Отпадането на Ахмет Давутоглу е нов етап в историческото развитие на турската политическа система. В края на май 2016 г. Турция с широка крачка „тръгна” по предначертания от Реджеп Ердоган „президентски” път. Оставката на Ахмет Давутоглу постави край на двусмисленото двувластие, което се бе формирало на върха на турската държава след президентските избори през 2014 г. Близо 20 месеца бившият външен министър, който после стана премиер, се опитваше напразно да закрепи своя конституционен ранг. Смяната на Ахмет Давутоглу не се свежда само до подмяната му с нов министър-председател. Става въпрос за налагане на нов режим в Турция. Реджеп Ердоган в схватката си с предишния президент Абдуллах Гюл използва Ахмет Давутоглу като „пешка” в своята стратегия. Ердоган противопостави Давутоглу на отиващия си Гюл, за да му отреже пътя за връщане обратно на лидерския пост в управляващата партия. След това премиерът, станал президент на Турция, много бързо даде да се разбере на своя заместник, че неговата амбиция ще бъде безкомпромисно лимитирана единствено в рамките на перспективата за трансформиране на парламентарния режим в президентски.
След парламентарните избори през юни 2015 г. Ахмет Давутоглу понадигна глава. Въпреки че до този момент сдържано наблюдаваше как Реджеп Ердоган председателства заседания на правителството в Министерския съвет и се опитва да наложи проектозакон за публично оповестяване на имуществото на отговорни политици, които не го подкрепят. Освен това изборният успех на управляващата партия на предсрочните парламентарни избори на 1 ноември 2015 г. бе записан като плюс в сметката на премиера. И това му даде кураж да заяви, че проектът за преминаване от парламентарна към президентска политическа система „не е приоритет на неговото правителство”. Така се стигна до 4 май 2016 г., когато по инициатива на президента Ердоган в президентския дворец се състоя разговор на четири очи между него и Ахмет Давутоглу. Незабавно след това премиерът обяви, че си подава оставката. По този повод, противно на установения ред, нямаше никакво комюнике. Кемал Кълъчдароглу, лидер на Републиканската народна партия, заяви, че отстраняването на Ахмет Давутоглу е „преврат”. Още по-остър бе Селахатин Демирташ, съпредседател на прокюрдската опозиционна Демократическа партия на народите. Той публично се учуди, че един премиер, избран да властва от народа, може да бъде уволнен от „някой, който е в президентския дворец” и претендира да ръководи страната вместо него. На 19 май 2016 г. стана ясно, че верният на Реджеп Ердоган министър на транспорта Бинали Йълдъръм ще замести Ахмет Давутоглу. С това ново начало по думите на Александр дел Вал от френската медия Atlantico бе белязан „новият етап в националислямистката и полудиктаторска стратегия на президента султан и неговата Партия на справедливостта и развитието”. Представяният като автор на неоосманистката доктрина професор Ахмет Давутоглу бе запратен в политическата периферия на Турция. Той бе идентифициран като пречка за султанските пориви на Реджеп Ердоган и оценен от своя „шеф” като прекалено консенсусен по редица чувствителни въпроси. Като се започне от отношенията на Турция с ЕС и се приключи с темата за бежанците. Реджеп Ердоган неудържимо се стреми да се превърне в един нов султан с неограничени пълномощия, в един анти-Ататюрк, който не се колебае да възобнови гражданската война с кюрдите в Турция. Нещо повече. Не се поколеба и необратимо да се заиграе с главорезите от ДАЕШ. Ако Реджеп Ердоган се съобразява с днешната турска конституция, той трябва да прилича повече на сватбен генерал, от когото почти нищо не зависи. Затова съществуващата ситуация де юре не го устройва. С това се обяснява и обсесията на турския президент да промени основния закон на страната. От своя страна Ахмет Давутоглу за 20 месеца в ролята си на премиер се убеди напълно, че неосултанът решава еднолично кой да бъде министър-председател и лично посочва лидера на управляващата Партия на справедливостта и развитието. Назначаването на Бинали Йълдъръм за министър-председател трябва да се разбира именно в този контекст – че Йълдъръм е един класически yes-man, безкрайно предан на своя господар. Справедливо е да се зададат някои сериозни въпроси по отношение на Реджеп Ердоган: Страда от мегаломания или има мечти за неоосмански халифат? Или и двете заедно? Как въобще се стигна в Турция до тази трагична за целия турския народ ситуация? Обзет от мания за величие, Реджеп Ердоган си построи президентски дворец с площ 210 000 квадратни метра и 1150 стаи. Тържествено беше открит през октомври 2014 г., целият изграден от бял мрамор. Палатът в неоселджукски стил се нарича Aksaray и е на стойност 500 милиона евро. Любопитна подробност. Преди време Реджеп Ердоган организира пищна церемония в президентския дворец за прием на неговия палестински колега Махмуд Абас. Тържественият военен шпалир при посрещането на високия гост е бил в униформите на 16-те държави, които са добре „познати” на Турция в рамките на нейната история. И са прецизно изброени като цели на Анкара в неоосманската й стратегия. Не липсват и други неумерени неоимперски проекти като например построяване на трето летище до Истанбул, наречено Реджеп Ердоган. Един футболен стадион вече носи същото име. Част от турското общество приема като провокация строителството на две нови суперджамии в Истанбул. Едната е на площад „Таксим”. Наистина, провокация срещу турските либерали и поддръжници на секуларизма. Реджеп Ердоган вече обяви, че желае да бъде погребан като турски султан. Проекти и идеи, които ужасяват кемалистите и озападнените турци, но съблазняват ислямизираните маси и новите икономико-политически елити в Турция, произлезли в резултат на селския анадолски exodus.
Доста експерти през последните години се питат как така бившият твърд ислямист се преобрази съгласно изискванията на демокрацията и успя да изкачи политическата стълбица до върха. Едно от основните обяснения е, че Реджеп Ердоган се е формирал като политик в плуралистичната турска система и нейната електорална култура. Почти всички обаче игнорират факта, че турският плурализъм винаги е бил под похлупака на една държавна институция – Турските въоръжени сили, гарант за системата, наследена от Кемал Ататюрк. Военните в Турция през последните десетилетия винаги са вкарвали в „правия път” политиците, които по една или друга причина са се „обърквали”. Ердоган никога не е игнорирал, нито забравял този ключов момент в най-новата турска история. След 2002 г. той методично използва публичното желание на Турция да стане член на ЕС. Като по пътя към Брюксел съгласно европейските изисквания Ердоган почти елиминира ролята на турската армия като светски коректив и пазител на турската демокрация, изградена от Ататюрк. Днес турският президент претендира да управлява еднолично това, което е останало от турската демокрация. Той успя да превърне неговите поддръжници, а именно изостаналото селско население от Анадола, в новата турска бизнес и средна класа, която придоби самочувствие и ясен урбанистичен профил. Сега големият вътрешнополитически проблем на Реджеп Ердоган е да съхрани пъпната връв между неоислямисткото управляващо политикоикономическо ядро и периферията, която продължава да бъде консервативна в религиозен и социален план. Дали ще успее? Турската вътрешна и външна политика през десетилетията e била изключително енигматични. Крие множество парадокси и поражда редица въпроси, които остават без отговори. Например. Защо кемалистите, които са националисти, намериха общ език с Ленин и болшевиките, които са интернационалисти? Защо турското ръководство въпреки множеството конфликти с Москва не откри по време на Втората световна война „втори фронт” срещу СССР? За да се приближим до отговорите и да осмислим тези загадки, е необходимо да разберем как е устроена политическата система в Турция. И най-вече кой взема решенията в турската държава.
Политическа Турция наподобява руска стилизирана и изписана кукла – матрьошка. В последно време Реджеп Ердоган периодично обявява война на „паралелната държава” в Турция. Някои разбират за какво говори той. Други не. Руската матрьошка съществува в няколко варианта съгласно начина, по който е изписана. Цветовата гама е различна. Турската политическа матрьошка също приема различни окраски. На външен вид политическата класа в страната се дели на националисти, кемалисти, републиканци, ислямисти, но вътрешно, скрито, се дели на различни проповеднически тарикати (ордени). Съгласно оценки на експерти в съвременна Турция тарикатите са религиозни структури в своята основа, но са и своеобразни и специфични прототипи на политически партии, които в нужното време и нужния момент се трансформират в обединения и политически формации със светски характер. Почти по европейски образец и външност, но не винаги с европейско съдържание съгласно обявените програми. Неотдавна турският вестник Yeniçağ публикува свои наблюдения по този въпрос. Според медията активната интеграция на ордените в съвременния турски политически живот на фона на либерализацията на икономиката е довела до двояк резултат. От една страна, универсализацията на ордените е способствала за разширяване на тяхната социална опора, а от друга, е довела до загуба на първоначалната религиозност, мистицизъм, промяна на структурата и др. Стига се до ситуация, в която не е ясно: къде завършва орденът и къде започва партията и обратно. Почти всички съвременни партии в Турция с изключение на кюрдските създават ажиотаж около темата за новата турска идентичност, разделяйки гражданите на страната на „истински” и „неистински” патриоти. Когато „народът е изпълнен от ненавист към някоя политическа партия и нейния кадрови състав, то тогава на улиците се появяват имами, шейхове на джамаати (общества, групи) и тарикати”, които провъзгласяват ислямистки лозунги, но не такива, които касаят тюркизма. А лидерите на кюрдските партии се предупреждават „не само да не се приближават до властта, но в страната да не се появява даже техният дух”, тъй като при тях „има несъвместимост с кръвта на турската нация и държава”. Според Кемал Дервиш, бивш министър на икономиката в Турция и вицепрезидент на Програмата за глобална икономика и развитие на института „Брукингс”: „Парадоксът се състои в това, че ако подемът на подобна идентичност в политиката продължи, то възможностите на властите да се справят с проблемите, които подхранват този ръст, ще станат още по-малки”. На 28 май 2016 г. Реджеп Ердоган и новият турски премиер направиха символично посещение в Диарбекир. Президентът остро нападна кюрдите и заяви, че ще „воюва до край” срещу „атеистите” и „зороастрийците” от Кюрдската работническа партия. „Нали те разрушиха нашите джамии? Тези хора са атеисти... Те не действат съгласно нашите ценности”, добави Реджеп Ердоган. Ето го въпросния „полъх” от турските джамаати, придобил формата на политическа декларация от страна на държавния глава.
Някои турски историци многозначително сравняват днешната ситуация в Турция с периода на Османското междуцарствие още преди завоюването на Византийската империя от османските турци през 1453 година. За сведение Османското междуцарствие е епоха в историята на Османската империя, когато държавата няма само един управник. Периодът на междуцарствието започва през 1402 г. след поражението на османлиите в Ангорската битка и пленяването на султан Баязид I от Тимур. Между синовете на Баязид се води борба за власт. Едва през 1413 г. побеждава Мехмед I. Тогава срещу султана се изправя известният мюсюлмански суфистки богослов шейх Бедреддин Махмуд, син на турчин и гъркиня. В Османската империя суфисткото учение (аскетично учение в исляма, стремящо се към разкриване на неговите мистични измерения) навлиза през XII-XIII век чрез проповедници, които бягат от Средна Азия в Мала Азия, защото са преследвани от монголите. Учението е било предназначено за унищожаването на противоречията между религиите, а също така и за премахване на конфликта между бедни и богати. Това противопоставяне се е считало, че препятства единството между човек и Бог. В борбата за „единство” фигурата на мистика придобива важна роля, тъй като той, а не ортодоксалното духовно лице притежава мъдрост. Този момент е изключително съществен. Това учение е било потенциално пагубно за увеличаващите се османски усилия, чийто магистрален път е бил завоюването на държавата чрез сунитския ислям в качеството на религия, приета от главата на династията. Султан Мехмед I е считал, че „в една държава не може да има двама падишаха”. Тази ситуация показва появата в Османската империя на първите признаци на така нареченото „паралелно”, или „скрито управление”. Както казват турците, derin dovlet – държава в държавата. Точно тук е дълбочинното обяснение на постоянното повтаряне от страна на Реджеп Ердоган за съществуването на „паралелната държава” в Турция. Шейх Бедреддин Махмуд е бил обесен през 1420 г. в град Серес, Гърция. Но неговите идеи живеят и днес, подхванати от левия политически спектър. В републиканска Турция ордените са премахнати още от Кемал Ататюрк. В действителност някои от тях излизат в нелегалност, други напускат страната. След смъртта на Ататюрк обаче президент на Турция става кюрдът бригаден генерал Мустафа Исмет Иньоню. Той не крие, че е бил в манастира на дервишите в Özbekler и в така нареченото Охранително общество. Този манастир на суфисткия орден Накшбенди действа и днес в Турция. Министър-председателят Аднан Мендерес, който основава Демократическата партия през 1946 г. в Турция, е член на Накшбенди. Редица турски публицисти твърдят, че Неджметин Ербакан при създаването на партията „Национално движение” е вдъхновен от шейха на ордена Накшбенди Мехмет Захид Котку. Интересен е фактът, че Реджеп Ердоган е бил калфа на Неджметин Ербакан. Той надмина своя учител по тактическа ловкост и чувство да уловиш момента. Днес обаче става все по-ясно, че Реджеп Ердоган е слаб стратег. Или може би е „пешка”, която се е измъкнала от контрола на своите кукловоди. Реджеп Ердоган след победата на изборите на 3 ноември 2002 г. отиде на своя първи джума намаз (задължителна петъчна молитва) в джамията „Мехмет Захид Котку”, което е символичен признак за духовна връзка с тариката Сулейманджилар.
През 1993 г. скоропостижно умира Тургут Йозал. Тогава директно от Бухара на гроба му е доставена шепа земя от гробницата на Бахауддин Мохамед ибн Бурханудин ал-Бухарии (1318-1389), основател на ордена Накшбенди. Тургут Йозал е първият турски президент, отишъл на хаджилък в Мека през 1983 г. След идването на власт през 2002 г. на Партията на справедливостта и развитието турските проповедници започват отново да се активизират и да се включват в политиката. Турските ислямисти и техните полусекретни секти в лицето на ордените години наред се стремят да вземат властта в Турция. Но нямат успех. Пред тях като оловна стена стои могъщата турска армия, която защитава наследството, оставено от Кемал Ататюрк. Това стимулира договарянето между известните и неизвестните ордени да подпомогнат Реджеп Ердоган да вземе властта в Турция. Натрупаните социологически изследвания показват, че главна електорална база на партията на Ердоган са следните джамаати: Гюлен, Сулейманджилар, Мензил и Исмаилага. Трябва да се има предвид, че при съставяне на депутатски листи за парламентарните избори джамаатите изискват включване в електоралната надпревара на посочени от тях кандидати. Много е важно да се отчита фактът, че в Турция ордените са като система от „скачени съдове”. Както от гледна точка на финансиране, така и по отношение на експорта или импорта на разработени идеологически схеми. Трябва да се подчертае, че не всички тарикати в югоизточната ни съседка са от местен произход. На някои от тях корените са от различни райони на Близкия изток и даже от Средна Азия. Поради което различията в доктрините и решенията на едни или други проблеми инициират първоначално скрита, а после и открита политическа борба между действащите политически формации в парламента. Днес, работейки за проект тип „халифат”, а не за държава от национален тип, каквато е днешна Турция, тарикатите виждат решение на кюрдския проблем само в обединение на турския и кюрдския народ на базата на обща религия. Точно тук е проблемът на управляващата Партия на справедливостта и развитието. Тя е в двойствена ситуация. На нея са й нужни неоосманизъм и пантюркизъм, основани на исляма. Но проблемът се състои в това, че например кюрдите не са хомогенни в религиозен план. Отделно ислямът има своите разделения на сунити и шиити. Тези разминавания пречат на халифатската платформа да разширява зоната на своето влияние в Близкия изток. Подобни конфликти пречат на Турция и да се интегрира успешно в политическите структури на Евросъюза. Днес в Турция е загубена търпимостта към светските устои на кемализма, а армията като защитник на тези устои е политически дискредитирана. Двойствената и противоречива вътрешна и външна турска политика не води към универсализация на тарикатите, към разширяване на тяхната социална опора, а води единствено до тяхното разединяване. В резултат на това Реджеп Ердоган и неговото правителство се превръщат в заложници на едни или други вътрешнотурски проблеми. В Турция има доста хора, които разбират как се приемат важните държавни решения. Дали от лидерите на светските партии, представени в парламента и правителството, или от шейховете на тарикатите? Политическата сцена в Турция е с „двойно дъно”. Това затруднява сериозния прочит на общественополитическата ситуация в страната. Тази е причината нерядко действията на Реджеп Ердоган да се оценяват от много експерти като плашещи и „непредсказуеми”. През последните месеци доста от лидерите на големите страни на Стария континент заявиха, че въпросът с влизането на Турция в ЕС не стои на дневен ред. Накратко, Европа загуби Турция, но не я спечели и Близкият изток. Защото турският „мистичен ислям” няма шансове да се превърне в обща политическа идеология на Близкия изток. Но как Турция се оказа в сегашното си критично състояние? На 29 октомври 1923 г. Османският султанат е закрит от Мустафа Кемал Ататюрк. Турция е провъзгласена за република, за светска държава. Идеологията на абсолютната монархия на Османската империя е заменена от кемализма. Той е базиран на 6 основни акцента, фиксирани в конституцията от 1937 г.: народностност, републиканство, национализъм, лаицизъм, държавност (държавен контрол в икономиката) и революционност. Основните два стълба на модернизаторската идеология на Ататюрк са секуларизъм (лаицизъм) и асимилаторски турски национализъм, концентриран във възгледа, че всички граждани на Турция без оглед на етническия произход принадлежат към „турския политически народ”, съответно към турската нация. Обаче новата държавнотворческа идеология на Турция днес – неоосманизмът – е идеологическа амалгама от ислямизъм, тюркизъм и османски империализъм. По времето на Кемал Ататюрк са построени хиляди нови училища. Началното образование е задължително и безплатно. Жените имат равни политически и граждански права с мъжете. Намалено е данъчното бреме на селяните. Формално Турция и до ден-днешен е светска кемалистка държава. Обаче се случва и друго. През 2009 г. в Турция има 85 000 действащи джамии. Пада се по една на 350 граждани на страната. За сравнение една болница обслужва 60 000 човека. Турция разполага с 90 000 имами, които са повече от лекарите или учителите. В страната функционират хиляди мюсюлмански средни училища (Imam Hatip) от типa медресе (място, където се учи) и около 4000 официални държавни курса за изучаване на Корана. Без да се броят частните училища за изучаване на Корана, с което подобните заведения се увеличават близо десет пъти. Разходите на Дианета, турския дирeкторат за религия, се увеличават пет пъти: от 553 трилиона турски лири през 2002 г. (около 325 милиона долара) до 2,7 квадрилиона (10 на петнадесета степен) лири. Директоратът има бюджет, по-голям от бюджетите на осем други турски министерства, взети заедно. Днес колкото повече портрети на Ататюрк висят по стените на обществените сгради и държавните институции, толкова по-малко автентичен кемализъм има във всекидневния живот. Какво точно се случва през последните години в Турция? Как светската и демократична национална държава, която Кемал Ататюрк изтръгна от лапите на дълбокия ислямизъм и султаната, така бързо се изтъркаля обратно към фанатичната и обсебена ислямизирана държава, която настоява да живее по законите на шариата?
На парламентарните избори в Турция през 2002 г. побеждава Партията на справедливостта и развитието. Нейният лидер Реджеп Ердоган става първият ислямист, който взема за дълго властта в страната. Успехът обаче не е само на Ердоган. Партията на справедливостта и развитието едва ли щеше да спечели парламентарните избори през 2002 г., ако нямаше сключено споразумение между невероятно амбициозния и самовлюбен Ердоган и не по-малко амбициозния, но предпазлив и стараещ се да стои в сянка турски имам Фетхуллах Гюлен. Да се върнем малко назад в историята! Фетхуллах Гюлен е роден на 27 април 1941 г. в село Коруджук, недалеч от град Ерзурум в Турция. Той създава „Движение Фетхуллах Гюлен”, което е прието да се нарича още „Джамаат Гюлен”, „Хизмет” или „Община”. „Хизмет” (hizmet, служене) е централно понятие в учението на Гюлен. То се възприема от последователите като дълг за служене на мюсюлманското общество. В продължение на доста време медиите изграждат на Фетхуллах Гюлен образа на „човек на мира, любовта и всеобщото братство”. Официалната версия е следната: идеите на Гюлен са вдъхновили неговите последователи и те са открили повече от хиляда частни и държавни учебни заведения в много страни по света. В Турция „училищата на Гюлен” се считат за едни от най-добрите. Оборудването им е съвременно и скъпо. В тях има равенство по отношение на двата пола, английски език се изучава от първи клас. На своя официален сайт Фетхуллах Гюлен прави впечатление на човек, носител на „съвременната” миролюбива суфистка ислямска традиция. Той контрастира силно на фона на хард исляма, практикуван от бедуините уахабити през XVI век, които са кръстосвали пустините на Арабския полуостров. Под обработения с фотошоп портрет на замисления „философ” Фетхуллах Гюлен е написан девизът „Толерантност, сътрудничество и мир”. Лавина от хвалебствени пиар статии се появяват в основните глобални медии. От лондонското списание Economist до американските CNN и New York Times. Не е случайност, че през 2008 г. New York Times разказва за организацията на Фетхулла Гюлен, който по това време се заселва в САЩ: „Движението на Гюлен не се стреми да разруши съвременната светска държава, но позволява на практикуващите мюсюлмани да използват дадените им възможности. Това движение следва да се разбира като мюсюлмански еквивалент на християнските движения, ориентирани към бизнеса и професиите”. Супер реклама. Времето обаче показа, че тя въобще не отговаря на истината. Движението на Фетхуллах Гюлен наема на работа Карен Хюз, един от най-скъпо платените вашингтонски пиар експерти. Преди време тя бе избрана да води предизборната кампания на Джордж Буш-младши. Карен Хюз полага много усилия да изгради на Фетхуллах Гюлен имидж на „умерен” ислямист. Soft and kind. В действителност именно подкрепата на движението на Гюлен е основната причина за „неочакваната” електорална победа през 2002 г. на Реджеп Ердоган. През 1999 г. обаче се получава неприятен „фал” за лидера на „Хизмет”. Турска телевизия показва видеозапис на една тайна проповед на Фетхуллах Гюлен. На нея той въобще не звучи „толерантно, консенсусно и мирно”. Водачът на джамаат „Гюлен” дава следните наставления на своите последователи: „Вие сте длъжни да се движите по артериите на системата така, че никой да не забележи вашето съществуване, докато не достигнете до всички центрове на властта. Вие сте длъжни да чакате до тогава, докато не станете готови и не узреят условията, когато ще можете да качите на своите рамене целия свят и да го носите. Вие сте длъжни да чакате до тогава, докато не получите цялата държавна власт, докато не привлечете на своя страна цялата сила на конституционните институции на Турция. До този момент всяка една крачка ще бъде преждевременна, като чупене на яйце, без да се дочака да преминат 40-те дни, за да се излюпи пиленцето. Все едно да убиеш пиленцето още в яйцето. Нашето дело е да се противостои на света. Аз открих тайно на всички вас своите чувства и мисли, като се надявам на вашата преданост и способност да пазите тайна”. Въпросната проповед прилича повече на секретно указание към новопридобита агентура. Раздадени са задачите за действие вътре в Турция. Смущаващ е пасажът: „Когато ще можете да качите на своите рамене целия свят и да го носите...”. Тук прозира план за действие извън границите на Турция. Очертана е глобалната геополитическа амбиция на джамаат „Гюлен”. Нейната форма е избистрена към днешна дата. И тя се нарича „неоосманизъм”. Точна и еднозначна дефиниция на неоосманизма не съществува. Съдържанието обаче е доста ясно. Сръбският професор Дарко Танасович дава следното определение: „Под неоосманизъм най-често се подразбира комплексна макроидеологическа платформа, според която днешна Турция като негова легитимна цивилизационна наследница трябва да потвърди цялостното духовно, културно и политическо наследство на Османската империя, за да може при сегашното разпределение на световните сили да играе ефикасна роля на глобално значим международен фактор. В този смисъл на Османската империя се гледа като на ранна модерна империя, сравнима с Хабсбургската монархия или дореволюционните Франция и Русия”. Тук е изключително важно да се разбере, че Турция, въоръжена с идеологията на неоосманизма, илюзорно или не, се опитва да излезе от своята роля на регионален фактор и да придобие глобална проекция. Но е абсолютна илюзия, че Pax Оttomanа, така както го виждат и претворяват в реалност от Анкара, има самостоятелен и достатъчен турски политикоикономически ресурс да се осъществи самостоятелно без чужда външна помощ и импулс. Логично е да се приеме, че неоосманизмът освен опора на идентичността, опора на лични амбиции и разсадник на илюзии, пристанище на завоевателни походи и убежище на разочаровано самолюбие, както твърди Дарко Танасович, е нещо далеч по-мащабно и опасно за Балканите и Близкия изток. Налице са много разузнавателни признаци, които подсказват, че планът Pax Оttomana е концептуално замислен като подпроект на Pax Americana. Нещо като носеща колона на геополитическата стратегия на Вашингтон не само в нашия регион, но и в Близкия изток и Средна Азия.
Движението на Фетхуллах Гюлен като концепция, а по-късно и като функция много наподобява на конструираното преди години ислямистко движение „Мюсюлмански братя”. Същото мащабно стратегическо планиране и професионално ешелониране във времето. Движението „Гюлен” е основано в селището Сейлърсбърг, щата Пенсилвания. И негова основна задача е работа с политическия ислям. Крайна цел на първия етап е построяване на ислямистка Турция. Проектът е на група консерватори от Вашингтон и се изпълнява от съответните чувствителни структури на САЩ. По-ясно казано, кръгът на неоконсерваторите, членуващи в „партията на войната”. Сред тях емблематични фигури са Хилъри Клинтън, Виктория Нюланд и други. Първоначално Движението „Гюлен” не разполага с пощенски адрес, няма и електронна поща. Няма официално зарегистрирана организация, няма сметка в банка. Няма нищо. Днес, професионално направеният уеб сайт на Гюлен съобщава, че неговото движение „финансира всички свои проекти от дарения на редови членове на общността и не приема никаква правителствена помощ под никаква форма. Този подход позволява избягване на корупция и политика”. Поради това, че движението притежава огромни бизнес активи, „Хизмет” често се оприличава като „имащ признаци на култ или мюсюлмански Опус Деи”. Количеството „финансирани” проекти от вдъхновени последователи на Гюлен са хиляди. Те са се разпръснали в различни региони на света. Проектите отдавна са напуснали пределите на турската национална територия. За тяхното реализиране са необходими огромни човешки и финансови ресурси. Става въпрос за над 2000 училища и 7 университета в повече от 9 страни на 5 континента, 2 модерни болници, вестник Zaman (съвсем наскоро Ердоган го закри), издаван на турски, английски, български език, телевизионен канал Samanyolu, радио Burc FM, водещо седмично списание Aksiyon, информационна агенция Джихан. През 2008 г. по материали в американския съд правителството на САЩ оцени общата стойност на империята на Фетхуллах Гюлен на 25-50 милиарда долара. Никой не може да назове точни цифри. Не са провеждани независими проверки. През последните месеци Реджеп Ердоган слага ръка на изброените медии, една по една, опитвайки да се бори с „паралелната държава”. Постепенно в своето развитие движението на Гюлен методично прониква в турските държавни институции. Паралелно на това създава нови училища и медресета на територията на цяла Средна Азия. „Хизмет” търпеливо започва да плете своята „мрежа” в Турция още от началото на 80-те на миналия век. Основните усилия са насочени в сферата на обучение на бъдещия турски елит. Турският наблюдател Емре Акоз нарича проникването на „Хизмет” в турското образование „образователен джихад”. Съгласно информация на Нуретин Верен, главен помощник на Фетхуллах Гюлен, през 2009 г. около 75% от 2-та милиона учащи се в подготвителните училища в Турция са били приети в организацията „Хизмет”. Движението контролира хиляди елитни средни училища, колежи и студентски общежития в цялата страна. Също така частни университети, най-големият от които е университетът „Фатих” в Истанбул. Откровенията на Нуретин Верен продължават: „Тези училища бяха като витрини на магазини. Вербовката на нови членове и ислямизацията се провеждаха по време на нощни занятия. Децата, които ние учихме в Турция, заемат сега високи постове в обществото. Те са началници, съдии, армейски офицери. Те са министри в правителството. И преди да предприемат каквото и да е, се съветват с Гюлен”. Естествено, възниква справедливият въпрос, как е възможно слабообразованият турски имам, имащ зад своя гръб само петокласно образование, да постигне такива зашеметяващи успехи? Но с приятели като Джордж Фидас, Мортън Абрамовиц и Греъм Фулър няма невъзможни неща. Кои са приятелите на Фетхуллах Гюлен? Джордж Фидас служи в ЦРУ цели 31 години. Той работи по балканската тематика. Заема висока длъжност. Напускайки ЦРУ, Джордж Фидас се прехвърля в свръхсекретния факултет на Колежа на военното разузнаване към Министерството на отбраната на САЩ. Мортън Абрамовиц е назначен за посланик в Турция през 1989 г. от президента Джордж Буш-старши. Също е свързан с ЦРУ. След напускането на Държавния департамент Мортън Абрамовиц влиза в състава на директорите на Националния фонд за демокрация, финансиран от Конгреса на САЩ, а също така е съучредител на Международната кризисна група (ICG) заедно с Джордж Сорос. Журналистката Даяна Джонстoун описва Международната група на Мортън Абрамовиц за предотвратяване на кризи така: „Мозъчен център от високо ниво, който се поддържа от финансиста Джордж Сорос, създаден най-вече за коригиране на политиката на правителства, въвлечени под ръководството на НАТО в ново преформатиране на Балканите”. Мортън Абрамовиц е един от ключовите членове на групата, „идеолог на политиката на хуманитарната интервенция на НАТО и спонсор на албанските сепаратисти в Косово”. Греъм Фулър е автор на книгата „Бъдещето на политическия ислям”. Той е ключова фигура в скандала „Иран-контри”. Греъм Фулър като служител на ЦРУ през 80-те работи активно за координацията на муджахидините и други структури на политическия ислям. Той участва близо 20 години в оперативната работа на ЦРУ в Турция, Ливан, Саудитска Арабия, Йемен и Афганистан. През 1986 г. Греъм Фулър е вицепрезидент на Националния съвет по разузнаване към ЦРУ, който отговаря за дългосрочното стратегическо прогнозиране в национален мащаб. Той има отношение към мрежите на кавказките джихадисти. Този факт бе разкрит след терористичния акт в Бостън през 2013 г. Чичото на терористите братята Тамерлан и Джохар Църнаеви се казва Руслан Църнаев и е от Чечения. Руслан в периода 1990-1999 г. е бил женен за Саманта Фулър, дъщеря на Греъм Фулър. Ето и един интересен факт. През 2008 г. излиза книгата на Греъм Фулър „Новата Турска република: Турция като ключова държава в мюсюлманския свят”. В изданието се възхваляват Фетхуллах Гюлен и неговото „умерено” ислямско движение. Греъм Фулър пише: „Харизматичната индивидуалност на Гюлен го прави номер едно сред ислямските дейци в Турция. Движението на Гюлен притежава най-обширната и мощна инфраструктура и значителни финансови ресурси в сравнение с другите обществени движения в тази страна. То придоби международен мащаб благодарение на създаването на мрежа от многочислени училища в повече от десет страни в света, в това число в мюсюлманските страни от бившия СССР, Русия, Франция и САЩ”. Естествено, основните завоювани позиции на движението „Гюлен” са на територията на бившите съветски републики в Средна Азия, Руската федерация, чак до провинцията Синдзян в Китай и до известна степен на Балканите. Тази експанзия на медресетата на „Хизмет” е абсолютно в унисон с изказаната постановка от Греъм Фулър през 1999 г. за „дестабилизиране на това, което е останало от руската сила, и особено за противодействие на китайското влияние в Централна Азия”. В действителност Турция и движението на Гюлен след разпадането на СССР активно работят с подкрепата на ЦРУ за хаотизирането на Руската федерация, постсъветското пространство и Китай. Високопоставен служител от ФБР нарича Гюлен „една от ключовите фигури, осигуряваща работата на ЦРУ в Централна Азия и на Кавказ”. Към средата на 1990 г. в Казахстан, Таджикистан, Азербайджан, Туркменистан, Киргизия, Узбекистан и даже в руските области Дагестан и Татарстан са основани над 75 училища на Гюлен. Медресетата са организирани по модела на „елитно учебно заведение”, което предоставя качествено образование на родния език, руски, турски или английски. Децата се подбират само сред изключително „добри семейства”. Подобно на йезуитите от Римокатолическата църква учениците от елитните школи на Гюлен в Централна Азия са длъжни да живеят в мъжки интернати със строга дисциплина, училищна униформа, при безпрекословно подчинение, задължително четене на Корана, молитви по пет пъти на ден и постоянно изучаване на „трудовете” на лидера на „Хизмет”. Централноазиатските републики са затрупани от ислямистка литература от мрежите на движението. Даже започва издаването на местни вестници Zaman в Бишкек, Ашхабад и Алмати.
След като през 1999 г. става публично видеото със скандалната проповед на Фетхуллах Гюлен, което си е направо разкриване на заговор с цел държавен преврат, турското правителство взема крути мерки срещу лидера на „Хизмет”. Тримата американски „верни” приятели се намесват. Те осигуряват на Фетхуллах Гюлен право на постоянно местоживеене в САЩ. След събитията на 11 септември 2001 г. обаче Държавният департамент и американските служби за сигурност се изказват срещу предоставянето на „виза на привилегирован емигрант с изключителни възможности в областта на образованието” на лидера на „Хизмет”. Възниква проблем с неговия престой в САЩ. Представени са разгърнати аргументи пред американския съд, които обясняват защо завършилият петокласно образование, слабо образован Фетхуллах Гюлен не може да претендира за привилегирована виза. Неговата биография „съдържа изчерпателни доказателства, че просителят не е експерт в областта на образованието, не се явява преподавател и точно той не влиза в ограничения процент експерти, които са достигнали до забележителни висоти в областта на образованието”. Въпреки възраженията на ФБР, на Държавният департамент и на специалните служби за сигурност тримата бивши сътрудници на ЦРУ – Греъм Фулър, Джордж Фидас и Мортън Абрамовиц вземат ситуацията под свой контрол и осигуряват на Фетхуллах Гюлен право на постоянно местожителство в САЩ. През 2011 г. Осман Нури Гюндеш, бивш служител на турското управление за външно разузнаване (MIT), „турското ЦРУ”, който е бил в средата на 90-те съветник по разузнаването на премиера Тансу Чилер, публикува скандална книга, която е издадена само на турски език. В нея 85-годишният Гюндеш потвърждава, че „през 90-те откритите по цяла Евразия медресета на „Хизмет” са служили за прикритие на стотици агенти на ЦРУ, легендирани като учители по английски език”. Само в Киргизия и Узбекистан по тази линия според Гюндеш движението на Гюлен е „прикривало 130 агенти на ЦРУ” в своите училища. И за да няма никакво съмнение, всички американски „учители по английски” са имали дипломатически паспорти на САЩ. Осман Нури Гюндеш твърди, че първите контакти на Фетхуллах Гюлен с ЦРУ датират от 80-те години на миналия век. Тогава той е бил свързан с агресивните антикомунистически кръгове в Турция, които са били поддържани чрез създадената от ЦРУ и НАТО мрежа „Гладио”. Направената инвестиция в движението на Гюлен е огромна. На него е поверена главната роля в „политиката на управление на еволюцията на исляма и използване на неговите сили в борбата с нашите противници”. Фетхуллах Гюлен избягва в Пенсилвания, САЩ, през 1998 г. Абсолютно навреме. През 1999 г. показват публично на видео неговата скандална проповед. И тогава турските прокурори искат наказание 10 години затвор за „основаване на организация, планиране на разрушаване на светската система на държавно устройство и създаване на теократична държава”. През 2000 г. лидерът на „Хизмет” е обвинен в държавна измяна. Но след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието всички обвинения срещу Фетхуллах Гюлен са свалени. Обаче той не се завръща в Турция. Има прекалено много възможности да дърпа конците и от Пенсилвания. Очевидно е, че Партията на справедливостта и развитието, водена от Реджеп Ердоган, не идва самостоятелно на власт през 2002 г. Успехът се дължи на съглашение между бъдещия президент на Турция и Фетхуллах Гюлен. Подкрепата на „Хизмет” за Реджеп Ердоган е била договорена срещу гарантиране на защитата на движението и самия лидер Гюлен. По думите на американски дипломат през 2004 г. около 1/5 от депутатите на Партията на справедливостта и развитието в турския парламент са последователи на Фетхуллах Гюлен и получават „указания” лично от него. След влизането във властта на партията на Реджеп Ердоган правителството започва да променя учебниците, особено внимание се отделя на курсовете по религия. Много важно: хиляди атестирани имами от Дианета са прехвърлени в държавните училища на длъжности за учители и администратори. По този начин границата между исляма и държавата се размива окончателно. Кемал Ататюрк се обръща в своя гроб. Последователите на Фетхуллах Гюлен в течение на времето получават ключови позиции в държавната полиция и съдилищата. През 2009 г. бившият посланик на САЩ в Турция Джеймс Джефри споделя пред журналист: „Невъзможно е да се докаже, че членовете на движението на Гюлен контролират полицията, обаче ние не срещнахме нито един човек, който би спорил по въпроса”. Ако ти можеш да арестуваш политическите опоненти и да ги предадеш на милостта на „своите” съдии, значи можеш да правиш практически всичко. Вероятно именно към такива позиции са се стремили хората на Гюлен. След 2002 г. политическите ресурси на Ердоган и Гюлен работят в синергия, за да лишат от политическа власт висшето ръководство на турската армия. Според Гарет Дженкинс от университета „Джон Хопкинс”, който изучава влиянието на „Хизмет” в Турция: „Гюленистите притежават напълно полицейската и съдебната власт. С идването на власт на Партията на справедливостта и развитието тяхното положение бе само укрепено”. След 2002 г. „Хизмет” и партията на Ердоган водят съвместна битка срещу ключови опозиционни дейци от светския елит, военни, учени, журналисти и леви активисти. Много от тях получават присъди и сега са в турските затвори. Множество съдебни присъди са неоснователни, преобладават обвинения за участие в заговор против турското правителство. Три пъти „Хизмет” – през 2003, 2007 и 2011 година – активно помага на Партията на справедливостта и развитието да победи на изборите. Идилията приключва през 2013 г. През същата година Реджеп Ердоган и Фетхуллах Гюлен влизат в остър и явен конфликт. От този момент Ердоган постоянно говори за борба с „паралелната държава”. А Фетхуллах Гюлен загубва своя пост на сив кардинал, който стои зад Партията на справедливостта и развитието. През 2013 г. лидерът на „Хизмет” и САЩ започват дружно да клеймят сегашния президент на Турция, който не се съгласява с американския сценарий за Иран, Сирия и по други стратегически въпроси. Дружбата приключва. Но да не се заблуждаваме – сътрудничеството продължава. От друга страна, на Реджеп Ердоган му остават два лоста, с помощта на които може да остане на власт. Да тероризира кюрдското население и да подгрява конфликта в Сирия. Както показва ситуацията в югоизточната ни съседка, ислямизираното повече от десетилетие население с радост поддържа и двете направления. И още един важен извод: да се очаква, че след евентуалното сваляне от власт на Реджеп Ердоган обстановката в Турция ще се промени радикално, е несериозно. Няма логика. Десетилетия усърдна работа за създаване на „Нов Османски халифат”. Постигане на определени предварителни успехи в този план. Даже при елиминиране на такива необикновени личности като Реджеп Ердоган, Фетхуллах Гюлен и Ахмет Давутоглу нищо няма да бъде в състояние да срине изградената ислямистка „конструкция” в Турция. Събитията там не са стихийно явление. Не са случайност. По този път страната се води плътно от глобалните геополитически лаборатории, които планират събитията 30-50 години напред. Очевидно е, че проектът, наречен „Движение на Фетхуллах Гюлен”, което в Турция наричат джамаат „Гюлен”, „Хизмет” и пр., е амбициозен външен проект за политически ислям. Той се появява в един преломен момент, когато имаме разпад на СССР и радикалният ислям е заложен в плановете на глобалните геополитически лаборатории като инструмент за постигане на геополитическо преформатиране на цели региони. А защо не и на света. Разпадът на СССР е посрещнат с ликуване в Турция. Турският историк Айхан Актар от истанбулския университет „Билги” пише: „Между двете страни отново се пробуди „старото добро” чувство на неприязън”. На много турци им се струва, че е дошъл моментът на историческия реванш. През декември 1991 г. Анкара първа признава бившите съветски тюркски държави. Незабавно след провъзгласяването на тяхната независимост. През януари 1992 г. премиерът на Турция Сюлейман Демирел се среща с президента на САЩ Джордж Буш-старши. Турчинът предлага на своя американски събеседник предвид благоприятните възможности за изменение на регионалния статут на Турция на Анкара да й бъде предоставена ролята на главен посредник между бившите съветски тюркски републики и Запада. През октомври 1992 г. в Анкара се състои среща на високо равнище, в която вземат участие президентът на Азербайджан Абулфаз Елчибей, президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев, президентът на Киргизия Аскар Акаев, президентът на Туркменистан Сапармурат Ниязов и президентът на Узбекистан Ислам Каримов. Турция предлага да се създаде наднационално тюркско икономическо пространство, формиране на общ пазар, единна регионална енергийна система и система за транспортиране на енергоресурси, учредяване на регионална банка, създаване на условия за безвизово движение на хора и капитали, а също така определяне на общ език за тюркските държави. Хитро, нали! Анкара по същество предлага на бившите тюркски съветски републики, които напуснаха СССР, да влязат в един „Турски Съветски съюз”. Съвсем наскоро Financial Times публикува статия със заглавие „Липсата на търпение може да погуби Турция”. По повод актуалната ситуация в нашата югоизточна съседка. Западните експерти считат, че „процесът, който Партията на справедливостта и развитието е стартирала в Турция, може да доведе до разпад на страната на три части, а може и на повече”. Заглавието отлично приляга и на месец октомври 1992 година. Поривът на Анкара в началото на 90-те да асимилира постсъветското пространство, населено с тюркски народи, умело е използван от американските тинк-танкове, които се занимават с геополитическо инженерство.
ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ АНАЛИЗ
Дълбочинният анализ на днешните събитията в Турция, нейната външна и вътрешна политика минава през геополитическия анализ в региона и света. През вечната битка между атлантическия и евразийския геополитически полюс. Естествено, необходимо е да се вземе предвид и историческият път, по който е минала Турция. Народите по света могат да се разделят на две групи. Народи, които носят в своя цивилизационен код „имперска искра”, и такива, които по чисто исторически причини не я притежават. Турският, руският, британският, гръцкият, португалският, испанският, германският, иранският, китайският и други народи носят дълбоко в своето съзнание, в своя цивилизационен код „имперска искра”. Има и втора група народи. Словенският, естонският, тунизийският, норвежкият и други народи, които по една или друга причина нямат в себе си въпросната „имперска искра”. След промените в света през 1989 г. се образува огромен геополитически вакуум. Остана само мощният атлантически геополитически полюс в лицето на САЩ. Въпреки че СССР се разпадна, остана Руската федерация, която продължава да носи в себе си „искрата” на евразийството. САЩ като единствената останала империя и ядро на атлантическия геополитически полюс запланира и започна да реализира със своите налични „инструменти” в международните отношения действия за тотално смазване и разпарчетосване на Руската федерация. Целта е да бъдат унищожени всички възможни ресурси за възкръсване на мощта на евразийския полюс. Очевидно е, че основните удари по Руската федерация са планирани и легендирани като процеси на интеграция на постсъветското пространство към „демократичните съюзи и страни с пазарна икономика”. Крайната цел е обграждането на Русия, а вече и Китай с буферна зона на нестабилност, на управляем хаос. Така основните геополитически противници на САЩ (Русия и Китай) ще бъдат подложени на едно постоянно обезсилване в непрекъсната битка с дестабилизиращите вълни, които ще ги заливат. В антируската и антикитайската концепция дестабилизиращите вълни са изградени на базата на радикалния ислям. По-ясно казано: очаква се да плъзнат пълчища от джихадисти.
От Северозапад се измисли и „Източно партньорство” с водеща страна Полша. Вкараха се в употреба и „меката сила” на ЕС, и парите на Германия. Конструкцията „Източно партньорство” се фокусира върху рециклирането на концепцията Интермариум, Балтийско-черноморска дъга. Стар проект на полското военно разузнаване от времето на генерал Юзеф Пилсудски. План, наричан още „Прометей”. Основна задача на този план е разпадането на СССР. Основният удар е върху Украйна. Години по-късно потомците на генерал Юзеф Пилсудски най-после успяха. Украйна е в руини, подмамена от „европейските ценности” и „европейската демокрация”. Защо Полша е водеща във възстановяването на Интермариум? Защото полският народ носи в себе си историческата „имперска искра”, която може много лесно да бъде раздухана и вкарана като подизпълнител на Pax Americana. Полша е превърната в държава хищник, която трябва да сплотява около себе си лаещите прибалтийски „пудели”, които приютяват все повече американски войски и въоръжение. И ако може, да „хапе” Русия. Естествено, зад Варшава стои Вашингтон, който хитро намига на поляците и ги окуражава. България е в същата геополитическа схема на Pax Americana, но с една важна подробност. На българска територия Интермариум се припокрива и е в синергия с Pax Оttomanа. С това се обяснява шизофреничното евроатлантическо поведение на Плевнелиев, който се върти като пумпал между Варшава, Вашингтон, Брюксел и Анкара. Няма геополитическо противоречие. Само дето българите станаха разногледи и се чудят къде е „баш началникът”, както казва нашият премиер. По отношение на „слабините” на бившата Руска империя след разпадането на СССР е планирана и се реализира друга схема в два етапа. Първи етап: пълзяща „мека ислямизация” на тюркските народи от бившите азиатски републики на СССР и населената с уйгури мюсюлмани китайска провинция Синдзян. Паралелно с ислямизирането на Турция на турската държава е дадена централна роля чрез турското разузнаване и изградените грижливо на място ислямистки мрежи на движението на Фетхуллах Гюлен. Турция подобно на Полша също се превръща в държава хищник за нашия регион. Медресетата на „Хизмет” плъзнаха като ракови метастази в Средна Азия и подготвиха благоприятна почва за втория етап от стратегията на така наречените „възбудени муджахидини” от времената на Збигнев Бжежински и Афганистан. Става въпрос за следното: хората на Гюлен подготвят „почвата” в Кавказ, Централна и Средна Азия за навлизане на главорези от „Ислямска държава”. Местното население при посрещането на джихадистите трябва да е подготвено, да е ислямизирано, да може да оказва логистична подкрепа. В този план на разсъждения възникват спонтанно съмнения дали Ахмет Давутоглу наистина е истинският автор на прословутата „Стратегическа дълбочина”. И с основание. Прекалено добре концепцията на неоосманизма се вписва в Pax Americana. Остава да си отговорим на въпроса: академиците и професорите в БАН, като представиха тържествено преди няколко месеца книгата „Стратегическа дълбочина” на Ахмет Давутоглу, даваха ли си сметка какво точно правят с тази реклама? Медиите не коментираха и сега не коментират съдържанието и целите на неоосманизма. И това как „Стратегическа дълбочина” засяга пряко националните интереси на България. Каква е ситуацията към днешна дата? Русия възкръсна от руините и пепелищата, оставени от Михаил Горбачов и Борис Елцин. Владимир Путин все още не е възстановил политическия, военния, икономическия и демографския потенциал на СССР, но едва ли има мераклии, които биха желали да влязат в открита военна схватка с Кремъл. Китай очевидно е първа икономическа сила в света, чиято военна мощ също не е за пренебрегване. Манипулирането на държави, които имат „имперска искра” и достатъчен, военен, икономически и демографски потенциал, носи прекалено много рискове занапред. Особено ако този, който ги манипулира, не е постоянно еднозначен „властелин” на света. Такъв, какъвто бяха САЩ в началото на 90-те. Това е задължително, необходимо и достатъчно условие за успех на геополитическите проекти на Вашингтон. Днес ситуацията обаче е коренно различна. Светът от еднополюсен се превръща в многополюсен. Полша и Турция се опитват да не следват и изпълняват стриктно концепцията на Вашингтон. Опитват се да защитават и собствените си национални интереси. Съответно Варшава влиза в конфликт по редица въпроси с Брюксел и не следва винаги магистралния евроатлантически път, предначертан от Pax Americana. Турция също се опитва да се еманципира и съответно Реджеп Ердоган се „скара” с агента на ЦРУ Фетхуллах Гюлен. Анкара започна да води собствена „кюрдска” политика в Сирия, която влезе в конфликт с интересите на Вашингтон. Американският историк Дейвид Рейнолдс много точно забелязва: „Не неоотоманските фантазии, а текущите интереси, особено желанието да се съхрани контролът над населените предимно с кюрди югоизточни райони, е в основата на турските реакции и действия”. В резултат на турско-американските разминавания Реджеп Ердоган ходи по атомни конференции и открива джамии в САЩ, върти се около Обама, но американският президент трудно го приема в своя кабинет. В същото това време поради тотално продажния български управленчески елит София се е превърнала в абсолютен yesman. Изпаднала е в ужасното положение да се стреми да угоди на всички „началници”. До преди 5-6 години бе по-лесно. „Началникът” бе първо във Вашингтон, а след това и малко в Брюксел, Берлин, Лондон, Париж, Рим, Мадрид, както и още по-малко в останалите столици на нашите „стратегически” съюзници. Тогава беше лесно. Тон за песен даваше Вашингтон. Сега започва да се чува ужасна какофония и управляващите в София, които на всичкото отгоре са и некомпетентни, се чудят на кого да подпяват. А у нас все повече се дочуват както руски, така и китайски нотки в международния хор, който периодически гастролира в България. Очевидно е, че предстоят събития, които ще дадат отговор на въпроса: Ще я има ли държавата България? Защото ако продължи все така активно да се включва в глобалния проект Pax Americana, то несъмнено ще се окаже включена в него като неразделна част от Pax Оttomana! Както едно време...