Точно преди 70 години десет души от Холивуд решават да се противопоставят на все позасилващата се антикомунистическа и антируска истерия в САЩ. Тази борба им струва скъпо. Те, както и хиляди други американци, губят работа, пари, приятели, защото са обявени за „агенти на Кремъл” и попадат в черните списъци. И въпреки това почти никой от посочените за „обществени врагове” не изневерява на убежденията и свободомислието си.
Церемонията по раздаването на наградите „Оскар” на 27 март 1957 г. си върви, както обикновено. Всичко е бляскаво, номинираните преценяват наум шансовете си, а печелившите щедро благодарят на всички за споходилото ги щастие. Когато обаче водещата на церемонията съобщава името на наградения в категорията „Най-добре написана история” за филма „Смелият”, настава лек смут. Награденият не излиза да получи статуетката. И още нещо странно, никой не се сеща кой е той. Името Робърт Рич не говори нищо на присъстващите. Положението спасява Джеси Ласки от Асоциацията на сценаристите, който изскача на сцената и взема статуетката. Обяснява на публиката, че неговият „добър приятел” Робърт Рич не може да присъства, понеже е в родилното, където съпругата му ражда първото им дете. Публиката избухва в аплодисменти, а бляскавата церемония продължава по сценарий. Само дето Робърт Рич не е и припарвал до родилното, а Джеси Ласки никога не е виждал своя „добър приятел”. Всъщност никой никога не го е виждал. Оскарите са раздадени, а още на следващия ден всички започват да търсят тайнствения сценарист. Обаче не го откриват. Междувременно започват да се появяват всякакви хора, казващи се Робърт Рич, които твърдят, че именно те са въпросният човек. Когато недоумението достига връхната си точка, Франк Кинг, единият от продуцентите на филма „Смелият”, пуска официално съобщение, в което се казва, че Рич е много талантлив млад писател, който живее в Мюнхен и съвсем скоро ще дойде в Холивуд. Работата обаче е там, че Робърт Рич отлично познава Холивуд. Защото работи там като сценарист още от края на 30-те години. Наистина, през последните десет години няма възможност да работи там с името си. Прави го „под прикритие”, използвайки псевдоними като Робърт Рич или молейки други хора да казват, че са написали това, което той всъщност е написал. Така печели два оскара. Единият е за вече споменатия филм „Смелият”. Другият е за сценария на филма „Римска ваканция” от 1953 г. За изпълнението си в същия филм Одри Хепбърн получава „Оскар” за най-добра женска роля. В случая награденият сценарист е помолил своя приятел, също сценарист, Ян Хънтър, да фигурира като автор на сценария. Проблемът е в това, че истинският автор още от края на 1947 г. е в черния списък на сценаристи, режисьори и актьори, които нямат право да работят в Холивуд. Защото са заклеймени като „комунисти” и „опасни левичари”, които „вкарват във филмите комунистическа пропаганда”. Ето защо човекът, получил „Оскар” за сценариите на „Смелият” и „Римска ваканция”, не може да разкрие името си. А то е много добре известно на всеки от онова време. Това е Долтън Тръмбо. Преди да попадне в черния списък, Тръмбо е един от най-уважаваните и, което за САЩ е особено важно, един от най-добре платените сценаристи в Холивуд.
В края на 30-те и през първата половина на 40-те години предложенията за работа направо валят. Тръмбо не спира да пише и да печели. Сигурно защото отлично знае какво означава да нямаш пари и да се бориш за всеки долар. Тийнейджърските му години са белязани точно от тази липса и от тази борба. Роден е на 9 декември 1905 г. в Монтроуз, Колорадо. Три години по-късно семейството се мести в Гранд Джънкшън. Баща му постоянно сменя заниманията си – учител, пчелар, фермер, продавач в различни магазини. Независимо от нещата, с които се занимава обаче, татко Тръмбо постоянства в едно – страстта си към литературата. Тук удивително си прилича със съпругата си, майката на Долтън, която също обожава четенето. Така малкият Тръмбо, откакто се помни, знае две базисни неща: парите винаги са малко, а литературата е нещо велико. Още като ученик започва да сътрудничи в местния вестник. Отговаря за всичко – от съдебните заседания до некролозите. Полага огромни усилия, за да съчетае тази голяма ангажираност с ученето. Но никога не съжалява за натоварения си график. Първо, още тогава се научава да пише интересно и, второ, няма проблем и в зрелите си години да върши много неща наведнъж и да спазва сроковете. Същото положение се запазва и когато започва студентското си обучение. Баща му за пореден път губи работата си, а и здравето му се влошава. На Долтън отново му се налага, освен да учи, и да работи. В продължение на няколко години работи като пекар в хлебарница през нощите. Тази работа също определя по-нататъшната му съдба. Много от нещата, които му се случват, залягат в романите и сценариите му. Освен това точно тази работа определя и политическите му позиции. Той твърдо разделя света на две – от едната страна са „шефовете”, които Тръмбо не понася, а от другата са обикновените работници, към които са насочени симпатиите му. Това е и времето на Сухия режим, когато алкохолната контрабанда процъфтява. Тръмбо, чийто баща вече е починал, също се включва в нелегалната продажба на алкохол, за да подпомага себе си, майка си и двете си сестри. Все пак бързо зарязва това занимание. Прави го, след като двама негови познати контрабандисти са застреляни от конкуренцията. През 1932 г. Тръмбо окончателно напуска хлебарницата. Това става възможно, защото е успял да продаде репортаж за контрабандата на алкохол на списание Vanity Fair. Репортажът се харесва и Тръмбо е натоварен със задачата да отразява филмовите новини. Под крилото си го взема самата Клеър Бут Брокау. Тя е журналистка и писателка, а после ще стане политик и посланик. През 1935 г. се жени за легендарния Хенри Люс, издател на списанията Time, Life и Fortune. „Беше решила, че знам всичко за киното, а аз не бях стъпвал във филмово студио. Обаче бях твърдо решил да не я разочаровам”, спомня си по-късно Тръмбо. През следващите месеци той работи и за други списания, съвсем скоро за него наистина няма тайни във филмопроизводството. През 1934 г. дори успява да започне работа в Warner Bros като редактор. В онзи момент Тръмбо изобщо няма намерение да работи завинаги в шоубизнеса. Още повече че тогава излиза и „Затъмнение”, първият му роман. Книгата е публикувана в Англия и не получава особено разпространение в САЩ, но дава на автора самочувствието, че вече е истински писател. Все пак той подписва 7-годишен договор с Warner Bros като сценарист. Не се стреми към кариера там. Просто иска да има сигурна работа, която да му осигурява доходи, за да има възможност да пише романите си. След излизането на романа „Затъмнение”, в който действието се развива в Гранд Джънкшън, доста от жителите на града се разсърдват на автора. Не им харесва начинът, по който ги е описал. Според легендата малкото копия на книгата, стигнали до Гранд Джънкшън, са били изгорени от местните жители. Това обаче отдавна е в миналото. Днес Тръмбо е герой в Гранд Джънкшън. През 2005 г. във връзка със стогодишнината от рождението му управата на града дори преиздава на свои разноски „Затъмнение”, романа на Тръмбо, който в средата на 30-те години на миналия век предизвиква толкова негативни реакции. Но и това изглежда недостатъчно на местните хора, за да почетат знамения си съгражданин. Фенове на Тръмбо, обединени в групата „Бандата на Долтън”, събират 45 хиляди долара и издигат паметник на писателя. Става дума за нетрадиционен паметник. На него бронзовият Тръмбо седи във вана с цигара в едната ръка и с писалка в другата. Това е любимият му начин за работа. Минувачите винаги се радват на паметника. Някои слагат децата си във ваната за снимка, други пускат там гумени патета, изобщо забавата е голяма. През 1939 г. излиза „Джони грабна пушката”, най-известният роман на Долтън Тръмбо. Главният герой в романа е американски войник, успял да оживее след сраженията в Първата световна война. Джони е жив, но въпросът е има ли смисъл. Изгубил е ръцете и краката си, зрението, слуха и обонянието си. Може да комуникира с околните само като си удря главата във възглавницата в ритъма на морзовата азбука. Единственото желание на Джони е да бъде сложен в стъклена кутия и да бъде показван на хората като предупреждение за ужасите от войната. Романът има очевидна антивоенна насоченост и е в съзвучие с пацифизма, с нежеланието на голяма част от американското общество страната да се включва в избухналата на 1 септември 1939 г. Втора световна война. Когато обаче хитлеристка Германия напада Съветския съюз, твърдият привърженик на левите идеи Тръмбо се уговаря с издателя си да не пуска допечатки на „Джони грабна пушката”, докато войната не свърши. А през 1943 г. авторът официално става член на Американската комунистическа партия. През 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век подобна стъпка е напълно естествена. Особено след Голямата депресия от 1929 г., все повече хора се убеждават, че класическият капитализъм, който поставя акцента основно върху пазара, води до опропастяването на милиони съдби. Нужна е радикална смяна на системата. Много интелектуалци и хора на изкуството вярват, че именно левите идеи във всичките им разновидности могат да доведат до така мечтаната промяна. Когато през 1933 г. САЩ официално признават съществуването на Съветския съюз, членството в Американската комунистическа партия драматично нараства. Творци, студенти, профсъюзни лидери, както и загубилите престижния си социален статус хора, се присъединяват към нея. За много американци именно комунистическата партия представлява онази сила, способна да донесе желаните социални трансформации. Сред тях хората на изкуството са особено важна част. Тези пък, които правят кино, са вероятно най-важните. Защото това е изкуството, което оказва влияние върху най-голяма аудитория. Това го знаят всички, включително и онези, които ръководят филмовия бизнес в САЩ. В книгата си „Тяхната империя – как евреите изобретиха Холивуд” (1988 г.) Нийл Габлер подробно разказва историята на онези еврейски имигранти, които реално стоят в основата на американската киноиндустрия. Всички те са силно патриотично настроени, гласуват за Републиканската партия и не обичат да говорят много за еврейските си корени. Те отлично разбират, че филмите са в състояние да променят мисленето на хората, включително да ги индоктринират. Затова и страшно много внимават какво се случва с филмите, които излизат от студиата им. Много внимават да не бъдат обвинени, че правят продукт, чиято цел е да подменя американските ценности. Киномагнатите се придържат към философията, че функцията на филмите е да забавлява, а не да третира болезнени социални въпроси и взривоопасни международни теми, като възхода на нацизма например. Самуел Голдуин, един от най-успешните киномагнати, произнася по този повод знаменитата си фраза, насочена към авторите на филмите: „Ако искате да изпращате послания, обърнете се към „Уестърн Юниън”. Редица холивудски сценаристи обаче нямат намерение да се съобразяват с подобни призиви. След като звуковото кино измества нямото, Холивуд започва да изпитва остра необходимост от все повече автори, които да пишат качествени сценарии и добри диалози. Така към Меката на американското кино се отправят стотици нови автори, повечето от които са с леви убеждения. Един от тях е известният с радикалните си идеи Джон Хауърд Лоусън (1894-1977). Баща му Симон Леви променя името си на Лоусън още преди раждането на момчето. По-късно се шегува, че е направил тази промяна, защото е искал да бъде сигурен, че няма да има проблеми, когато прави хотелски резервации. Джон започва да пише пиеси още в колежа. Когато САЩ влизат в Първата световна война през 1917 г., той отива на фронта като шофьор на линейка. В Италия се запознава с Джон Дос Пасос и двамата бързо стават приятели, защото установяват, че имат сходни виждания както за изкуството, така и за политиката. След като се прибира в САЩ, Лоусън продължава с писането на пиеси, някои от които имат голям успех на Бродуей. През 1928 г. се мести в Холивуд, а през 1933 г. заедно с Лестър Коул и Самюел Орниц създават Гилдията на сценаристите. След петнайсет години и тримата ще станат част от групата, добила популярност като Холивудската десетка, където, естествено, присъства и Долтън Тръмбо. Основната цел на Гилдията е да се бори за правата на сценаристите и да им осигурява достойно заплащане. Лестър Коул се възмущава от факта, че сценаристите са превърнати в „негрите на филмовата система” и че само един процент от общата сума, която плащат зрителите, отива за финансирането на сценарийния труд. През 1934 г. Джон Лоусън става член на Американската компартия и ръководител на партийната организация в Холивуд. Малко след това заминава за потъналите в бедност щати Алабама и Джорджия, за да види на живо съпроводените с много насилие протести на хората на наемния труд. Пише серия от репортажи по темата за издавания от компартията вестник „Дейли Уъркър”, заради което няколко пъти е арестуван. През 1938 г. Лоусън е един от тримата сценаристи на филма „Блокада”, където играе Хенри Фонда, и за който получава номинация за „Оскар”. Филмът е посветен на Испанската гражданска война и е изцяло на страната на републиканците в битката им срещу фашистките метежници на Франко. През 1945 г. Джон Лоусън пише сценария за филма „Контраатака” за руско-американския съюз по време на Втората световна война. Лоусън има специална тактика при писането на сценарии, на която учи и другите автори на филми с леви убеждения. Наясно е, че няма студио, което да финансира изцяло прокомунистически филм. Затова се стреми във всеки сценарий да вкарва отделни сегменти, които скрито да пропагандират левите идеи. Препоръчително е тези сегменти да бъдат включвани в сцени, изпълнявани от звездата на филма. Така, ако някой като Гари Купър произнася реплики, които шефовете на студиата могат да сметнат за „радикални”, редактирането и повторното заснемане на сцената биха стрували много скъпо. През втората половина на 30-те и първата половина на 40-те години социалната тематика в холивудските филми е все по-силно застъпена. Филмовите магнати позволяват това не на последно място и поради факта, че такова е желанието на президентската администрация на Франклин Делано Рузвелт. В резултат на тази тенденция редица консервативни американски политици и анализатори започват да разглеждат Холивуд като „опасен развъдник на комунистически идеи”. Естествено, във филмовата индустрия има и хора с твърди антикомунистически убеждения, които започват да създават свои организации. Една от най-влиятелните е Филмовият алианс за запазване на американските идеали, създадена през 1944 г. Сред най-известните членове на организацията са Уолт Дисни, Кларк Гейбъл, Роналд Рейгън, Айн Ранд, Джинджър Роджърс, Джон Уейн. През 1947 г. Айн Ранд, известна с патологичната си ненавист към всичко ляво, пише: „Целта на комунистите в Холивуд изобщо не е да правят политически филми, които да защитават комунизма. Тяхната цел е да разрушат нашите морални основи, като оказват влияние на неполитическите филми, като въвеждат мънички, незабележими частици пропаганда в на пръв поглед невинни истории. Така комунистите променят съзнанието на хората, карайки ги да възприемат основните принципи на колективизма. Принципите на свободното слово не ни позволяват да използваме полицейска сила, за да попречим на комунистите да изразяват идеите си. Ние няма да прокарваме закони, които им забраняват да говорят. Но принципите на свободното слово също така не ни задължават да предоставяме на комунистите средства, за да проповядват идеите си. Изобщо не сме длъжни да им даваме работа или да им помагаме по други начини, за да призовават за нашето унищожение, ползвайки нашите средства”. По-нататък Айн Ранд цитира широко популярни за времето си филми, в които според нея имало скрити комунистически внушения. Например „Най-добрите години от нашия живот” (1946 г.), режисиран от Уилям Уайлър. Освен че има седем оскара, филмът е възхваляван както от публиката, така и от критиката. Според Ранд обаче той е много вреден, защото представя в негативна светлина бизнесмените и внушава, че банките трябва да отпускат безлихвени заеми на ветераните от Втората световна война. Смъртта на Рузвелт и последните залпове по фронтовете на Втората световна война ознаменуват и края на руско-американското приятелство. Все пак новият президент Хари Труман е достатъчно хитър, за да не произнесе на глас това, което мисли, а да остави Уинстън Чърчил да озвучи намеренията му. През 1946 г. вече бившият британски премиер е на гости на президента Труман. На 5 март във Фултън произнася знаменитата си реч, в която въвежда понятието „Желязна завеса”, разделяща Западна от Източна Европа. Студената война вече е в ход. Ветровете в западните държави рязко се обръщат. Ако до скоро да бъдеш с леви убеждения там е означавало, че си модерен и прогресивен, вече лявото и особено комунизмът, започват да бъдат възприемани като огромна опасност. Десните в САЩ получават шанс за толкова дълго чакания реванш. Пак през 1946 г. Републиканската партия печели изборите в Конгреса, нещо, което не е успявала да направи близо 20 години. Една от първите им задачи е да превърнат Комисията за разследване на антиамериканската дейност към Конгреса от временна в постоянна. Разбира се, основната цел на въпросната комисия е да разследва именно „комунистическите конспирации”, за които десните тръбят, че присъствали във всяка една сфера на американската действителност. Вече споменатият силно антикомунистически настроен Филмов алианс прави всичко възможно, за да насочи вниманието на Комисията към „комунистическите конспиратори” в Холивуд. На 29 юли 1946 г. издателят и основател на „Холивуд Рипортър” Уилям Уилкърсън публикува „разобличителна” статия, озаглавена „Вот за Джо Сталин”, в която посочва като комунисти холивудските сценаристи Долтън Тръмбо, Лестър Коул, Ринг Ларднър-младши и редица други. През следващите месеци той публикува още статии, в които споменава още десетки други „агенти на Кремъл” в Холивуд. Статиите остават в историята под името „Списъкът на Били” и „Черният списък на Били”. През 2012 г. по повод 65-годишнината от онези събития синът на Уилкърсън публикува статия, в която се извинява за действията на баща си. Уилкърсън Трети твърди, че баща му е действал така от яд, че собствените му амбиции да създаде филмово студио са се провалили. Мотивацията едва ли има особено значение. Важни са фактите. Комисията за разследване на антиамериканската дейност стъпва именно върху статиите на Уилям Уилкърсън, за да посочи обвинително с пръст към споменатите там сценаристи, продуценти, актьори и режисьори. Първоначално никой от засегнатите не се притеснява от фалцетните изяви на някои особено гласовити членове на тази комисия. Случилото се бива определяно като моментна истерия, която бързо ще отмине. Само че не става така. Не след дълго някои от обвиняваните от Комисията личности започват да получават призовки, в които се казва, че трябва да се явят пред нея и „да дадат някои обяснения”. Ясно за всички е, че въпросите ще бъдат свързани основно с това дали призованите изповядват комунистически идеи. В Холивуд работят убедени комунисти. Както и твърди антикомунисти. Има обаче и такива, които не са нито едното, нито другото. Именно те считат за недопустимо човек да бъде привикван и разпитван за това какви са политическите му убеждения. Тъкмо в средите на тези свободомислещи творци се ражда идеята за подкрепа на обвиняваните автори. През септември 1947 г. е създаден Комитетът в подкрепа на Първата поправка. А Първата поправка в американската конституция защитава свободата на словото, вероизповеданията и печата. Създатели на Комитета са сценаристът Филип Дън, актрисата Мирна Лой, режисьорите Джон Хюстън и Уилям Уайлър. Сред другите по-известни членове са Хъмфри Богарт, Лорън Бакол, Хенри Фонда, Джуди Гарланд, Джийн Кели, Граучо Маркс, Франк Синатра, Били Уайлдър. Никой от тях не е комунист. Само че всички те вярват, че никой не бива да посяга на свещеното право на американските граждани да имат своите политически убеждения. И никой, още повече пък официалните власти нямат право да преследват хората заради идеите, които изповядват. Отвореното писмо, в което се осъждат действията на Комисията на Конгреса е подписано от близо 500 души. Това обаче никак не се отразява на желанието на Комисията да „разкрие до дъно комунистическите конспиратори” в Холивуд. Нейният председател Джон Парнъл Томас е виден консерватор и яростен критик на Новия курс на президента Рузвелт. Той смята, че действията на президента на практика саботират капиталистическата система. Когато правителството решава да субсидира театралната дейност в страната, Дж. Парнъл Томас заявява, че това е пълен абсурд, защото всяка пиеса, получаваща субсидия по този проект, е скрита възхвала или на комунизма, или на Новия курс. Томас с огромно удоволствие изпраща призовки на комунистите в Холивуд, задължаващи ги да се явят пред Комисията. Като ответна мярка Комитетът за защита на Първата поправка създава и излъчва поредица от радиопредавания, наречени „Холивуд отвръща на удара”, насочени срещу действията на Комисията. Решено е също така да бъде организирано пътуване до Вашингтон в знак на солидарност с призованите колеги. Изслушванията на свидетелите в американската столица вече са започнали и идващата от там информация не предвещава нищо хубаво за свободата на изразяване. Решението за пътуването е взето с голямо мнозинство от Комитета след едно тяхно събиране в дома на режисьора Уилям Уайлър. Сценаристът и продуцент Ейдриън Скот, който скоро ще стане част от Холивудската десетка, им разказва за отвратителното поведение на Дж. Парнъл Томас към свидетелите, които не му харесват. Особено силно изразява възмущението си спечелилата вече сърцата на милиони американци с таланта и красотата си 23-годишна звезда Лорън Бакол, чието истинско име е Бети Пърски. Тя започва да взема уроци по актьорско майсторство, когато навършва 17, в Американската академия за драматично изкуство, най-старото актьорско учебно заведение в англоезичния свят. Едновременно с това работи като гардеробиерка в театър и модел. Кариерата й на модния подиум се развива изключително добре. Скоро се появява на корицата на „Харпърс Базар”, както и в списания като „Вог”. Всички отбелязват котешката й грация, русите коси и синьо-зелените й очи. Дълбокият й, зареден със сексуална енергия, мъркащ глас, както и необичайната за онова време височина за актриса, 1,72 м, поразяват както мъжете, така и жените. Когато я вижда на корицата на „Харпърс Базар”, Слим, съпругата на режисьора Хауърд Хоукс, моментално кара мъжа си да я ангажира за следващия си филм „Да имаш и да нямаш”. Хоукс също е възхитен от красотата на момичето, веднага подписва договор с нея и лично се заема да мениджира кариерата й. Променя името й от Бети на Лорън, а самата тя избира фамилията Бакол. По сценарий ролята на Лорън Бакол в „Да имаш и да нямаш” не е особено голяма, но виждайки я пред камерата, всички са единодушни, че това трябва да бъде променено. В крайна сметка ролята става главна и изстрелва 20-годишната дебютантка директно в звездната стратосфера. Този филм е много важен за Лорън и по-още една причина. Там неин партньор е суперзвездата Хъмфри Богарт. Той е с 25 години по-голям от нея, женен е за трети път, но това не му попречва да се влюби в красивата Лорън. Двамата започват луда любов още по време на снимките на „Да имаш и да нямаш” и изобщо не се интересуват от неодобрението на режисьора. Година след премиерата на филма Богарт и Бакол се женят. Остават женени до смъртта на Богарт през 1957 г. и имат две деца. През 1946 г. Богарт и Бакол отново играят главните роли във филма „Големият сън”, първата филмова адаптация на прословутия роман на Реймънд Чандлър. Тази роля окончателно затвърждава статута на Лорън Бакол като абсолютна звезда и фатална жена, особено в жанра film noir. Лорън е и изключително активна в политическо отношение. Не може да понася, когато някой независимо от властовата му позиция посяга на свободата на изразяване. През октомври 1947 г. тя без никакво колебание се качва на самолета за Вашингтон заедно със съпруга си, Джон Хюстън, Уилям Уайлър и Джийн Кели. Преди пътуването Хъмфри Богарт прави следното официално изявление: „Нашите действия нямат нищо общо с комунизма. Не ме интересува кой е комунист и кой не е. Причината, поради която отивам във Вашингтон, е това, че съм вбесен и гневен гражданин. Усещам, че ми отнемат гражданските свободи, и знам, че никой в тази държава няма право да подритва Конституцията на Съединените щати, а най-малко това право има Комисията за разследване на антиамериканската дейност”. Съпругата му Лорън публикува статия в Washington Post, в която изразява огромното си негодувание от факта, че страхът вече се е настанил в Холивуд: „Идея си нямате за страха, обзел Холивуд. Продуцентите се страхуват да продуцират, режисьорите се страхуват да режисират, сценаристите се страхуват да пишат. Усещат, че всичко, което кажат или направят, може да бъде обърнато срещу тях и те ще бъдат обвинени в същите неща, в които сега обвиняват много от призованите пред Комисията колеги”. Едва ли Лорън Бакол си е представяла, че споменатият от нея страх съвсем скоро ще завладее и някои от хората, с които пътува до Вашингтон, за да защитават свободата на изразяване. Призованите от Комисията хора са разделени на две групи. Първата се състои от т.нар. „благонадеждни” свидетели. Те с радост изобличават „комунистическите заговори” и директно назовават имената на свои колеги „радикални конспиратори”. Втората група са „неблагонадеждните” свидетели. Макар че се явяват на изслушванията, те отказват да отговарят на въпросите на Комисията, както и да посочват други „заговорници”. Публичните изслушвания започват с „благонадеждните” сценаристи, продуценти, актьори, режисьори. Повечето от тях са активни членове на Филмовия алианс за запазване на американските ценности, който по време на всички стачки в Холивуд подкрепя позициите на мениджмънта. Сред тях е Адолф Менжу, звезда от времето на нямото кино, който е върл републиканец и непоколебимо вярва, че Демократическата партия се управлява от прикрити социалисти. Той казва по време на изслушванията, че големият грях на Холивуд в последно време е, че не прави антикомунистически филми. „Аз съм ловец на вещици, ако комунистите са вещици. Бих искал всички те да бъдат изпратени в Русия”, уточнява Менжу. Легендарна е враждата между Адолф Менжу и звездата Катрин Хепбърн, която демонстрират и по време на снимките на филми, в които и двамата са ангажирани. Хепбърн е върл противник на антикомунистическия лов на вещици. Още през май 1947 г. тя произнася реч на митинг в подкрепа на кандидата за президент на Прогресивната партия Хенри Уолъс, която е написана от Долтън Тръмбо. В нея се казва: „Накарайте артиста да замълчи и ще заглушите най-яркия глас, който хората притежават. Унищожете културата и вие унищожавате един от най-могъщите източници на вдъхновение, откъдето хората черпят сили, за да се борят за по-добър живот”. Уолт Дисни пък поразява аудиторията с репликата си, че някои „комунисти сценаристи” се опитвали да слагат в устата на Мики Маус реплики в съзвучие с линията на партията. Той подчертава, че комунистическата заплаха в Холивуд е изключително сериозна и назовава имената на няколко души, които са работили за него и които той определя като „опасни леви радикали”. Роналд Рейгън, който по това време е председател на Актьорската гилдия в киното и секретен агент на ФБР, обяснява, че в ръководената от него организация има хора, които използват „комунистически прийоми”, но той ги държи под контрол. Лела Роджърс, майка на звездата Джинджър Роджърс, с гордост заявява, че дъщеря й отказала да произнесе репликата: „Да раздаваш – това е демокрацията”. Става дума за участието й във филма „Нежна другарка”, в който се разказва за жени, които живеят в една общност, докато мъжете им са на фронта. Сценарист на филма е Долтън Тръмбо, а режисьор Едуард Дмитрик. Режисьорът също е част от Холивудската десетка, но впоследствие съдбата му ще бъде много по-различна от тази на останалите му колеги. Според Комисията за разследване на антиамериканската дейност „Нежна другарка” е типичен случай на филм, който разпространява комунистическа пропаганда. Сред „благонадеждните” свидетели е и Айн Ранд, която няма търпение за пореден път да заклейми всичко, което влиза в противоречие с нейния „капиталистически идеал”. Този път обект на нейната ненавист става филмът „Песен за Русия”, излязъл на екран през 1944 г. и в който, разбираемо поради съюзническите отношения между двете държави, животът в Съветския съюз е показан в силно положителна светлина. През 1947 г. обаче ситуацията е коренно различна. Студената война е във вихъра си и никой не може да се закълне, че съвсем скоро няма да започне „горещата” й фаза. Десните в САЩ са в истерия. Всичко, свързано със Съветския съюз, всичко руско те възприемат като смъртна заплаха. Филмът „Песен за Русия” е особено подходящ за атака. Първо, животът в Съветския съюз е показан в светли тонове. Второ, режисьорът Грегъри Ротоф е руснак. Това е Григорий Ротов, чието семейство емигрира от Съветска Русия след Октомврийската революция. Емигрант, емигрант, ама все пак руснак, който прави филм за СССР, и то такъв, където хората не се изяждат едни други. Сценаристът на филма Пол Джерико е още „по-съмнителен”. Баща му е руски евреин социалист, а още докато е студент в Калифорнийския университет, Пол става член на Младежката комунистическа лига. Когато в средата на 30-те години започва кариерата му като сценарист в Холивуд, той вече членува и в Американската комунистическа партия. Така че Айн Ранд има всички основания да не харесва „Песен за Русия”. По време на изявлението си пред Комисията тя заявява, че филмът представлява класическа комунистическа пропаганда, тъй като в него руснаците се... смеели. „Всички знаем, че в Съветския съюз никой не се смее”, отбелязва Ранд. Освен това основният сюжет на филма е любовта между американския диригент Джон и талантливата съветска пианистка Надя. „Романтиката не вълнува руснаците, те са в плен само на две усещания – глад и страх”, важно обяснява Ранд. Друг „благонадежден” свидетел, Рой Брюър, който е активист на антикомунистически синдикат в Холивуд, отбелязва, че ако там не е имало комунисти, е нямало да има и стачки. Той директно посочва 13 режисьори, актьори и сценаристи, които в момента са или доскоро са били членове на компартията. Истинската драма обаче започва, когато пред Комисията са призовани онези свидетели, които ще бъдат наречени „неблагонадеждни”. Става дума за 11 сценаристи, продуценти и режисьори. Сред тях е и световноизвестният германски драматург Бертолт Брехт. Той отрича да е бил член на компартията, както и всякакво участие в „комунистически конспирации”. Въпреки че председателят Томас го посочва като пример за човек, който все пак отговаря на въпросите на Комисията, на следващия ден, след като е дал показания, Берхт напуска САЩ. Останалите десет „неблагонадеждни” свидетели, сценаристи, режисьори и продуценти, ще останат в историята като Холивудската десетка. Това са Алва Беси, Хърбърт Биберман, Лестър Коул, Едуард Дмитрик, Ринг Ларднър-младши, Джон Хауърд Лоусън, Албърт Малц, Самюел Орниц, Ейдриън Скот и Долтън Тръмбо. Тяхната тактика по време на изслушванията е да не отговарят на въпросите на Комисията. Всъщност членовете на Комисията задават в различни форми два основни въпроса: дали свидетелят е или е бил член на комунистическата партия и кои комунисти в Холивуд познава. Пръв пред Комисията се изправя Джон Лоусън. Той моментално изразява протеста си срещу факта, че председателят не му позволява да прочете предварително подготвената позиция. Защото „благонадеждните” свидетели не са имали този проблем. Следва остра размяна на реплики с председателя Томас, който държи да получи отговор на въпроса, дали Лоусън е бил или е член на комунистическата партия. Репликата на Лоусън „жалко и трагично е, че трябва да уча тази Комисия на основни принципи на американската...” е прекъсната от яростните удари на председателя с чукчето. След секунда свидетелят е отстранен. На неговото място застава Ринг Ларднър-младши. Той е най-младият от десетката. По време на описваните събития е на 32 години, но заради несъмнения си талант е изключително добре платен автор. Може би само Тръмбо получава повече от него. Роден е в Чикаго през 1915 г. в семейство, където писането е професия. Баща му е известен хуморист и журналист със същото име. Единият от братята му, Джон Ларднър, също става известен журналист. Ринг завършва университета в Принстън, където става член на социалистическия клуб. Като второкурсник заминава за Москва, където учи известно време руски език и литература в Англо-американския институт към Московския университет. За средата на 30-те години това е нещо напълно естествено. След установяването на дипломатически отношения между СССР и САЩ през 1933 г. връзките между двете държави, особено в областта на културата, стават много силни. На американския пазар се появяват творбите на Максим Горки, Михаил Шолохов, Александър Фадеев, Алексей Толстой. В Съветския съюз превеждат Теодор Драйзер, Ъптон Синклер, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек. Много млади американци заминават за новата държава. Някои отиват като туристи, други се записват в университети, а има и такива, които започват работа по безбройните грандиозни строежи. Икономическите проблеми, бедността и недостигът на всичко не смущават особено янките. Те се вълнуват от съвсем други неща. Възхищават се най-вече на отсъствието на расова дискриминация, на сексуалната революция и на революцията в културната сфера. Всички искат среща с Всеволод Мейерхолд и Сергей Айзенщайн. Един от хората, които успяват да се запишат на курс при Айзенщайн, е бъдещият световноизвестен кинорежисьор Джоузеф Лоузи. Той е роден през 1909 г. в Ла Крос, щата Уисконсин. Започва да учи медицина в Принстън, но скоро се ориентира към драматургията. През първата половина на 30-те години Лоузи вече е виден деец на политическия театър в Ню Йорк. През 1935 г. заминава за Съветския съюз, за да изучава тамошния театър. Освен със С. Айзенщайн там се запознава и с Бертолт Брехт, с когото стават добри приятели. След приключването на стажа му Джоузеф Лоузи се среща с Ото Куусинен, един от лидерите на Комунистическия Интернационал, и изразява готовност да работи каквото и да било, дори да сече дърва в Сибир, само и само да остане в СССР. Куусинен обаче охлажда ентусиазма на младия режисьор, обяснявайки му, че ще бъде много по-полезен за делото на световната революция, ако се занимава основно с това, което може и обича да прави, а именно театъра. Междувременно Джоузеф е убедил и приятелката си да дойде в Москва. А тя съвсем не е случайна жена. Елизабет Хоус вече е известна дизайнерка. Освен в САЩ тя е работила и в Париж. Още с пристигането си в Москва организира модно ревю, първото подобно събитие там след Октомврийската революция. В интервю за New York Times Елизабет говори за големия интерес на руските жени към шоуто. Също така подчертава, че те не бива сляпо да следват чуждите моди, а трябва да намерят свой собствен стил на обличане. Скоро след връщането си в САЩ тя се омъжва за Джоузеф Лоузи. През следващите години той се занимава с режисиране на пиеси на Бродуей и с работа в Холивуд. През 1946 г. става член на Американската комунистическа партия. През юли 1947 г. поставя пиесата на Бертолт Брехт „Животът на Галилей” в Бевърли Хилс. Няколко месеца по-късно придружава германския драматург във Вашингтон, за да даде той показания пред Комисията за разследване на антиамериканската дейност. След Брехт пред Комисията се изправя сценаристът Ринг Ларднър-младши. Освен че е член на комунистическата партия от 1937 г., той вече има „Оскар” за сценария на филма „Жена на годината” от 1942 г., в който главните роли изпълняват Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси. По време на Гражданската война в Испания (1936-1939) Ринг събира средства за каузата на републиканците и организира антифашистки демонстрации. Брат му Джеймс загива в Испания, сражавайки се срещу войските на Франко. Когато председателят на Комисията пита Ларднър дали е бил, или в момента е член на компартията, сценаристът дава отговор, който непрестанно ще бъде цитиран през следващите десетилетия: „Бих могъл да ви отговоря, но ако го направя, на сутринта няма да мога да се погледна в огледалото”. Председателят нарежда свидетелят моментално да бъде отстранен от залата. Заради отказа си да отговарят на зададените въпроси членовете на Холивудската десетка са обвинени в неуважение към Конгреса. Ако бъде потвърдено на всички съдебни инстанции, това обвинение води до ефективни срокове затвор. Нещата отдавна са напуснали полето на шоуто и са станали твърде сериозни. Сигурно и затова редица гласовити защитници на свободата на изразяване започват да променят мнението си и стават по-предпазливи. Един от първите, отказали се от активната подкрепа на Холивудската десетка, е режисьорът Джон Хюстън. Ето как по-късно той описва чувството, което го обзема, докато гледа размяната на обидни реплики между „неблагонадеждните свидетели” и председателя на Комисията Томас: „Беше тъжно за гледане представление. Побиват те тръпки и стомахът ти се обръща. Не бях съгласен с начина, по който се отнесоха към десетимата, но и не одобрявах тяхната реакция”. Подобна трансформация изживява и Хъмфри Богарт. Той дори се скарва със съпредседателите на Комитета за защита на Първата поправка, които го уверявали, че никой от „неблагонадеждните свидетели” не е комунист, пък действителността се оказала съвършено различна. Звездата излиза с официално изявление, озаглавено „Как Богарт вижда нещата сега”, в което казва: „Не симпатизирам на комунистите. Отидох във Вашингтон, защото мислех, че приятели американци са лишени от конституционните си права. Признавам, че пътуването беше зле организирано и дори глупаво. Но тогава ми се струваше правилен ход. Не изпитвам никаква симпатия към комунизма или към когото и да било, който споделя тази философия. Аз съм американец. И подобно на много от вас понякога съм глупав и импулсивно действащ американец”. Седмица след като членовете на Холивудската десетка са обвинени в неуважение към Конгреса, най-големите шефове във филмовия бизнес се събират на среща в хотел „Уолдорф”. След срещата те излизат с официално изявление, осъждащо поведението на десетимата. Нещо повече, в изявлението се казва, че от тук насетне никое студио няма да наема на работа човек, заподозрян, че изповядва комунистически убеждения. Това на практика означава оповестяването на черни списъци в американското кино. Редица сценаристи, режисьори, продуценти, актьори вече няма да имат право да работят заради политическите си убеждения. Разбира се, те имат избор. Дори и онези, които са заклеймени като „шпиони на Кремъл”. От тях се иска да направят само две неща. Първо, да се покаят. Публично. Да се отрекат пред всички. От комунизма и от Съветския съюз. И, второ, да посочат свои колеги, които също имат подобни „грехове”, но все още не са се покаяли. Много показателни в това отношение са съдбите на двама от Холивудската десетка – Ейдриън Скот и Едуард Дмитрик. Ейдриън Скот е роден през 1911 г. в семейство от средната класа в Арлингтън, щата Ню Джърси. Още като колежанин започва да пише статии, публикувани в редица списания. В средата на 30-те заминава за Холивуд, където става сценарист. Най-големият му успех на това поприще е „Г-н Лъки” с участието на Кари Грант. Скот обаче е известен най-вече с филмите, които продуцира и чийто режисьор е Едуард Дмитрик. Става дума за „Това е убийство, красавице моя” (1944) по романа на Реймънд Чандлър, „Сбогом, красавице моя”, „До стената” (1945) и „Кръстосан огън” (1947), който е посветен на разрушителната сила на антисемитизма и получава пет номинации „Оскар”. През 1944 г. Ейдриън Скот става член на комунистическата партия. През същата година в партията влиза и режисьорът Едуард Дмитрик. Неговото детство и юношество в никакъв случай не са така щастливи като тези на Скот. Той е роден през 1908 г. в Канада. Баща му е имигрант от Украйна, който постоянно сменя работата си и е изключително строг с децата си. Семейството се мести много често и накрая се установява в Лос Анджелис. Едуард започва да продава вестници още когато е на 6, а на 14 окончателно напуска опротивелия му родителски дом и става разносвач в „Парамаунт Пикчърс”. На 19 е оператор, на 21 – редактор, а на 31 – режисьор. Освен споменатите по-горе филми, направени в сътрудничество с Ейдриън Скот, Дмитрик режисира и няколко произведения, посветени на Втората световна война – „Отвъд изгряващото слънце”, „Децата на Хитлер” за Хитлерюгенд и „Назад към Батаан”, посветен на битката при Батаан между американските и японските войски. В този филм се снимат Джон Уейн и Антъни Куин. Заедно с останалите от Холивудската десетка Едуард Дмитрик е осъден на една година затвор. Докато текат обжалванията, той бяга в Англия, където режисира филма „Христос от бетон”, посветен на съдбата на обикновените американци по време на Депресията. Филмът има успех в Европа, но в Щатите набързо е смотан заради личността на режисьора. В Лондон намира убежище и Ейдриън Скот. Когато става ясно, че най-вероятно обжалванията ще бъдат изгубени и ще трябва да се лежи в затвора, приятелите на Скот го съветват да не се връща в Щатите. Той обаче отказва, защото не може да си представи, че ще изостави останалите. Едуард Дмитрик също се връща. През 1950 г. членовете на Холивудската десетка са окончателно осъдени на затвор между шест месеца и една година. След излежаването на присъдите не могат да си намерят работа. Защото са в черния списък. Една от малкото възможности, от която Ейдриън Скот и други негови колеги успяват да се възползват, е да пишат под псевдоними. Включително за чужди продукции. Класически пример в това отношение е сериалът „Приключенията на Робин Худ”, който се излъчва всяка седмица по британската телевизия ITV между 1955 и 1959 г. Продуцент на филма, който буквално спасява от гладна смърт десетки попаднали в черните списъци сценаристи, е една забележителна жена. Хана Уейнстейн. Тя е родена през 1911 г. в Ню Йорк, където учи журналистика. Още като студентка започва работа в международния отдел на New York Herald Tribune. През 1937 г. напуска работа и започва да пише речите на прословутия нюйоркски кмет Фиорела ла Гуардия. Впоследствие участва в кампаниите на Франклин Делано Рузвелт, както и в тези на прогресивните кандидати за президент Хенри Уолъс и Юджийн Маккарти. В разгара на антикомунистическата истерия в Щатите заминава за Лондон с трите си дъщери, където основава продуцентската компания „Сапфир Филмс”. Според някои сведения парите за основаването на компанията са й дадени от американската компартия. Това твърдение ще остане в сферата на догадките. Факт е, че продуцираните от „Сапфир Филмс” „Приключенията на Робин Худ”, както и следващият сериал „Сър Ланселот”, помагат на редица американски сценаристи да оцелеят чисто физически. Сред попадналите в черните списъци творци има един човек, който обаче не се нуждае от подобна помощ. Това е режисьорът Едуард Дмитрик. Веднага след като излиза от затвора, той се явява пред Комисията за разследване на антиамериканската дейност. В нея има една промяна. Председателят е друг. Причината е, че твърдият антикомунист Дж. Парнел Томас, който с такава страст е разобличавал „съветски шпиони” в Холувуд, е осъден и пратен в затвора. Заради финансови злоупотреби. Томас го няма, но Комисията си действа с добре познатите методи. Този път Едуард Дмитрик прави всичко, каквото се иска от него. Признава, че е бил член на компартията и дълбоко се разкайва за това. Посочва и всички свои колеги, включително някои от Холивудската десетка, за които знае, че също са били членове на партията. Подчертава, че продуцентът Ейдриън Скот го е принуждавал да вкарва „комунистически мотиви” във филмите, които са правили заедно. Холивудските босове възнаграждават подобаващо поведението на Дмитрик. За разлика от останалите си колеги, които или нямат работа, или са принудени да пишат под псевдоними срещу мизерно заплащане, той не може да се оплаче от предложения за работа. Едуард Дмитрик снима активно до началото на 70-те години, след което се отдава на преподавателска дейност и писане на книги. Умира на 90 години в Калифорния. Нито веднъж през целия си живот не изразява съжаление заради факта, че е предал някогашните си приятели. За сметка на това има множество оправдания. Ето най-често срещаните. Първо, още преди 1947 г. се бил разочаровал от комунизма и не виждал защо трябвало да страда в името на една „провалена идеология”. Освен това всички имена, които споменал, вече били известни на Комисията, тъй че не бил навредил никому. И накрая, останалите все пак имали шанс да си намерят работа, като пишат под псевдоними. Докато той бил режисьор, трябвало да се явява лично на снимките и нямало как да действа „под прикритие”. Трябвало или да съдейства на Комисията, или да умре от глад. А най-популярният „благонадежден свидетел”, застанал пред Комисията, е световноизвестният театрален и филмов режисьор Елия Казан. Освен че печели „Оскар” и създава някои от най-популярните филмови звезди на XX век, Казан е и сред създателите на „Актърс студио”, прословутата театрална школа в Ню Йорк, където преподава Ли Страсбърг и през която минават някои от най-талантливите американски актьори на миналия век. Казан печели първия си режисьорски „Оскар” още през 1947 г. за филма „Джентълменско споразумение” с участието на Грегъри Пек. Следва „Трамвай „Желание” (1951), който прави световна звезда от неизвестния до този момент Марлон Брандо и печели четири оскара, включително за изпълнителката на главната женска роля Вивиан Лий. Успешното сътрудничество на Елия Казан с Брандо продължава и в „На кея” (1954). Филмът има 12 номинации за „Оскар” и печели 8, включително за най-добър режисьор и най-добра мъжка роля. Следващата година излиза филмът на Казан „На изток от рая” по романа на Стайнбек. И пак имаме дебютант в главната роля, който за една нощ се превръща в звезда – Джеймс Дийн. Дебют при Казан прави и Уорън Бийти. Той изпълнява главната роля във филма „Великолепия в тревата” (1961). Безспорните творчески постижения на Елия Казан обаче често остават в сянката на решението му да сътрудничи на Комисията за разследване на антиамериканската дейност. В средата на 30-те години, докато е още само театрален режисьор, той става член на комунистическата партия. Членството му там продължава около година и половина, но това е напълно достатъчно за Комисията да го призове за свидетел 15 години по-късно и да поиска той да каже имената и на други тогавашни комунисти. Първоначално Казан отказва, но изправен пред опасността да попадне в черния списък, бързо споменава имената на осем свои колеги от театъра, включително това на Пола Милър, която по-късно ще се омъжи за Ли Страсбърг и ще стане театрална учителка и много близка приятелка на Мерилин Монро. Заради сътрудничеството на Елия Казан с Комисията много близки приятели прекратяват контактите си с него. Един от тях е световноизвестният драматург Артър Милър. Сянката на това сътрудничество продължава да тегне над режисьора до края на живота му. През 1999 г. във връзка със своята 90-годишнина Елия Казан получава „Оскар” за цялостно творчество. По време на връчването на наградата аудиторията се разделя на две. Едните отказват да станат и да аплодират юбиляря заради някогашното му поведение. Сред тях са Ник Нолти, Ед Харис, Иън Маккелън. Други обаче, като Мерил Стрийп и Уорън Бийти, го посрещат с овации. Поддръжниците на Елия Казан смятат, че не бива да се смесват безспорните му творчески достижения със спорните моменти в биографията му. Неговите опоненти са на съвсем друго мнение. Според тях невъзможно е човек да бъде разделян по този начин. Еднакво важно е както това, което прави в сферата на изкуството, така и всички останали негови постъпки. Несъгласните с поведението на Казан заявяват малко преди датата на раздаването на оскарите: „Ние в никакъв случай не искаме да пречим на церемонията по награждаването, която е важна за киноиндустрията и за всички наши колеги. Просто ви призоваваме за един символичен знак на несъгласие с това необмислено и безчувствено решение на Академията. Не ставайте и не аплодирайте господин Казан. Нека публиката по цял свят знае, че има хора в Холивуд, има американци, които не подкрепят черните списъци, които не подкрепят доносниците”. Всъщност темата за това какво трябва да бъде отношението към хората, решили да сътрудничат на държавните органи и да „помагат за разкриването на комунистически конспирации”, като по този начин разрушават множество съдби, не спира да бъде актуална. Някои не биха им простили за нищо на света. Други са по-толерантни. Ето какво казва по въпроса Долтън Тръмбо, когато през 1970 г. получава поредната награда от Асоциацията на сценаристите: „Времето на черните списъци беше време на злото и никой и от двете страни не остана недокоснат от това зло. Няма смисъл да търсим злодеи или герои, защото нямаше такива. Имаше само жертви”. Убедеността на Тръмбо, че не е необходимо да бъдат посочвани с пръст доносниците и предателите, е забележителна, имайки предвид през какво е трябвало да мине самият той, както и цялото му семейство, през период от повече от десет години, докато е в черния списък. В интервю за списание People от 1993 г. съпругата му Клио обобщава тогавашната ситуация по следния начин: „Бяхме разорени. Никъде не ни канеха. Имах чувството, че всичките ни приятели са се изпарили”. В продължение на години Тръмбо пише под различни псевдоними сценарии за нискобюджетни филми. Плащат му мизерни суми, но това е единственият начин да издържа семейството си. А Долтън Тръмбо е безумно влюбен в жена си и трите си деца. Двамата с Клио се запознават в заведение за бързо хранене в Лос Анджелис, където работи младото момиче. Клио, както и останалите момичета, имат специален номер – жонглират с чаши, за да подтикват клиентите да оставят по-големи бакшиши. Тръмбо се влюбва в бъдещата си съпруга още в момента, в който я вижда. Преди тя да приеме предложението му за брак, той ходи всеки ден в заведението, консумира много и й оставя големи бакшиши. Веднага след сватбата Клио му дава цялата сума, която е доста голяма и от която не е похарчила и цент. Дъщеря им Мелиса обяснява, че двамата са много различни. Клио е изключително жизнерадостна и обича безкрайните излети сред природата. Докато баща й най-много обича да чете и да пише. „Тя внасяше огромна радост в живота му”, обобщава Мелиса. Годините, прекарани от Тръмбо в черния списък, засягат и децата. Когато в училището на Мелиса разбират кой е баща й, другите ученици започват да я обиждат и тормозят. Тръмбо пише гневни писма до директора, но и това не помага. Налага се Мелиса да смени училището. И въпреки всички огромни трудности той никога впоследствие не напада онези колеги, които са говорили срещу него. Други от Холивудската десетка обаче не приемат подобна толерантна позиция. Един от непримиримите е Албърт Малц, драматург, романист, сценарист. През 1973 г. в интервю за New York Times той казва следното: „В момента популярно е едно становище, озвучено за първи път от Долтън Тръмбо, според което всички, които са преминали през времето на черните списъци, са в еднаква степен жертви. Това е безсмислица и представлява твърде озадачаваща морална позиция. Нека кажа така: ако приемем, че информаторът на Гестапо, който изпраща на смърт свои другари от антифашистката съпротива, е също толкова жертва, колкото и те, тогава в живота изобщо не можем да отличим доброто от злото”. Малц е роден в заможно еврейско семейство в Бруклин, Ню Йорк, през 1908 г. След като се дипломира в университета в Колумбия, завършва и Драматичния факултет на университета в Йейл, където пише първите си пиеси. През 30-те години те се играят в прогресивните театри в Ню Йорк. През 1935 г. Малц влиза в комунистическата партия. Ето как след време обяснява решението си: „Тогава много четях класиците на марксизма. И все още смятам, че това са най-благородните идеи, измисляни някога. Къде другаде в политическата литература ще намерите мислители да казват, че трябва да прекратим всички форми на експлоатация? В заплащането, на жените от мъжете, на цветнокожите от белите, на колониите от империалистическите държави. Маркс говори за това, че социализмът ще бъде царството на справедливостта, където човек ще може да се реализира по такъв пълен начин, както никога не е могъл да го прави преди това. Изключително вдъхновяващо е да четеш такива неща”. Малц е двукратен носител на наградата за разказ „О’Хенри” за творби, публикувани в Harper's и New Yorker. През 1944 г., когато вече работи в Холивуд, излиза романът му „Кръстът и стрелата”, посветен на съпротивата срещу нацизма в Германия. Книгата е определена за силно вдъхновяваща и специално са отпечатани допълнителни 150 000 бройки, които се раздават на сражаващите се на фронта американци. През 1945 г. получава първата си номинация за „Оскар” заради сценария за филма „Гордостта на войника”. Следващата година получава почетен „Оскар” за сценария на документалния филм „Къщата, в която живея”. Филмът разказва за антисемитизма в САЩ и в него участва Франк Синатра. След излежаването на присъдата си Албърт Малц води типичния живот на творец, попаднал в черния списък. Продължава да пише романи, както и сценарии под псевдоними. През 1959 г. Франк Синатра се опитва да вдигне остракизма върху него, обявявайки официално, че именно Малц ще напише сценария за следващия филм с негово участие. От десния лагер се надига страхотен вой, а Джон Уейн обвинява Синатра, че „се е продал на комунистите”. Проектът пропада. Това обаче са последните издихания на истеричните антикомунистически дейци. През 1960 г. пада ембаргото върху възможността Долтън Тръмбо да използва собственото си име в сценариите, които пише. Това става благодарение на двама души – режисьора Ото Преминджър и актьора Кърк Дъглас. Роденият в Австро-Унгария Преминджър е известен със склонността си да руши табута. Той е сред първите, които третират във филмите си теми като употребата на наркотици („Човекът със златната ръка” с участието на Франк Синатра, 1955), изнасилванията („Анатомия на едно убийство” с музика на Дюк Елингтън, 1959), хомосексуализма и политиката („Президентско назначение”, 1962 г.). През 1960 г. Ото Преминджър нанася сериозен удар върху крепителите на черните списъци обявявайки, че сценарият за филма му „Екзодус” ще бъде написан от Долтън Тръмбо. Това е екранизация на едноименния бестселър на Леон Урис и разказва за създаването на държавата Израел след Втората световна война. Филмът е определен като „ционистки епос” и се смята, че е изиграл изключително важна роля за стимулирането на ционизма и подкрепата за Израел в САЩ. Малко след анонса на Преминджър за Тръмбо Кърк Дъглас публично обявява, че сценарият на продуцирания от неговата компания филм „Спартак” също ще бъде дело на изпадналия в немилост писател. Интересното в случая е, че Хауърд Фаст, авторът на романа „Спартак”, върху който е изграден филмът, също е част от черния списък. През 1950 г. той е призован пред Комисията за разследване на антиамериканската дейност, понеже е член на комунистическата партия. Отказва да сътрудничи и е осъден на три месеца затвор. Именно там започва да пише „Спартак”. Завършва романа след излизането от затвора, но тъй като е в черния списък, никое издателство не желае да го публикува. Тогава Фаст издава „Спартак” на собствени разноски през 1951 г. Въпреки че не е промотирана от голямо издателство, книгата определено има успех. Разбира се, успехът на заснетия девет години по-късно филм е несравнимо по-голям. Освен Кърк Дъглас като Спартак там участват Лорънс Оливие в ролята на Марк Крас, Питър Устинов като търговец на роби, Тони Къртис като Марк Антоний. Режисьор на суперпродукцията е Стенли Кубрик. Филмът получава четири оскара, включително за поддържащата роля на Питър Устинов. „Спартак” предизвиква множество политически оцветени коментари и става предмет на ожесточени спорове. Още по време на снимките антикомунистите заплашват Кърк Дъглас, че ако не разкара Тръмбо от екипа, ще организират масови бойкоти в кината. Участието на чернокожи гладиатори във филма пък прави много лесни асоциациите с набиращото мощ по това време в САЩ движение за равни права на цветнокожите. Когато „Спартак” излиза по кината, новоизбраният американски президент Джон Кенеди нарочно преминава през редиците на протестиращи срещу филма демонстранти, за да влезе в салона на едно кино във Вашингтон и да го гледа. Това на практика е краят на силата на черните списъци в Холивуд. Малко след премиерата на „Спартак” Долтън Тръмбо пише на свой приятел за впечатленията си от вестникарските рецензии: „Вече не ме наричат „коми”. Не нападат нито мен, нито хората, които са ми дали работа. Вече живеем в нова атмосфера”. През оставащите му години живот Долтън Тръмбо продължава неуморно да работи. Отново подписва сценариите със собственото си име и отново получава онези високи възнаграждения, които е имал, преди да попадне в черния списък. През 1971 г. пише сценария на „Джони грабна пушката” по романа си от 1939 г. Тръмбо е и режисьор на филма. Кадри от този филм могат да бъдат видени в клипа на сингъла на Metallica One от техния албум And Justice for All (1989). Един от последните филми, чийто сценарист е Долтън Тръмбо, е „Заговорът” (1973). Филмът директно внушава, че президентът Джон Кенеди не е убит от самотен стрелец, каквато е официалната версия, а е жертва на внимателно подготвен заговор, в който участват представители на политическия, финансовия и военния елит на САЩ. Пуснат по кината в навечерието на десетата годишнина от убийството на Кенеди, „Заговорът” предизвиква полярни реакции, едни хвалят авторите за смелостта, други ги обвиняват в „конспиративно мислене”. В това няма нищо изненадващо. Там, където участва Долтън Тръмбо, никога не е спокойно.