Автор: проф. Чавдар Добрев
Проф. д.изк.н. Чавдар Добрев е роден в гр.Ямбол през 1933 г. Завършил е висше образование в Будапеща и защитил аспирантура в Москва. Автор е на над 50 книги, монографии, научни трудове в областта на театрознанието, литературознанието и публицистиката. Член е на БСП от 1959 г. През периода 1994-2004 г. е член на ВС на БСП, народен представител в 37-то Народно събрание. През десетилетията е работил в Министерство на външните работи, бил е зам.-директор на Института по изкуствознание и Научното обединение за изкуствознание при БАН, главен драматург на Народния театър и на Сатиричния театър, директор на Българския културно-информационен център в Москва. Член е на Съюза на българските писатели.
I.
50-ят конгрес на БСП се оказа действително юбилеен. Докладът на председателката Корнелия Нинова, наред с необходимото проследяване на партийната политика, с изброяването на постиженията (някои от тях действителни, други мними) беше преизпълнен с трогателно положителни оценки относно собствените приноси на председателката за възхода на партията през последните четири години. Но и с редица констатации, разминаващи се с реалността. Изказванията - в същия тон, с клетви за вярност пред жената, спасила лявата кауза от разрушителната дейност на лидерите на социалистическата ни партия през трите десетилетия на прехода.
Усещането за ”юбилейност” се засили и от начина, по който Нинова не спомена нито за една грешка или някакъв пропуск, допуснати от партийното ръководство и лично от нея. Този стил на общуване с аудиторията ми е чужд и ми напомни за немалко юбилейни конгреси, конференции и събития в живота на БКП от втората половина на ХХ век, когато се имитираше безпогрешност на партийния ръководител и на провежданата от него партийна линия.
Нинова, например, не анализира загубата ни на парламентарните, европейските и общинските избори, не обели думица за фактическата липса на управленска програма на БСП, за безплодния ѝ опозиционен инат в парламента, за смачкването на прерогативите на Националния съвет, за изиграния от нея исторически гамбит – накара членовете и симпатизантите на БСП да приемат евентуалното коалиране с „Демократична България”, най-антикомунистическата и русофобска партия у нас, за желан политически акт. Впрочем в „Демократична България” е събран почти целият актив на „Отворено общество” на Сорос.
Единствената интрига на конгреса се завърза около избора на Национален съвет, който за първи път в историята на социалистическата ни партия ще има решаващо по-малки пълномощия от председателката, избрана две седмици преди това на този си пост пряко, чрез общопартиен избор. Така че нещата на конгреса бяха предрешени. В този аспект главните очаквания на делегатите на конгреса бяха насочени към това, дали в типичния за нея безпардонен стил, от новата си позиция, Корнелия ще отмъщава на всеки партиен деец, който е изразил мнение, различно от нейното? И дали ще осигури абсолютно мнозинство от хора, за които волята на Нинова е закон?
Нинова се справи и с двете задачи. Наказа своите критици, като извън Националния съвет остави дори и Велислава Дърева, най-блестящото публицистично перо на българската левица. Пощади само неколцина свои опоненти, които след прекия избор показаха видими признаци на приспособяване, със зов да прояви към тях „великодушие”. Същевременно отвори широко вратите на Националния съвет за ласкатели и службогонци, за сметка на партийни членове с характер, на свободно мислещите леви личности, на духовно извисените представители на българската интелигенция.
Едно отклонение. През последните четири години двама от най-големите представители на лявата идея в България – Анжел Вагенщайн и Георги Йорданов предложиха на Нинова да бъде заделена квота в Националния съвет за социалисти, елитни представители на родната интелигенция. Изтъкнаха, че през миналите десетилетия радетели и лидери на лявата идея у нас са били най-талантливи и най-перспективни общественици, творци, юристи, политици, инженери, учители, учени и пр. Тревогата им се пораждаше от факта, че интелектуалното ниво на ръководния състав на партията непрекъснато се понижава, че депрофесионализацията расте, и че това е явление с опасни последици. Как реагира Нинова? Никак. Защото на властолюбивите натури са им по-удобни „едноизмерните” субекти, които поддакват подир всеки каприз на своя сюзерен.
Още когато се приемаше на конгрес уставната норма за прекия избор на председателя предупредих в мои публикации, че пътят, по който поемаме, е път на партийната диктатура, на възкресяването на култа към личността. Че приказките за „европеизация” и демократизация на партията чрез този акт са хвърляне на прах в очите на по-лековерни другари по места. Нямаше как при състоянието, в което се намира партията, Нинова да не излезе победител от изборната борба вътре в БСП. Това ме кара и сега да твърдя, че главната вина за такова директно обезправяване на колективните органи в БСП носят не толкова участниците в прекия избор, колкото делегатите на 49-я конгрес, с тяхната политическа безотговорност, бездушие и приспособленство.
II.
Не се правя на ясновидец, но в разговори с приятели във връзка с предстоящите избори за председател на БСП твърдях, че Корнелия Нинова ще бъде победител. Изненада ме единствено големият брой гласували – 53 807 партийни членове, от които за Нинова са гласували 43 228, т.е. 81.5% от броя на гласувалите. Това обаче не е цялата партия, чиято членска маса, по официално обявените данни, наброява 80 236 души. Ще споделя доводите, които ме накараха да предвидя, че Нинова ще спечели прекия избор.
Трябва да съм слепец, за да не разбера как Нинова се окопава все по-агресивно в организационните структури на БСП в страната. През последните месеци тя организира апарата на „Позитано“ 20 да внушава, че без нейното лидерство партията ще се сгромоляса, ще претърпи невиждан колапс, ще попадне в ръцете на нечистоплътни партийни влъхви. Въведе строга цензура в левите медии, непозната по размерите си през периода на прехода. За Нинова се изписаха огромни по тонаж политически анализи и портрети, в които се доказваше, че е ангел спасител за партията ни, чиито лидери досега са вършили едно и също – да предават идеалите, да затъват до гуша в корупция.
За всеки партиен ръководител, който би могъл да застраши интересите ѝ, се пишеха филипики и разобличения, представяха го като мафиот и олигарх. Публикации от такъв род намериха място и в медии – печатни и електронни, които по правило не се отнасят дружелюбно към партията на социалистите. Нинова през предизборния период съзнателно не свикваше - както е редно по устав - Националния съвет, взимаше решенията еднолично, демонстрираше авторитарен способ на ръководство, което видимо се харесва на част от партийните маси. Изглежда на тях им харесва и радикално лявата фразеология, използвана от Нинова, въпреки че тази фразеология наподобява по-скоро набор от лексеми, отколкото призив за правенето на реалистична и национално отговорна политика. Ясно беше: останалите кандидати за поста председател на БСП са предварително бламирани, без шансове за победа на прекия избор.
Същевременно знаех, че на изборите ще се прояви рефлексът за опазване на „партийното единство”, страхът от разцепление и вътрешнопартийни раздори. И този рефлекс заработи като швейцарски часовник! В такива случаи лидерът на партията се възприема за единствен гарант на единството. Всяко поражение на лидера се таксува като поражение на лявата идея. Този рефлекс неведнъж е помагал на БСП да се съхрани и преодолее „сепаратистките” тежнения. При сегашното обкръжение от мощни икономически и политически сили, настроени враждебно към левицата, естествено е всеки от нас да се безпокои на тема единство на партията!
Но тук ще изразя мнение, което едва ли съвпада с общоприетото. Аз считам, че наши ръководители, и вчера и днес, зад слогана „единство в БСП”, нерядко притъпяват възможностите за изразяване на личното мнение и становище, на личния поглед и етика, налагайки собствените си стереотипи.
Да, БСП и сега, сравнена с останалите партии, е по-демократична, в нея колективното начало по начало би трябвало да е определящ фактор. Принуден съм обаче да опровергая еднопосочността на тази идеологема. Защото през моя съзнателен живот, почти на всеки етап от развитието, бях свидетел на различни форми на култ към партийния лидер, едни по-груби и диктаторски, други по-меки и гъвкави. А това правеше лявата ни партия, така да се каже, лидерско-демократична, което е оксиморон. За да не отивам по-далеч в годините ще изтъкна, че не колективното ръководство, а Андрей Луканов и Петър Младенов наложиха след 10 ноември 1989 г. прехода от социализъм към див капитализъм. Лидерът на БСП Александър Лилов направи опит да бъдат смекчени формите на прехода… но толкова.
Как реагираха в такива случаи партийните организации и партийните членове? Кротуваха, съгласявайки се с всеки абсурд на ръководството! Предоставяха собственото си право на мисъл и действие върху лидера, върху лидерите на БСП. Така бяха свикнали! Лидерът/лидерите извадиха партийните организации от работните площадки, разделиха ги от проблемите и интересите на трудовите колективи, което бе смъртоносен удар срещу настоящето и бъдещето на партията. Протест, съпротива на партийните членове и симпатизанти – мижави или потиснати от чувството за партийна дисциплина…
Същото сe случи с приватизирането на външнотърговските ни активи; със стопяването на резервния валутен фонд на страната; с поръчаната от лидерите на БСП програма Ран-Ът; с поголовната „чистка” в партията, повторена след години от Първанов и Нинова; с разрушаването на кооперативните стопанства и раздаването на земята „в реални граници”; с отказа на Кръглата маса да се решават икономическите проблеми; с донорската роля на БСП при създаването на СДС; с ареста на Живков под диригентската палка на социалисти-перестройчици; с разгромяването на органите на сигурността от политици и парламентаристи на БСП; с масовото уволнение от работа на реалните строители на социалистическа България; с отношението на партийното ръководство към приватизацията, към кредитните милионери, към модела на разрастващата се корупция; с политиката на двойните стандарти, типична за социалистическата ни партия, и пр., и пр.
Иначе правехме митинги, на които викахме „БСП” и „Единство”, очаквайки други, лидерите, да свършат нашата работа. Драмата в партията след 10 ноември е, че вместо партийните членове да започнат да изразяват самостоятелни становища, да разкриват същността си като личности, мнозина от тях считаха/считат лидера за „свещена крава”, поставяха/поставят знак на равенство между лидера и партията, влагаха/влагат сакрално, ирационално значение в неговата мисия. Това е причината да има организации в страната, гласували близо 100% за лидера Нинова.
Своеобразието този път се прояви и в обстоятелството, че лидерът-спасител Корнелия Нинова придойде сред нас не „отвътре”, от нашите редици, а „отвън”, от редиците на най-крайния ни политическия опонент. Чувал съм, че Иван Абаджиев още през времето на Жан Виденов, се е застъпвал Нинова да влезе в управленските структури на партията. След като БСП падна от власт в началото на 1997 г. младата жена, решила на всяка цена да направи политическа кариера, се ориентира към партията на победителите – СДС. Активността като деец на младежкото СДС ѝ помага да получи доверието на премиера Иван Костов, и тя е издигната за ръководител-приватизатор на стратегически определящото външнотърговско обединение „Техноекспорт” (с огромни финансови активи в Близкия изток). След злополучния край на управлението на Иван Костов, Нинова отново се връща към идеята да развива себе си като управленец в БСП. С помощта на изтъкнати режисьори с перестроична школовка (стана любимка и на застарели висши номенклатурчици от партийната им организация в кв. „Оборище”), след две или три години, вече е зам.-министър в кабинета на Тройната коалиция, говорител и секретар на ИБ на социалистическата партия, народен представител.
Да не бъда разбран превратно. Наясно съм, че една личност може да претърпи промени в политическите си разбирания, че през периоди на обществени поврати подобен тип трансформации не са изключение. Те не превръщат автоматично дадената особа в жадно за облаги същество. Българският преход след 1989 г. даде примери в тази насока. Разбира се, за такава променливост и насоченост на амбициите се изискват лични качества. А Нинова е образован политик, отличен полемист с ораторски дарби, подготвен тактик, целеустремен в осъществяване на собствените намерения. Тя има заслуги при подготовката на „Визия за България”, която така и не проработи, както и за отхвърлянето на Истанбулската конвенция от БСП.
Но за съжаление Нинова е слаб стратег, недиалогична и конфликтна, себична в преследване на набезите си да изкачи стълбата на обществения успех. Често не подбира средствата, с които громи своите опоненти. За нея етиката е алиби. Кариеризмът я подтиква да подменя с лека ръка каузи и идеи. Този път обаче, поради напредване на възрастта, има всички изгледи да остане докрай в лявото пространство, съхранявайки със зъби и нокти водещите си позиции в БСП.
III.
Процесите, за които пиша като деструкция в партията, не биха се проявили, ако БСП поддържаше нормалното си състояние. Но тя днес е в криза, в дълбока криза. Не е нужно да доказвам летаргията, в която са изпаднали партийните ни структури, това, че организационният живот в партията е замрял, че редица организации всъщност не съществуват, че тази тенденция се ускори през периода на Нинова, когато рязко спадна и членският състав. Само че лидерката на БСП твърди обратното, опаковайки една неистина в оптимистична фразеология.
По-значимата беда е, че БСП застаря, вероятно повечето нейни членове са на преклонна възраст. Ако преди Десети ноември нашата партия беше партия на хората на труда, сега е партия на ветераните на труда. Тези ветерани на труда получават манипулирана информация от медиите, тяхната основна грижа е да удължат живота си, да се радват на синове и дъщери, на внуци и внучки, да искат всички в партията да се обичат без оглед на неблагоприятните явления, които протичат в нея. Те боготворят революционната фраза, която ги подмладява, въпреки че вече не са субекти на действието.
А и двойните стандарти, упражнявани от партийните ръководства през трите десетилетия, ги доведоха до крайна обърканост. След 10 ноември партийната членска маса приветства прогласената съпротива на партийното ръководство срещу октопода „Отворено общество”, без да знае, че тъкмо Луканов и сие внедриха у нас формацията на Сорос. Когато пък узна, направи се, че е минало-неважно. Застана заедно с Първанов на страната на Сърбия и Милошевич във войната за Косово, след известно време със същата убеденост, заедно с Първанов, твърдеше вече друго. Преди 2000 г., заедно с ръководството, се обяви за независима външна политика на България, няколко години по-късно прие радушно вестта за разполагане на американски военни бази върху българска територия, и то с рекомендация на нашето партийно ръководство. Твърдо настояваше, че БСП е социална партия, но скоро под диктовка на поредните ръководства се съгласи, че е добре партията да следва социално-либерален и либерално-социален курс. Там горе, в това число и Корнелия Нинова, по ги разбирали тези работи! Ентусиазирано водеше битка срещу паралелната държава, а се направи нечула-недоразбрала за пионерската роля на ръководители на БСП във формирането на олигархичния капитал.
Така че не беше трудно за апаратчиците на БСП да внушат на такива членове на БСП как и за кого да гласуват на прекия избор! Нинова перфектно се възползва от това положение, доказвайки, че народът е с нея, възхитен бил от големите ѝ политически ресурси и резултати. Ситуацията я усложни и ожесточената битка, която Нинова поведе с част от актива на партията, за да го подмени със субекти, съобразяващи се с нейните интереси. За предпочитане хора, чиито биографии имат малко общо с живота на партията.
Ще повторя! Не мога да отрека блестящия ход на наставниците на Нинова с прекия избор на председател. При сегашното състояние на БСП много по-лесно беше изборът на Нинова за председател да мине по този път, отколкото на партиен конгрес, където се предполага, че личната отговорност и разум на делегатите са по-големи! Така или иначе Нинова вече е върховно овластена, тя получи решаващо важни пълномощия за сметка на колективните партийни органи. Култът към нейната персона ще се увеличава, а заедно с него и сонмът от идолопоклонници.
В този план моето мнение за прекия избор - дали е бил честен, или нечестен - е по-различно. Може и да е имало фалшификации и нарушаване на изборните правила, но при всички случаи Нинова и без фалшификации щеше да бъде избрана! Това обаче се оспорва от нейните опоненти в партията, защото и те, подобно кръга на Нинова, настояват, че мнозинството винаги и изцяло е право. Те с основание критикуват Нинова, но за сметка на това идеализират сегашното състояние на партията. Древните гърци са ползвали следния афоризъм: „Лекарю, излекувай се сам”!
Проблемът „Нинова” изниква и като рефлексия от боледуването на общопартийния организъм! Така че „лечението на председателя” не може да бъде ефикасно без лечение на партията като цяло. Първата стъпка би трябвало, според мен, да представлява реабилитиране и защита на индивидуалното мнение и становище на партийните членове, осигуряване на далеч по-голям контрол върху действията на лидера и ръководството, осъзнаване, че в отличие от ХХ в., когато в триадата на лявата идея на първо място стоеше социалната справедливост, през ХХI в. свободата възвръща определящата си функция и във връзка релацията „общество-личност”.
Освен това Корнелия Нинова и досега избягва да сподели какво разбира под „лява идея” и какви промени претърпява „лявата идея” през новото столетие. Според мен в следващите няколко десетилетия България ще живее в условията на неокапитализма и БСП ще трябва да се научи по-добре как да действа в рамките на буржоазното общество. Разбираемо е, че цел на ЕС и НАТО е да не се позволи възраждане на социалистическата държава. В такива реалности една социалистическа партия би могла/би трябвало да разшири диапазона на хуманистичните си стремежи, като наред със свободата, социалната справедливост и толерантността, постави ударение върху опазването на природата, преодоляването на опасността от всемирна унищожителна война, справянето с изчерпването на природните ресурси, с глада, болестите и бедността на милиарди хора, и пр. Що се отнася до България, програмата минимум е да се откъснем от последното място в ЕС по всеки един от основните показатели на човешко развитие. Друга задача е да оцелеем като народ и нация.
В конгресните документи се промъква и намерение настоящето и бъдещето на партията да се материализират чрез забрава на нейната история, чрез идеологическа амнезия. Сега засега това е симптом, появил се не без участието на Нинова! Димитър Димов е автор на пиесата „Жени с минало”. Опасявам се, че някои среди подготвят от БСП партия без минало! Въпреки че не ми се иска, очаквам Нинова като новоизбран председател да извърши две неща: първо, да не спре да благодари на народа, който ѝ е гласувал доверие и тази благодарност да я поднася със сантиментални нотки. Второ, да продължи да прочиства, и след конгреса, ръководните органи на БСП от всеки неудобен за нея член на регионалните ръководства, на Националния съвет и Изпълнителното бюро.
IV.
БСП през последните три десетилетия не успя да реши проблема с привличане на младите поколения. Доколкото членуват в нея, младите нямат особени поводи за привързаност. Най-опасно е, че ръководството на БСП и лично Корнелия Нинова не са в състояние да предложат на младите идеали и програма, които да ги ангажират истински. Фалшиво е твърдението на обкръжението на Нинова, че на последния конгрес едно по-възрастно поколение е отстъпило мястото си в ръководството на БСП на друго, младо поколение. Фалшиво е, тъй като фаворизирането на неколцина млади кадри не е никаква младежка политика.
Вярно е, функционира младежка организация на БСП. Но колко от издигнатите от Нинова млади кадри, заели ръководни длъжности в партията и парламентарната ни група, са авторитетни дейци на лявото ни младежко движение? Доказвали са качества и талант в низовите младежки организации? Чрез демократичен избор на своите връстници са заслужили високите постове? От какво да се увлекат младите хора в БСП? От заявките на ръководството на БСП за правене на рационална и полезна вътрешна политика, които остават неизпълнени? От управленската програма на партията, която на практика я няма? От коалиционната политика, изолирала социалистите от останалите парламентарно представени партии? От това, че и до ден днешен БСП, лидирана от Нинова, не успя (поради допуснати политически недостатъци!) да отвоюва водещото място от ГЕРБ, въпреки масовите обществени настроения срещу герберите и Бойко Борисов, „заковали” България на последно място в Европейския съюз?
Или пък младите да се увлекат от външнополитическия курс на БСП? Но той е дубликат на конюнктурната външна политика, провеждана от десните партии, включително от ГЕРБ (!). Политически реалности са членуването на България в ЕС и НАТО и тези реалности не ги поставям на обсъждане. Парадоксът е, че БСП и останалите значими партии лишават страната от „остатъчния суверинитет”, който ни се полага според сключените международни договори.
По-детайлно!
Подобно на десните партии, БСП в началото на новия век прогласи курса към присъединяване на България към НАТО. Ръководството на партията даде съгласие за разполагане на американски военни бази на наша територия, насочени срещу Русия. Нито в един момент не поиска Пентагонът да плати за експлоатацията на базите. Не протестира срещу зачестилите крупни военни маневри на НАТО. Български външен министър, секретар на ИБ на БСП, легитимира първи от името на страна-членка на ЕС антидържавния и антируски преврат в Украйна (Нинова неслучайно натовари тъкмо тази личност да направлява новия ѝ външнополитически курс).
Корнелия Нинова прояви необикновена активност за присъединяване на Западните Балкани не само към ЕС, но и към НАТО. По този начин помогна да се осъществи може би най-опасната натовска инициатива, тази на „трите морета” – Балтийско, Черно и Адриатическо, която привлече Балканите към лагера на съседните на Русия враждебни, прифронтови държави – Полша, Литва, Латвия и Естония.
Нинова задълбочи разрива с руската общественост и лявото движение на Русия. Скрит бе под миндера сключеният преди години договор на БСП с партията на руските социалдемократи. Тя забрани депутати от БСП да посещават Крим, даже и за среща с тамошната българска диаспора, и пр.
Да сте чули изказване на Нинова относно сирийския конфликт? Или за възраждането на неофашизма в днешна Украйна? Или срещу американския натиск за спиране на „Турски“ и „Северния поток”? Да сте прочели за нейното отношение към толкова дискутирания „Новичок”? Да сте учудени от разкритието на Елена Йончева, че Корнелия не е подписала документацията по случая с „къщата в Барцелона”? Да сте изненадани, че мълчи по повод на забраната страните от ЕС, в това число и България, да закупят готовата вече, ефикасна руска ваксина срещу пандемията?
Може и да съм скептик, но не считам, че на този етап са възможни радикални, целебни реформи в БСП. Още повече, че и така наречената вътрешна опозиция е като орел, рак и щука. Тезата за мощната вътрешна опозиция я сътвори Нинова, за да ѝ послужи при унищожаване на неудобните за нея мнения в партията.
Отговорно мога да заявя: вътрешнопартийна опозиция в БСП няма, има обаче знакови фигури, които критикуват остро Нинова, считат, че тя води партията към провали, че ѝ липсват качества за председателския пост. Иначе сегашната „опозиция” представлява сбор от личности, които изповядват различни, нерядко сблъскващи се схващания и идеи в широките граници на лявото пространство. Сред тях се срещат неолиберали и по-консервативно настроени другари, привърженици и противници на мултикултурализма, последователни североатлантици и техни опоненти, русофили и американофили, хора със сектански забежки и по-модерно мислещи индивиди. Значима част от така наречените опозиционери се явиха поддръжници на Истанбулската конвенция (?), докато други, към тях спадам и аз, безкомпромисно я отрекохме.
V.
Подобен е случаят с оценката на унгарския държавник Виктор Орбан. Аз и не само моя милост сме убедени, че ръководството на БСП трябва да извлече час по-скоро полезни уроци от успешната икономическа и социална политика, която Орбан провежда в Унгария; от начина, по който защитава каузата на националнаа държава-член на ЕС; от опита му да съчетае в сравнителна хармония традиционните и новопридобитите ценности; от развитието на равнопоставени икономически, а нерядко и политически отношения, както със САЩ, така и с Руската федерация, както с Тръмп, така и с Путин; от миграционната политика на Орбан, която отстоява националния интерес, без да се съобразява с наднационалния разгул на брюкселските мултикултуралисти, и пр. Орбан не позволи Унгария да стане сателит на която и да е велика сила. Отстоя честта на своето отечество, в отличие от българските политици с различни партийни разцветки, които набраха престиж и направиха кариера, продавайки суверенитета и достойнството на България.
Фактът, че Орбан и партията му принадлежат към европейската десница не може да бъде причина за отказ да се използват резултатите на реалистичната и продуктивна политика, осъществявана в днешна Унгария. Нещо повече, понастоящем една от най-респектиращите социални политики в Европа я провежда дясната партия на Орбан. Така че, вместо прибягването до голи отрицания, за предпочитане е да се анализира обективно новото явление на ХХI в.
Нинова, както е свикнала, каза няколко общи верни думи по повод на Орбан, но не превърна думите си в дела. По подобен начин тя правилно повдигна при друг случай проблема за реабилитиране на ролята на държавата в новите условия, но забрави да направи следващата стъпка. Създава се впечатление за непоследователност, за инцидентност, за чуто-недочуто в мисленето и действията на Нинова, за нейната неспособност да претворява тезисите в практика, за незадълбоченото ѝ отношение към непрекъснато променящия се съвременен живот. Председателката се люшка ту насам, ту натам, иска ѝ се да се понрави и на западноевропейските либерали, и на ястребите от „Нова Европа”, но и вътре в страната. Явно, ще ѝ се да се противопостави на мултикултурализма, но и досега не знаем дали се солидаризира с идеята на генерал Де Гол за „Европа на отечествата”, срещу пагубните за европейската цивилизация - „Европейски съединени щати”. Споменава с положителен знак термина „консерватизъм”, без да поясни дали е привърженик на консерватизма, който води яростно борба с новите идеи и форми на битието, или е за консерватизма, който в епохата на глобализма се явява защитник на наследените национални ценности, на семейството, на религиозните идеи, на родовата памет, на националните обичаи и култура.
Нинова не намира отговор и на фундаменталния въпрос: БСП и властта! Ту обещава партията да остане во веки веков в опозиция, заради високия си морал и лявата си непреклонност, ту прокламира, че БСП, спечелила парламентарните избори, ще управлява самостоятелно (?), ту през последните месеци говори вече за коалиране, но без ГЕРБ и Бойко Борисов. Никой, даже вътре в партията, не знае дали, ако става дума за оцеляването на България и българския етнос през новото столетие, Нинова ще пледира за правителство на националното спасение, или за друг вид коалиционна формула?
Корнелия Нинова би трябвало да е щастлива, че има срещу себе си не вътрешнопартийна опозиция, а личности с толкова различни възгледи. Ако през изтеклите четири години на нейния мандат в БСП действително функционираха вътрешнопартийни фракции, движения, обединения с изяснени програми и цели, на Нинова щеше да ѝ е далеч по-трудно да провежда волунтаристичната си конфронтационна политика. Според мен, в ядро на такъв демократичен развой на партията можеше да се превърне Лявото движение, което след избора на Нинова за председател, кой знае как и защо изчезна.
В този смисъл бъдещето, подсигуреното бъдеще на Нинова, май е подпечатано. А по-нататък, очаква я останалата част на действието, която за нея едва ли ще е розова (ако я кара така!)!
Научих, че след вътрешния партиен избор Нинова е организирала тайна галавечеря на победителите в зимния курорт Боровец. На нея присъствали 80 победители, сред тях и началникът на кабинета на президента, бивш ръководител на младежкото СДС. Настроението било триумфално, на високи градуси, менюто - пребогато и вкусно, дори пикантно, пандемията – избягала вдън гори тилилейски. Радостни от постигнатата победа, осемдесетте победители гледали със сияещи очи председателката, посрещали с възторг всеки неин порив и призив, обещавали ѝ с щедри жестикулации изборна победа и ролята на премиер. Напомняли ѝ още, че след ден-два, на предстоящия конгрес, ѝ предстои да отреже из корен главите на политическите си врагове в партията. На тази тайна галавечеря осемдесетте победители обаче изглежда са забравили, че и победителите могат да се озоват на скамейката на победените, че след всяка нощ се раждат пробуди на деня с неговите потребности и надежди.