Интервю на Антоанета Киселинчева с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.
Снимка: Михаил Новаков

Какъв смятате, че ще бъде дългосрочният ефект от опита за преврат върху властовите позиции на Реджеп Ердоган, има ли изгледи за тяхното отслабване?

Към момента Ердоган изглежда здраво хванал юздите на властта, дори, образно казано, „с камшик в ръка”. След военния метеж, от сейфовете на органите на държавната сигурност в Турция бяха извадени списъци на хора, които не симпатизират на режима, и се пристъпи към тяхното отстраняване – чрез арести или освобождаване от работа. Само за първите три дни броят им надхвърли 65 000 души – военни, държавни чиновници (сред тях и валии), университетски и училищни преподаватели, имами и др., сред които дори такива, работили досега в администрацията на министър-председателя и президента, или техни близки роднини. Това дори не е „лов на вещици”, това изглежда още по-страшно. За себе си го оприличавам на събитията в България от 1925 година, когато в полицейските участъци са били пребивани и убивани както анархисти – стреляли с оръжие срещу представители на репресивните, съдебните и други органи на властта, така и писатели и поети, използвали като оръжие само перото и мисълта си.

В часовете и дните след опита за преврат множество хора напълниха площадите в големите градове, привърженици на Ердоган се събраха пред дома му в Истанбул, както и на други обществени места. Но хората, които не подкрепят турския президент, макар да не го демонстрират, са не по-малко. Ще се задълбочи ли процесът на разделение в обществото? Какви ще бъдат последствията от провежданата от Ердоган чистка в страната?

Причините, предизвикали метежа, не са отстранени, а силовото им „решаване” крие рискове да предизвика също толкова силово противопоставяне – ако не веднага, то в обозримо бъдеще, вследствие на количественото натрупване. Ердоган става все по-авторитарен, а историята показва, че такива режими не са трайни, колкото и да изглеждат непоклатими на пръв поглед.

Пред Турция и в момента има сериозни проблеми за решаване, на първо място кюрдският въпрос. Повече от 30 години в Югоизточен Анадол с различен интензитет се води въоръжена борба, с участието на редовна войска и специални части. Преди няколко години Ердоган, до голяма степен вследствие на оказан външен натиск, започна т.нар. „мирен процес” с кюрдите, като беше постигнат известен напредък за политическо решаване на проблемите – кюрдите създадоха законна политическа партия, изразяваща интереса на това малцинство, бяха направени някои компромисни промени в законодателството и други подобни. Но миналата година мирният процес бе прекъснат от страна на „Султана”, а военните действия в Югоизточна Турция бяха възстановени. Показваните кадри от градовете, обстрелвани с леко и тежко въоръжение от турската армия, са покъртителни. Ясно е, че възстановяването на мира и благоденствието там ще продължи още много години.

Сега тази, практически гражданска война се пренася и в западните райони. Това не вещае стабилност нито за страната, нито за региона.

Макар преди преврата да изглеждаше, че Ердоган е решил да направи компромис с идеята си за превръщане на Турция в президентска република, сега най-вероятно той ще доведе нещата именно до тази крайна своя цел.

Всъщност, каква щеше да е разликата, ако бяха успели метежниците? Те щяха да въведат – според класиката в жанра – извънредно положение за определено време, а сега президентът го въвежда. Те щяха да извадят списъци с врагове на тяхната идеология, а сега президентът извади списъци на своите врагове. Те щяха да ги вкарат в ареста, а сега президентът вкарва в ареста враговете си. Те щяха да ги съдят, а сега президентът ще ги съди в специални съдилища, и така нататък. Очертава се един продължителен период на вътрешно не само политическо, но и силово противопоставяне в Турция, а това означава нестабилност, която грози и съседните на Турция държави.

След нереализирания преврат Ердоган повдигна въпроса за връщането на смъртното наказание. След години наред водене на преговори, както и немалко усилия и компромиси от двете страни, ще се прости ли Турция с идеята за членство в Европейския съюз?

Едва ли в момента някой, дори от турска страна, разглежда сериозно възможността Турция скоро да стане член на ЕС. Предполагам, че в краткосрочен план Турция няма да изпълни всички условия на споразумението с ЕС от тази пролет за безвизов режим, особено онези за уеднаквяване на турското законодателство с европейското в борбата с тероризма, а това ще постави пред Европа трудния въпрос – дали да продължи изпълнението на това споразумение, или да рискува пускането от турска страна на нови, „непреглъщаеми порции” от бежанци, което ще породи проблемите от миналата и пролетта на тази година.

Как ще коментирате реакцията на Джон Кери, че НАТО ще провери дали Турция отговаря на изискванията за членство? Всъщност, сега ли чак Западът прозря, че има проблем с демокрацията и върховенството на закона? Стои ли реално въпросът за членството на Турция в НАТО под въпрос, особено като имаме предвид наличието на ключови бази на алианса на нейна територия?

Обтягането на отношенията Анкара-Вашингтон идва в момент, когато в САЩ предстоят президентски избори, а в такова време отиващата си администрация обикновено избягва да реализира „остри завои” в политиката си. Засега реалните действия, поне онези, за които знаем, са ефективното искане от турска страна за екстрадиране на живеещия от години в Пенсилвания Фетхуллах Гюлен, бивш ислямски проповедник и бивш съюзник на Ердоган, обвиняван за организатор на метежа в Турция. До голяма степен това действие има вътрешнополитическо значение за Турция, защото то е в унисон с предприетите чистки и обвинения към „враговете на режима” и е в състояние да ги оправдае пред турския средностатистически гражданин. От американска страна пък бяха поискани конкретни доказателства за участието на Гюлен. Освен това, САЩ спря полетите на турските авиолинии над американска територия, което по същество е доста болезнена икономическа санкция. Не е изключено това противопоставяне да продължи, поне за известно време, като в основата е както нуждата от оправдание с Гюлен на твърдата политика към политическите врагове на Ердоган, така и евентуални развития в ущърб на Турция по кюрдска линия, витаещи в главите на някои американски „тинк-танкове” и „дисижън-мейкъри”.

Но ми се струва, че пътят към едно излизане от НАТО на Турция е дълъг и не вярвам да бъде извървян в близките години.

А дали Западът едва сега е забелязал липсата на демократичност в Турция през всичките тези години? Бих казал, че в случая се сблъскваме с още един конкретен пример за двойните стандарти на западните демокрации – след разстрела на Белия дом в Москва в началото на 90-те години на миналия век (тогава от страна на „установените западни и новите източноевропейски демокрации” не бе изказано дори едно съжаление за загубените невинни животи), или пък станалото на Майдана в Киев, или избиването на хора в Дома на профсъюзите в Одеса и т.н.

Дойде ли краят на светската турска държава?

За съжаление, изглежда, че може да се очаква подобен развой. Един от стълбовете на светската държава в Турция бе армията. След идването на Ердоган на власт тя бе изтикана от първостепенните си дотогава позиции, което, впрочем, стана под европейски натиск и с европейско одобрение. Брюксел и отделните столици реагираха по схемата „армия” – „въоръжени сили” – „граждански контрол” – „демокрация”, без да слушат експертите си по Турция и без да си дават сметка, че така засилват позициите на ислямистите. Има една приказка, че човек не трябва да се води по етикета на една бутилка – ако на него пише „15-годишно уиски”, това все още не означава в конкретния случай, че в бутилката не е налято произведение на цар Киро. Така се получи и в клише-политиката на Европа спрямо Турция, където не бяха отчетени местните особености и ролята на военните в турското общество и държава. Сега остатъците от светски настроени офицери биват арестувани, ще бъдат съдени дълго време, а след това – ако останат живи – изтикани в периферията на обществото. Тези масови чистки в страната, репресиите към военни, към светски настроени държавни чиновници, преподаватели, писатели, журналисти, хора на свободни професии и други, вече засягат самата тъкан на светската държава. Още преди години, след идването на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на власт в Турция, продължи с ускорени темпове ислямизацията на държавата, но сега това се прави силово и изведнъж, което накара доста хора – и в Европа, и в Америка, и у нас – да забележат най-после тези процеси и да се стреснат.

Как смятате, ще има ли прогресиращата ислямизация на Турция отражение в България, и по-специално в мюсюлманската общност?

Бях млад дипломат, беше някъде в началото на 80-те години на миналия век, когато прочетох „западен” анализ за настъплението на исляма в света. Правеха се прогнози, че до края на века Турция ще е напълно ислямизирана, а ислямът постепенно ще завладява Европа. Признавам си, тогава гледах на тези „предвиждания” с голяма доза недоверие и дори насмешка. Нека читателите Ви сами направят равносметка дали и доколко онези прогнози са се осъществили днес.

Не бих желал да съм песимист, но не мога да си затворя очите пред ставащото в Турция, в Западна Европа, и пред това, което очевидно ни очаква – особено, ако не вземем някакви мерки.

В каква посока ще управлява Ердоган въпроса с мигрантите от Близкия изток и Северна Африка?

Мигрантите в самата Турция наброяват милиони, една част от тях вече имат турско гражданство. Очевидно Ердоган ги използва като лост за рекет. Същевременно, страхът – както у нас, така и в Европа – от този поток, е по-вреден и опасен, отколкото самите мигранти. Не разбирам защо не предприемаме адекватни мерки за решаване на този проблем, сякаш чакаме той да изчезне от само себе си. България, например, бе сред първите, които изпита на гърба си резултата от този турски рекет, и последните две правителства предприеха изграждане на ограда по границата с Турция – колкото и непопулярно да е това към съвременния ден и колкото и критики „отвън”, а и от страна на неправителствените организации, да бяха отправени към нас.

Очевидно потокът с мигрантите към ЕС и по-конкретно към Западна Европа ще продължи, по един или друг начин, а един от маршрутите е през България. Някои страни от Централна Европа вече показаха, че досегашната политика води към провал в решаването на този проблем. Дали ЕС като цяло трябва да чака, образно казано, „да падне таванът”, за да се сети, че трябва друг подход?

Очаквате ли увеличаване на мигрантския поток у нас, идващ от Турция, по-конкретно хората с двойно гражданство?

Едва ли. Но, според мен, въпросът за двойното гражданство би следвало вече да се разгледа в светлината на днешния ден. Да си припомним, че статутът на двойно гражданство бе приет в България по време на т.нар. „възродителен процес”, когато през 1989 г. бе т.нар. „голяма екскурзия” и когато българската страна трябваше да има някакво обяснение за пред света защо тези хора масово напускат България – със семействата си, с колите си, с покъщнината си, продали преди това къщите си. Тогава бе обяснявано, че те напускат България по своя воля, без натиск и без да губят българското си гражданство, а дори да получат чуждо (турско или друго) гражданство, това няма да доведе до загуба на българското гражданство.

Сега, очевидно, времето е друго. България е „призната демокрация”, горд член на НАТО и ЕС, и горните консидерации и обяснения вече не са релевантни. А статутът на двойното гражданство не се признава в повечето от нашите партньори, в които, ако приемеш чуждо гражданство, губиш предишното си. Защо това да не стане и в България? Така поне няма да ги има постоянните разправии в Народното събрание за броя на изборните секции в чужбина при приемането на всеки нов Изборен кодекс.