Интервю на Калина Андролова с бившият председател на социалистическата партия Михаил Миков
Фотография: Антоанета Киселинчева

Г-н Миков, приемате ли резултатите от вътрешнопартийното допитване, което се състоя в БСП по инициатива на новото ръководство? Какво показват те?

Това беше едно социологическо проучване с отворени въпроси, което възпроизведе ориентация за нагласи, които и преди бяха ясни за хората, които следят по-отблизо БСП. Резултатът показа, че въпреки някои предпочитания по отношение на коалиционната политика няма тотално доминираща тенденция, свързана априори с желание за обединение с други партии. Като че ли се пропиля прекалено много енергия, не знам дали заради представата, че това ще донесе някаква полза като пиар… Тази енергия можеше да бъде оползотворена за друго – за очертаване на изисквания към платформата на президентската двойка на базата на политически идеи. Освен това смятам, че всеки човек, когато отговаря на така зададени въпроси без посока, е силно затруднен, защото не знае каква политика се предлага, а трябва да отговаря единствено за коалиционната формула, по която кандидатите ще бъдат издигнати. Механичната подредба на коалиции е явление в политиката, което не бива да се приветства. Обединенията и съюзите следва винаги да се случват на принципна основа, на основата на политика. А точно този компомент липсваше в това социологиеско проучване.

Има ли БСП кандидат, който може да бъде печеливш?

Кандидати винаги има, но важно е каква алтернатива предлага БСП. Това е основният въпрос, а не само за кандидата като профил или персонаж. През последните 10-15 години политиката значително се персонализира, и то не само у нас. Продължавам да смятам, че това е част от загубата на доверие. Хубавото лице, показвано многократно по телевизията, не може да подмени политическите идеи, които интересуват хората и които ги правят съпричастни за защитата на интересите им.

От тази гледна точка съм уверен, че левите идеи могат да бъдат печеливши на тези избори. Но зависи каква артикулация и каква интерпретация ще бъдат дадени на тези идеи, за да достигнат те до хората и да ги убедят да им повярват. Президентските избори ще са важен тест за доверието към БСП като лява партия.

Изпитвате ли някакви съмнения относно истинските цели на това допитване? Не беше ли то направено, за да легитимира бъдещо решение на ръководството, каквото и да е то, с „волята” на редовите членове на БСП?

Съществува усещане, че става дума за бягство от отговорност зад широко прокламиран „демократичен подход”. Но аз и пред Националния съвет поставих въпроса, че първо трябва да очертаем платформа, с която да се излезе на президентските избори, а чак след това да се види кои са партиите, склонни да я подкрепят. Тя трябва да е лява при всички случаи. И после да се разговаря рационално за кандидатпрезидентска двойка, която да олицетвори тези идеи.

Както в Изпълнителното бюро, така и в Националният съвет, трябва да сме наясно, че няма как с различни упражнения от такъв тип да избягаш от собствената си отговорност. Затова са органите, а те имат властта и правото да вземат решения, които времето показва дали са правилни или не.

Реални ли са официално обявените цифри за активността в допитването? Казват, че на места то е протекло без кой знае какъв ентусиазъм, да не кажа – почти в нелегалност, а после се оказало, че са гласували почти всички…

Нямам конкретна представа, но всъщност това няма особено значение. В историята на партията са провеждани и истински референдуми… Големият въпрос е дали допитването изигра силно мотивираща роля за участие, за увличане на хората зад някаква кауза, или това беше поредното парадно мероприятие, което не може във висока степен да активизира партията и да я подготви за избори, на които тя трябва да даде на обществото идеите си и да ги наложи.

Според оповестените от „Позитано” данни 77% са предпочели БСП да се яви на президентските избори в широка коалиция. Възприемате ли този резултат като ревизия на провеждания от вас курс, който беше иронизиран от опонентите ви с определения като „лявосектантски”…

Какво значи широка коалиция? Няма по-широка лява коалиция от тази, която беше формирана за парламентарните избори – „БСП–Лява България”. В договора за учредяването й през 2014 г. е предвидено, че и на президентските избори партиите се явяват заедно в този формат. Разбирането за широко обединение винаги трябва да почива и на някакви политически репери. Да, моите опоненти ме обвиняват в сектантство, но в историята на нашата партия има период, в който т.нар. „общоделство” е било на мода с идеята да се отъркаш във властта на всяка цена. И между другото още тогава то е било патент на софийската организация. Димитър Благоев ясно е осъдил и разграничил това явление, а и историята е показала, че то е било вредно за партията.

Аз продължавам да смятам, че голяма част от загубеното доверие към БСП в последните години е тъкмо заради измяната на принципите и сключването на политически сделки на всяка цена заради властта.

Междувременно преговорите с други партии вече започнаха…

Не съм в преговарящите екипи. Националният съвет не е запознат с платформата, около която се водят тези разговори и която трябваше да се изгради върху приетите от конгреса документи, вкючително върху моят доклад, който беше гласуван единодушно – например за решително отстояване на парламентарната република.

Оставате ли противник на взаимодействието с АБВ? За много хора такава позиция изглежда нелогична, тъй като президентските избори предполагат търсене на максимално широка подкрепа?

Никога не съм бил априори противник на АБВ, но споделям разбирането, че всяка партия трябва да има ясна идентичност. Затова съществуват партиите в демократичното общество. Когато от АБВ подкрепяха дясна политика или когато пропагандират тезата, че България трябва да бъде президентска република, аз не мога да се съглася. И смятам, че всеки човек, който има някакви политически виждания, трябва да се старае да спазва принципите си, включително в разговорите с възможни политически партньори. Другото означава: „Дайте да се съберем, да се изберем, да вземем властта, пък после ще видим какво ще правим…”. От тук идва голямото разочарование на хората към политиците, към институциите, към властта, което виждаме не само у нас, а и в много европейски страни.

Въпросът е дали БСП има ресурс хем да спазва своите принципи, хем – ако те налагат, да остане още определено време извън властта?

Придържането към принципите на БСП не бива да зависи от това дали партията участва във властта или не. БСП не бива да се превръща в консуматор на власт на всяка цена.

Щетите, които можеш да претърпиш, когато си извън властта, понякога са по-малки, ако безпринципно влезеш и стоиш в нея. Мисля, че можем да намерим много доказателства в близката ни история. Въпросът е стъпваш ли на определени принципи, опитвайки се те да бъдат разбрани от повече хора, или търсиш някакви моментни резултати, които временно носят полза, а след време се оказва, че си претърпял загуба на доверие. През 2014 г., когато бях избран за председател на БСП, издигнах на Бузлуджа лозунга „Силна БСП, единна левица”. Продължавам да се водя от разбирането, че без идейното изчистване на профила, без организационното укрепване в центъра и по места БСП трудно може да се превърне в притегателен център и да изиграе своята роля на гръбнак на лявото в България.

Сякаш опитът за промени, който предприехте в ръководството на БСП, приключи и на практика всичко се върна там, където е било. Дори и „обичайните заподозрени” за загубата на доверие се прибраха у дома…

Има някакво усещане за реставрация, то е и в обществото, и сред партийните членове. Но въпросът е вече дали политиците, които създават това усещане, ще могат да го опровергаят убедително. Дали с работата си ще накарат хората да сметнат, че такава оценка е била прибързана. Времето ще покаже.

Реставрация на какво?

На подходи, които направиха БСП слаба и които не са свързани с прокарване на принципи. Наблюдава се един процес на пренебрегване дори на уставни правила, на разчистване на сметки, на натиск върху демократично избрани местни ръководства на определени места. Такъв е случаят например в казанлъшката ни организация и показва само едно: реваншизъм.

Първите ходове на новия председател Корнелия Нинова бяха да върне политици със знакови прозвища, ще цитирам само две от тях – „Натовеца” и „Бандеровеца”. За какво говори такъв ход не само във вътрешнопартиен план, но ако щете – и за образа на БСП пред обществото?

Вероятно е жест на благодарност. Но в крайна сметка всеки новоизбран председател трябва да има своето време да вземе решенията си, да отправи посланията си, ако щете – дори и да направи грешките си. От позицията на бивш председател мога да бъда обвинен, че съм настроен негативно към новия, така че ще се въздържа от коментар на този въпрос сега.

Чух, че на заседание в Стара Загора младеж е попитал Драгомир Стойнев, докога ръководството ще мълчи относно срещата на НАТО във Варшава, и за флотилията в Черно море. Отговорът му бил, че на такива хора, които нищо не четат и само приказват, нямал какво да им каже. И че имало позиция.

Този въпрос беше поставен преди доста време и в Националния съвет. И според мен трябваше да излезем първи с ясна позиция, която да стане обществено популярна. Позиция, отразяваща решенията в конгресните документи и представяща различното виждане на БСП за милитаризацията на региона, в частност на Черно море. Доколкото знам, се работеше по такъв документ в съответния съвет, но той така и не стигна до пленум.

Пак там са цитирали различни изявления на Ангел Найденов и са питали как може една година да искаш повече НАТО в региона, а в друга да обявяваш, че не си съгласен с това. Големият въпрос е докога ще продължава този ужасен разрив в БСП между възгледите на партийния елит, на обикновените членове и на избирателите?

В политиката въпросът за доверието е ключов. По-добре да не обещаваш големи неща, но това, което казваш, да го изпълняваш. И да не оставяш у хората, на които разчиташ за подкрепа, усещането, че някои неща ги замиташ под черджето.

Разбирам колко е деликатна ситуацията в БСП по въпроса за НАТО и в какво положение се намирате…

Не е деликатна. Трябва да имаш куража да обясниш включително на партньорите си кое е особеното при България. На първо място това е тежкото й икономическо състояние. Второ, България и нейните граждани не възприемат Русия като враг. Тук обществените нагласи са много по-различни, отколкото в Полша, в балтийските страни, дори в съседна Румъния. Спомняте ли си, че по време на Втората война на САЩ срещу Ирак Турция не предостави базата в Инджирлик, защото имаше съображения, свързани с нейния национален интерес? А големият въпрос е, че с членството си в ЕС и в НАТО България трябва да бъде много по-мотивирана да отстоява своята позиция, така че тя да бъде зачитана при вземането на решения.

И като становище на Изпълнителното бюро, и по време на Консултативния съвет при президента поставих ясно въпроса, че БСП не може да бъде част от решение за заделянето на над 2 милиарда лева от ограничения бюджет на държавата за купуване на допълнително въоръжение и за изпълнение на цели и задачи, които не са свързани с българския национален интерес. Това е въпрос, който не е ревизиран от новото ръководство. Само че може би у хората остава усещането, че има мълчаливо подминаване… Въпросите за войната и мира са възлови, по които левите партии градят идентичност.

Има и друга гледна точка – на бивши и настоящи военни, които ще кажат, че състоянието на ВВС е ужасяващо и наистина има нужда от нови самолети…

И състоянието на българското образование, и на българското здравеопазване е ужасяващо. Да извадиш този сектор пред скоба и да го направиш до такава степен приоритетен в сравнение с други е в противоречие с разбиранията и политиката на БСП.

Ето ви и един почти безобиден казус, по който БСП можеше да покаже повече характер: независимият депутат Велизар Енчев внесе в парламента проект за декларация, в която участието и подкрепата на България за т.нар. „Коалиция на желаещите” преди 13 години в Ирак се оценяват като „тежка политическа грешка”. По този въпрос вече има обществен, а напоследък и политически консенсус дори в държави, които бяха начело на коалицията – САЩ и Великобритания. И пак Корнелия Нинова, Ангел Найденов, Кристиан Вигенин и група депутати от БСП гласуват „въздържал се”, така че тази точка да не влезе дори в дневния ред.

Няма да персонализирам, но една такава декларация мисля, че е в унисон с изводите, до които стигна и комисията „Чилкот” в британския парламент. Понякога БСП създава впечатление, че върви след събитията. А това обърква хората, които се надяваха на ярка опозиционност.

Има ли напрежение в БСП, което е свързано с външнополитически въпроси?

Не ме притеснява напрежението. Притеснява ме апатията, която превръща дискусията във формална и аргументите се подминават с лека ръка. Това е много по-тревожно.

Премиерът Бойко Борисов се обяви за снижаване на военното напрежение в Черно море – друг е въпросът, доколко може да го постигне и дали това не е роля за печелене на обществени симпатии. Можеше ли обаче БСП да използва различията сред управляващите и да подкрепи Борисов по този въпрос?

Такъв въпрос не можеше да остане без ясно изразена позиция и от БСП, пък макар и силно закъсняла. И затова внесохме съответното предложение в НС.

Тоест има моменти, в които Бойко Борисов би могъл да бъде подкрепен.

Разбира се. Тогава, когато се отстояват позиции, интереси, които са в нашата политическа платформа.

Доколко според вас е реален или театрален разнобоят между премиер и президент за Черноморския регион?

Не може да става въпрос за разнобой, доколкото има ясно разписани конституционни отговорности. Министерският съвет отговаря за вътрешната и външната политика. А ако в случая става въпрос за трик, въпросът е, доколко българските граждани могат и ще продължат да се връзват на такива факирски номера.

Подкрепяте ли решението на Корнелия Нинова да присъства като гост на конгреса на „Единна Русия” в Москва?

Нормално е. Има едно старо споразумение с „Единна Русия”, въпреки че аз се опитвах да партнирам в много висока степен с партията, която има същата политическа платформа като БСП – „Справедлива Русия”. Ще припомня, че на нейния конгрес бяхме заедно с генералния секретар на Социалистическия интернационал Луис Аяла. Това, разбира се, не означава, че БСП не бива да поддържа контакти и с други руски партии, още повече с най-голямата – „Единна Русия”.

Някои ви упрекваха, че не сте отишли на правилното място.

Е, критици има винаги. Но този, който ме упрекваше, е бил на същото място. Случаят беше част от предконгресната атака срещу мен и го отминавам с насмешка.

Има ли неофициален натиск по линия на ПЕС да не се поддържат близки отношения с руски партии, да не се ходи много в Москва и да не се комуникира с представители на Кремъл?

Не съм усетил такъв натиск. Виждате, че много европейски леви партии имат доста по-динамични и интензивни контакти с Русия. Чухме и ключови фигури в Германската социалдемократическа партия, и позицията на Горната камара на френския парламент, която не може да се приеме без социалистите. В това отношение мисля, че ПЕС не може да спре тези контакти.

АБВ се върнаха от същия конгрес със споразумение за взаимодействие с „Единна Русия”. Губи ли БСП инициативата в българо-руските отношения?

Не мисля. БСП е основната политическа сила, която държи на добрите отношения с Русия, тези позиции са заявени много ясно и в конгресните документи. Посещението на новото ръководство в Москва се вписва в тях. Друг е въпросът, от комуникационна и медийна гледна точка кое посещение е успяло да получи повече отразяване, но той е технологичен…

А може би е въпрос и на интерпретация. Когато политик от ГЕРБ замине за Москва, се казва, че отива да оправя отношенията, а когато човек от БСП се запъти натам, това често се интерпретира по съвсем различен начин…

Да. Знаем, че у нас много често това е и въпрос на финансиране, на медийно осигуряване, на благоразположеност от 10-15 интерпретатори, които през последните 20 години се изживяват със своите заклинания и оценки като последна инстанция. Но в края на краищата мисля, че има достатъчно интелигентни читатели, които би трябвало да преценяват истински.

Как става така, че дори САЩ решават своите задачи в България именно през БСП, която уж трябва да зависи от вота на своя русофилски електорат? 4-5 агенти за влияние променият волята на няколкостотин хиляди избиратели? Да не припомняме случаи като „Уестингхауз” и други подобни…

Става въпрос за подмяна на волята на колективните органи с индивидуални решения. Тоест необходими са много повече и по-сериозни дискусии в органите, така че да е ясно кой носи отговорността.

Ето Вигенин например продължава да се сърди, че го наричат „бандеровец” заради това, че е отишъл в Украйна по време на събтията на Майдана. Чие решение беше това, след като експремиерът Орешарски каза, че не му е нареждал да ходи там?

Не бих искал да коментирам сръднята на Вигенин.

Това за мен е сложен казус.

Не, напротив, прост е.

Между другото отстрани БСП наистина изглежда като една от най-демократичните формации – тя не е лидерска партия и има някаква ротация на председателите. Обаче дали тази демократичност не е бутафорна…

А в България демокрацията не е ли до голяма степен формална? Не може БСП да живее изцяло извън лошите практики в нашето общество – и за провеждане на избори, и за вземане на решения, и за измяна на политически принципи и идеи. Този въпрос го коментирахме и в деня на 25-годишнината от приемането на Конституцията, която съдържа прекрасни решения. И в същото време хората изпитват голямо недоверие в институциите, в правото, в закона. Точно заради формалното им съществуване и неформалната действителност.

Предполагам, че следите събитията във Великобритания. Някои ви сравняват с лидера на лейбъристите Джереми Корбин, който поде нов ляв курс, но отвътре в традиционната социалдемокатическа партия, а не чрез създаване на нови формации, както е в редица други европейски страни. Вас ви свалиха като лидер на БСП, а Корбин в момента е изправен пред мощни вътрешни атаки, но с голям шанс да ги отрази…

Аз бях избран преди Корбин. И тогава, в доклада на последното заседание на предишния конгрес на БСП, казах, че „третият път” е път за никъде. В този смисъл сигурно има и прилики, и разлики. Но всяка партия, всяка страна определя своя път, включително в решенията за политиката и за хората, които я реализират. Все повече хора в ЕС са принудени да проумеят от живота, че е нужна промяна от „третия път” към лявата идентичност. Иначе европейската социална държава няма шанс в битката с интереса на глобалните корпорации.

Замисляли ли сте се защо в защита на Корбин излязоха хиляди хора пред парламента, а за вас не?

Не съм се замислял. Възможно е да не съм заслужил такава голяма, масова подкрепа. Или може би хората у нас свикнаха да приемат нещата, които се случват, и да се примиряват с тях. Въпросът наистина е изключително важен. Но нека да не вадим примери от други народи и от други действителности. Ципрас също имаше огромна, улична, публична подкрепа. Сигурно и аз съм могъл да организирам такъв тип подкрепа, но не смятам, че това е необходимо. Има конференции, има конгрес, има органи. И тези хора, които са там, трябва да осъзнават собствената си отговорност.

Ето това е голямата разлика с политици като Корбин. Те търсят подкрепа навън, а вие продължавате да се затваряте във вашите конгреси и конференции и да очаквате от хора, които често са мотивирани единствено от собствената си реализация и дребни лични сметки, да осъзнаят, че имат и някаква обществена отговорност…

Атинската демокрация отдавна е отмряла като модел. Модерната демокрация предвижда друг тип поведение. С викане, с площадна демокрация сигурно можеш да постигаш някакви резултати, но после се оказва, че те са временни и също могат да бъдат форма на манипулация.

Когато демокрацията е в криза, се използват и неконвенционални методи.

Когато демокрацията е в криза, трябва хората да бъдат накарани да поискат истинска демокрация и отговорност.

Традиционните леви партии сякаш не могат да отговорят на проблемите, които виждаме в цяла Европа…

И десните, и левите партии не могат – първите, защото се срамуват да кажат на глас чии интереси защитават, а вторите, защото често правят компромиси с идеите и принципите. И това е голямото изпитание пред Европа. Бюрократичният Брюксел трудно усеща обществените нагласи, а доминиращият глобален капитал не отстъпва пред тях. Все повече въпроси остават нерешени и това тепърва ще поражда много тежки проблеми. Главният сред тях е за противоречията, които създават свръхнеравенствата, обострени от глобалната криза и от нежеланието на едрия капитал да проумее до какво води това. Налице е шанс за връщане на влиянието на левите партии, но не на всички, а на онези, които са леви и на думи, и на дела.