Общественият дебат около подобни събития в Иран обикновено се люлее от едната в другата крайност – между недобре информираните и онези, които са тотално дезинформирани.

През последните няколко седмици Иран, центърът на шиитския ислям и една от държавите с влияние в Близкия изток, бе пометен от протести, избухнали в различни градове. Голямата част от младежите в страната изразиха гнева си срещу осакатената икономика, немощния пазар на труда и пандемията от световни неуспехи в сферата на икономиката, причинени от намаляването на данъците на богатите (с цел стимулиране на инвестициите в бизнеса в краткосрочен план, за да може обществото да има полза от тях в дългосрочен план).

Данните, предоставени от иранския реформатор Махмуд Садеги, показват, че повече от 3 700 души са били арестувани от иранските власти. Това не е първият път, в който протестите в Иран стигат до първа страница на изданията по цял свят. През 2009 г. подобни протести, водени от икономическа стагнация и социални ограничения, се разразиха в столицата Техеран, но бяха потушени от полицията.

Общественият дебат около подобни събития в Иран обикновено се люлее от едната в другата крайност – между недобре информираните и онези, които са тотално дезинформирани. Поради някаква причина, основното схващане  включително в Индия – е, че Иран е страна отшелник. Това упадъчно съждение от епохата след 11 септември, от предхождащия войната в Ирак период, при който, докато отправяше своето годишно обръщение към Конгреса в САЩ на 29 януари 2002 г., тогавашният американски президент Джордж У. Буш заклейми Иран, Ирак и Северна Корея като „ос на злото”.

Преди въпросният да наложи твърде проблематичното словосъчетание „война срещу терора”, американските и иранските отношения все пак бяха насочени в положителна посока. Вероятно поради този низ от събития, при подобни разисквания остава усещането, че Иран е някаква държава отшелник, също като Северна Корея, а истината далеч не е такава.

Заради налагането на международните санкции през последните десет години поради ядрената програма (която Техеран поддържа за мирни енергийни цели), иранската икономика буксуваше, чуждестранните инвестиции се изпариха, а международните финансови канали бяха подложени на сериозен контрол заради парите, идващи от Иран.

Смята се, че повече от 60% от населението на Иран е под 30-годишна възраст (според данни за 2013 г. на Световната банка), което представя въпроса за заетостта и за икономическите стремежи като едно от най-големите предизвикателства пред правителството на президента Хасан Рухани, който се опитва да сложи край на безизходната ситуация със Запада и да отвори страната си за бърз растеж.

Иран притежава някои от най-големите запаси от нефт и природен газ, а допреди няколко години бе вторият по големина доставчик на суров петрол за Индия. Впрочем петролната рафинерия Mangalore в Южна Индия е специално създадена, за да преработва „тежкия суров нефт” – разновидност на петрола, който Индия внася в големи количества от Иран.

Окачествяването на тези ирански протести като „революция” и схващането, че общественото несъгласие в страната е призив за промяна на режима, е в ущърб на иранския народ. Този народ търпеливо устоя на много бури, докато политическата класа стигна до договарянето на сделка с групата от западни нации 5 + 1 (петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН – САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания – и Германия – бел. прев.), постигна споразумение, считано за историческо, а днес се сблъсква с безразсъдно нарушаване на международния ред при администрацията на американския президент Доналд Тръмп.

Тръмп публично даде своята подкрепа за иранските протести, докато президентът Барак Обама запази дистанция през 2009, когато настъпиха подобни събития, за да не навреди на ядрените споразумения с Иран, които се надяваше да се превърнат в част от неговия завет.

Въпреки това при последните протести, както Реза Мараши, изследователски директор към Националния иранско-американски съвет (National Iranian American Council – NIAC), правилно илюстрира в своите трудове, става въпрос за дългогодишна борба за граждански права в Иран, а не за цялостна смяна на режима.

Огромното негодувание в Иран напоследък идва от това как функционират политическите структури в страната, от предизвикателствата, отправени от страна на консервативните лобита по време на президентството на Рухани, както и от ролята на Аятолаха, на Ислямския революционен гвардейски корпус (елитните военни сили, които отговарят единствено пред Аятолаха) в развитието на икономиката на страната. Успехът на ядрената сделка бе важен за иранците, тъй като те очакваха икономическото им положение да се подобри значително, а младежите, особено онези в провинцията, искаха да бъдат наети на работа при добри условия на труд и да получават добри доходи.

Въпреки това регионалните политики, сирийската война и безкрайното съревнование за надмощие между Саудитска Арабия и Иран наложиха Техеран да увеличи своите разходи за въоръжаване на шиитските бунтовници в Сирия, за да могат да победят „Ислямска държава”, както и за да потушат други сутински метежи, като това не означава непременно връщане на освободените земи на хората, а заменяне на вакуума с негови милиции.

Щетите от тези политики са ужасяващи, както по отношение на икономиката, така и по отношение на човешките жертви, дотолкова, че Техеран отиде на „шопинг” за шиитски бойци в Афганистан, за да ги отведе в Иран и да ги обучи, а след това ги изпрати в Сирия, когато местните подкрепления започнаха да се изтощават. 

Тези регионални битки за хегемония само изостриха социалната ситуация в страната. Но не трябва да се изключва това, че фракциите в иранската система, които искат да подкопаят позициите на едно умерено правителство, може да са изиграли някаква роля в събитията, които последваха. Фактът, че така нареченият „бунт” беше без лидер, без зададена посока и до голяма степен без цел, но все пак бе дамгосан като революция за смяна на режима, като край на играта, показва по-скоро безразсъдство от страна на Запада, отколкото просто подчертаване на вътрешнополитическите проблеми на Иран.

Автор: Кабир Танеджа

Източник: Eurasia Review                                                                                          

Превод: Десислава Пътевa