Правата нямат значение
( ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ПРЕДИШНИЯ БРОЙ)
Отмъщението на САЩ за убитите във Фалуджа четирима американци-наемници от Blackwater е съкрушително. Операцията носи името Vigilant Resolve. На 4 април 2004 г. повече от 1000 морски пехотинци и два батальона от иракската армия (сформирана отново след разпускането й от САЩ) обкръжават Фалуджа, където живеят около 350 хиляди души. По основните пътища, водещи към града, се разполагат танкове, тежки картечници и бронирани хамъри. Направени са заграждения от бодлива тел, а морските пехотинци подготвят лагер за тези, които ще бъдат задържани. Американците вземат под контрол местната радиостанция и започват да призовават населението към сътрудничество с американските войски. Иракската полиция разпространява из джамиите листовки, в които пише, че на жителите на Фалуджа им се забранява да носят оръжие и че се въвежда комендантски час от 19 вечерта до 7 сутринта. Също така полицията разлепя плакати „Търси се!” с фотографии на лицата, които се подозират в нападението над служителите на Blackwater. В покрайнините на града морските пехотинци изкопават окопи близо до мюсюлманското гробище, а на покривите на джамиите се разполагат снайперисти. „Градът е обкръжен и ще заловим лошите бандити”, казва пред камерите лейтенант Джеймс Ванзант. Американските офицери обявяват, че ще претърсват домовете във Фалуджа, за да открият убийците на четиримата наемници от частната охранителна компания. Военното командване на САЩ изпраща в размирния град свои пълномощници-иракчани, които дa сведат до знанието на жителите правилата: първо, всички домове трябва да допуснат американските войници да влязат вътре и да не възпрепятстват обиска; второ, всички, намиращи се в дома, трябва да се съберат в една стая; и, трето, ако някой при претърсването иска да каже нещо на американските войници, трябва да даде знак с вдигане на ръка високо горе. След информационната подготовка американският спецназ влиза в града, като момчетата имат за задача да захванат „особено ценните цели”. След това започва пълномащабно настъпление на три батальона морски пехотинци с численост 2500 души, поддържани от танкове. Скоро американските войници завързват битка с иракски бойци от съпротивата, борбата става ожесточена и американците молят за подкрепа от въздуха. На 7 април вертолет за огнева подкрепа AH-1W Cobra нанася удар по комплекса от здания на джамията Абдел Азис ал Самарраи, където според американците се укриват хора на иракската съпротива, които воюват с настъпващите морски пехотинци. Ракета Hellfire поразява основата на минарето на джамията. А изтребител F-16 хвърля върху зданието 250-килограмови бомби. Това е нарушение на Женевската конвенция, която забранява удари по религиозни сгради. Като оправдание морските пехотинци разпространяват заявление, че в джамията се укриват бойци на съпротивата, затова тя е изгубила статута си на религиозна сграда и се е превърнала във военна цел. Около 40 иракчани загиват при ударите върху джамията. В същото време американската войска окупира основната болница на Фалуджа, като затруднява оказването на помощ на ранените жители. „Още от самото начало на настъплението американците бомбардираха електростанцията и в следващите няколко седмици Фалуджа потъна в тъмнина. Светлина имаше само на критични места, които бяха осигурени с генератори, като болниците и джамиите”, спомня си журналистът Рахул Махаджан. В града постепенно привършват запасите от продоволствия, а един от местните лекари съобщава, че в района му само за един ден са загинали 16 деца и 8 жени в хода на въздушните удари. „Закрепихме се в града и ако окажат съпротива, ще ги пречупим, ще ги изхвърлим оттук”, заявява един от командирите на морските пехотинци Бренън Берн. Именно Берн убеждава групата за психологически операции към армията на САЩ да се започне „мръсна война” във Фалуджа. Взводовете се съревновават помежду си да измислят максимално неприятни оскърбления и ругателства, които чрез преводачи крещят през високоговорителите. И когато някои иракчани, докарани до състояние на афект, излизат разгневени от джамията и започват безпорядъчно да стрелят, тогава морските пехотинци „с основание” откриват по тях огън. Тактиката „оскърбявай и стреляй” придобива голяма популярност сред американската войска. Постепенно обаче в медиите започват да се появяват информации за това, което се случва във Фалуджа. Автори на тези репортажи са предимно журналисти от арабските телевизии, които говорят за жестоката хуманитарна криза в града. Във всички останали райони на Ирак се засилват протестите, а джамиите в Багдад и на други места изпращат колони с хуманитарна помощ и лекарства за болниците. Американците твърдят, че убиват само метежници, но лекарите от болниците оповестяват, че само за четири дни има над 280 убити и над 400 ранени. В същото време според американското военно ръководство „80% от населението на града се отнася към американската армия неутрално или я подкрепя”. Тази констатация показва самозаблудите на окупаторите относно настроенията на местните жители или пък е просто груба пропаганда. Оптимистичните заявления на американците изобщо не съвпадат с ожесточеността на последвалата съпротива. Иракчаните с цената на много жертви успяват да попречат на американската армия да установи пълен контрол над града.
„Врагът се оказа по-добре подготвен от това, което очакваха морските пехотинци”, пише Томас Рикс от Washington Post. Той цитира вътрешния отчет на американската армия във Фалуджа: „Бунтовниците неочаквано оказаха много добре организирана съпротива, атаките им бяха координирани, имаха отлично взаимодействие, залпов огън от РПГ, както и ефективна стрелба от закрити позиции”. Към края на първата седмица улиците на града се изпълват с неприбрани трупове и миризмата на смърт се разнася из Фалуджа. В града се обособяват зони, съвършено изолирани една от друга с ничия земя, по която снайперисти стрелят по всичко, което се движи. Журналистът Ахмед Мансур от телевизия Al Jazeera и операторът Лаиф Муштак пристигат във Фалуджа и създават поредица от репортажи за бедстващия град, от които става ясно, че загиват не само бунтовници срещу окупацията, но много жени и деца. Един от техните репортажи е посветен на гибелта на цяло семейство от предградието Джолан поради въздушен удар. „Американските самолети бяха разрушили техния дом, както и всичко наоколо. Труповете бяха отнесени в болницата и когато аз отидох там, видях цяло море от убити жени и деца. И най-вече наистина деца, защото в семействата на фермерите има много деца. Просто не можете да си представите това. С усилие на волята успях да направя снимки, защото непрекъснато ридаех”, спомня си Муштак. В същото това време Вашингтон здраво държи под контрол американските кореспонденти, които предават за телевизиите в САЩ. Но въпреки всичко постепенно истината започва да излиза наяве. На 9 април Вашингтон поставя като условие за прекратяване на огъня всички журналисти от Al Jazeera да напуснат Фалуджа. Но телевизионният канал отказва да изпълни условието. „Американските изтребители обстрелваха нашето ново местоположение. Те хвърлиха бомба над нашия дом и убиха собственика Хусейн Самир. Бяхме принудени да спрем с репортажите за няколко дни, тъй като всеки път когато се опитвахме да излезем в ефир, изтребители прелитаха над нас и се оказвахме под обстрел”, разказва Мансур, един от най-известните сътрудници на Al Jazeera. На 12 април бригаден генерал Марк Кимит коментира хуманитарната катастрофа във Фалуджа, показана в материал на Al Jazeera: „Изключете тази телевизия! Превключете на разумен, авторитетен, честен информационен канал! Телевизии, които показват как американци преднамерено убиват жени и деца – това са неправилни източници на информация. Това е пропаганда и лъжа”. Няколко дни по-късно министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд нарича репортажите на Al Jazeera „злобни, неточни и непростителни”. Един от журналистите запитва Ръмсфелд дали американците водят някакъв отчет за жертвите сред мирното население. „Разбира се, че не – моментално отговаря Ръмсфелд. – Ние изобщо не сме в града. Освен това нашите войски не биха убивали безцелно стотици мирни жители. Но това, което прави тази телевизия, е просто позорно.” На следващия ден в Daily Mirror излиза информация с гриф „строго секретно”, от която става ясно, че американският президент Джордж Буш е съобщил на британския премиер Тони Блеър, че иска да бомбардира Al Jazeera. Работещият в тази телевизия Мансур поставя следния въпрос: „Може ли да се нарече професионализъм в журналистиката това, че американските журналисти, облечени в американска военна униформа, летят на американските самолети и се возят на американските танкове, а след това разказват своите впечатления за ситуацията във Фалуджа? Репортажите трябва да се правят от всички страни на фронта. Ние бяхме сред гражданите и показахме това, което видяхме. Американските журналисти са „прикрепени” журналисти, действащи заедно с окупационните сили, нанесли удара по Ирак. Ние се стараем да създадем, така да се каже, информационно равновесие, за да не се загуби истината сред всичко това”.
Независимо че САЩ обявяват, че освобождават Фалуджа от бунтовници и баасисти (привърженици на БААС, партията на Саддам, бел.ред.), иракчаните много добре разбират, че обсадата на града е именно отмъщение за убитите четирима американски охранители. „Заради четирима американци убиваха деца, жени и старци, обсадиха целия град. Ние знаехме кой уби американските наемници, но вместо да се договори с нас, Бремър предпочете да отмъщава”, казва религиозен служител в една от местните джамии. Дори членовете на Правителствения съвет на Ирак, създаден от самите американци, се възмущават: „Операцията се превърна в масово наказание. Не могат да се наказват всички жители на Фалуджа. Ние считаме операцията за неприемлива и незаконна”. Докато операцията Vigilant Resolve взема множество невинни жертви сред жителите на Фалуджа, доста иракчани, служещи в силите за поддържане на реда (полиция и служби, създадени от самите американци след окупацията), започват да дезертират и да се присъединяват към съпротивата, участвайки в атаките срещу армията на САЩ. Когато най-после американците решават да предадат на иракските сили „отговорността” за Фалуджа, около 800 автомата АК-47, също така 27 автомобила-пикапи и 50 радиостанции, предоставени от морските пехотинци на иракските „колеги”, моментално попадат в ръцете на бунтовниците. Градът не само не признава върховенството на САЩ в Ирак, но и демонстрира, че методите на партизанска война са твърде ефективни против окупаторите. При натиска на САЩ върху Фалуджа загиват близо 800 жители. Ето какво пише кореспондентът Патрик Кокбърн, специалист по Близкия изток: „Фалуджа е малък град в сърцето на въстанието на сунитите. Останалите иракчани считат Фалуджа за дълбоко провинциално място, изконно мюсюлманско, кланово и тясно свързано с предишния режим на Саддам Хюсейн. От цялото население на града, което е 300 хиляди души, бунтовниците вероятно са не повече от 400. Но нанасяйки удар по целия град, морските пехотинци го превърнаха в символ на национализма”. На 20 април председателят на Обединения комитет на щабовете генерал Ричард Майерс дава показания пред Конгреса и оправдава провеждането на операцията: „Както знаете, ние въведохме войските в града заради зверствата, жертви на които станаха четирима охранители от Blackwater. Те бяха убити, запалени, а след това и провесени на моста. Влязохме в града, защото не можехме да постъпим по друг начин. Трябваше да намерим престъпниците. Открихме огромно гнездо от плъхове, което и досега гнои. Трябваше да направим нещо”. След априлската обсада на Фалуджа следва и друга през ноември 2004 г. Тя е още по-кръвопролитна и донася гибел за стотици иракчани, хиляди напускат домовете си, а всичко това още повече озлобява страната. В същото това време „престъпниците”, убили американските охранители, така и не са намерени.
До нахлуването на САЩ в Ирак повечето хора не свързват понятието „граждански наемник” с образа на въоръжен до зъби подготвен военен в бронежилетка, шофиращ брониран джип по някакъв ужасен път, изпълнен с дупки. Повечето хора си мислят, че става дума за строители в размирни райони. В много семейства изобщо не наричат своите близки, които служат в Ирак и в Афганистан, „частни наемници”, а „спецназ” или „военни”. Всъщност наименованието няма значение за никого, защото всички знаят и са убедени, че тези хора служат на своята родина. Родителите на един от загиналите наемници от Blackwater си спомнят, че техният син е „имал огромно чувство за патриотизъм и дълбока християнска вяра, което именно го е отвело на работа в Ирак”. Американското общество гледа на частните наемници, ползвайки този начин на мислене. Така че, когато на 31 март 2004 г. новината за убитите „наемници” стига до САЩ, семействата им все още не могат да се ориентират за какви точно хора става дума. В щата Охайо Даника Зовко, майката на Джери Зовко, чува по радиото, че са загинали някакви „наемници”, но не свързва информацията със сина си и дори му пише мейл, съветвайки го да внимава, защото в „Ирак убиват хора”… Кати Хелвенстън, майката на Скот, работи в домашния си офис в Лисбърг, щата Флорида, а телевизорът зад гърба й е включен. „Стоях зад бюрото си, занимавах се с изследвания, а телевизорът предаваше новините от CNN. Неочаквано новините привлякоха вниманието ми. Погледнах към екрана и видях горящ автомобил, казах си: „Боже мой!”. Когато чух думата „наемници”, помислих, че иде реч за строители, работещи на тръбопровода или на нещо друго. Превключих на друга програма, мислейки си: всичко това се превръща в някакво безумие и не мога да го гледам”. Хелвенстън изобщо не разбира, че всъщност е видяла смъртта на собствения си син в горящия автомобил. Тя продължава да работи, но по-късно чува пак по телевизора, че става дума за „охранители, работещи по договор”, и започва да нервничи. „Казах си: „Господи, Скот също е охранител и работи по договор. Но той не е във Фалуджа, а охранява Бремър в Багдад”. Тогава позвъних на по-малкия си син Ясон, който ми каза: „Мамо, излишно се притесняваш”. Хелвенстън малко се поуспокоява и си помисля, че синът й току-що е пристигнал в Ирак и едва ли толкова бързо е започнал да изпълнява сериозни задачи. Тя излиза по работа, а когато се връща в 7 вечерта, има 18 нови позвънявания по телефона и съобщения. Първите четири са от сина й Ясон, който й казва: „Мамо, това са Blackwater, четирима охранители са попаднали в засада”. Тогава Хелвенстън позвънява в офиса на компанията. Отсреща вдига някаква жена. „Аз съм Кати Хелвенстън, майката на Скот, искам да попитам всичко ли е наред с него?” Служителката на Blackwater отговаря, че нищо не знае. „Но как може да не знаете нищо, изминали са 12 часа!”, притеснено повишава тон Кати. Служителката й обяснява, че в момента събират сведения за сътрудниците си в Ирак. „Тя ми каза, че там работят приблизително около 400 човека и 250 са съобщили, че с тях всичко е наред. Попитах я дали сред тях е бил Скот, тя ми отговори, че не.” След това Кати продължава да звъни в Blackwater на всеки час, надявайки се да узнае някакви подробности. Междувременно Кати намира на картата град Фалуджа и установява, че той не е толкова далеч от Багдад, което засилва опасенията за сина й. Към полунощ Кати Хелвенстън вече е уверена, че синът й е загинал. „Скот много дисциплинирано ми звънеше и ми пишеше мейли и аз знаех, че след подобен случай той непременно щеше да ми позвъни, за да ме успокои, че е добре, той знаеше колко много се притеснявам. Така че на мен вече всичко ми беше ясно.” Когато семействата в САЩ на загиналите охранители осъзнават целия ужас на случилото се, светът, а и много от лицата на изборни длъжности във Вашингтон започват да разбират колко „приватизирана” е станала войната и колко дълбоко са вкоренени частните наемници в окупацията на Ирак. По време на войната в Персийския залив през 1991 г. наемник е едва всеки шейсети войник. При окупацията на Ирак през 2003 г. съотношението вече е променено – наемник е всеки трети американски военен. За Ерик Принс, собственикът на Blackwater, публичната екзекуция на четиримата негови служители във Фалуджа създава немислими по-рано възможности. Принс и неговото обкръжение получават възможност да се срещнат с много влиятелни лица, с които могат да обсъждат своите виждания за военната приватизация. Конгресмените и сенаторите сякаш току-що още по-добре са осъзнали необходимостта от договори с наемници за продължаване на окупацията на Ирак и за опазване на извличаните доходи от страната. По-добро време за подобни разговори едва ли има. Blackwater се оказва в ролята на търговец на лекарства, който може да предложи обезболяващо именно в момент на най-голяма болка. Още на следващия ден след убийството на неговите служители във Фалуджа Ерик се обръща към своя стар приятел Пол Берендс, който е партньор в могъщата републиканска лобистка фирма Alexander Strategy Group. Берендс е подполковник от запаса на Корпуса на морската пехота и е бил съветник по въпросите на националната сигурност на конгресмена републиканец от Калифорния Дейна Рорабакър, който пък е бил помощник на Рейгън. Принс и Берендс са добри познати отдавна, още от 1990-1991 г., когато младият Принс работи за малко при Рорабакър заедно с Берендс и това поставя началото на тяхното дълго приятелство. Пол Берендс официално се регистрира като лобист на Blackwater още през май 1998 г. и започва да повдига интересите на компанията в различни сфери – от разработване на планове за действия при извънредни ситуации до международни отношения. Той дори кани за своя сметка двама сериозни конгресмени на тържественото откриване на полигона на Blackwater. Но по-големите си усилия съсредоточава в сферата на външната политика, и то точно в тези възможности, които се отварят на предния фронт на „войната с тероризма” и могат да бъдат източници на доходи за Blackwater. Става дума за интересите на най-големите американски нефтени компании. Един от проектите, начело на който стои Unocal, представлява идея за прокарване на нефтопровод през Афганистан, където на власт към онзи момент са талибаните. Берендс работи за Delta Oil, партньор на Unocal, стремейки се да подпомогне официалното признаване на талибанската власт от страна на САЩ. Рорабакър, бившият началник на Принс и Берендс, отдавна се интересува от Афганистан, още от времената, когато пише речите на Рейгън и когато САЩ активно поддържат муджахидините, за да се борят със съветските окупатори. Рорабакър дори лично е ходил в Афганистан за среща с муджахидини през 1988 г., така че не е никак странно, че Blackwater е една от първите частни фирми, които получават контракт за работа в Афганистан. Когато се случват събитията във Фалуджа, седмица по-късно Принс се среща с четирима влиятелни членове на Комисията по Въоръжените сили към Сената, включително и със самия председател Джон Уорнър. На срещата го съпровождат бившият морски тюлен Патрик Тухи, който е един от ръководителите на Blackwater, и самият Берендс. Тази среща е вследствие и от множество по-ранни срещи на Принс с членове на Конгреса, занимаващи се основно с военните контракти. Сред тях са Том Дилей, лидер на мнозинството в Конгреса и покровител на Alexander Strategy Group, Портър Гос, председател на Комисията по разузнаване и бъдещ директор на ЦРУ, Дънкан Хънтър, председател на Комисията по Въоръжените сили, Бил Янг, оглавяващ Комисията по бюджетни кредити в Конгреса. Съдържанието на тези разговори остава под секрет, нито Принс, нито конгресмените обсъждат някога открито тези срещи. Към онзи момент Blackwater пристъпва към изработване на правила, от които ще се ръководят в бъдеще всички наемници, работещи по контракти с правителството на САЩ. „Във връзка със събитията във Фалуджа и вниманието, привлечено към Blackwater, в компанията възникна необходимостта да сведе до Вашингтон определени идеи, тъй като на този етап не съществува стандарт в отрасъла и за охранителните фирми важат общи федерални постановления. Ние бихме искали да участваме в изработването на този стандарт от постановления и закони, които тепърва ще се създават за корпорации с такъв предмет на дейност”, заявява Крис Бертели, представител на Alexander Strategy Group, който е назначен да води делата на Blackwater след събитията във Фалуджа. Така Blackwater възглавява лобистката дейност на частните охранителни фирми и други контрактори, която е прицелена в това да се блокират усилията на Пентагона и Конгреса да се приемат за частните военни тези норми на Военносъдебния кодекс, които са валидни за американската армия. Усилията на Blackwater обаче се парират от демократите, които започват да задават въпроси на Доналд Ръмсфелд, настоявайки Пентагонът да даде отчет за частните въоръжени структури, намиращи се на територията на Ирак. „Тези охранителни компании въоръжават своите сътрудници и действат така, че трудно могат да бъдат разграничени от регулярната армия, особено от силите със специално предназначение. В същото време те не се подчиняват на военните и тяхната дейност не се контролира от правилата, валидни за армията. САЩ позволяват да действат частни армии, които не са под контрола на правителствените структури и които имат ангажимент единствено пред тези, които им плащат. По този начин се създава опасен прецедент”, пишат сенаторите до Ръмсфелд. Министърът на отбраната обаче оставя писмото без отговор. Вместо това широко се разтварят шлюзовете за „реконструкцията” на Ирак и през тях потича река от ангажименти за частните охранителни компании. New York Times забелязва това: „Съчетанието от смъртоносни действия на бунтовниците и милиарди долари икономическа помощ пробужда в Ирак могъщи пазарни сили. Частните охранителни компании се борят ожесточено за изгодни контракти като в златна треска”. Вестникът отбелязва също, че някои армейски командири открито мърморят, че заработването между 500 и 1500 долара на ден примамва най-опитните им момчета от спецназа, които напускат армията и отиват в частните компании. Заедно с всичко това насилието в Ирак непрекъснато се покачва. Английските военни кореспонденти Робърт Фиск и Патрик Кокбърн съобщават от Багдад: „За последната седмица са загинали не по-малко от 80 чуждестранни охранители, наемници от САЩ, Европа и Южна Африка, работещи за американски охранителни фирми”. Ръстът на насилието заплашва да провали „реконструкцията” на Ирак, която САЩ така настървено рекламират. Представител на иракското правителство съобщава, че за един месец страната е загубила повече от 1500 чуждестранни специалисти в различни сфери. Русия и Германия изтеглят гражданските си специалисти от района, тъй като няма условия за сигурност. Списание Fortune съобщава: „Има проблем с насилието, и то на фона на сключените от правителството нови договори за сумата от 10 милиарда долара и опитите на такива компании като Halliburton и Bechtel да увеличат присъствието си в Ирак”. САЩ полагат неимоверни усилия да заинтересоват повече делови партньори за работа в Ирак и дори организират серия от конференции за привличане на нови фирми. Търговската палата на САЩ разпространява по целия свят от Сидни до Сеул и Лондон една презентация: „Как да се прави бизнес в Ирак”. Там горе-долу се описва това, че „Ирак – това е шанс един път в живота”, само че, за да спечелиш от този шанс, трябва да обезпечиш своята сигурност. Затова към различните фирми, които биха могли да станат подизпълнители в Ирак в някакви дейности, се отправя сериозен съвет да отделят планиран бюджет за разходи за охранители. Така че в качеството си на много важна информация в презентацията „Как да се прави бизнес в Ирак” е включен и списък с фирми, предлагащи услуги за охрана. В резултат на увеличаващото се търсене на охранители компаниите като Blackwater започват да вдигат цената за дейността си. „Американските военни създадоха огромно търсене на охранители – пише лондонският Times. – Те предадоха на аутсорсинг на частни подизпълнители огромно количество функции, които преди се считаха за базово военни. Но изпълняващите тези функции се нуждаят от защита.” САЩ приватизират много критично важни услуги като снабдяване на войската с продоволствия, вода, топливо, жилища... и с това превръщат частните компании в задължителен елемент от окупацията. С повишаването на ръста на насилието и опасността в Ирак американското правителство вече не може да се откаже от услугите на частните охранителни компании.
Един от сътрудниците в окупационната администрация, Брюс Коул, се изказва по този повод така: „Ние няма да се откажем само защото са нараснали разходите за сигурност”. Така Вашингтон започва да се заравя още повече в ямата на приватизацията на войната. Ситуацията в Ирак е такава, че когато сътрудниците на Halliburton пристигат отначало в Ирак, за да възстановят нефтопровода, те се охраняват от военните. Сега обаче компанията е принудена да наема частни охранителни фирми. А когато един брониран джип струва повече от 100 хиляди долара и всеки един от въоръжените охранители получава по 1000 долара на ден, крупните фирми като Halliburton и Bechtel харчат стотици милиони долари за обезпечаване на сигурността на своите сътрудници. Когато плаща и правителството, се получава така, че се съкращава финансирането на самата „реконструкция” в Ирак. Докато в същото време доходите на частните охранителни компании се увеличават. „Почти няма разлика между професионалната армия и частните командоси – в райони, където армията липсва, частните охранители се намесват във въоръжени стълкновения. Охранителните компании все повече започват да приличат на частни въоръжени формирования, чиято цел е извличане на печалба”, съобщава New York Times. Само година след инвазията в страната числото на наемниците „скача до небето”. Например международната строителна фирма Fluor наема 700 частни охранители, които да защитават 350-те й работници, изпълняващи договори за сумата от 2 милиарда долара. На 5 юни 2004 г. командоси на Blackwater отново попадат в засада, и то по широкия път от Багдад към летището. Наемниците изпълняват задача по контракта с ESS (Eurest Support Services), също както и във Фалуджа, по допълнителни споразумения с филиала на Halliburton – KBR. Групата на Blackwater се състои от американски и полски наемници. Поляците са част от елитния полски спецназ GROM. Те изоставят службата си в официалния полски контингент в Ирак и отиват на работа в Blackwater, където им предлагат заплата от 15 хиляди долара на месец, а също и застраховка. Докато колоната се движи, четири-пет машини, препълнени с бунтовници на съпротивата, започват да ги преследват. Те използват автоматично оръжие, шофират бясно и въобще това е засада на висока скорост. Бунтовниците отстраняват една от машините на Blackwater, като взривяват с гранатомет резервоара и джипът мигновено е обхванат от пламъци. Започва ожесточена престрелка, в която наемниците изхарчват всичките си боеприпаси. От компанията твърдят, че седем служители са водили бой с не по-малко от 20 бунтовници. Загиват четирима контрактори, трима успяват да се измъкнат. Отново името на Blackwater е по всички заглавия във вестниците и телевизиите. Томас Фридман от New York Times пише: „Помните ли как преди година безумният прессекретар на Саддам казваше, че летището на Багдад не се контролира от американците. Тогава ние се смеехме над това. Но ето, че година по-късно ние не контролираме напълно главния път до летището. В подобни условия нищо не може да се построи или направи”. На следващия ден след засадата Айяд Алауи, който преди тясно сътрудничи с ЦРУ и е поставен на поста премиер на Ирак от американците, дава интервю за Al Jazeera и отбелязва, че САЩ „са допуснали огромна грешка, като са разпуснали армията, полицията и службите за сигурност на Ирак” след окупацията. Алауи призовава към създаване на нормални въоръжени сили на Ирак, тъй като никой не печели от ширещото се насилие освен частните охранителни компании. Пол Бремър тихо напуска Ирак два дни преди „предаването на суверенитета” на 28 юни 2004 г. При последните му обиколки из Багдад шефът на подразделението, което го охранява, Франк Галахар, настоява за ожесточени мерки за сигурност. „За прикритие на колоната бяха докарани още 17 допълнителни хамъра, във въздуха бяха вдигнати 3 вертолета на Blackwater с по двама стрелци всеки. Те постоянно се намираха над колоната. Освен това Франк се беше договорил с военните по фланговете да ни прикриват 2 вертолета Apache, а на самия връх имаше и няколко изтребители-бомбардировачи F-16”, спомня си Бремър. За Blackwater охраната на Бремър, а след това и на неговия приемник означава несъмнено повече, отколкото просто една добра сума пари от контракта. Компанията може с гордост да заяви, че правителството на САЩ доверява сигурността на най-ценните си хора от администрацията си в Ирак именно на Blackwater. Което само по себе си означава, че действията на компанията се одобряват напълно от правителството. Това е безценен маркетингов инструмент за завоюване на нови скъпоструващи клиенти. В края на юни 2004 г. Blackwater става изпълнител на един от най-скъпоструващите контракти, сключвани някога с правителството на САЩ. Става дума за работа в рамките на малко известната „Програма за защита на сътрудниците” към Държавния департамент (WPPS). Вътрешните документи на Държавния департамент я описват като предложение в областта на „дипломатическата сигурност”. Контрактът е разделен между най-влиятелните фирми в тази дейност – Blackwater, DynCorp и Triple Canopy. Според договора Blackwater трябва да получи 229,5 милиона долара за пет години, но още на втората година фирмата на Принс вече е получила 321 715 794 долара. Към края на 2007 г. Blackwater е получила само от този контракт над 750 милиона долара. Този договор закрепя компанията като привилегирован доставчик на наемници за американското правителство, като елитна частна охрана на водещата администрация в глобалната война.
Макар че при споменаването на Blackwater всички се сещат изключително за Ирак, това не е единственият фронт, на който администрацията на Буш отправя компанията. В началото на 2004 г. Blackwater започва своята дейност в богатия на нефт и газ Каспийски регион. Тук те трябва да подготвят сили със специално предназначение по образец на морските тюлени, а също така да създадат и база на север от иранската граница. Това е един от ходовете на американците в процеса, който анализаторите, експерти по региона, наричат „Голямата игра”. На фирмата на Принс се пада отговорността да охранява такива фигури от сферата на националната сигурност като Хенри Кисинджър, Джеймс Бейкър III и Дик Чейни. Пътят на САЩ към овладяването на световните запаси от нефт започва по-рано от войната в Персийския залив и инвазията в Ирак. По времето, когато темата за войната в Ирак изпълва заглавията на медиите, американското правителство и американските частни корпорации отдавна са въвлечени в една паралелна кампания, която не привлича вниманието на обществеността. Целта й е овладяване на добива на енергоресурси в бившите територии на Съветския съюз, и по-конкретно в Каспийския регион, чиито нефтено-газови находища са изключително богати. След краха на комунизма и отслабването на Русия САЩ и техните съюзници решават да издърпат от ръцете на Москва запасите от тези ценни ресурси. За целта те полагат енергични усилия да укрепят репресивните режими на прикаспийските републики, ако техните ръководители са съгласни за сътрудничество с големите енергийни компании и не създават проблеми за концесиите. През 90-те Unocal се опитва да прокара през Афганистан нефтопровод от Таджикистан. Интерес представляват също така Казахстан, Азербайджан, а също и крайно удобното стратегическо местоположение на Грузия. На практика обаче пътят от Таджикистан е твърде сложен и труднореализуем, но това съвсем не е единственият вариант, който Белият дом и американските енергийни фирми обмислят. Въпросът за бързото овладяване на ресурсите на Каспия се усложнява от това, че с Каспийско море граничат още две влиятелни държави – Русия и Иран, които гледат на присъствието на САЩ там като на заплаха за своите интереси. През 1997 г. крупен консорциум от американски компании вече енергично работи над разработването на различни пътища за достъп към запасите на Каспийско море.
„Американските нефтени компании Amoco, Unocal, Exxon, Pennzoil са вложили в Азербайджан милиарди долари и планират да продължат инвестициите в такива обеми. В резултат на това тези компании заемат много ярко изразена проазербайджанска позиция”, съобщава Стивън Кинцер, кореспондент на New York Times в Азербайджан. „Списъкът на американските частни лица, които искат да заработят от азербайджанския нефт и газ или да способстват за притока на пари в региона, почти напълно съвпада с кръга от лица, свързани с националната сигурност на САЩ – най-известните от тях са бившите държавни секретари Хенри Кисинджър и Джеймс Бейкър III, бившият министър на отбраната Дик Чейни, бившият сенатор и министър на финансите Лойд Бентсън, бившият ръководител на Белия дом Джон Сунуну, а също и двама бивши съветници по въпросите на националната сигурност – Брент Скоукрофт и Збигнев Бжежински.” Администрацията на Клинтън полага много енергични усилия за захват на каспийските ресурси и през 1997 г. кани президента на Азербайджан на двучасова аудиенция в Белия дом, като го ухажва обилно с цел максимално да придвижи сътрудничеството. Но „мечтите за тръбопровод” стават реалност едва при идването на Буш на власт. През май 2001 г. групата за разработване на Националната енергийна политика, работеща при Дик Чейни, публикува данни, според които „запасите от нефт само в азербайджанския и казахстанския сектор на Каспийско море са над 20 милиарда барела, което превъзхожда запасите в Северно море и е съвсем малко по-малко от запасите на територията на САЩ”. Групата на Чейни изказва предположение, че ако САЩ изградят голям тръбопровод на запад от Каспийско море, извън сферата на досегаемост на Москва, то към 2005 г. обемът на ежедневния експорт на каспийски нефт на световните пазари може да достигне 2,6 милиона барела. За сравнение през 2005 г. Иран експортира ежедневно 2,6 милиона барела, Венецуела – 2,2, Кувейт – 2,3, Нигерия – 2,3, Ирак – 1,3. Обаче след разпада на Съветския съюз достъпът на САЩ до нефтените запаси на Каспия не става по-лесен. Още при Клинтън САЩ приемат план за поддръжка на режима в Азербайджан, организирайки в същото време модерен добив на нефт по бреговете на столицата Баку, на полуострова в западната част на Каспийско море. След това нефтът трябва да постъпва в мощен тръбопровод от Баку до Тбилиси (Грузия) и да достига до турския порт Джейхан. От Турция според САЩ каспийският нефт ще може да се доставя до западния пазар без проблеми. Реализацията на такъв проект означава край на монополното положение на Москва при транспортирането на каспийски нефт. И същевременно такъв проект ще осигури пълен контрол на Вашингтон над бившите съветски територии. Когато през 1994 г. проектът започва да се планира, някои анализатори го наричат „новият Персийски залив”. Но през последните години от управлението на Клинтън започва да се разглежда като неуспех. В каспийските държави идват на власт корумпирани и неустойчиви режими, които, независимо че се наричат независими, всъщност остават кооперативни с Москва. Нефтопроводът е много скъпо начинание и е уязвим за диверсии и тероризъм. И на всичкото отгоре първите опити на западните страни да направят проучвания за уточняване на каспийските нефтени запаси са разочароващи – те показват, че обемите на нефтените запаси са много по-скромни от първоначалните оценки. Въпреки това САЩ не се отказват да участват в разработването на каспийския нефт, но работата тръгва с доста бавни темпове. Ситуацията се изменя едва при Буш, когато той започва да кани на семейни обеди в Белия дом избрани ръководители на нефтени компании. През септември 2002 г. започва строителството на нефтопровода, който е дълъг 1700 км. BBC уточнява, че съоръжението се ползва с абсолютната подкрепа на САЩ, тъй като проектът ще отслаби хватката на Русия в региона и ще остави Иран на заден план. Основният проблем на проекта обаче е географското му местоположение – близостта на Чечня и Иран до тръбата поражда сериозни опасения в САЩ. Във връзка с това администрацията на Буш предприема редица стъпки, които водят в крайна сметка до смяната на един от регионалните режими, а също и до разполагането там на сили на Blackwater и други американски частни военни компании, които трябва да защитават реализацията на проекта. Този проект се превръща в един от най-амбициозните американски проекти за придобиване на власт върху бившата съветска територия. През 2003 г. администрацията на Буш съдейства за падането в Грузия на правителството на Едуард Шеварднадзе, който е отдавнашен съюзник на САЩ. Някога Вашингтон го е разглеждал като близък стратегически партньор в региона и дори някои официални лица от Белия дом ласкаво са го наричали Шеви-Шеви. Но Шеварднадзе губи разположението на администрацията на Буш. И причината за това е развитието на връзките му с Москва, които Едуард започва да укрепва след дълги години на американско покровителство. САЩ основно го обвиняват, че предоставя нови концесии за сондиране и полагане на тръбопроводи на руски фирми, както и че създава пречки за американския план за Велик каспийски нефтопровод. Поради тези „сериозни” причини Шеварднадзе е принуден да подаде оставка в резултат на т.нар. Революция на розите през ноември 2003 г. Тя довежда на власт по-лоялен на САЩ режим. Президентът Нино Бурджанадзе, която сменя временно Шеварнадзе, провежда първия си телефонен разговор с нефтения гигант British Petroleum. Тя уверява компанията, че „с тръбопровода всичко ще бъде наред”. Малко преди да вземе в ръце властта, новият лидер на страната Михаил Саакашвили заявява: „Всички стратегически договори и особено договорът за каспийския тръбопровод, са жизненоважни за грузинската държава”. Смяната на режима повлича след себе си доста неща като например закриването на руските военни бази в Грузия и увеличаване на военната помощ от страна на САЩ. В началото на 2004 г. американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд разполага в Грузия частни военни контрактори от компанията Cubic. Договорът е за 15 милиона долара и е разчетен за три години. „Той предвижда оборудване и оказване на консултантска помощ на рушащите се Въоръжени сили на бившата съветска република, което е допълнително украшение към експанзията на САЩ на изток, която толкова много дразни Москва”, съобщава британският Guardian. „Представител на службата за сигурност на Грузия заявява, че силите на Cubic също така осигуряват по-надеждна охрана на тръбопровода, по който каспийският нефт ще тече през Грузия в Турция. Грузия вече изрази своята признателност, приемайки решение да изпрати в Ирак 500 свои военнослужещи.” Администрацията на Буш си дава сметка за това, че предизвикващият толкова много въпроси тръбопровод ще се нуждае от охрана във всяка една страна, през която преминава. По това време, в което Вашингтон увеличава своята военна помощ за Грузия, в САЩ вече десет години продължава да действа забрана от Конгреса за оказване на военна помощ на Азербайджан. А именно това е държавата, в която трябва да бъде добиван нефт. Конгресът е гласувал това решение през 1992 г. във връзка с кървавия конфликт между Азербайджан и Армения около Нагорни Карабах. Обаче на 25 януари 2002 г. президентът Буш временно преустановява действието на този раздел от закона, приет от Конгреса, което позволява да се възобнови американската военна помощ за Азербайджан. Белият дом заявява, че тази крачка е необходима „за подкрепа на усилията на САЩ и оперативната готовност на Въоръжените сили на САЩ и техните партньори за противодействие на международния тероризъм”. С други думи иде реч за защита на нефтодобива. През есента на 2003 г. американската администрация официално стартира проект под кодовото название „Каспийски страж”. В рамките на този проект САЩ се задължават значително да увеличат военния потенциал на Казахстан и Азербайджан. Подобно на плана за Грузия тази програма, която е на стойност 135 милиона долара, трябва да завърши със създаването на мрежа от подразделения на силите със специално предназначение и командоси, които да защитават доходния добив на нефт и газ на транснационалните корпорации. Тези новосъздадени сили са длъжни да осъществяват патрулиране на гигантския тръбопровод, който открива пряк път към западния пазар за въглеводородните ресурси на Каспия. Нефтът и газът са само част от плана. Запасите на Каспийско море несъмнено се разглеждат от Вашингтон в качеството им на много ценна плячка, която трябва да се завладее, но не по-малко важно е и географското разположение на Азербайджан. Тази държава се намира близо до критично важния регион за завоюване на Близкия изток. Когато започват публичните обсъждания за евентуален американски удар по Иран, се публикуват няколко доклада, които подробно описват подобни операции, планирани от военните, в рамките на „войната с тероризма”. Тогава много от съседите на Техеран, особено тези, които граничат с него, в това число и Азербайджан, се изказват против откритото присъствие на американски войски на своя територия. Иран недвусмислено дава да се разбере, че ще нанесе удар на възмездие по която и да е държава, която поддържа военните акции на САЩ. Новинарската агенция EurasiaNet съобщава, че когато през 2004 г. започва изпълнението на програмата „Каспийски страж”, парламентът на Азербайджан приема закон, който забранява разполагането на чужди войски на територията на страната. Тази крачка се разглежда от много хора като жест на добра воля по отношение на Москва и Техеран, които възразяват срещу каквото и да е укрепване на военните връзки между Азербайджан и САЩ. Въпреки подобни заявления, имащи за цел да успокоят враговете на Вашингтон, Азербайджан получава американска военна помощ в големи обеми.
В началото на 2004 г., когато САЩ усилват своя информационен натиск върху Иран, „члена на Оста на злото”, Blackwater сключва договор с Пентагона в рамките на програмата „Каспийски страж”. Според договора компанията трябва да създаде и подготви елитно азербайджанско специално подразделение по образа на морските тюлени. Неговата цел трябва да бъде защита на интересите на САЩ в този враждебен регион. Договорът на стойност 2,5 милиона долара е обявен от военните на конкурсна основа, но в конкурса взема участие само една компания и това е Blackwater. В документите на Пентагона характерът на работата в Азербайджан е формулиран крайно неясно и мъгливо: споменати са учебни пособия и стрелкови тренажори. Въпреки секретността е ясно едно: Blackwater отново се оказва на предна линия, този път в „любимия проект” на администрацията на Буш. „Помолиха ни да помогнем в създаването, ако така можем да се изразим, на подразделение на морски тюлени в Азербайджан. Те са длъжни да охраняват нефтените интереси на страните на Каспия и освен това да водят мониторинг на ставащото в морето преди разсъмване. Политически това са много, много... деликатни неща”, пояснява Тейлър от Blackwater. В Баку охранителната компания на Принс се присъединява към група, вече работещи там компании, свързани с администрацията на Буш: Halliburton, Bechtel, Сhevron-Texaco, Unocal, ExxonMobil. Някои анализатори разглеждат проекта „Каспийски страж” и сключения с Blackwater договор като проникване на американските Въоръжени сили в Азербайджан през задната врата. „Американското правителство ни нае, за да можем да създадем в Азербайджан морски сили със специално предназначение”, разказва основателят на Blackwater Ерик Принс на проведената през 2006 г. конференция на американските военни. „Ние използвахме старата база на съветския спецназ и сформирахме азербайджанско подразделение, което се състои от 90 прекрасно подготвени бойци.” Принс нарича работата на Blackwater в Азербайджан „прекрасен тих път за решаване на задачи”. Вместо в страната да се изпраща батальон от американски войници, Пентагонът позиционира там цивилни, граждански контрактори от Blackwater и други фирми, за да проведе операции с двойно предназначение – защита на новите доходни източници на нефт за Запада в региона, исторически намиращи се в зоната на доминиране на Русия и Иран; а също да създаде възможност за създаване на водеща оперативна военна база с цел удар по Иран. „В сравнение с усилията на САЩ за обучение и въоръжаване на армията на съседна Грузия подготовката на азербайджанските командоси е сравнително незабележимо мероприятие – отбелязва централноазиатският кореспондент Натан Ходж. – И това е лесно обяснимо: страната е затисната между Русия и Иран, изпращането там на контингент инструктори, облечени в американска военна униформа, би се оценило като голяма провокация. Частният изпълнител позволява да се свърши същата работа, но незабележимо.” Едно от свидетелствата за стратегическата важност на Азербайджан е списъкът от лица, свързани с Американско-азербайджанската търговска палата, организация, създадена през 1995 г. с цел да „способства и поощрява търговията и инвестициите в страната”, а също така да служи за „свързващо звено между чуждите представители и азербайджанските официални и делови кръгове”. Списъкът на Консултативния съвет на организацията прилича на изброяване на ястребите от ерата на Рейгън-Буш – Джеймс Бейкър III, Хенри Кисинджър, Джон Сунуну и Брент Скоукрофт. В Съвета на директорите влизат високопоставени сътрудници на ExxonMobil, Chevron-Texaco, ConocoPhillips, Coca-Cola. Сред попечителите са азербайджанският диктатор Илхам Алиев и един от най-видните неоконсерватори Ричард Пърл. В списъка на „бившите” официални лица на организацията са Дик Чейни и Ричард Армитидж. „Тези хора са тази сила, която стои зад азербайджанския трон” – отбелязва разследващият журналист Тим Шоррок, който добавя, че „разполагането на Blackwater в Азербайджан не би било възможно без одобрението дори само на един от тези принципали”. През март 2004 г. Blackwater пуска обява за работа, в която търси лице за надзора на изпълнението на контракта, който предвижда „подготовка, оборудване и постоянна дейност на морско подразделение на силите за специални операции към Въоръжените сили на Азербайджан”. Предложената годишна заплата е в размер на 130-150 хиляди долара. Blackwater заявява, че проектът е съставна част от програмата „за усъвършенстване на подготовката на морски командоси”. „Каспийско море е този район, който представлява интерес по много причини” – заявява Крис Тейлър, вицепрезидент на Blackwater, на конференция, посветена на контрактната дейност. Там той представя работата на компанията в Азербайджан като пример за успешно сключен контракт от американското правителство за съдействие в укрепването на Въоръжените сили на съюзниците. „Това не е игра с нулева сума, ние не искаме да вземаме цялата баница за себе си и правителството да остане без нищо. Така не се върши работа. Ако вие искате към вас да се обръщат отново, вие трябва да имате солидна репутация. В действителност вие променяте стратегическия баланс в региона в интерес на правителството или помагате да се осъществи това, така че се налага нещо да се подели, да се раздели, за да получите каквото и да било. Ние искаме да мислим, че постъпваме така ежедневно.” Изглежда, че „Каспийски страж” е част от тази стратегия, която министърът на отбраната Ръмсфелд формулира публично по време на своята визита в региона в началото на 2004 г. На 24 февруари на пресконференция в Узбекистан Ръмсфелд съобщава, че е „обсъждал заедно с други американски високопоставени чиновници създаването на редица „оперативни площадки”, които той описва като обекти „не толкова капитални, колкото като бази, до които в бъдеще периодически ще имат достъп както американците, така и коалиционните сили. За нас е важно те да са организирани по такъв начин и на такива места, че да ни посрещат гостоприемно и да можем гъвкаво да използваме тези обекти”. В Грузия, където Пентагонът също дислоцира частни военни подизпълнители, САЩ разработват идеята „за създаване на изнесена оперативна зона, където може да се складира материална част и гориво, подобно на аналогични структури за поддръжка или за логистика в Персийския залив”, пояснява един от западните дипломати във вестник Guardian. „Съчетаниeто на тези два хода ще предостави на Вашингтон „виртуална база” за складиране на въоръжение и техника, както и верни грузински военни. По такъв начин могат да се избегнат дипломатически усложнения, свързани със създаването на постоянна база”, пише още вестникът. Аналогична е стратегията на Blackwater по отношение на Азербай джан. Компанията ремонтира тренировъчния център за морски специални операции, останал от съветските времена. Пентагонът планира да го превърне в команден център, подобен на използваните от Министерството на вътрешната сигурност на САЩ. В рамките на програмата „Каспийски страж” САЩ сключват същия контракт с един от най-големите военни подизпълнители, които работят в Ирак – Washington Group International. По тази програма трябва да се построи обзорна радиолокационна станция в Астара. Това е град, разположен в Югоизточен Азербайджан на левия бряг на река Астара при вливането й в Каспийско море. Точно по реката минава границата с Иран, а на десния бряг се намира ирански град, който също се казва Астара. Въпросната радиолокационна станция е една от двете станции, предвидени в програмата. Втората е разположена на върха на планината на юг от руския регион в Северен Кавказ. Недалеч от Чечня. Вашингтон реконструира също най-близкото летище до Нахичеван, за да приема военни самолети, включително и от страни – членки на НАТО. В същото време Азербайджан, вдъхновен от удачно развиващите се отношения със САЩ, рязко увеличава своите военни разходи. През 2005 г. те се покачват със 70% и стигат 300 милиона долара. Към края на 2006 г. сумата достига 700 милиона долара и въпреки това президентът на страната обещава, че скоро тези разходи ще бъдат 1 милиард долара ежегодно. В случай на военен конфликт между САЩ и Иран на Азербайджан е отредена централна роля. Нарастващите военни сили в Каспийския регион под диктовката на американците се превръщат в зловеща заплаха за Техеран. С разпространяването на слуховете, че в региона ще бъде задействана Blackwater, Иран прави заявление, че ще създаде свои собствени морски полицейски сили, в чиито задачи ще влиза патрулирането в Каспийско море. През 2005 г. Ариел Коен от десния изследователски център Heritage Foundation пише статия в Washington Times, която се превръща в сигнал за безпокойство у Иран. В нея се говори, че: „Проектът „Каспийски страж” има важно значение в един бъдещ конфликт с Иран”. Според списание Jane’s Defense Weekly присъствието на САЩ в района на Каспийско море позволява на Вашингтон да се закрепи в богатия на нефт и газ регион, който освен това граничи и с Иран. „Всичко това са старите добри американски интереси, достатъчно егоистични”, забелязва полковникът от американската армия Майк Андерсън, началник на отдела за европейско планиране и политики към Европейското командване на САЩ (EUCOM). „Естествено, ние предпочитаме да помогнем на две крайбрежни държави, Азербайджан и Казахстан, но винаги подчертаваме, че това го правим в свой собствен интерес.” До април 2005 г. Ръмсфелд вече три пъти е посещавал Азербайджан, една малка страна с 8,5 милиона население. Посещенията му носят секретен характер, американските и азербайджанските официални лица се задоволяват с общи фрази за причините, които карат Ръмсфелд толкова често да посещава страната. След третата визита популярният азербайджански вестник „Ехо” излиза с голямо заглавие: „Ръмсфелд се интересува от нефт”. И действително трескавата околовоенна дейност на САЩ в Азербайджан включва дислоцирането на Blackwater в страната и е насочена към една от най-противоречивите от дипломатическа гледна точка операции, извършвана на бивша съветска територия от времената на падането на Берлинската стена. Това е строителството на дългия 1700 км огромен нефтопровод, който за първи път в историята трябва да транспортира нефт от Каспийско море по път, заобикалящ териториите на Русия и Иран. Двете страни разглеждат това развитие на събитията като сериозна намеса на САЩ в техните сфери на влияние. Стойността на проекта от 3,6 милиарда долара се финансира основно от Световната банка, Експортно-импортната банка на САЩ, а също и от Корпорацията за частни задгранични инвестиции (OPIC). Работата се изпълнява от консорциум начело с нефтения гигант British Petroleum, в който влизат американските компании Unocal, ConocoPhillips, Hess. Планирано е първоначално тръбопроводът да започва в азербайджанския Баку, да върви през Тбилиси (Грузия) и да завършва в турския Джейхан, откъдето нефтът ще се насочва към западните потребители. Руските анализатори наричат този нефтопровод „Новият рунд на Голямата игра”. Те го разглеждат като част от обширен план за изолация на Москва. Един от експертите, Владимир Радюхин, казва, че: „Нефтопроводът е ключов елемент от американската стратегия за прекрояване на геополитическата карта на бившия Съветски съюз и изтласкване на Русия от позицията на доминираща сила на тази територия. САЩ налагат този проект вместо по-изгодните тръбопроводи по териториите на Русия и Иран, за да създадат алтернативен път за експорта на нефта, добиван в Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Узбекистан. Защото експортът на тези страни в Европа изцяло зависи от руските тръбопроводи”. Радюхин заявява, че проектът „Каспийски страж” заедно с налаганото от САЩ обединение ГУАМ, което включва Грузия, Украйна, Узбекистан, Азербайджан и Молдова, позволява на Вашингтон да контролира абсолютно всички постсъветски държави и да създаде около Русия нов санитарен кордон. Ръководителят на Комитета по международните въпроси на Горната палата на Руския парламент Михаил Маргелов заявява: „Русия винаги ще бъде против присъствието на някакви чужди военни контингенти в Каспийския регион. На първо място това е въпрос на националната сигурност на нашата страна”. До пускането на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан САЩ влагат средства в контролирания от Русия Каспийски тръбопроводен консорциум. Този проект на стойност 2,6 милиарда долара представлява нефтопровод с дължина 1500 км, предназначен за изпомпване на суров нефт от находището „Тенгиз” в Казахстан до черноморското пристанище Новоросийск. Белият дом нарича това „най-голямата инвестиция на САЩ в Русия”. През ноември 2001 г., когато в рамките на този проект е натоварен първият танкер с каспийски нефт, министърът на търговията на САЩ Дон Евън казва: „Това доказва на целия свят, че САЩ, Русия и страните от Централна Азия си сътрудничат с цел създаване на стабилност и процъфтяване в тази част на света”. Обаче веднага след като е пуснат в експлоатация новият проект Баку-Тблиси-Джейхан, Буш открито призовава нефтодобиващите компании на Казахстан и другите прикаспийски страни да разглеждат нефтопровода като врата за световните пазари. Очевидно, че такъв е бил планът още от самото начало. Всъщност групата на Чейни за разработване на национална енергийна политика предлага схема, позволяваща на международните нефтени гиганти като Chevron-Texaco и ExxonMobil, които добиват нефт в Казахстан, да пренасочат суровината от руските тръбопроводи към Баку-Тбилиси-Джейхан, като по този начин успешно лишат Русия от част от доходите. Всичко това е изложено в препоръки, представени от групата на Чейни през май 2001 г. Там се говори, че президентът Буш следва „да даде указания на министрите на търговията, енергетиката и на държавния секретар да продължат дейностите за създаване на търговски приемливи условия, за да могат нефтодобивните компании в Казахстан да получат възможност да експортират нефта през Баку-Тбилиси-Джейхан, а не чрез тръбопроводите, контролирани от Русия”. Препоръките призовават администрацията към „задълбочен търговски диалог с Казахстан, Азербайджан и другите каспийски държави с цел обезпечаване на стабилен, прозрачен и устойчив бизнес климат за енергийните и свързаните с тях инфраструктурни проекти”. Нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан е пуснат през май 2005 г. На церемонията представител на САЩ е отново назначеният министър на енергетиката Самуел Бодман. „Баку-Тбилиси-Джейхан открива нова епоха в развитието на Каспийския басейн. Той гарантира, че каспийският нефт ще се доставя на европейските и други пазари по търговско изгодни и екологически безопасни начини”, пише Буш в свое писмо, прочетено от Бодман по време на церемонията. С отделна похвала Буш се обръща и към ръководителя на Азербайджан: „По начина, по който Азербайджан задълбочава своите реформи в областта на демокрацията и създаването на пазарна икономика, този нефтопровод може да помогне за обезпечаването на балансиран икономически ръст и създаване на основа за процъфтяващо и справедливо общество, развиващо делото на свободата”. Обаче, както съобщава кореспондентът на New York Times Дейвид Сангър няколко дни преди писмото на Буш да бъде прочетено в хода на церемонията: „Азербайджанската полиция преби с палки участниците в демонстрацията в подкрепа на демокрацията, тъй като представители на опозиционните партии скандират „Свободни избори” и се обявяват срещу забраната на правителството да се критикува президентът Илхам Алиев. Господин Алиев е един от съюзниците на президента Буш в неговата борба с тероризма, въпреки че той спечели едни крайно подозрителни избори и стана наследник на своя баща, бивш влиятелен член на съветското ръководство”. Репутацията на Азербайджан в областта на правата на човека винаги е била доста печална. „Широко разпространени са изтезанията, полицейският произвол и прекомерното прилaгане на сила от правоохранителните структури”, съобщава организацията Human Rights Watch. От своя страна Държавният департамент характеризира ситуацията в областта на правата в Азербайджан като „лоша” и съобщава, че „президентът Алиев, съюзникът на Кисинджър-Бейкър-Чейни, е съхранил властта в резултат на избори, които не съответстват на международните стандарти за демократично волеизявление поради многочислени и сериозни нарушения”. Държавният департамент обвинява Азербайджан, че в страната съществуват: „Ограничения на правата на гражданите за мирна смяна на правителството; изтезания и насилие над задържаните; необосновани арести, особено по отношение на политическите противници; сурови и застрашаващи живота условия в затворите; прекомерно използване на сила при разгонване на демонстрации; безнаказаност на полицаите”. Държавният департамент заявява също: „Представители на службите за сигурност извършват многобройни нарушения на правата на човека. Въпреки това САЩ вложиха милиони долари, за да дислоцират в тази страна контрактори на Blackwater с очевидната цел: да повишат военния потенциал на Азербайджан, включително по пътя на създаване на подразделение по образец на най-елитните американски сили със специално предназначение – морските тюлени”. Както и в други случаи с удобни съюзници на американската администрация, Азербайджан се цени като елемент за осигуряване на доходи от продажбата на нефт и като потенциален плацдарм за бъдещи войни. Изпълняваният договор от Blackwater в Азербайджан просто усилва позициите на САЩ в този регион, който продължава да е важен за американската политика на глобална хегемония. Компанията публично рекламира своята работа в Азербайджан като образец при търсене на нови контракти. Журналистът Тим Шоррок прави следния извод: „Проектът на Blackwater в Азербайджан е явно свидетелство, че наемниците преминаха границата и сега са не просто наемници, а стратегически партньори на военнопромишления комплекс”.
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army
Превод и адаптация: Калина Андролова