На 21 април 1937 г. един теж­ко болен човек най-после получава вестта, която е чакал толкова дълго. През последните 11 години той рядко чува името си, защото се обръщат към него с безличното затворник №7047. За този период болестите, от които страда, се задълбочават неимоверно. Пък и фашистката власт на Бенито Мусолини, осъдила своя най­-опасен противник на 20 години затвор, няма никакво намерение да прави живота му приятен. Неговите приятели в Италия и чужбина правят всичко възможно, за да върнат свободата му. Най-­накрая успяват и непримиримият антифашист е оправдан. Само че освобождението идва твърде късно. Няколко дни след официално му огласяване доскорошният затворник №7047 умира от мозъчен кръвоизлив. Така завършва животът на Антонио Грамши, един от най-­интересните мислители на световната левица през ХХ век. Роден е на 21 януари 1891 г. в градчето Алес на остров Сардиния. Предците му по бащина линия произхождат от албанския град Грамш и вероятно са се прехвърлили в Италия към края на XV век. Антонио е едно от седемте деца на Франческо и Джузепи на Грамши и със сигурност е най-­болнавото. На две годинки се разболява от костна туберкулоза, която деформира гръбначния му стълб и възпрепятства нормалния му растеж. Само на четири години е, когато започва да страда от вътрешни кръвоизливи и припадъци. Състоянието му толкова се влошава, че лекарите го обявяват за неизлечимо болен, а майка му купува малък ковчег и дрехи за изглеждащото неминуемо скорошно погребение. Напук на всички прогнози обаче Антонио оцелява. Независимо от материалните трудности на семейството, от факта, че на 11 години се налага да започне работа, успява да завърши училище, лицей и да спечели стипендия за университета в Торино. Записва се във Филологическия факултет с твърдото намерение да стане учен. Потъва напълно в книгите до степен да не забелязва нищо около себе си. След време Антонио ще напише в едно от писмата си: „Живях цели две години вън от света като в сън. Оставих да се скъсат една след друга всички нишки, които ме свързваха със света и с хората. Живях напълно чрез мозъка и никак чрез сърцето. Може би работех твърде много, повече, отколкото позволяваха силите ми. Може би през тези две години нито веднъж не съм се смял и никога не съм плакал”.

Краят на това самоналожено уединение идва със зараждането на интереса към левите идеи и марксистката философия. Колкото повече чете, толкова повече се убеждава, че тежките проблеми на италианското общество ще бъдат решени само ако бъдат приложени на практика социалистическите идеи. Още като студент Антонио става член на Италианската социалистическа партия и този акт слага окончателен край на самотата му. Проявява огромна активност на партийните събирания, а дискусиите и ожесточените спорове доста често се пренасят на торинските улици в малките часове на нощта. Веднага след дипломирането си Грамши става редактор на социалистическия торински вестник „Народен зов” и ежедневно посещава работниците от фабриките. Така младият филолог и страстен любител на книгите се преобразява – превръща се в партиен активист и неуморен пропагандатор на левите идеи. Революцията в Русия през 1917 г. му дава допълнителен тласък. Ситуацията в Италия, както и в други европейски държави след края на Първата световна война, става революционна. Работниците в Торино започват да завземат фабриките и да установяват съвети за самоуправление. Грамши помага в организацията на действията им и става все по-­критичен към ръководството на Италианската социалистическа партия, която се държи дистанцирано и нерешително. В крайна сметка стига до извода, че е необходимо да бъде създадена нова организация, която твърдо да отстоява интересите на потисканите класи и да се бори за вземането на властта. На 21 януари 1921 г. в Ливорно се провежда поредният конгрес на социалистическата партия. Споровете между по-­радикалните и по­-умерените вътрешнопартийни групировки са крайно ожесточени. Словесните престрелки се редуват с пеене, като всяка фракция подхваща своята любима мелодия – Грамши и съратниците му комунисти пеят „Интернационалът”, максималистите, които са още по­-наляво – „Бандера роса”, а реформистите – „Работнически химн”. Един от участниците в конгреса отбелязва в спомените си: „Неслучайно ние, италианците, се славим като музикален народ – до някаква степен именно пеенето помагаше за спадането на напрежението”. В крайна сметка Антонио Грамши и неговите съидейници се отделят от социалистите, създавайки Италианската комунистическа партия. Малко по­-късно Грамши е изпратен в Москва като представител на партията в Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Скоро след като пристига в Москва, здравето му се влошава и той е настанен в санаториума „Сребърен бор”. Там се запознава с Евгения Шухт, която е член на болшевишката партия и чийто баща е личен приятел на Ленин. Един ден в санаториума пристига на свиждане нейната сестра Юлия. Тя също е член на партията, живяла е в чужбина включително и в Италия, където се е дипломирала като цигуларка в музикалния лицей в Рим. Когато я вижда за първи път, Грамши е поразен от красотата й. Тя му напомня на емоционална героиня от пиеса на Чехов. Понеже не знае руски, Антонио я заговаря на френски и е изключително щастлив, когато Юлия отговаря на родния му език. След по­-малко от година двамата се женят и им се раждат две момчета. Това е официалната романтична версия на тази любов.

Има и една по-конспиративна, която се основава на факта, че малко след брака с Антонио Юлия започва работа в ОГПУ – съветската служба за сигурност, ръководена от Феликс Дзерджински. Според някои свидетелства самият Ленин е поръчал на Юлия да завърже връзка с Грамши, за да може да има вътрешен поглед върху всичко, което става в новосъздадената италианска компартия. Междувременно събитията в Италия се развиват с шеметна скорост. Бенито Мусолини, някогашният убеден социалист и главен редактор на вестника на социалистическата партия „Аванти”, вече е създал своето фашистко движение. На 30 октомври 1922 г. фашистите организират прословутия си поход към Рим. Официалната власт не оказва никаква съпротива. Кулминацията на акцията е посещението на Мусолини в резиденцията на крал Виктор Емануил. В разрез с церемониалния етикет Бенито не носи фрак. Облечен е със задължителната за фашистите черна риза, сиво­зелен панталон и войнишки обувки. След разговора става ясно, че оттук нататък Италия ще бъде управлявана от фашистката партия, чиято главна цел е „да спре червената заплаха” и „да върне величието на страната”. Тоталният фашистки терор ще настъпи малко по­-късно, а сега все още съществуват някои свободи. На парламентарните избори през 1924 г. Антонио Грамши е избран за депутат. Юлия също пристига в Рим, но заради засилващите се репресии спрямо опозиционните депутати и семействата им трябва да отиде в Швейцария с децата. Грамши ги посещава там до момента, в който е арестуван. На 31 октомври 1926 г. срещу Мусолини е извършен атентат, което е чудесен повод за фашистката власт да отмени и последните остатъци от демократичните практики. Опозиционните политически партии са забранени, опозиционната преса престава да съществува. Антонио Грамши отказва да напусне Италия, както го съветват другарите му, и на 8 ноември е арестуван независимо от депутатския му имунитет. Обвиняват го в извършване на конспиративна дейност, подстрекаване към гражданска война и разгаряне на класова омраза. По време на процеса прокурорът завършва пледоарията си срещу Грамши с призива: „Поне за двайсет години трябва да попречим на този мозък да действа”. И наистина присъдата е 20 години, четири месеца и пет дни...

Приживе Антонио Грамши не успява да издаде книга, макар че пише много. Става дума главно за статии в многобройни вестници и списания. Повечето от тях съвсем естествено са свързани със злободневните събития. Едва когато се оказва затворен в килията, когато е насилствено откъснат от актуалната политическа ситуация, Грамши се насочва към по­задълбочени разсъждения. Между 1929 и 1935 година, когато здравето му силно се влошава, той изписва 32 тетрадки, съдържащи 2848 страници. Там са възгледите му не само за политиката, но и за философията, историята, театъра, поезията... Тези тетрадки виждат бял свят благодарение на Татяна Шухт, една от сестрите на съпругата му. Тя успява да ги измъкне от затвора, а после и да ги предаде в съветското посолство в Рим. Те са публикувани след края на Втората световна война и стават известни като „Затворнически тетрадки”. В тях Грамши развива множество концепции, но най-­голяма посмъртна слава му спечелва тази за културната хегемония. Антонио Грамши задава въпроса, защо, при положение че толкова много хора по света живеят зле и са жертви на постоянна експлоатация, толкова малко от тях се опитват да променят живота си, да се преборят за кардинална смяна на системата. Авторът открива отговора във „фалшивото съзнание” на хората на наемния труд. Вместо да се стремят към радикална промяна, към революция, която ще направи живота им по-добър, те приемат за свои идеологическите постулати на управляващите класи. Поддават се на националистически призиви, стават жертви на консуматорската култура, развиват егоистичната философия на индивидуалния успех с цената на всичко. Именно тук е разликата между хегемония и диктатура, обяснява Грамши. При диктатурата управляващите използват грубото насилие, за да принудят управляваните да им се подчиняват. Този подход води до успех, който обаче почти винаги е краткотраен. Управляващите печелят много повече, когато поставят ударението не върху насилието, а върху убеждението. Целта е не просто да бъдат накарани хората да се подчиняват на зададените правила. Голямата цел е хората да повярват, че това са единствените възможни правила и че тяхното безпрекословно спазване, а не отричането им би могло да им донесе успех. Ако властта успее да направи това, ако успее да изгради подобен консенсус, тя ще се чувства много по-­сигурно, отколкото ако разчита основно на наказания и репресии. Управляващите класи разполагат с неограничен брой възможности, за да формират у гражданите подходящите мисли. На страната на властта са образователната система, църквата, най­-важните средства за масова ин­формация. Основната задача по убеждаването на масите в изначалната правота на статуквото е поверена на интелектуалците, напомня Грамши. Те определят общественото мнение, те диктуват модата в мисленето и поведението, те определят кое е престижно и кое остаряло. Затова работата с тях е толкова важна. Преди да убедят масите в правотата си, властимащите трябва да спечелят доверието на интелектуалците. Оттам нататък нещата стават много по­-лесни.

1959 година, Оксфорд, великолепната обстановка на колежа Крайст Чърч. Тук обществото Мон Пелерин (Mont Pelerin Society) провежда редовната си сбирка. Тази организация е създадена преди повече от десет години с основната цел да се бори за тържеството на несмущаваните от никаква държавна намеса пазарни принципи. Сред основателите се открояват имената на Фридрих фон Хайек, Лудвиг фон Мизес, Карл Попър, Хенри Хазлит, Милтън Фридман. Те са напълно убедени, че държавата е нещо много, ама наистина много лошо, което трябва да бъде държано колкото се може по­-далеч от пазара. Едно общество може да се развива успешно само в случай че бъде ръководено от принципите на пазара, убедени са създателите на Мон Пелерин. На сбирката в Оксфорд звучат поредните вариации на тези добре познати идеи. Има обаче и нещо ново. Участниците в конференцията с огромен интерес изслушват доклада на Ралф Харис и Артър Селдън. Двамата млади мъже отскоро са поели ръководството на новосъздадения тинк­танк Институт по икономика (The Institute of Economic Affairs). В доклада си Харис и Селдън очертават основната мисия на тази структура – тя не бива да се стреми да оказва влияние върху цялото общество, напълно достатъчно е да промени мисленето на елита, да го убеди, че държавата е нещо много лошо, а пазарът – нещо безкрайно хубаво.

Тази концепция се базира на анализа на Хайек, който твърди, че има няколко основни групи хора, които трябва да бъдат спечелени, за да бъде спечелено впоследствие общественото мнение. Той има предвид журналистите, университетските преподаватели, учителите, публичните интелектуалци, политическите съветници.

За да бъде променена политиката, трябва най-­напред да бъде променено мисленето именно на тези хора, убеден е Хайек. Бъдещият Нобелов лауреат по икономика няма особено високо мнение за тях. Смята, че не са достатъчно интелигентни, за да произведат свои собствени идеи, и могат единствено да обсъждат нещо вече измислено. Тъкмо в това си качество на резоньори обаче са особено ценни. Просто журналистите, коментаторите и политическите анализатори трябва да бъдат убедени, че това, в което са вярвали до вчера, вече е остаряло и ако искат да звучат модерно, се налага да се насочат към съвършено различни мисловни схеми. Институтът по икономика, ръководен от двамата лектори, е създаден няколко години по-­рано благодарение на парите на Антъни Фишър. След края на Втората световна война този британски бизнесмен и философ любител е силно притеснен от разпространението на левите идеи в Европа. Тревожат го победата на лейбъристите на изборите във Великобритания, започналите национализации в индустрията и въвеждането на елементи на централно планиране в икономиката. Фишър е страстен почитател на списание „Рийдърс Дайджест” (Reader’s Digest) и когато прочита там съкратения вариант на „Пътят към робството” (The Road to Serfdom) от Хайек, изпада във възторг. Там австрийският икономист защитава идеята, че всеки опит, дори и най­-минималистичният, от страна на държавата да въведе елементи на планова икономика неминуемо води до тоталитаризъм. За да се избегне тази опасност, участието на държавните структури в живота на обществото трябва да бъде намалено и всичко трябва да бъде оставено на „невидимата ръка на пазара”. Събитията през следващите десетилетия обаче напълно опровергават тази прогноза. Именно благодарение на проактивната държавна политика в Западна Европа и Съединените щати бива изградено „обществото на благоденствието”. Създадена е система, при която се подобрява животът на огромна част от населението, а не само на един миниатюрен елит. А този факт е и една от главните причини за победата на Запада в Студената война. Само че през 1945 г. Антъни Фишър не мисли така. Той е твърдо решен да направи всичко възможно, за да предпази „добрия” пазар от „лошата” държава. Най­-напред посещава своя нов гуру Хайек. И двамата живеят в Лондон, така че срещата се организира сравнително лесно. Фишър обяснява на автора на „Пътят към робството”, че напълно споделя идеите му и че има намерение да се заеме с политическа дейност, за да осъществи на практика теоретическите постановки на австриеца. Хайек обаче не е във възторг от този план и убеждава своя последовател да се откаже от мечтите за политическа кариера. „Курсът на общественото развитие ще се промени само при промяна в идеите – поучава го той. – Трябва първо да потърсите контакт с интелектуалците, учителите и писателите, като им изложите обосновани доводи. Именно тяхното влияние в обществото може да натежи, след което политиците ще ги последват.” Антъни Фишър не се оставя да го убеждават дълго и бързо приема възгледите на ментора си. Няколко десетилетия по­-късно той признава, че има две неща, които му е казал Хайек и за които той винаги ще му бъде благодарен: „Едното от тях е да страня от политиката, а другото – да търся връзки с интелектуалците. Ако човек може да се придържа към тези правила, ще остане пощаден от куп тревоги и очевидно ще може да направи много добри неща”. През 1952 г. Антъни Фишър предприема поредното поклонническо пътуване – този път не до някой лондонски адрес, а до Съединените щати. Прибира се оттам с две изключително ценни умения. Вече знае как се ръководят успешни фондации с пропазарна, или, както е популярно да се казва, неолиберална насоченост, и как се отглеждат пилета в промишлени мащаби. Антъни Фишър влиза в клуба на милионерите точно благодарение на отглеждането на бройлери, след което използва голяма част от парите си, за да създаде Института по икономика. Именно по модела на тази организация през следващите десетилетия ще бъдат създадени множество тинк­танкове по целия свят, чиято основна цел е пропагандиране на идеите на неолиберализма. Привържениците на тази философия са обединени от схващането, че всяко нещо, свързано или с държавата, или с колективните действия, е задължително лошо и трябва да бъде променено. Адептите на неолиберализма се отнасят крайно враждебно както към държавните институции, така и към всяка форма на синдикално и всякакъв друг тип сдружаване на хората на наемния труд. Те са убедени, че трябва да бъде сложен край на постоянното искане на по-­високи заплати и по­добри условия на работа, защото всичко това в крайна сметка изкривява пазара и води обществото към крах. На фона на добре развиващите се западни социални държави през 50­те и 60­те години на миналия век тези идеи звучат твърде екзотично и малцина им обръщат сериозно внимание. Неолибералите обаче не се отказват, а бавно и методично пропагандират възгледите си. Убедени са, че рано или късно ще успеят да обърнат вълната, да наложат един съвсем различен начин на мислене, една нова културна хегемония. Едва ли някой от поклонниците на неолиберализма е чел Антонио Грамши, но това, което правят, напълно отговаря на механизма, описан от него, за налагане на точно определени възгледи в интерес на точно определени групи от хора. И наистина от 70­те години нататък в развития западен свят се провежда една истинска неолиберална контрареволюция, която намира своята практическа форма по време на управленията на Маргарет Тачър във Великобритания и на Роналд Рейгън в Съединените щати. В по-­глобален план тези процеси довеждат до изобретяването на Вашингтонския консенсус, който случайно или не чак толкова е обявен именно през знаковата 1989 г. Всеки последовател на Хайек и Фридман би се подписал под неговата основополагаща философия, свързваща сияйното бъдеще на човечеството с тоталната приватизация, минималните държавни разходи и пълната либерализация на финансовите пазари.

Пропагандаторите на неолибералните възгледи обичат да обясняват успеха си със силата на своите идеи. Намират своята културна хегемония за напълно естествена, защото се градяла върху научно доказани виждания. Истината, разбира се, е доста по-­различна от този напудрен разказ за шепа велики мислители, които се противопоставили на господстващите тенденции в мисленето и ги преобърнали благодарение на правилното си виждане за света. Успехът на пропазарните неолиберални идеи и културната хегемония, която налагат техните автори, стават възможни най­-вече заради огромните финансови потоци, насочени към подходящите тинк­танкове. Милтън Фридман, всепризнатият гуру на пазарните фундаменталисти, пише: „В капиталистическото общество е необходимо просто да убедиш няколко богати личности да ти осигурят финансиране, за да развиеш дадена идея, колкото и странна да е тя; хубавото е, че има много такива личности, много независими източници на подкрепа”. Това, което Фридман пропуска да отбележи, е, че богатите личности подкрепят не просто някакви си идеи, а само такива, които обслужват собствения им интерес. А без щедрото донорство на бизнеса никой тинк­танк независимо от интелектуалната мощ, с която се хвали, не би могъл да оцелее. Нито Институтът по икономика, нито което и да е друго пропазарно НПО не би просъществувало, ако трябваше да разчита единствено на пазарните принципи. Просто защото разходите на тези структури превъзхождат многократно собствените им приходи, идващи, да кажем, от продажба на научните им разработки. Огромната разлика се покрива от даренията на симпатизиращи корпорации. А Институтът по икономика е един от любимците на мощните компании и големите финансови институции. Няма как да имаш парични притеснения, когато те спонсорират структури като Barclays, Lloyds, Lazard Brothers, както и компании от ранга на Shell, Unilever, BP, IBM, Procter&Gamble. С такава ефективна финансова подкрепа можеш да си сигурен, че културната хегемония, към която се стремиш, рано или късно ще бъде реализирана. Бомбардирано постоянно с неолиберални послания, обществото започва да вярва, че именно в тях се крие истината, а всичко различно е от лукавия.

Има и друг интересен момент. Пазарно­фундаменталистките НПО­-та, които постоянно изтъкват своята уникална демократичност и стопроцентова привързаност към идеалите на гражданското общество, всъщност са едни доста затворени структури. На практика това са елитарни организации, които не се отчитат пред никого с изключение на донорите си. Ръководителите им не се явяват на избори, не търсят одобрението на обикновените гласоподаватели, но в същото време искат да имат решаващ глас при вземането на политически решения. Дълбоко в себе си те не вярват в демокрацията и са крайно скептични към способността на гражданите да вземат правилните решения. Лидерите на подобни организации напълно се солидаризират с възгледа на Уолтър Липман за обществото. Според прословутия американски журналист и писател масите приличат на „объркано стадо”, което е затънало в хаоса, породен от частните мнения. Ето защо въпросното стадо се нуждае от класа, която да го насочва и управлява. Това е класата на елита, съставена от разнообразни експерти и специалисти. Единствено подобно експертно мнение може да преодолее недостатъците на класическата демокрация, смята Липман.

Съставна част от налаганата през последните няколко десетилетия културна хегемония е именно тезата – хората да бъдат накарани да повярват, че съществува една специализирана експертна класа, която знае най-добре какви точно решения трябва да се вземат. Така обикновените гласоподаватели интериоризират схващането, че не притежават и частица от необходимото знание, и затова трябва да оставят тази работа на познавачите. Словенският философ Славой Жижек има едно изключително точно наблюдение, според което при съвременните демокрации обикновеният гражданин официално бива провъзгласен за монарх. Само че става дума за конституционен монарх с едно­ единствено правомощие: формално да одобрява решенията, вече взети от действителните управници. Народът отдавна е свикнал с отредената му роля на чисто формален суверен и няма никакво намерение да се бунтува срещу това статукво. Научили са го, че то най-добре отговаря на интересите му. А за да имат обикновените граждани все пак нещо, с което да се занимават, нещо, което да изпълва съзнанието им, са измислени моловете и изобщо шопинг културата. Основна част от налаганата днес културна хегемония е консуматорското поведение. Хората са накарани да вярват, че са пълноценни същества само когато пазаруват. И то, когато пазаруват все повече и повече. От дълго време политически коректният призив е: „Консумирай на воля и изобщо не мисли за политика. Тя е сложна и скучна. Единственото, което се иска от теб, е да се отдадеш изцяло на консуматорската страст. Това е директният път към абсолютното щастие”. Най­-сигурният начин да контролираш хората не е да установиш диктатура или някакъв тип авторитарно управление. Най­-доброто средство за осигуряване на дълготрайно господство е, когато накараш хората да повярват в личната ти концепция за света. Антонио Грамши формулира този принцип още през 30­те години на миналия век. Оттогава насам постоянно се убеждаваме в правотата му.