Новите идеи и новите движения са на път радикално да променят идейното и политическото статукво, което доскоро изглеждаше непробиваемо.
В продължение на двайсетина години – от рухването на Берлинската стена до избухването на световната финансово-икономическа криза, живеехме в царството на безалтернативността. Всички политици и политолози, които искаха да минат за напредничави и особено модерни, обясняваха как големите противопоставяния са изчезнали и как всички хора по света трябва да изповядват светлите принципи на пазарното общество. Франсис Фукуяма и неговите не толкова талантливи последователи, пребиваващи главно в страните от бившия соцлагер, не спираха да ни убеждават, че живеем в най-прекрасната възможна епоха – тази, в която понятията „демокрация” и „пазар” са напълно идентични. Безалтернативността важеше не само за идеите. Тя личеше особено силно в политическите действия. Политиките, провеждани от Маргарет Тачър във Великобритания, от Роналд Рейгън в Съединените щати, както и от последователите им в развития, а и в не чак дотам развития свят, се базираха на едни и същи идеологически принципи, които не допускаха несъгласие. Става дума за следните неолиберални вярвания: всички държавни активи трябва да попаднат колкото се може по-бързо в частни ръце; държавата не бива да има абсолютно никаква роля в икономиката; данъците на мултинационалните корпорации и на особено богатите индивиди трябва да бъдат постоянно намалявани; задължително е потискането на всяка синдикална и политическа дейност, която би могла да разколебае вярата в статуквото.
Теоретиците и практиците на неолиберализма твърдяха, че прокарвайки неотклонно тези принципи в реалността, те защитават свободата на хората и върховенството на индивидуализма. А всеки, който дръзнеше да се усъмни в абсолютната правота на неолибералния катехизис, беше описван като ексцентрик или като екстремистки настроен маргинал.
Нямаше да има нищо чудно, ако описаните по-горе принципи бяха защитавани от десни и консервативни партии. Проблемът е, че през 80-те и 90-те години на миналия век те бяха взети на въоръжение и от партии, наричащи себе си леви и прогресивни. На практика разликите между официалната десница и официалната левица бяха заличени, защото и едните, и другите се покръстиха в неолибералната вяра. Отлична илюстрация на тази тенденция е събитието, описано от британеца Оуен Джоунс в книгата му „Управляващите класи и тяхната безнаказаност”. През 2002 г. в Botleigh Grange Hotel в Саутхямптън се събират 500 убедени привърженици на Консервативната партия. Те са в трепетно очакване на речта на своя идол Маргарет Тачър. Година и половина по-рано лейбъристите на Тони Блеър са спечелили втора поредна размазваща победа на изборите. Консерваторите още не са се оправили от шока, а наблюдателите сериозно обсъждат въпроса, дали някога тази партия ще успее да спечели парламентарни избори. Маргарет Тачър обаче е в прекрасно настроение за разлика от повечето си съпартийци. „Нашето най-голямо постижение се нарича Тони Блеър – заявява тя пред развълнуваната аудитория, – защото принудихме опонентите си да променят възгледите си.” И наистина, от 1997 до 2010 г. лейбъристите управляват, а консерваторите са в глуха опозиция. Само че неолибералните политики, с които Маргарет Тачър остава в историята, продължават да бъдат провеждани и от защитника на „третия път”, „новия ляв” Тони Блеър. „Казваха ми, че не можем да направим данъчна реформа, но ние я направихме – казва баронеса Тачър, – твърдяха, че няма как да извършим приватизацията, но ние я извършихме, бяха убедени, че няма да можем да реформираме профсъюзите, но ние ги реформирахме.” Факт е, че преди да бъде установено тачъристкото статукво, има голямо значение кой управлява Великобритания – лейбъристите или консерваторите. Едните се стремят да усилят ролята на държавата, а другите да я намалят. Едните се вслушват в исканията на синдикатите, другите гледат да намалят колкото се може повече влиянието им. Едните искат големият бизнес да поеме повече задължения, другите се стремят да улеснят максимално съществуванието му. След ерата на Тачър тези разлики изчезват. При това не само във Великобритания. Рухването на Берлинската стена, разпадът на Съветския съюз и на налагания от Москва модел в Източна Европа утвърждават още повече представата за окончателната и безвъзвратна победа на либералните теории и практики. Според официозното обяснение за края на Студената война потисканите хора в СССР и в ръководените от него държави повече не можели да търпят диктатурата, искали свобода и пазарна икономика, организирали мирни революции, благодарение на които бил свален омразният комунизъм. Идеята за широките народни маси като творци на историята звучи симпатично, но и в този, както и в много други случаи, няма нищо общо с действителността. Комунизмът изчезва най-вече защото такова е желанието на комунистическите елити. Наблюдавайки внимателно ставащото в развития свят, най-проницателните представители на тези елити осъзнават, че за самите тях ще бъде изключително изгодно сами да демонтират съществуващия строй. Те искат да бъдат също толкова богати и проспериращи, каквито са хората от елита в Съединените щати и Западна Европа. А най-бързо това може да стане, когато комунистическата система бъде заменена с принципите на набиращия все по-голяма популярност неолиберализъм. Бизнес ориентираните членове на комунистическия елит бързат да превърнат своята политическа власт в икономическа сила и да заприличат колкото се може по-скоро на западните си колеги. Ходът на събитията в „свободния свят” от началото на 80-те години нататък показва, че за разлика от предходните десетилетия именно елитите са тези, които се ползват с най-големи права и забогатяват най-бързо. И съвсем естествено привилегированите лица при комунизма пожелават да заприличат едно към едно на привилегированите лица при капитализма. За целта трябва само да бъде сменена опаковката, което се случва много лесно благодарение на режисираните „цветни революции”. Как става така, че държавите от бившия комунистически лагер, които разполагат с най-мощните тайни служби и репресивни апарати, толкова лесно се оставят да бъдат превзети от „демократичните и антикомунистическите сили”? Много просто. Тъкмо ръководителите на тези държави най-силно желаят и при тях да бъдат установени „демокрацията” и „пазарната икономика”. Те отлично разбират, че ако и преди са били в привилегировано състояние спрямо обикновените си сънародници, с възцаряването на новите пропазарни либерални теории и практики ще получат несравнимо повече власт и материален просперитет. Ето така елитите от Изток и от Запад си подават ръка, установявайки неолибералната хегемония в целия модерен свят.
Рухването на комунизма позволява на новия обединен транснационален политикоикономически елит не просто да диктува условията на живот във всички точки на земното кълбо, но и да убеди обикновените граждани, че те биха се чувствали най-добре, ако повярват безрезервно в догмите за „добрия пазар” и „лошата държава”, ако се съгласят, че абсолютно верният отговор на който и да е проблем се крие в тоталната приватизация. А овластяването и забогатяването на все по-малко хора за сметка на всички останали се извършва под лозунгите за повече „свобода”, повече „независимост”, по-голямо „право на избор”, повече възможности „сами да се разпореждаме с живота си”. След първоначалната еуфория от новопридобитата „свобода” обаче обикновените граждани започват да осъзнават, че основните печеливши от нея са представителите на елита без значение дали живеят във Вашингтон, Лондон, Пекин или Москва. Избухването на световната финансово-икономическа криза през 2008 г. потвърждава с факти усещането, че неолиберализмът не носи никаква свобода, а просто облагодетелства една миниатюрна транснационална клика, докато всички останали са оставени на произвола на съдбата. И хората започват да се съпротивляват. Независимо от тоталната манипулация, която върви от страна на световните медии, от посланията на хилядите NGO-та по прокарване на неолибералните схващания гражданите на все повече държави отказват да приемат въпросните лъжи. Съпротивата срещу догмите от последните 20-30 години върви на три нива – идейно, социално и политическо.
1. ИДЕЙНИЯТ СБЛЪСЪК
В края на XX и първите години на XXI век такъв няма. Всичко изглежда повече от ясно. Либералният възглед за света веднъж завинаги е разбил всички останали теории и единственото, което си струва да бъде развивано оттук нататък, е пазарната утопия. Всякакви други схващания за устройството на обществото са обречени или на забрава, или на маргинално съществуване. На учените, опитващи се да изучават и развиват леви идеи, се гледа като на чудати екземпляри, понякога дори симпатични, които обаче са тотално изостанали от „актуалния тренд”. Е, през последните 7-8 години нещата в това отношение се променят коренно. Левите икономисти, социолози и философи вече не са маргинални персонажи. В мненията им се вслушват все повече хора, работят в най-престижните университети, а доскоро затворените за тях влиятелни електронни и печатни медии им предоставят все повече възможности да развиват възгледите си. Професори като Ричард Улф (автор на книгата „Капитализмът се размириса” и на направения по нея едноименен документален филм) печелят все по-голямо внимание от страна на студентите и на четящата публика. Книгите на учени като Дейвид Харви („Кратка история на неолиберализма”, „Ениг мата на капитала и кризата на капитализма”, „Новият империализъм”, „Седемнайсет противоречия и краят на капитализма”) непрекъснато се цитират и преиздават. Славой Жижек („В защита на обречените каузи”, „Първо като трагедия, после като фарс”, „Паралакс”, „Да живееш в края на всички времена”) е не просто най-яркият представител на ляворадикалната философия. Той е истинска медийна звезда и има невероятната способност да предизвиква скандали, независимо дали говори за Хегел и Лакан или за Маркс и Сталин. Книги като „Цената на неравенството” на Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, които описват с цифри и факти опустошителните последици от следването на неолибералната идеология, се превръщат моментално в бестселъри. Абсолютен шампион в това отношение е Тома Пикети, чието изследване „Капиталът в XXI век” окупира първите места на всички престижни книжни класации. Самият Пикети обиколи всички големи телевизии, като не остана престижно издание, което да не направи задълбочен анализ на книгата му (виж a-specto, бр. 3). Пикети открива причината за все по-засилващите се неравенства във факта, че приходите от капитали нарастват несравнимо по-бързо, отколкото приходите от труд. Оказва се, че дори и да се скъсаш от работа, дори и да си невероятно креативен и иновативен, пак нямаш никакъв шанс дори да се доближиш до не толкова работливите и не толкова талантливите наследници на свръхбогати фамилии или до спекулантите на финансовите пазари. Според Пикети това статукво е изключително вредно, защото по този начин „предприемачът неизбежно се опитва да се превърне в рентиер и все повече да господства върху тези, които притежават единствено труда си. Капиталът сам се възпроизвежда по-бързо, отколкото се увеличава производството. Миналото изяжда бъдещето”. От 70-те години нататък, обяснява Тома Пикети, неравенствата в богатите страни постепенно се увеличават, като концентрацията на доходите в Съединените щати днес надвишава дори тази от 20-те години на миналия век. Авторът на „Капиталът в XXI век” смята, че тази несправедливост може да бъде преодоляна само с въвеждането на прогресивен годишен данък върху капитала, което обаче изисква висока степен на международно сътрудничество. Недостатъците на пазарния фундаментализъм вече са толкова очевадни, че дори и мислители, които дълги години се гордеят със своя либерализъм, започват да пишат за тях. В най-новата си книга „Интимните неприятели на демокрацията” нашият сънародник Цветан Тодоров прави директен паралел между днешните неолиберални пропагандатори и някогашните комунистически агитатори. Според него и едните, и другите са изключително нетърпими към всяко различно мнение, не приемат и най-малката критика по адрес на собствените си виждания. В името на „неограничената свобода на пазара” неолибералите са готови да съсипят всичко останало. По повод на избухването на нефтена платформа на „Бритиш Петролиум”, което причини най-големия нефтен разлив в историята на САЩ, Цветан Тодоров пише: „Неограничената свобода на икономическите субекти не гарантира опазването на околната среда, която все пак е едно общо благо. Оставени без контрол, петролните компании избират евтини и следователно ненадеждни строителни материали. Не трябва да се учудваме на това: тъй като предприятията не са съзнателни индивиди, те не изпитват никакви угризения да търсят единствено печалба. Ограничаването на този апетит би дошъл единствено от инстанция, която не е изцяло подвластна на икономическата логика”. Според ортодоксалните неолиберали подобно усъмняване в божествения характер на „невидимата ръка на пазара” намирисва силно на комунизъм. По адрес на Цветан Тодоров обаче подобно обвинение би било изключително глупаво, при положение че той напуска България още през 60-те години на миналия век именно за да не бъде принуден да се разправя с комунистическите доктринери. Разбира се, общуването с доктринерите от неолибералния лагер е също толкова досадно.
2. ГРАЖДАНСКАТА СЪПРОТИВА
През последните десетина година срещу догмите на пазарния фундаментализъм се изправят не само професори, Нобелови лауреати и публични интелектуалци. Работници, селскостопански производители, студенти, преподаватели излизат все по-често на улицата, отправяйки предизвикателство срещу неолибералния ред. Движението на „възмутените” в Испания и „Окупирай Уолстрийт” в Съединените щати са само най-ярките примери на един процес, при който обикновените хора вече не желаят да са бездушен обект на случващото се. Те нямат никакво намерение да плащат за грешките на управляващите ги елити. Възмущението им добива особено остри форми, когато става ясно, че именно те ще трябва да спасяват банките и крупните финансови институции, които в стремежа си за все по-огромни печалби предизвикаха световната финансово-икономическа криза. Вместо за стимулиране на потреблението и раздвижване на пазара на труда държавните пари биват насочвани към „страдащите” банкери и изобщо към всички онези, които до този момент са възхвалявали напълно свободния от всякаква държавна намеса пазар. Всъщност отношението на неолибералните идеолози към държавата е изключително лицемерно. Те настояват, че тя трябва да има минималистични функции и че не бива да си позволява никаква намеса в икономическия живот, защото това би довело до непоправимо изкривяване на свещените пазарни закони. Когато обаче се окаже, че в резултат на действието на същите тези закони е застрашен просперитетът на елита, тогава неолибералите надават вой до небесата и неистово призовават за държавна намеса, която да спаси „честните частници”. Тъкмо стремежът да бъде спасен преди всичко привилегированият един процент от населението възмущава и изкарва по улиците на големите европейски и американски градове стотици хиляди души. Те не желаят да плащат сметката за охолния живот на елитите и нямат намерение да се примиряват с мерките за „оздравяване” на икономиката, които техните правителства прилагат: замразяване на доходите, уволнения, превръщането на хората на наемния труд в объркан и стресиран прекариат (неологизъм, съставен от прилагателното „несигурен” и съществителното „пролетариат”, описващ все по-увеличаващата се прослойка трудещи се на временни договори). Протестиращите срещу неолибералния световен ред искат нормални неща: стабилна работа, достойно заплащане, достъп до качествено образование и качествено здравеопазване. На фона на масовото негодувание от многото несправедливости в развития свят българските „протестъри” от лятото на 2013 г. изглеждаха напълно неадекватни. Основните им искания сякаш бяха преписани от някакъв протрит неолиберален наръчник, съставен в края на 80-те години на миналия век. „Революционните” им настоявания за „свобода”, „право на избор”, „морал”, „европейски условия за правене на бизнес” звучаха като музика за ушите на елита, срещу когото твърдяха, че се борят. Елитът нямаше нищо против тези настоявания, защото те с нищо не застрашаваха икономическите и политическите му позиции. Независимо че са граждани на най-бедната държава в ЕС, „протестърите” така и не посмяха да поискат онези неща, за които настояваха протестиращите в другите държави. Нещо повече, българските „протестъри” непрекъснато повтаряха какъв прекрасен живот водят и как нямат никакви проблеми да си плащат сметките. Това високомерие много бързо отказа нормалните хора да участват в подобен „протест”. И съвсем естествено въпросното „нещо” не успя да стане средство за социална критика и възможност за смислени промени, а се превърна в банален инструмент за смяната във властта на една партия с друга.
3. ПОЛИТИЧЕСКА СЪПРОТИВА
За разлика от яловия протестърски ивент в България на други места автентичните протестни движения освен всичко друго създават и политическа алтернатива на нео либералното статукво. Вече е класически примерът с гръцката СИРИЗА. Коалицията на радикалната левица, включваща няколко леви партии, е създадена през 2004 г. На няколко поредни парламентарни и европейски избори тя печели между 3 и 5 процента от гласовете. Големият пробив идва през 2012 г. Тогава Гърция е разтърсвана от протести срещу мерките на правителството за орязване на доходите и срещу съкращенията, наложени от т.нар. „тройка” – ЕК, ЕЦБ и МВФ. Фактът, че в коалиционното правителство мирно си съжителстват лявата ПАСОК и дясната „Нова демокрация”, които обичат да се определят като „непримирими” противници, никак не допринася за тяхната популярност сред населението. Народният гняв се излива най-вече срещу ПАСОК, чийто лидер Георгиос Папандреу се обявява за твърд противник на остеритетните мерки, а започва да ги въвежда с бясна скорост в момента, в който заема премиерския пост. Между другото младият Папандреу е студент на споменатия по-горе американски професор Ричард Улф, който го определя като „изключително образован икономист с ясно изразени социалистически възгледи”. Цялата „лявост” на гръцкия политик обаче изчезва, когато започва да управлява страната си. Като естествен резултат от това поведение идва и отказът на левите гръцки гласоподаватели да гласуват за ПАСОК. И съвсем естествено голяма част от тях насочват електоралните си симпатии към радикалната левица СИРИЗА. На парламентарните избори през май 2012 г. коалицията печели 16% от гласовете, увеличавайки четири пъти местата си в парламента и ставайки втора политическа сила след „Нова демокрация”. Тъй като нито една партия не успява да състави правителство, изборите се повтарят през юни. СИРИЗА се трансформира от коалиция в партия, получава 27% и се превръща в основната опозиционна сила. Електоралните успехи на радикално лявата партия продължават. СИРИЗА печели тазгодишните евроизбори, изпреварвайки „Нова демокрация” с 4%. Съвсем реалната възможност някогашната маргинална коалицийка да спечели следващите парламентарни избори се дължи най-вече на факта, че идеите на СИРИЗА радикално атакуват неолибералното статукво. Лидерът на формацията Алексис Ципрас категорично заявява, че ако стане премиер, ще отмени всички закони, наложени на страната му от представителите на „тройката”, и ще работи за превръщането на Гърция от „държава на остеритета” в „държава на благоденствието”. Точно една година преди електоралния пробив на СИРИЗА Испания е разтърсена от масови протести. На 15 май 2011 г. в Мадрид и десетки други градове на улиците излизат множество хора, за да протестират не само срещу правителствените мерки за съкращения и орязване на доходите, но и срещу целия неолиберален ред, който води до просперитета на малцина за сметка на останалото население. Така се оформя Движение 15-М (Movimento-15-M), известно още и като Движението на „възмутените” (Indignados). Името идва от станалото известно в цял свят есе на Стефан Хесел „Възмутете се!”. В това кратко съчинение авторът, който е герой от френската Съпротива срещу нацизма, участник в съставянето на Всеобщата декларация за правата на човека, политик и дипломат, призовава гражданите да изразят ясно възмущението си от тоталното господство на пазарите и от превръщането на хората в бездушни стоки. Когато публикува есето си, Хесел е на патриаршеската 93-годишна възраст, но това изобщо не му пречи да разбие на пух и прах неолибералния консенсус. „Днес цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата е поставена под въпрос – пише Хесел. – Позволяват си да твърдят, че държавата не е в състояние повече да финансира тези граждански мерки. Но как е възможно да няма средства за поддържането и развитието на завоеванията днес, когато производството на богатства значително се е увеличило от времето на освобождението, времето на разорена Европа? Дали обяснението не е в това, че властта на парите, с която Съпротивата така всеотдайно се бореше, никога не е била толкова голяма, безочлива и егоистична, никога не е имала такова влияние, включително и в най-висшите сфери на държавата? Сега приватизираните банки се грижат преди всичко за своите дивиденти и за прекомерно високите заплати на своите ръководители, а не за всеобщия интерес. Пропастта между най-бедните и най-богатите никога не е била така голяма, а ламтежът за пари и конкуренцията – никога така поощрявани.” Стачките, окупациите и демонстрациите, организирани от испанските възмутени, продължават цяла година. Но дори и след прекратяването на зрелищните акции не умира импулсът за радикална промяна на обществото, доминирано от неолиберализма и от официалните левица и десница. Тъкмо този импулс в крайна сметка води до формирането през януари 2014 г. на партията „Подемос” (Можем). Четири месеца по-късно тази радикална лява организация печели 8% на евроизборите и вкарва петима свои представители в Европейския парламент. Последните социологически проучвания за политическите предпочитания на испанските избиратели поставят „Подемос” на първо място. Успехът на формацията безспорно се дължи и на харизматичния й лидер – 36-годишния Пабло Иглесиас. С бялата си риза, дънките и конската опашка той прилича много повече на преподавател в хуманитарен факултет, отколкото на лидер на най-влиятелната политическа сила в страната. Всъщност Иглесиас е класически университетски човек. Има юридическо и политологическо образование. Преподава политология в университета Комплутензе в Мадрид. Курсовете му носят заглавия като „Кино, политическа идентичност и хегемония” и особено обича да говори за Латинска Америка и за протестните движения в Европа. Пабло Иглесиас има собствено телевизионно предаване, а освен това е чест гост в различни политически тв програми. Благодарение на многобройните си телевизионни участия лидерът на „Подемос” успява да направи популярни посланията на партията си: строг контрол върху дейността на големия бизнес, стимулиране на малките и средните предприятия, гарантиране на минимален базов доход за всички испанци, 35-часова работна седмица, обществен контрол върху ключовите сектори на икономиката, забрана за уволняване на работници в печелившите компании, сваляне на пенсионната възраст на 60 години, категорично спиране на приватизационните мераци в сферата на здравеопазването и образованието, радикална реформа на политическата система, доминирана от официалните левица и десница. Естествено, „Подемос” има и много неприятели. Представителите на истаблишмента редовно обвиняват Иглесиас и съратниците му, че се вдъхновяват от политиките на Кастро и Чавес и че целта им е да превърнат „свободна Испания” в „комунистическа Венецуела”.
Това обаче не притеснява активистите на партията, които вярват, че „Подемос” има всички шансове да спечели парламентарните избори догодина. След успешното представяне на евроизборите Пабло Иглесиас каза: „Европа днес се олицетворява от един политически елит, който просто изпълнява заповедите на световните финансови центрове. По отношение на икономиката нашите политици постоянно се отчитат в Берлин и Брюксел. Не искаме това да продължава. Не искаме да бъдем колония на „тройката”. Политиката трябва да се върне при хората”. Това е основният призив не само на автентичната испанска левица. С него са солидарни всички, които искат да сложат край на неолибералната хегемония от последните десетилетия.