Коментарите около разговора в Овалния кабинет са само поредният залп

По време на цикъла на президентските избори през 2016 г. имаше голямо политическо усилие за представянето на Доналд Тръмп и неговите съветници като хора, подложени на прекомерно руско влияние. Днес тази кампания се превърна в нещо далеч по-голямо, по-грозно и по-опасно. Тя стана кръстоносен поход, целящ да превърне Русия в държава-парий и да постави под съмнение верността и морала на всеки, който се застъпва за дори и леко по-неконфронтационни отношения с тази страна.

Поредният залп в тази кампания стана статията на Washington post, в която се твърди, че президентът Тръмп е разкрил строго секретна информация на двама руски представители – външния министър Сергей Лавров и посланика на Москва в Съединените щати Сергей Кисляк, по време на среща в Белия дом. Очевидният извод е, че това предполагаемо споделяне на разузнавателни данни е било много неподходящо, ако не и предателско.

Съветникът по национална сигурност Х. Р. Макмастър и други официални лица категорично отрекоха каквато и да е информация относно разузнавателните източници и методи да е била давана на руснаците. Дори и в случай, че Тръмп го е направил, той не е нарушил никакъв закон. От десетилетия е добре установена практиката президентът да може незабавно да разсекретява всякакви материали и да ги споделя с всяко лице, с което прецени. Тъй като въпросната информация очевидно включва терористичните планове на "Ислямска държава", включително чрез използването на компютърни лаптопи за внасяне на бомби на борда на пътнически самолети, то не бива да е изненадващо, че администрацията е била склонна да сподели знанията си с руските официални лица. Русия беше жертва на ислямските терористични атаки на няколко пъти и е de facto съюзник във войната срещу "Ислямска държава".

Подразбиращото се послание в статията на Washington post – и в последвалите коментари на видни демократи и техните приближени в медиите – е, че тясното сътрудничество с Москва, дори и на тема антитерористични мерки, е нелегитимно. Това е просто поредният етап в засилващата се антируска истерия. Русофобите представят не само Тръмп и неговите сътрудници, но дори и учени и журналисти, които нямат връзка с администрацията, като "марионетки на Путин" в случай, че те се осмелят да са благосклонни към нещо различно от ултра-твърдата политика към тази страна. Жертвите на подобни клевети включват професора от Университета в Принстън Стивън Коен, дългогодишен изтъкнат изследовател на Съветския съюз и Русия, Глен Грийнвалд от сайта The Intercept, колумниста Пат Бюканън, бившия републикански конгресмен и кандидат за президент Рон Пол и журналиста от TAC (The American Conservative, бел. пр.) Даниел Ларисън.

Подобни тактики отразяват най-лошите ексцесии от ерата на Маккарти през 50-те години на миналия век и заплашват да отровят обществения дискурс. Те рискуват също така да приложат към Русия това, което представляваше особено контрапродуктивна черта на американската външна политика в продължение на десетилетия. Често в отговор на обществен натиск или напрежение в Конгреса американските лидери се опитваха да направят определени правителства дипломатически или икономически парий. Вашингтон отказа да има каквито и да е преки отношения с комунистически Китай от 1949 г. до изоставянето на тази стратегия от Хенри Кисинджър и Ричард Никсън в началото на 70-те години. Подобен подход действаше и спрямо Куба от 1960 г., докато президентът Обама не започна да нормализира отношенията през 2014 г. Стратегия на изолация съществуваше в продължение на повече от 20 години и спрямо Виетнам след завоюването на Южен Виетнам от комунистите през 1975 г. Въпреки че в последните две години се постигна силно ограничено сближаване, същото положение съществуваше и по отношение на Иран. Има само случайни проблясъци на благоприятна промяна в политиката при десетилетната кампания за изолация на Северна Корея.

Всички тези политики на изолация имат една обща черта – те бяха жалки провали. В някои случаи резултатите бяха просто разочароващи и обезкуражаващи – както при Куба, Иран и Виетнам. Използването на тази стратегия спрямо Китай беше катастрофално, което доведе до кървавия сблъсък по време на Корейската война, до два случая, почти вкарали страните във война по повод Тайван и до размишленията на САЩ да атакува и да премахне в зародиш ядрената програма на Китай в средата на 60-те години. Настоящото злокобно напрежение по отношение на Северна Корея показва, че тази политика може да доведе до еднакво неприятни резултати там, може би дори предизвиквайки втора Корейска война.

Като се има предвид това, нескопосаната история – опитът да се превърне Русия в държава-парий, ще бъде самата глупост. Не само че руското сътрудничество е ценно при решаването на редица общи проблеми, включително ислямския тероризъм и обезвреждането на севернокорейската криза, но освен това Русия като цяло остава важен играч в международната система. Да бъдеш във вражда, като малко или много се опитваш да изолираш сила, която притежава няколко хиляди ядрени бойни глави, е престъпно безразсъдство. Настоящата антируска истерия е не просто изключително вредна за вътрешното политическо здраве на Америка. Тя също така може да доведе до катастрофални международни последици.

Авторът Тед Гален Карпентър е старши изследовател в областта на отбраната и външната политика в Института Катон, автор на 10 книги, контрибютор в написването на 10 книги и автор на повече от 650 статии по международни теми

Източник: The American Conservative