Интервю на Калин Първанов с кандидата за президент Ивайло Калфин, издигнат от АБВ и коалиция

Г-н Калфин, гръмкият провал с издигнатата в последния момент кандидатура на Кристалина Георгиева за генерален секретар на ООН продължава да се коментира у нас и в чужбина. Най-обсъждани са версиите, че правителството ни съзнателно е обслужило интересите на други държави или че просто е било заблудено от свои чуждестранни „партньори”, които са поели някакви обещания, но не са ги спазили. Като бивш първи дипломат, кое от тези предположения Ви звучи по-достоверно?

Според мен българското правителството така и не разбра какво се случи. А всъщност то беше използвано и преметнато по най-елементарен начин. Най-тъжното е даже не толкова това, че българин не беше избран за генерален секретар на ООН – макар че имахме уникален шанс, а абсолютно аматьорският и унизителен начин, по който подходи външната ни политика. Видяхме некомпетентност, неразбиране на процесите в ООН, липса на достойнство и на собствена позиция. Единствените, които нямаха интерес от силен кандидат като Ирина Бокова, бяха нейните опоненти. И след като не можаха да намерят достатъчно подкрепа в Ню Йорк, за да бъде извадена тя от играта, направиха нещо друго – оказа се, че в България почвата е много по-податлива и лесно успяха да убедят правителството, че има друг, по-силен български кандидат. После бързо се видя колко е по-силен всъщност... Г-жа Кристалина Георгиева имаше авторитет в съвсем различна област. От тук нататък, мисля, че тази загуба ще й тежи, включително в работата й в Европейската комисия.

Кой носи отговорност за това?

Политическата отговорност трябва да се носи от ръководството на Министерството на външните работи, което последно разбра, че смяната на кандидата е неправилен ход. Очевидно е, че премиерът се поддаде както на тяхната погрешна прогноза, така и на външния натиск. Аз така и не разбрах например г-жа Меркел каква роля има в избора на генерален секретар на ООН. Германия е важна държава, но е факт, че има един глас, колкото и България, в Общото събрание на организацията.

В края на краищата обаче решението беше обявено и обосновано от премиера, не е ли и негова основната отговорност?

Прави ми впечатление, че през последните месеци той е всичко – и външен, и вътрешен министър, и инспектор по магистралите, и първи дипломат... Виждам, че отново имаме един „премиер слънце”. По този начин той, естествено, поднася отговорността към себе си. За мен основното е, че българската дипломация трябваше да посъветва г-н Борисов, че е изключителна грешка да сменяме кандидата си. Подведен от нея и поставен под натиска на хора, които нямат отношение към ООН, той промени решението. Честна дума, не го разбирам.

Кои фактори бяха по-силни в тази операция, външните или вътрешните?

Движещата сила бяха външни фактори, които искаха да отстранят силен български кандидат.

В някои анализи се споменава намеса и от непублични външни центрове на влияние като филантропа Джордж Сорос, групата на Билдербергите и т.н. Има ли значение всичко това, или е повече в жанра „теория на конспирацията”?

Има значение. Не може да се отрече, че в света има различни мрежи за влияние. Между другото в интернет се появиха много интересни материали, изтекли от организацията на г-н Сорос, които показват, че тя се занимава с доста по-различни неща от тези, с които по принцип би трябвало да се ангажира една филантропска организация – да подпомага хора, да им дава равни възможности, да ги предпазва от дискриминация и т.н. Всъщнос, той има амбиция да се занимава с управление на геополитически въпроси – нещо, което не би трябвало да е в предмета на дейността на една фондация. Геополитически въпроси се решават от държави или от техните служби, които също работят за държавите си.

Колкото до Билдербергите – до голяма степен това е една легенда в България, но при всички случаи събирането на много влиятелни хора на едно място също създава мрежа, която работи координирано. Ако тези срещи са безсмислени, няма да се провеждат. Между другото те не се събират там, за да играят голф или бридж, а също обсъждат световни въпроси.

Но нали в основата на демокрацията и особено на т.нар. либерална демокрация, е разбирането, че решенията се вземат от политици, които са избирани от гражданите за това...

Неформални мрежи на влияние е имало и ще има, те не винаги са нещо лошо. Примерно всеки има контакти сред випуска, с който е завършил университета... Но трябва много добре да се знаят границите, а държавата и демократичните институции да си създават имунизация от нелегитимни влияния. Което означава да работят прозрачно и да е ясно какво и защо правят.

Ще дам един пример – как да си представим, че е нормално друга държава да финансира религиозното образование на мюсюлманите в България и проповядването на исляма въобще? Как да си обясним, че основен фактор за обучение на учители у нас е също така една чужда фондация? Религията и образованието са теми, свързани с най-тънките струни у хората. И държавата ни е разчистила този терен за външни интереси, вместо да си стъпи на краката, да си влезе във функциите и да каже: това, че някой иска да помага е добре и ние сме благодарни, но той ще помага там, където ние го насочим.

Виждаме, че от Северна Африка през Близкия изток, та до Балканите има много интереси регионът, в който живеем, да бъде нестабилен. Създават се междуетнически и междурелигиозни напрежения, локални конфликти и т.н. И това е целенасочена политика. Така че трябва да бъдем много внимателни, когато някой влиза в образователната система примерно. Това, че държавата позволява външни фактори да стават влиятелни вътре, показва по-скоро слаби демократични институции.

България също печели посвоему от конфликтите в света. Ето военните ни заводи в момента са затрупани с поръчки.

 Да, и Саудитска Арабия напоследък се въоръжава много успешно с наше оръжие... Аз не мисля, че трябва да си затваряме очите за това.

Но пък се създава работа, хиляди хора получават заплати, в бюджета влизат данъци, осигуровки...

Защото сме се докарали до там да имаме икономика на ишлеме. Който и да ти поръча каквото и да било, да си готов да го направиш само за да създадеш работни места. Напълно разбирам хората, които работят на по три смени, за да си изхранят семействата. Само преди три години те нямаха тази възможност. Но кой е виновен, че българската икономика се върти само около държавни поръчки? Че в нея липсва добавена стойност. За никого не е тайна, че като цяло България изнася главно суровини и внася преработени продукти. С редки изключения като спорадичните поръчки, за които споменахте. И това се вижда отвсякъде. На всички ни е ясно, че ако искаме да забогатеем, трябва да имаме икономика с различна структура. Но държавата ни много упорито или не се бърка в тези проблеми, или създава едни смешни инструменти, които по-скоро преливат корупция, отколкото променят нещата.

Когато напускахте правителството, му пожелахте да изкара пълен мандат. Ще цитирам ваши думи от тогава: „Действително тук се работи в екип и се работи за държавата, а не за партии”. Стоите ли зад тези думи сега?

Аз имам такъв опит от участието си в правителството. Влязох в него като представител на АБВ, а партията се включи, защото редица нейни искания бяха заложени в политическата декларация за намеренията на правителството, които бяха одобрени от коалиционните партньори. Не мога да си изкривя душата – не съм бил подложен на натиск, свързан с някакви кадрови решения, оставиха ме да работя и получавах съдействие, когато съм го искал. Това, което не получих, е повече пари. Примерно настояването ми още през миналата година за повече средства за семействата на деца с увреждания. Тогава ми казаха – първо реформа в ТЕЛК и в медицинската експертиза на заболяванията, после парите. Сега дойде министър от ГЕРБ и изведнъж средствата се появиха. Това също е обяснимо.

Вие все пак бяхте социален министър, а този ресор никога не е бил приоритетен за ГЕРБ. Ако бяхте „министър на магистралите”, дали нямаше да ви се оказват въздействия?

Не случайно никой от коалиционните партньори нямаше шанс да стане „министър на магистралите”... Разбира се, българската социална система е бедна. Но тя е бедна заради ниските данъци, осигуровки и доходи. Затова винаги съм се борил за повишаване на доходите и тук има известни успехи. Инструментът беше вдигане на минималната работна заплата. Получих подкрепа от ГЕРБ, залагайки на 340 лева, а догодина, живот и здраве, тя ще е 460 лв.

Проблемът е, че правителството като че ли загуби тяга. Загуби перспектива за някакви значими промени в отделните области, върви се към ежедневно управление на процесите, което е лош показател.

Така и не стана ясно защо от АБВ напуснахте правителството. Не звучеше много убедително изтъкването на промените в Изборния кодекс като причина за такова решение...

Не е само Изборният кодекс, получи се натрупване. Ако погледнете политическата декларация на кабинета, там има около 40 искания, влезли по настояване на АБВ. По повечето от тях няма идея даже нещо да се започне, а мандатът се преполови. Ще ви дам примери – там пише, че България ще отстоява позиция за въвеждане на данък върху финансовите транзакции на европейско ниво. Че ще се създаде специален фонд за подпомагане на малките и средните проекти, особено в регионалното развитие, говореше се за различна структура на образованието и на социалната система... Поставяхме няколко пъти тези въпроси, отговаряха ни с „да, да”, „добре”. Когато виждаш, че нищо не се прави, някак си губиш ентусиазъм. И затова тези наши съпартийци, които бяха противници на участието на АБВ в правителството, започнаха да изтъкват много сериозни аргументи. В интерес на истината имах желание да довърша някои неща, които считах за полезни, но в политиката трябва да има правила и след като е взето партийно решение, аз се съобразих с него.

Не се ли притеснявате, че и Вие като някои кадри на ГЕРБ влизате в положението на политик, който е подходящ за издигане на различни постове...

... На „кандидат за всичко”? Все пак кандидатурата ми за президент беше издигната и предишния път, не съм я измислил сега. Не мога обаче да отрека, че има и такъв момент в една партия с особено силни авторитети и лидери. Трудно се появяват други. Затова съм виждал ролите ни в АБВ – на президента Георги Първанов, моята и на Румен Петков, като политици, които ще създадем инерция и ще дадем възможност на други хора да бъдат в ръководството на партията и в парламентарната група. Между другото аз отказах да се върна в парламента, след като излязох от правителството и на мое място чудесно работи младата политоложка Мариана Тодорова. Задължително е според мен, и то не в далечно бъдеще, и в АБВ, и в другите партии (но това си е тяхна работа) да се смени поколението, да излязат напред нови хора.

След провала на опита за коалиция на АБВ с БСП за президентските избори също остана впечатление, че мотивите са различни от официално оповестените.

Да, защото всъщност няма ясни мотиви. И единственият, който печели, е ГЕРБ. Тук е същото като с кандидатите ни за ООН – участници в процеса вършат работа на трета страна. Очевидно е, че силна коалиция щеше да притесни ГЕРБ не само заради събирането на гласовете на БСП и на АБВ, а заради създаваното усещане, че въпреки различията е възможно задвижването на голяма енергия, на вълна от хора и партии, които са готови да застанат зад една кандидатура и да се борят за спечелване на изборите. Ние работихме за това три месеца, приехме всяко условие, поставено от г-жа Корнелия Нинова, включително да оттеглим кандидатурите си и общият кандидат да е човек, който не е свързан с партийните ръководства. Добре, предложиха такъв човек, подкрепихме го. Между другото за разлика от БСП нашите хора се мобилизираха и дадоха на Румен Радев пълна подкрепа. За което можеше да им благодари, но това са неща, които сам ще си прецени. Накрая се оказа, че г-жа Нинова ни лъже. Научихме за решението на БСП заедно с журналистите, даже малко след тях. Започнаха да ни звънят и да питат какво става. Преди това нямаше дори един телефонен разговор на г-жа Нинова с г-н Първанов или с някой друг от АБВ, в който тя да му каже, че има някакъв проблем. Говорят, че сме имали различно виждане за президентската институция. Защо това не беше проблем при воденето на разговорите дотогава? Няма обяснение. Всъщност единственото ми обяснение е, че Бойко Борисов и неполитически лостове имат въздействие върху решенията на други политически сили.

Затворена ли е вратата за подкрепа между вас и БСП на втори тур?

Сигурно не е затворена. В политиката не трябва да се казва, че нещо никога не може да стане. Но хубаво е, че всичко досега се разигра публично пред очите на всички и аз не знам с какво доверие след това ще започнем някакъв разговор. Да, въпросът за втория тур ще се постави, но той трябва да бъде на принципна основа. Ако пак трябва да разчитаме на някакво обещание от г-жа Нинова, аз не бих го направил.

Каква е принципната основа?

Принципната основа е, и аз съм твърдо убеден в това, че не е полезно за държавата всички институции да бъдат управлявани не толкова даже от една партия, колкото от един човек. Не искам да видя поредния послушен президент, който няма мнение и който трябва да пита за всичко... знаем кого.

Ще има ли време за такива разговори?

Не знам. Една седмица е срокът между двата тура. Аз не отивам на избори с амбицията да подкрепя някого на втори тур, а с претенцията, че имам по-добрите познания и качества за президентския пост. Вярно е, че съм издигнат и подкрепен от по-малки партии, но се надявам, че това е мажоритарен избор.

Ако Вие стигнете втори тур, ще поискате ли подкрепа от БСП?

Да. От г-жа Нинова надали, но от БСП – да.

А ако те поискат такава подкрепа?

Нека да я поискат първо и да видим как.

Тоест въпросът е в някакви салтанати...

Не, вижте, няма никакви салтанати. Просто аз не вярвам на Нинова, как да го кажа по-ясно? Тя дезинформира неколкократно и публично. И в същото време не мисля, че трябва да имаме поредния послушко пет години в президентската администрация. Така че няма предопределени решения. Според мен тези, които отиват на втори тур, във всички случаи ще се обърнат към останалата част от публиката. В България избирателите са свободни. Това, че са гласували за някого на първи тур, не означава, че той може да ги заведе за ръка до урните за втория. Такъв диалог все пак трябва да се води с някакви аргументи. Да кажеш: „Вие не гласувахте за мен на първия тур и сте имали своите основания, но, ето, на втория тур аз поемам към вас някакъв ангажимент да направя еди-какво си”. А не просто: „Я, вие тука да гласувате, защото така трябва”.

Един от претекстите, с които беше развален съюзът от страна на БСП, беше, че имате различия по принципни въпроси като този: президентска или парламентарна република?

Въпросът няма отношение към предстоящите избори. Със същия успех можехме да говорим и за глобалното затопляне... Президентът, който сега ще бъде избран, ще работи по съществуващата конституция. Тя няма как да се промени в ход.

Ако занапред има някакви промени в президентската институция, то това изисква диалог, съгласие и време. И тук въобще не става дума за това да преместим премиерската държава в президентска. Но принципно е основателен въпросът, имаме ли нужда от по-добър баланс между институциите? Как си го представям? Ами като например президентско вето да не може да се отменя с гласовете на само 61 депутати, както е в момента. Когато държавният глава е избран пряко, той трябва да има правомощия, с които да тежи пред другите институции. Другият вариант, също приемлив, е президентът да не се избира пряко. В редица европейски страни като Германия, Гърция, Естония той се избира с един много висок кворум от парламента. Тоест изисква се в голяма степен съгласие между партиите, което дава възможност на президента да не бъде нечий партизанин, а да поставя националните проблеми. Точно това според мен трябва да прави българският президент – да е един център и двигател на непрекъснати преговори и обсъждания по важните за държавата проблеми. А не да се крие, когато такива са налице.

В момента сме изправени пред точно такъв важен проблем, по който президентът можеше да инициира поне публични дискусии с настояване да се поставят всички въпроси и да се потърсят отговори. Става дума за инвестиционното споразумение на ЕС с Канада – СЕТА, известно още като „близнак” на Трансатлантическото споразумение със САЩ – ТПТИ. Въпреки очакванията да произтекат сериозни проблеми в икономиката, в социалната сфера и в правосъдието виждаме, че няма анализ на ефектите, няма разговор в пленарната зала на парламента (с изключение на Икономическата комисия), няма дискусии при президента. Ако все още бяхте в правителството, дали щяхте да повдигнете въпроса, или деликатно да го премълчите?

Нямаше да премълча, както не съм замълчавал в правителството по други важни въпроси – примерно по приватизацията на Дипломатическия клуб „Бояна”, която се случи след това.

Но нещата са несъпоставими. В първия случай става въпрос за една местна далавера, а във втория – за глобална.

Да, това е една глобална далавера. АБВ има много ясна позиция против споразумението, както и БСП. И пак стигаме до нагледен пример за нашите родни политикани и за това как се вземат решения. АБВ внесе предложение в парламента споразумението с Канада да не се подкрепя от България, преди да бъде представен анализ от правителството, премиерът да го докладва, да има изслушване и дебати в пленарната зала. После БСП внесе друго предложение, в което се казва – искаме анализ от правителството. В Икономическата комисия се прие само предложението на БСП. Добре, и това е нещо. Но после на заседание на Комисията по външна политика са се появили двама зам.-министри, казали са по няколко изречения, в които са наприказвали маса глупости, и е било заявено - ами, ето, това е анализът.

Аз не виждам нито една причина за временно влизане на споразумението в сила, преди да бъде ратифицирано от парламентите на страните – членки на ЕС. Каква е спешността, от къде е тази тревога, че българската икономика ще закъса, ако няма такова споразумение? Напротив, аз не виждам какви ще са ползите за България, ако се отворим напълно пред най-големите икономики. От икономическа гледна точка очаквам за нас само щети, както от СЕТА, така и от споразумението със САЩ – ТПТИ. Второ, договорът СЕТА продължава да съдържа много тежки пороци като международните арбитражи, в които частни компании ще могат да завеждат дела срещу държавите, заобикаляйки правосъдните системи.

Можеше ли България да има по-предпазлива позиция по този въпрос и да търси взаимодействие с други страни като например Унгария, чийто парламент алармира за рисковете от тези споразумения и призова за въздържаност?

Да, обаче се притеснявам да не стане като с въпроса за санкциите срещу Русия. Френският парламент гласува за свалянето им, обаче правителството им отиде на среща на ЕС и ги подкрепи. Словашкият премиер Фицо ходи в Москва, за да си представя кандидата за ООН пред Путин, и му каза как ще се пребори със санкциите. Орбан пък проглуши света, че ще ги сваля. И само след две седмици на равнище посланици в ЕС страните някак тихомълком и гузно продължиха санкциите още веднъж. Значи дори и Орбан вдига глас за вътрешна употреба, а след това оставя на посланика си в Брюксел да свърши „мръсната работа”.

Е, добре, но това разминаване между действително важни ангажименти, намерения и дела вече се вижда. И се случва на практика. Забелязвам, че напоследък Орбан е много популярен в България на тема „Как се защитава националният интерес”, ама той го защитава за сметка на нашия. Той казва – укрепвайте границата в България и дайте да направим няколко рубежа от там до Унгария, за да не стигат до нас имигрантите. Между другото цялата армия да сложим по границите заедно с Гражданска защита, „опълчението” и всичките Динковци, пак няма да решим проблема. Той се решава с преговори и по външнополитически начини. Да не говорим пък за наказанията на трафикантите, които са на смехотворно ниво в България.

Има ли силен геополитически момент в тези избори? Ще избираме ли измежду кандидати на Брюксел, на Вашингтон и на Москва, както елементарно от някои се поставят нещата?

Избор дали да сме в ЕС и в НАТО или с Русия не стои пред страната. Но това, което г-жа Цецка Цачева казва - че ще се отнася с Москва, както към всички извън приоритетните за нас столици, е дивотия. Да живеем в регион, в който Русия е важен фактор, и да не оценяваме нуждата от активно сътрудничество ни прави съучастник в напрежението около нас.

Това, че сме в ЕС, например е предимство по проблема с бежанците. Защото представителите на Македония и Сърбия стоят пред вратата на Европейския съвет, а българският премиер влиза вътре и участва във вземането на решения. Но това означава ти да влияеш върху тези решения, а не да стоиш и да слушаш отстрани.

Отделен въпрос е, че трябва да си изясним националната позиция и е много важно тя да бъде насочена към успокояване на района, което означава повече регионално сътрудничество – икономика, енергетика, култура, образование, обмен, движение на хора. Защото, когато ги няма тези неща, започват да се късат връзките между страните и се появяват геополитическите аргументи, които в целия регион са в посока създаване на нестабилност. Между другото такива влияния са двупосочни, и от САЩ, и от Русия. Тук няма „добри” и няма „лоши”. Виждате какво се случва с неразбирателството на Вашингтон и Москва в Сирия. В крайна сметка ние плащаме цената като страна от съседен регион. Затова трябва да се противопоставяме на всички фактори, предизвикващи дестабилизация в света, включително на нашия регион. И тук не става дума за конспиративни теории, а за реални факти, които виждаме около нас.