За Плевнелиев е казано почти всичко. И едва ли има смисъл да се повтаря, ако не съществуваше риск да изберем отново някой „посочен”
Няма нужда Румен Петков да ядосва Бойко Борисов и да го тласка към президентския пост. Борисов сам обеща това през септември 2011-а, ако се вярва на думите му. „ Кандидатът на ГЕРБ за следващите президентски избори е ясен отсега и това съм аз ”, заяви той не кога и да е, а, забележете, при представянето на кандидатпрезидентската двойка Росен Плевнелиев–Маргарита Попова. Посланието беше ясно: кандидатите на ГЕРБ потеглят към „Дондуков” 2 по магистрала, открита от него, Бойко Борисов.
Тогава Борисов държеше да се знае, че ГЕРБ и кандидатпрезидентската двойка са „скачени съдове”. Че „когото да бяхме посочили, той щеше да бъде избран”. С личната си и партийна суета, която в нощта на изборите намери израз и в прословутия жест – „да си опичаш акъла”, Борисов помогна на Плевнелиев да спечели с малко (с 5,16% на балотажа пред Ивайло Калфин), с хоризонт от един мандат и с основната задача да играе ролята на държавен глава след формалния кастинг на един пряк избор.
ДНЕС БЕРЕМ ПЛОДОВЕТЕ ОТ ТОВА РЪКОПОЛАГАНЕ В САН ПРЕЗИДЕНТ. За Плевнелиев е казано почти всичко, особено след огласеното му намерение да не се кандидатира за втори мандат. И едва ли щеше да има смисъл да се повтаря, ако не съществуваше риск да изберем отново „посочен”, който, вместо да заличи щетите, нанесени върху президентската институция, окончателно ще обезсмисли нейното съществуване. Неслучилото се намерение кампанията да трае само 21 дни беше тревожен знак в тази посока. Един от последователно налаганите митове е, че президентът е с вързани ръце, защото нямал никакви правомощия. Любими примери: не може да разпуска парламента, няма право да предлага закони, даже ветото му може да бъде отхвърлено. Така е. Но споменатите правомощия прилягат на президентска или полупрезидентска република. България е парламентарна република, където заради прекия си избор президентът има правомощия, свързани с всяка една от властите – законодателна, съдебна, изпълнителна („Ние сме държавата с парламентарен модел, където държавният глава има най-много правомощия” – проф. д-р Пенчо Пенев). Упоритостта, с която се насажда убеждението, че президентът е безсилен, приспива обществените сетива, сваля летвата с изискванията към неговите качества, умения, политически нюх, опит и възможности. Истината е, че прекият избор дава на българския президент огромно влияние, превръща го в тест за стабилността на държавата и за състоянието на обществото.
На този тест четвъртият пряко избран президент се провали, каквото и да твърдят във Фейсбук групите „Плевнелиев – президент!”. В мандата си той назначи две (слаби) служебни правителства. Самата необходимост да се назначава служебен кабинет вече е израз на политическа нестабилност. Това е силно правомощие за сведение на всички, които оплакват оскъдните възможности за действие на българския държавен глава. Правомощие, до което би следвало да се прибягва в краен случай, при извънредни обстоятелства, при непреодолима криза и след като е направено всичко възможно за нейното предотвратяване. За 20-те години преди Плевнелиев имахме толкова служебни правителства (но силни и запомнящи се), колкото той назначи само в своята петилетка – две на две. Нещо повече: държавата днес е толкова „стабилна”, че в парламента отново бродят призраците на плаващи мнозинства.
Паралелно с изострящата се политическа обстановка състоянието в обществото се отличава с разломи, чиито последици са трудно предвидими. БЕЛЕГ НА ИЗТИЧАЩИЯ МАНДАТ БЕ РЕКОРДНОТО НЕОДОБРЕНИЕ КЪМ ПРЕЗИДЕНТА. НА ФОНА НА ТЕЗИ БЛИЗО 60% ДА СЕ ПОХВАЛИШ ПРЕД СЪНАРОДНИЦИТЕ СИ С ОТЛИЧИЕТО „ЛИЧНОСТ НА УКРАЙНА” (ЗАРАДИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ АНТИРУСКИ ПОЗИЦИИ) Е, ВСЕ ЕДНО ПУБЛИКАТА ДА СВИРКА, А АРТИСТЪТ ДА ИЗЛИЗА НА БИС!
Нацията днес е изнервена, объркана, разделена: на шумни протестъри и всички останали, на самоуправстващи Динковци и размахващи пръст правозащитници, на русофили и русофоби, на шоумени и хейтъри на политическата чалга, на националисти и мултикултуралисти, на българи и цигани, на християни и мюсюлмани, на обедняващи и все по-богати, на почитатели на Луна и на „Одата на радостта”, на вътрешни българи и външни българи (единствено Поли Генова и Христо Стоичков в последно време успяха да обединят що-годе значителни мнозинства зад себе си. Поли – президент, Камата – вице? Или обратното?).
През април Институтът за стратегии и анализи огласи проучване за идеалния президент през погледа на студентите. Анкетираните кандидат-висшисти трябваше да си представят държавния глава, на когото биха дали единствения капитал, с който разполагат: доверието. Очаквано, мнозинството от тях желае представителен мъж, глава на семейство, с две и повече деца, висок, висшист, с минимум два чужди езика. Неочаквано, втора позиция по предпочитания зае руският език, въпреки че точно анкетираното поколение бе лишено от възможността да го учи в училище. И очаквано или не, доминиращите нагласи очертават профила на патриот, който „да не се влияе от чужди интереси и политики”, „да държи на своите изисквания, да отстоява суверенитета и интересите на нацията си, а не да се покорява на въздействието отвън”. Казано ясно: търси се нов кандидат, антипод на действащия президент. Поразително е упорството, с което Радан Кънев и сие рекламират профила на Плевнелиев като най-подходящ и за следващия държавен глава, въпреки че опорната точка „евроатлантическа ориентация” вече обръща колата. Обръща я, защото в превод означава същата едностранна политика без оглед на нагласите в обществото и без зачитане на историята, същата фалцетна антируска реторика. И всичко това на фона на обстоятелството, че никой от сериозните конкуренти на десните, никой от критиците на Плевнелиев не пледира да излизаме от ЕС и НАТО, няма настроения за BGexit. Политиката на „ястребите” е полезна за лично кариерно израстване („Оставам в политиката”, каза Плевнелиев и предстои да видим дали не стяга куфари за Брюксел), но не и за българското общество. Унгария например разшири ядрените си мощности с руски реактори, за да получава по-евтин ток, ние зачертахме всички енергийни проекти с Русия. Ние не казахме като унгарците по повод руските реактори: „Решението бе икономическо и избрахме най-изгодната оферта. Вярно е, че не я отрекохме само защото е руска. Това беше единственият политически момент в решението на унгарското правителство” (посланик Андраш Клейн). Едностранното мислене прави и друго: слага знак за абсолютно равенство между политиката на сегашното объркано ръководство на ЕС и единствено правилното бъдеще за съюза. По тази линия за кандидат-президент може да бъде издигната Кристалина Георгиева. Тя не отговаря на желания от българите профил, затова пък е в синхрон с налаганата от Брюксел и западните лидери политика.
Ако такъв политически типаж спечели предстоящите президентски избори, това най-вероятно ще стане чрез експлоатация на страховете (от крайнодесните, от Путин), както се случи в Австрия. Там нехаризматичният Ван дер Белен бе избран трудно в съревнование с далеч по-младия Хофер, който бе сериозна заплаха за статуквото. Залогът в Австрия бе огромен. Държавният глава може да разпуска правителството и парламента – правомощие, неизползвано от 1945-а насам. В социално нестабилна България залогът също не е малък.
Плевнелиев бе номиниран в сравнително безоблачно време, от него се искаше само да доубие тройната коалиция. Е, сега предизвикателствата са наистина сериозни и неизброимо повече: въпросителната Brexit, възходящият тренд на национализма в редица европейски държави, недоволството от брюкселския жаргон, продължаващото подкопаване на държавите от корпорациите чрез търговските договори със САЩ и Канада, брожението срещу политическото лицемерие на ЕС, новият тероризъм и новото разделение между Западна и Източна Европа, мигрантският наплив, ислямизацията, растящите амбиции на Турция спрямо Балканите и България.
Следващият български президент няма да решава сам изброените проблеми. ОТ НЕГО ОБАЧЕ ЗАВИСИ ДАЛИ ЩЕ ОБЪРНЕ ТРЕНДА ЗА ПОСЛЕДОВАТЕЛНО ОТСЛАБВАНЕ НА ДЪРЖАВНОСТТА в България, за угодническо „йесменство”, за разпадащи се социални връзки, за зависимостта на политическите решения от интересите на олигархични кръгове. От него ще зависи дали българската нация ще направи усилие да се съхрани, или нейните представители ще продължат да търсят бъдеще в други общества. Накратко: от него се иска не да следва извивките на вувузелите, а дневния ред на българското общество. Дали е възможно? Възможно е, ако самите политически елити се съобразяват с актуалните предизвикателства и предложат кандидати, които могат да се извисят до ръста на президентската институция, а не обратното.
А ако Бойко Борисов не е забравил обещанието си от 2011-а, нека се кандидатира.
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto