Сделката с ЧЕЗ спука като цирей господстващата икономическа доктрина, която гласи, че икономиката трябва да е напълно свободна и оставена на самата себе си.

Миналия ноември България пропусна да отбележи една печална дата. Навършиха се 15 години от ликвидирането на държавната авиокомпания „Балкан”. Тя бе продадена през 1999 г. от българското правителство на израелския бизнесмен Гад Зееви, но той се оказа много по-лош стопанин от държавата. Малко по-късно националният превозвач с над 30-годишна история спря да работи, а през 2002 г. бе окончателно закрит.

Тези събития са важни и днес, не само за да се поучим от тъжните уроци на историята. Съдбата на „Балкан”, енергийната мрежа на ЧЕЗ и други десетки някогашни държавни активи са вплетени в нишка, увила като паяжина целия „демократичен период” на България. Това са „принципите” на тоталната свобода, по които се раздържавяваше собственост у нас. Голяма част от българската приватизация се извършваше в условията на пълна слободия – в полза на офшорки, подставени лица, без ограничения за последваща препродажба, инвестиционни ангажименти и т.н. Това – за огромна изненада на днешната публика юридически – не е гешефт, а най-нормална бизнес практика, защото законодателството в България я позволяваше. То бе теоретично подковано с „принципите на свободния пазар” – в най-крайната му форма. Тези принципи повеляват, че всеки, който предложи пари, може да придобие съответния актив, без значение дали средствата са негови, или не са, дали са чисти, или не дотам, без оглед на наличен опит, обем на капитал, дали си плаща данъците, или ги крие... Според тази доктрина офшорките са най-нормални фирми, регистрирани от почтени хора, които не искат държавата да им краде чрез налози придобитите с труд пари. За нея изискването за чистота на капитала е досадна подробност, защото представлява бариера, която може да попречи в икономиката да се влеят свежи инвестиции... Според тази доктрина всичко трябва да се продаде, нищо не бива да бъде държавно, цялата икономика следва да се развива от само себе си. „Невидимата ръка на пазара” сипе благодат… Скандалните събития с ЧЕЗ днес са продукт на тази доктрина и нейните практики. Никой не бива да се сърди на чешката държава и ЧЕЗ, че продадоха една трета от българското електроразпределение на никому неизвестната Гинка Върбакова. Сделката бе извършена според всички писани правила, по които играеше самата България.

Но електроразпределението е жизненоважна дейност, част от националната сигурност, не може да попада при съмнителни хора, настояват нормалните хора. Настояват, защото са нормални. Принципите на крайната пазарна свобода твърдят друго. Те не признават стопански ограничения. Искат светът да е джунгла, защото в джунглата оцелявали само най-добрите. Прекрасно! Джунглата може да селектира и Гинка, стига някой да се скрие зад нея.

Ето още примери за сделки, подобни на тази с ЧЕЗ, че и много по-лоши. През 2001 г. част от Пирин е дадена на концесия за строителството на ски зона, но до ден-днешен никой не знае и не може да изрече името на физическия собственик (официално – скромен кипърски гражданин). През 2011 г. на австрийска фирма е продадено ключовото дружество „Булгартабак”, не се знае кой стои и зад нея. За някои активи следват препродажби. През 2016 г. трима младежи на по двадесетина години купуват Дипломатическия клуб в Бояна. Пак има препродажби. В началото на 2018 г. Общинска банка е продадена на лихтенщайнски фонд, офшорка. Още нещо интересно – през 2012 г. „Енерго-про” купува от „Е.OН” електроразпределението в Североизточна България със заем, залагайки придобитите акции. Тази хватка също е приветствана от доктрината на слободията, защото премахва досадни пречки пред частната инициатива, като например да разполагаш със свои пари (предполага се, че и Гинка купува така, затова ГЕРБ първоначално мислеха да ѝ попречат, променяйки законите във връзка със залагането на купени акции). Всичко това, повтарям, бе извършено с регламент и процедури, приети легално и с въодушевление от парламенти и правителства. Ето, че „невидимата ръка на пазара” ни докара Гинка. Тази проста констатация звучи като светотатство след 25 години индокриниране, но е самата истина.

Целият скандал днес, от игла до конец, произтича от причината, че държавата на два пъти, през 2004 г. и 2013 г., се раздели напълно със собствеността си в електроразпределителната мрежа на ЧЕЗ. Всички други подробности и герои в сагата – ГЕРБ, Борисов, Пеевски, Гинка, са второстепенни. Попаднала в частни ръце и при тотална липса на държавна собственост, мрежата нямаше как да бъде обект на контрол. Оттам нататък липсва всякаква гаранция, че активите няма да се озоват в съмнителни лица. Днес е Гинка, утре може да е Минка. Кой гарантира, че няма да е? Въпросът е принципен. Ако в някои сфери може и следва да се приватизира, то за други, ключови и касаещи националната сигурност е абсурд раздържавяването да се извършва на 100%. Но България го направи. В такива случаи дори държавата първоначално да се спре на читав инвеститор, трудно после може да му каже какво да прави, защото собствеността си е негова. Той следва материалния си интерес, може да препродава на когото си поиска – на офшорки, подставени лица, неясни пари… (особено ако и самата държава търгува така). Никакъв социален интерес не го вълнува, обратното е противоестествено. За социалния интерес може да се грижи единствено държавата. България загуби 100% собственост в целия електропренос. Кое гарантира, че утре същото няма да се случи с другите две енергийни дружества? Бойко Борисов твърди, че през 2013 г. и сега някакви хора пробват чрез тези дружества да го свалят от власт. Най-вероятно фантазира, но нима не е възможно частни субекти, притежаващи електропреноса в една държава, да съборят правителството? Въпросът е принципен. Частниците могат да направят много неща, когато държавата отсъства от дружествата. Малко, когато е в тях.

Всичко това няма как да бъде признато от апологетите на абсолютната пазарна свобода. Съгласят ли се, значи да признаят собствения си провал. Според тях произшествия като с Гинка са възможни само ако пазарът не е достатъчно свободен. Ако бил свободен, казват те, купувачът на активите на ЧЕЗ непременно щял да бъде добър, богат, почтен, и, не щеш ли, щял да се грижи за националната сигурност. Вината, според апологетите на слободията, е в политици, слабо правосъдие, липсата на още повече пазарна икономика… „Тук проблемът не е тази сделка, а проблемът е в това защо се стига до тази сделка, защо няма чуждестранни инвеститори и т.н. И тук отговорността е изцяло политическа. Но това хората не го разбират. Има 13-14 години гонене на чужди инвеститори. Не може да се очаква тогава, когато ги гоните, да дойдат”, заяви пред агенция „Фокус” Красен Станчев, един от хората, по чиито рецепти през десетилетията икономиката ни се „преструктурира с цел оздравяване”. Лоша медицина! Слабо познание! Елементарно отсъствие на нормалност! Никога и никъде по света не е имало гаранция, че при продажба, каквато и да е, ще се явят богати стратегически инвеститори. Няма и гаранция, че ако се появят визираните чужди купувачи, ще бъдат морални, стратегически, умни и красиви. Може да се появят, ако са налице изисквания да бъдат такива. Може да се предотвратят съмнителни препродажби, ако изрично са забранени в приватизационните договори. Но доктрината за свещената свобода отрича подобни ограничения, затова ги отхвърля от практиката. Всичко това не са само наивни заблуди. Това е параван, за който в годините на прехода държавни активи, които можеха да се управляват добре и да носят печалба, преминаха в частни ръце.

Сделката с ЧЕЗ спука тази фундаменталистка теория като цирей. Пагубните ѝ резултати бяха видни много по-рано, но не се бе събрала достатъчно мръсотия. Спука се и схващането, че държавата непременно е най-лошият стопанин. Може да е лош, ако водещата обществена идея е тотално раздържавяване. Тогава наистина се управлява лошо. Но ако водещата идея е, че следва да има държавна собственост в икономиката, тя може да е добър стопанин. Нищо не бива да се абсолютизира. Историята познава и лошо държавно управление, и добро, лошо частно, и добро частно.

Скандалът с ЧЕЗ следва да се разглежда именно като провал на теорията за „тотално свободен пазар, без наличието на държава”. В противен случай ще бъдат свършени още много безобразия, скрити зад „ценностите на конкуренцията и либерализма”.  С по-малко българска държава и повече свобода вече получихме… Гинка.