хора, купени от „Юкос”. Абсолютно юкосовска е партията „Яблоко”, лоялност към Ходорковски демонстрира и Съюзът на десните сили, а и не малко независими депутати са на разпореждане на нефтения крал. Под командването на „Юкос” в онзи период се намират повече от стотина депутати. Много от тях заемат ръководни постове и имат влияние и извън парламента. Не е учудващо, че Думата, действаща в Русия на границата между двата века, приема закони, които се оказват много изгодни за компанията „Юкос”. Точно по този начин, с гласовете на купените депутати и в полза на империята на Ходорковски, е поправен законът „За съгласие при разделянето на продукцията”, регламентиращ участието на чуждите компании в добиването на руски нефт. Прикривайки се с патриотична риторика за недопускане на чужденци към руските недра, Ходорковски едновременно с това се опитва да отхапе за себе си най-лакомите находища при изпълнението на този закон. Елиминиран е и един проект за закон, който е необходим на страната, това е законът „За данъка на допълнителния приход от добиване на въглеводороди”. Той определя данъчното облагане в зависимост от рентабилността на находищата. На либералстващия Ходорковски обаче с неговите свръхрентабилни находища такъв данък не му е нужен. С негова инициатива е въведена така наречената „плоска скала за данъчно облагане”, която се оказва убийствена за компании, разработващи отдалечени и сложни находища. Затова пък от нея много силно печели „Юкос”, чийто добив на нефт е значително по-евтин. И въпреки че от това облагане държавата губи около 2 милиарда долара годишно, депутатите гласуват за решението, което пробутва „Юкос”. Също така с участието на купените от Ходорковски депутати на руското правителство му е отнето правото да определя експортните мита на нефта в зависимост от състоянието на бюджета и обстановката в страната. Депутатите постановяват митата да се изчисляват по фиксирана формула, много изгодна именно на Ходорковски. А за да не може правителството да се бърка в нефтените пари занапред, дават на тази формула и статут на закон. По същото това време обаче на свръхамбициозния и ненаситен Михаил Ходорковски му става ясно, че „джобната му Дума” не може напълно да осъществи всички негови намерения, отиващи далеч зад нормалния „олигархичен” хоризонт, свързан обикновено само с материалното разхищение и оргиите на лукса и сексуалната разпуснатост. За да осъществи целите си, на Ходорковски му е необходима друг вид обществена опора. Такава по замисъла на олигарха е трябвало да стане организация, подобна на института „Отворено общество”, създаден от Джордж Сорос. Същият този Сорос, който след две години ще изиграе ключова роля в реализирането на първата в постсъветското пространство цветна революция – грузинската. Между другото Сорос и Ходорковски не само се срещат и общуват, но и тясно си сътрудничат. Което идва да покаже, че опитомяването на Ходорковски от Западната доктрина започва много отдавна. Инвестицията в него е добре премерена и преценена. Ходорковски е водеща фигура в елитната прослойка, която Западът се опитва да отгледа и да ползва за свои икономически цели. Директорът на „Юкос” участва в „Международна група за предотвратяване на кризи”, която е създадена от Сорос през 1994 г. като неправителствена дипломатическа организация и която по-късно работи ръка за ръка с НАТО за омиротворяването на сърбите. Заедно с руския олигарх в споменатата група за „предотвратяване на кризи” се трудят и бившите съветници по национална сигурност на президента на САЩ Ричард Алън и Збигнев Бжежински, също и прокурорът на международния наказателен трибунал по Югославия Луиз Арбър, както и главнокомандващият обединените сили на НАТО по време на войната в Югославия генерал Уесли Кларк. В края на 2001 г. Ходорковски и още няколко акционери на „Юкос” учредяват фонда „Открита Русия”, название, което явно се асоциира със сороското „Отворено общество”. Председател на създадения фонд става самият нефтен крал Михаил Ходорковски. По примера на Сорос той включва до себе си и видни атлантисти. В избрания съвет на фонда влизат например бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър и лондонският наследник на знаковата банкерска фамилия лорд Джейкъб Ротшилд. В състава на управлението на фонда се оказва и Артър Хартман, бившият американски посланик в Москва от времето на Рейгън. Пред пресата високо се обявява, че задача на фонда е „развитието на интелектуалния потенциал на руското население и укрепване на гражданското общество”. В течение на няколко месеца са открити филиали в 50 региона на Руската федерация. Заедно с това се изработват пропагандни програми, създават се десетки подпроекти, откриват се интернет издания, организират се благотворителни акции, широко осветявани от подконтролната на Ходорковски преса. Вербовчиците на „Открита Русия” особено много атакуват студентските среди. Въобще те се целят изключително умно в младежта и в тези, чието слово е способно да поведе след себе си хора, политици, журналисти, представители на регионалните елити. В проекта „Открита Русия” се вкарват огромни пари. За реализация на самите програми се изразходват годишно десетки милиони долари, а за тяхното осветяване в медиите – стотици милиони. Фактически през „Открита Русия” и нейните неправителствени проекти компанията „Юкос” се занимава с корумпиране на обществената среда. Купуват се хора в медиите, в органите на властта и правоохранителните ведомства, в обществените организации и политическите партии. През април 2003 г. по поръчка на „Открита Русия” се появява и един особен доклад, подготвен от научноизследователския Институт за системен анализ. Докладът носи безумното и скучно наукообразно название „Изследване на конституционноправните проблеми на държавното строителство, усъвършенстване на конституционното законодателство на Руската федерация”. Но заглавието няма значение. Поръчителят Ходорковски де факто се интересува как да се вземе под контрол правителството. Един от въпросите звучи така: необходимо ли е да се внасят изменения в конституцията на Русия, за да се закрепи принципът за формиране на правителство на основата на парламентарно мнозинство? А самото това мнозинство е решена работа. През декември 2003 г. предстоят поредните парламентарни избори. Ходорковски започва да инвестира в огромни мащаби във функционери на „Яблоко”, СПС (десните), „Единна Русия”, КПРФ (комунистите), а също и в отделни независими депутати с намерение да образува отделна фракция в новата Дума. Ако в парламента от 1999 г. има примерно 100 контролирани от „Юкос” депутати, то през 2003 г. тяхното число е трябвало да бъде много по-голямо. Споменава се даже и точна цифра – 226 депутати. Не случайно. А защото това число гласове е достатъчно, за да се осигури обикновено мнозинство в Думата. Сред купените от „Юкос” парламентаристи е имало немалко желаещи за ключови постове в комитетите, бордовете и фракциите, които са в ръцете на Ходорковски, и така е можело да се окаже реална възможността да конструира и конституционно мнозинство в парламента, необходимо за преразглеждане на конституцията. Докладът, който изготвят учените от Института за системен анализ, страшно радва олигарха. Те го окуражават, че измененията в конституцията не са задължителни и той може да се ограничи просто до приемането на конституционен закон. Да се приеме конституционен закон е много по-просто, отколкото да се внасят изменения в конституцията. И ето така се стига до следната ситуация. Очаквайки да има мнозинство в двете палати на руския парламент, след изборите през декември 2003 г. олигархът Михаил Ходорковски напълно е можел да разчита да сформира свое правителство заедно с премиер. При това положение президентът си остава всенародно избран и глава на държавата, но неговото влияние силно намалява. Обаче претенциите на Ходорковски се простират още по-далече. Съдържанието на проведеното по поръчка на „Юкос” изследване недвусмислено показва, че Ходорковски има намерение да използва депутатите не само за съществено ограничаване на президентската власт в Русия, но той опипва още и възможностите да придвижи страната в посока към парламентарна демокрация, в рамките на която не президентът, а парламентът ще назначава глава на правителството. Лесно е да се предположи при такъв парламент кой би заел премиерското кресло. Прехвърлянето на властта в Русия от президента към парламента би хвърлило страната в извънреден хаос и застой. Русия няма демократични традиции и това би довело до честа и противоречива смяна на политическите решения, до опустошаващо икономиката тъпчене на едно място, до изключително корумпиране на политическото съсловие, до силна фрагментация на обществото, до изобилие от несвързани действия на изпълнителната власт, до разрушаване на държавността изобщо. В този смисъл съвсем разбираем е изборът на Запада в лицето на Ходорковски. Неговият психологически портрет е много добре изчислен като извънредно удобен за целите на чуждите интереси. Много пари, непремерена амбиция и суета, силна интелигентност за осъществяване на задачата, отличен външен вид, желание да се идентифицира със западния цивилизационен вектор, да излезе от руската стигма, забравяйки, че е просто пионка в голямата игра. Ходорковски е специално изследван като семейна, родствена и национална свързаност, за да може лесно и недраматично да се отдели от руската идентичност и да не му пречи встрастеният руски национализъм. Поначало много олигарси, когато започнат да обитават световния елит, започват да се съизмерват с него. Те вече не се чувстват руски олигарси, а хора, които принадлежат на наднационалния финансов елит. Това е грешка, която винаги се заплаща скъпо. През 2003 г. Михаил Ходорковски всъщност подготвя един политически преврат срещу Владимир Путин, използвайки уж законови и парламентарни механизми. За огромно негово учудване обаче малко преди изборите през декември 2003 г., и по-точно на 25 октомври, нефтеният крал на „Юкос” е арестуван.
Днес западните стратези на легитимни цветни революции отново подготвят Михаил Ходорковски за главно острие на когнитивната, политическата и информационната битка с Русия. Те инвестират в него огромен ресурс, който неминуемо ще произведе определени ефекти. Но САЩ допускат една изключителна грешка: това е високомерието. Американците не желаят да приемат Русия за пълноправен партньор в международните отношения. И не само това. Те непрекъснато я унижават, опитвайки се да я маргинализират завинаги. Проблемът обаче е, че в момента Русия не е престанала да бъде велика държава, тя просто е заета със собственото си развитие, със съхранение на своята териториална цялост, а не с реализацията на експанзионистични планове за световна доминация. Джефри Тейлър, анализатор по външна политика на американското списание „Атлантик”, пише следното: „Фактите са, че Русия в течение на столетия беше водеща световна сила и отново може да стане такава. Подобно „национално его” е напълно адекватно за Русия с нейната хилядолетна история. В крайна сметка това е страната, която изигра основната роля за разгрома на нацистите и само за няколко десетилетия измина пътя от изостанала аграрна държава до ядрена свръхдържава, първа изпратила спътник в Космоса, а след това и първия космонавт”. В анализите си Тейлър заключава, че ако Западът не иска да се стигне до война, трябва да започне да се съобразява с интересите на Русия. „Русия трябва да има място на масата” – подчертава Тейлър. Системното унижение на една личност или на един народ, на една държава винаги води до отключване на неконтролируема реакция (на основата на силното задържане и сгъстяване). Човешката история го доказва много пъти. И нека завърша с една фраза на Наполеон, който е печелил много битки, но е катастрофирал именно в Русия и накрая е унищожен в Битката на народите. Има нещо актуално и символично в неговата съдба, както и в съдбата на всички загубили величия. Фразата му е заплашително подходяща като съвет относно ситуацията, в която се намира Америка в момента: „По време на изкачване можеш да спреш, по време на спускане – не”...