Политиката на сдържане на Китай и „завоят към Азия”, с които  трябва да бъде осигурен „Тихоокеанският век на САЩ”(по думите на Хилъри Клинтън) заплашват мира на планетата.

Какво става в Южнокитайско море? Този въпрос си задават всички, които наблюдават нарасналото в последните месеци напрежение между Пекин и Вашингтон. То постепенно заплашва да премине границата на реторичната война. Министерството на външните работи на Китай предупреди военните на САЩ да не изострят напрежението в Южнокитайско море като изпращат военни плавателни съдове или самолети в близост до китайските острови . Пентагонът контрира, че американските кораби и самолети ще пътуват по всички маршрути, съгласно международното право по всяко време и декларира пред своите регионални съюзници, че скоро ще проведе патрули в близост до китайските позиции. Ситуацията се усложни и китайският военен министър предупреди за възможна морска война като призова военните, полицията и гражданите да бъдат готови да защитят териториалната цялост на страната. Какви са в действителност причините за конфликт между САЩ и Китай, различни от огласеното желание за свободно корабоплаване? За да се ориентираме на помощ ни идват историята и географията.

Островните архипелази – Южнокитайски Крим и Персийски залив едновременно

Островите в Южнокитайско море се състоят от повече от 250 атола, острова, плитчини и рифове, обособени в няколко групи, между които са Параселските (известни в Китай като островите Сиша, югоизточно от Хайнан), Донгша (сред тях е и най-големият остров в Южнокитайско море, разположени са на 340 километра южно от Хонконг), Джонгша (намират се югозападно от островите Сиша), Хуанян (200 километра западно от Филипините) и Спратли (Нанша, най-южните острови, разположени между Китай, Виетнам, Индонезия и Филипините). С изключение на няколко по-големи островни образувания повечето от тях се намират под морското равнище при прилив, а други са изцяло потопени. Богатите рибни ресурси и потенциалните колосални находища на нефт и газ, оценявани на най-малко 11 милиарда барела петрол и 5,4 трилиона кубични метра природен газ са основните активи на островите. Но те имат и още един много важен актив – самото им географско разположение. Може да се каже, че местоположението им е най-важният стратегически актив . По морските маршрути около архипелазите преминава около две трети от световната търговия на петрол и половината от морската търговия в света. Островите играят същата роля за Южнокитайско море, каквато има и полуостров Крим за Черно море – те представляват непотопяем самолетоносач, от който могат да бъдат контролирани морските пътища и да бъде постигнато военно превъзходство в региона . Южнокитайските острови са свързващото звено между Индийския и Тихия океан и източната част на евразийския континент. Обезпечаването на контрол върху регулирането на търговията може да означава освен това достъп до жизненоважни ресурси, както и гарантиране на икономически просперитет. Например, влиятелната аналитична агенция „Стратфор” отбелязва, че „чрез контролиране на моретата Съединените щати са способни да гарантират сигурно движение на своите стоки и да разгърнат военната си сила в целия свят” . Доминацията в Южнокитайско море позволява на контролиращата страна да проектира силата си върху крайбрежните райони на днешен Китай, Сингапур, Малайзия, Бруней, Филипините, Виетнам и Тайланд. Именно по този начин Поднебесната през вековете е осъществила демографската, културна и икономическа експанзия, благодарение на която в продължение на столетия ханските китайци са владеели политиката и икономиката в района.

Краят на Втората световна война остави континентален Китай без остров в Южнокитайско море

Факт е, че островите и рифовете в Южнокитайско море са били под китайска юрисдикция столетия назад. В китайската историография се посочват извори, индикиращи за това, че Китай е страната, която открива островите в Южнокитайско море още от времето на династията Хан (206 г. пр.н.е. – 220 г.). Икономическото им използване, заедно с политическия контрол е свързано с управлението на династиите Юан (1271-1368 г.) и Мин (1368-1644 г.). Свидетелство за усилен стопански живот около южнокитайските острови е известната Пътна карта, служила за навигационно ръководство на китайските рибари за пътешествията им до островите Сиша и Нанша. Първата пътна карта е била написана по време на династията Мин и е била подобрявана постоянно след това. Епохата на колониализма поставя изпитание пред страните от Америка, Африка и Азия. След Френско-китайската война от 1885 г. Виетнам, намиращ се под номинална зависимост от Китай, преминава към френските владения в Индокитай. А с конвенцията за уреждане на граничните въпроси между двете страни от 1887 г. Франция признава суверенитета на Китай върху островите Спратли (Нанша) и Параселските острови (Сиша). През 1933 г. обаче Франция анексира двата архипелага като ги включва в административното деление на Френски Индокитай, а 5 години по-късно Япония ги отнема от Франция, изграждайки гарнизони и база за подводници в Тайпин. След разгрома на пакта Рим–Берлин–Токио и оттеглянето на Япония от региона континентален Китай, начело с Мао Дзедун, е спрян до границите на материка и остава без владение на острови в Южнокитайско море, с изключение на Хайнан.

Опитите на китайските лидери да си върнат спорните владения води до прогласяването на демаркационната „линия на 9-те пунктира”, която определя границата на китайските владения, включващи островите Сиша, Джонгша, Донгша, Нанша и Хуанян . Нежеланието на бившите колониални империи от НАТО и Съединените щати да признаят влиянието на комунистически Китай в Южнокитайско море е аналог на политиката на сдържане към СССР. Целта е изолиране на китайските въоръжени сили в китайски граници и териториални води. Западните съюзници виждат в лицето на Китайската комунистическа партия верен съюзник на Москва и фундаментална заплаха за себе си, затова препятстват по всякакъв начин разширяването на влиянието на Китай в историческите му граници .

Така през 1956 г. залязващата Френска колониална империя прогласява прехвърляне на островите Сиша и Нанша на Южен Виетнам. И въпреки, че те никога не са били под юрисдикцията на Филипините, в края на 60-те и началото на 70-те години Филипините се включват в подялбата на плячката и окупират част от островите Нанша като предявяват суверенни права с одобрението на САЩ. Китай остава изолиран на континента, но насочва последващите си усилия към постепенно пробиване на неприятелския обръч около себе си .

Първата възможност се открива в началото на 1974 г. във времето след подписването в Париж на договор за регулиране на войната във Виетнам. Американските войски се изтеглят Южен Виетнам, който контролира островите Сиша (Параселски острови) и с това пред Китай възниква шанс за връщането им. Нормализацията на отношенията със Съединените щати, доминиращи в региона на Южнокитайско море, и насочването на вниманието на Южен Виетнам към конфликта със северната Демократична Република позволяват на Пекин да проведе военна операция и в началото на 1974 г. да установи контрол над целия архипелаг Сиша. Стига се до сблъсък с южновиетнамските сили, който обаче Китай печели. През 1999 г. след много преговори Китай и Виетнам подписват договор, чрез който трайно демаркират граничната зона помежду си, а през 2009 г. споровете са окончателно решени с подписването на договор между външните министри на Китай и Виетнам.

Настъпилата промяна в отношенията със САЩ и триъгълната дипломация на Никсън дават шанс на Китай да насочи вниманието си към другия основен архипелаг, към който всички страни в региона имат апетити – островите Нанша (Спратли) – 14 острова, контролирани от Филипините и Виетнам (заедно с остров Тайпин, който се владее от Тайван). Владения в архипелага имат още Бруней и Малайзия. Китайското ръководство избира стратегия на невоенно решаване на конфликта за суверенитет на островите чрез двустранни преговори и макар да не признава властта на Виетнам, Филипините и Тайван, позволява администрирането им от трите страни. В това безизходно положение Пекин намира изход в овладяването на рифове, плитчини и атоли в архипелага и изграждането на изкуствени острови върху 7 от тях – задача, върху която Поднебесната работи последователно в последните десетилетия на XX век . Безметежните години след края на Студената война намаляват геополитическото противопоставяне и изместват акцента на Китай върху икономическото развитие – фактор, който впоследствие обръща нещата наопаки. Могъщият икономически възход на Китай и регионалното лидерство на Пекин обаче сериозно притесниха стратезите отвъд Тихия океан, които започнаха да виждат в китайското икономическо чудо първостепенна заплаха за своята глобална хегемония.

Стратегията на Вашингтон – сдържане на Китай и интернационализация на териториалните спорове

Когато през 2009 г. Барак Обама встъпи в длъжност, администрацията пое глобалната стратегическа инициатива за „Завръщане в Азия”. Според идеята Съединените щати трябва да реализират стратегията S tay behind в Европа, Африка и Близкия Изток, като разчитат на местни партньори . И да насочат цялото си внимание към новия световен икономически и политически център – Източна Азия. Там безспорно САЩ ще имат схватка с Китай, но както отбелязва Хилъри Клинтън в статията си за Foreign policy „Тихоокеанският век на Америка” – присъствието там ще гарантира благоприятни външнополитически условия за американската икономика, тоест за глобалната американска хегемония.

Представители на Държавния департамент подчертават обаче, че Китай стремително разширява своето влияние в региона и САЩ вече не са основният играч, което налага да се планират действия. Анализаторът Питър Ли посочва, че напрежението между двете страни ще е неизбежно поради усилията за изпреварващо сдържане на Китай. Невъзможността да проектира сериозно икономическо въздействие принуждава Вашингтон да заложи на военния фактор, където държи доминиращи позиции. Според американските планове, оповестени от министъра на отбраната Панета през 2012 г., САЩ възнамеряват да прехвърлят 60% от своя флот в Сингапур, в това число и 6 самолетоносача в Азиатско-тихоокеанския регион. Разширяването на военния натиск на САЩ включва разполагане на 2500 морски пехотинци във военновъздушната база в Дарвин, Австралия, а също и разполагането на военни части във Филипините. САЩ планират и въоръжаването на регионалните съперници на Китай. Стратегията на Вашингтон има за цел, разбира се, контрол над Южнокитайско море, което ще позволи на Америка да шантажира Китай с евентуална морска блокада на търговските пътища, които са от колосално значение за Поднебесната. От 2012 г. военноморските сили на САЩ осъществяват т.нар. Операция за свобода на корабоплаването (FONOPs), с която оправдават военното си присъствие и патрулиране в Южнокитайско море.

Линията на „трите островни вериги” – защитната стратегия на Китай

Китай разбира прекрасно опасността пред себе си. Контролът върху транзита на енергоносители, и върху морските търговски пътища изобщо, налага императив пред Китай да обезпечи с военно присъствие Южнокитайско море. И по възможност да отдалечи американските военни. Както е известно крилатите ракети „Томахоук” и другите разработки на високоточно оръжие, в съчетание с палубна авиация, позволяват осъществяването на наземни удари в дълбочина на континентален Китай. От тази гледна точка изнасянето на отбранителната линия навътре в океана обезпечава до голяма степен китайската сигурност. По думите на високопоставени китайски военни, между които и бившият военноморски командир адмирал Лиу Хуацин, в близко бъдеще повечето военни операции ще бъдат ограничени до т.нар. първа островна верига, започваща от Япония и преминаваща на изток от Тайван . На юг линията на предявените от Поднебесната суверенни права над Южнокитайско море следва с точност Линията на 9-те пунктира. Без обезпечаване на сигурността в Южнокитайско море изглежда невъзможна реализацията на амбициозния китайски проект, притежаващ потенциал да промени геополитическата архитектура на Евразия и света – Икономически пояс: Път на коприната и Морски път на коприната. Този път преминава именно през Южнокитайско море и Малакския пролив.

Преследвайки тази цел, Китай отскоро започна строителството на няколко изкуствени острова в морето, където се разполагат логистични поделения и бази за подкрепа на военновъздушните и военноморските сили. Китайските лидери осъзнаха, че „завоят към Азия” на САЩ е свързан с мащабен военен натиск и решиха, че нямат време за губене. Ангажирането на Вашингтон с конфликтите в Украйна и Близкия Изток позволи на Китай да вземе инициативата. През 2012 г. страната установи контрол върху оспорвания с Филипините остров Хуанян, а според дипломатически източници Китай ще използва властовия вакуум преди президентските избори в САЩ, за да започне изграждането на съоръжения за логистична подкрепа, за да се разшири обхвата на военновъздушните сили и да се наблюдава американската база в Гуам.

По подобен начин наскоро бяха изградени три летища и дълбоководно пристанище на изкуствени острови в Нанша, обезпечавайки работата на флота и авиацията, а от август в небето на Южнокитайско море бяха изпратени да патрулират бомбардировачи и изтребители, което може да позволи на Пекин не на шега да въведе идентификационна зона за противовъздушна отбрана. Китай разполага с мощна военноморска база на остров Хайнан и инсталира противовъздушни ракети HQ-9 и радарна система на главния остров от групата Сиша. В момента китайските военни работят върху вкарването в експлоатация на пета единица от най-новата атомна подводница клас „Цин”, въоръжена с 12 балистични ракети с обхват 7400 километра – достатъчно, за да се противопоставят ефективно на САЩ .

Наскоро Поднебесната изведе в орбита нов спътник Гаофен-3 с възможност да улавя изображения от космоса с резолюция до един метър. Официални китайски представители твърдят, че това ще позволи на Китай да защити „своите морски права и интереси”. Решаващ превес в спора в полза на Китай оказва Русия. Москва системно въоръжава китайската страна с изтребители от четвърто поколение, ракети „земя-въздух” и подводници, вероятно защото и руснаците са изправени пред аналогичен натиск от САЩ в западната част на Евразия. Тази седмица в северозападната част на Южнокитайското море край бреговете на провинция Гуандун стартираха руско-китайски морски учения „Морско взаимодействие-2016” – ясен знак от Москва за това как ще бъде погледнато на един опит на Вашингтон за силово решение на конфликта.

За да изтласка САЩ от решаването на споровете в Южнокитайско море, Китай разчита на двустранни преговори и спогодби – подход, към който страните от региона все повече започват да се придържат. В последните години Пекин постигна договорености с Виетнам, а новите правителствата на Тайланд и Филипините, заедно с Малайзия и Сингапур, в които китайското влияние в икономиката традиционно е голямо, засега предпочитат да говорят на общ език с Поднебесната. Това обстоятелство е огромно притеснение за Вашингтон. За разлика от сдържането на Русия, за което САЩ използват комплекс от икономически, дипломатически и даже информационно-психологически способи, по отношение на Китай Вашингтон счита военното сдържане за рационално. Този факт, съчетан с отсъствието на партньори в региона, които да проявяват охота да се включат в антикитайски военен съюз, приближава „червените линии” на САЩ и Китай твърде близо. Ситуацията е с огромен конфликтен потенциал. По конфуциански сдържаната китайска дипломация реагира необичайно остро на американския натиск . Епизодът с липсата на стълба за самолета на Обама по време на посещението му в Ханджоу за срещата на Г-20 и демонстративно враждебното отношение към Сюзън Райс, която е водеща в изработването на политиката на Държавния департамент за Китай, свидетелства за достигане на опасни нива на напрежение. Китайската държава определя ограничаването на владенията й в Южнокитайско море от страна на САЩ като червена линия, която не може да бъде прекрачвана. Защото е от съществено значение за оцеляването, сигурността и самото съществуване на страната.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto