Интервю на списание „Шпигел” с 90-годишния Зигмунт Бауман, един от най-големите мислители на нашето време. В момента се занимава с миграционната криза и обяснява своя нов проект „Ретротопия”.
Два пъти през живота си Бауман е трябвало да напусне Полша: роден през 1925 г. в Познан, при избухването на войната през 1939 г. бяга от германците със семейството си в Съветския съюз. Връща се като политически офицер. След следването си започва да преподава социология във Варшавския университет. През 1967 г. напуска Комунистическата партия, след това губи професурата си и емигрира в Израел, където през 1971 г. изненадващо получава предложение от Университета на Лийдс. В многобройните си книги („Постмодерната етика”, „Пропаднал живот”, „Втечнената модерност”) той анализира сложната социална ситуация на отношенията в глобализираната съвременност. Така внася и понятието за „втечнената” модерност. Най-новото му есе за миграцията и създаването на паника („Страхът от Другия”) ще излезе следващата седмица в Германия. След смъртта на първата му съпруга, Бауман живее в Лийдс със социоложката Александра Каниа, дъщеря на комунистическия лидер на Полша Болеслав Биерут.
Професор Бауман, Вие самият сте бил бежанец. Какво според Вас показват медийните заглавия, свързани с бежанската криза?
Опасявам се, че преживяваме началото на товара от едно огромно неравенство. Хаотичното увеличаване на хлопащите по портите на Европа мигранти, резултат от увеличаващия се брой на провалящите се и вече провалени държави, подхранва дълбокия страх, че благосъстоянието и дори оцеляването на обществото са застрашени. И тази паника създава едно политически експлозивно усещане. Още повече, когато политиците непохватно се колебаят между коренно несъвместими цели: разделянето и интегрирането.
Масовата миграция няма да се успокои скоро. Осъдена ли е Европа на безпомощност, безсмислено ли е да се борим с наплива чрез квоти и горни граници?
Нито изчезват причините за нарастващата миграция, нито има резултат от нарастващата изобретателност в усилията да бъдат спрени.
Политиката обаче не може да си позволи фатализъм.
Ситуацията е нелечимо амбивалентна. Паниката, на която сме свидетели днес, спокойно може да завърши с морален провал – в греха от безразличието към трагедиите и виковете за помощ на страдащите. Шокиращите събития взеха да се превръщат в рутина и нормалност. Кризата морално се неутрализира: мигрантите и това, което се случва с тях, или което правим с тях, няма да може дълго време да бъде гледано от етична гледна точка. Докато общественото мнение разглежда бежанците като заплаха за сигурността, те стоят извън обсега на моралната отговорност. Те биват дехуманизирани, обективирани, поставяни извън рамки, състраданието и солидарността са възприемани като заповеди.
Насърчавате ли обсесията за сигурност, която се появява, ислямофобията, общественото изключване на мигрантите и радикализацията, трябва ли всичко да се слага на една страна?
Страхът, омразата, враждебността и изключването вкарват в действие едно самоосъществяващо се пророчество. Включването и интеграцията са най-мощните оръжия на Запада. Няма друг изход от кризата, в която се намира човечеството, от солидарността. Отчуждаването, бариерите между нас и чужденците, между утвърдените и онези, аутсайдерите, трябва да бъде преодоляно. Първата крачка към това е приемането на диалог. От непознати, трябва да станем съседи.
Страхът от другия, непознатия, е една все пак инстинктивна реакция, а следствието от нея е отказът от контакт. Местните и имигрантите живеят един до друг, но не един с друг. Те не могат да бъдат заедно.
Разделя ги една невидима граница на мълчанието. Социалната и физическата близост дълго време в историята на човечеството са били тясно свързани. Днес чуждостта се е превърнала в постоянно състояние. Проблемът на модерните общества няма да бъде как да елиминираме чуждите, а как може да се живее в съседство заедно с тях. Съгласуването между физическа и социална близост е нарушено. Това е една напълно нова ситуация: чуждостта на чужденеца вече не е временна обърканост. Чужденците остават и се възпротивяват да си ходят, въпреки че човек тайно се надява, че накрая те все пак ще изчезнат. Те не са гости и посетители, те не са като враговете ни, но не са и като познати съседи. Те си остават чужди, защото местните разпоредби, локалният начин на живот им убягва и постоянно се настоява да бъде подчертавана тяхната особеност.
Те остават видими, защото чуждостта и другостта им са индикирани, например чрез забрадки или бурки. Как може да се преодолее понятието за чуждостта и вътрешните противоречия, които то предизвиква, това че чужденецът е при нас, но не е един от нас?
Човек трябва да си представи ситуацията, в която се намира бежанецът, по-скоро да си представи неговото безизходно положение. Той губи своята родина, защото бяга от бедствено положение и насилие и не получава нова такава, тъй като той не е емигрант. Бежанците висят в едно безвъздушно пространство, те нито са се установили, нито са номади. Затова те са много подходящи за стигматизиране, за влизане в ролята на плашила, които публично биват обгаряни, защото носят глобалните сили на Злото.
Неконтролираната миграция въплъщава рухването на реда. Тези новопристигащи, за чието изтръгване от родината ние не се чувстваме виновни, не напомнят ли за собствената ни уязвимост, за крехкостта на нашето благоденствие?
Бежанецът е, както Бертолт Брехт пише в стихотворението си „Пейзажът на изгнанието”, „един предвестник на нещастието”. Той носи лошите новини, конфликтите и далечните бури пред портите на нашия дом. Той пред очите ни показва, че има глобални, трудни за описване сили, които действат от много далеч, но са достатъчно мощни, за да провалят живота ни.
Защо във враждебността към Другия се оказва виновен именно „предвестникът” на тези послания?
Пренасоченият гняв застига бежанеца. Изкупителната жертва облекчава тревожното и унизителното чувство на нашата безпомощност и екзистенциална несигурност, на което всички ние сме изложени във втечнената модерност. Шансът на политическите ловци на гласоподаватели е да извличат полза от страховете, които притокът на чужденци предизвиква. Насъбраният страх от непознатото търси своите регулатори. Обещанието да се пазим от нежеланите чужденци, е един вид екзорсизъм – призракът на неизвестното предизвиква ужас и затова той трябва да бъде прогонен.
Политикът-популист е шаман и шарлатан?
Днес политиката действа в условията на местна несигурност. Нейната възможност за въздействие е локална, а проблемите, заради които я има, са глобални. Ние изживяваме прехода от твърдата към течната, летлива фаза на модерността и увеличаващото се разделяне на политиката и властта. Разпалените енергии на глобализацията се оттласкват от контрола на националната държава. Политическите институции се оказват все по-неспособни да се справят с новите предизвикателства. Фрагментираното общество вече не образува общност, а териториалният суверенитет на националните държави ерозира. Той губи способността си да решава проблеми и с това и защитната си функция.
Проваля ли се демокрацията, която се нуждае от рамките на националната държава, за да се справи с нарастващото несъответствие между целите и средствата?
Кризата на демокрацията най-много се отразява в очите на гражданите. Безпомощността на политиците, техният укор, че няма алтернатива, че няма как ситуацията да бъде друга, се усеща от гражданите като тотална капитулация. Атрактивността на силния мъж и силната жена – Доналд Тръмп в САЩ, Марин льо Пен във Франция – се основава на твърдението и неясното обещание, че те могат да действат и по друг начин и че тяхната личност е самата алтернатива на нещата.
Не мислите ли, че идеята да се въвежда ред чрез стени, забрани за пътуване и експулсиране безспорно е съблазнителна?
Национализмът и заклинанията за етническо единство са заместител на липсващите интеграционни фактори в едно вече дезинтегрирано общество. Националната държава няма да си върне силата отново. Отдавна големите градове на света са станали лаборатории на новите миксирани общества. В тях напреженията между „миксофилия” и „миксофобия” са организирани в плурализма между културите. Разделянето е измамно изкушение. Вратите са разбити, вече не могат да се затварят. Легитимацията на националната държава почива на три стълба: военна сигурност навън, благосъстояние вътре и сходство между език и култура. Този триножник вече е счупен.
Какво трябва да се направи, за да могат хората да не се озовават във нововъзкресения свят на войната „всички срещу всички”? Точно срещу националната държава на Томас Хобс от началото на новото време, която е гарант за свобода и сигурност?
Умберто Еко, един от последните универсални ерудити, настояваше за фундаментална разлика между миграция и имиграция. В политическата практика двете постоянно се подменят. Едно правителство може да планира и управлява чрез закон доброволното преселване на хора от едно място на друго (имиграцията). Миграцията обаче е неконтролируем естествен феномен. Той просто започва, случва се. Той не се поддава на авторитета на всяка национална държава, както земетресението или цунамито. В големите световни градове в диаспора се събират живеещите там групи, без този процес да е планиран от някого. В Лондон живеят 70 различни езикови, етнически, религиозни, идеологически общности. Те не се асимилират или само повърхностно, за разлика от имигрантите на XIX век. Турците в Германия искат да са лоялни граждани, но искат също така да си останат турци. Защо? Всички те са продукт на миграцията или на имиграцията? Но ние продължаваме да приравняваме тези неща, сякаш миграцията е равна на имиграцията и е планирана и контролируема чрез правителствата на Берлин, Лондон или Париж.
Ще се провали ли това, да искаме да владеем глобални проблеми с национални и локални средства? Интеграцията ли е целта, за която всички призовават като с магическа пръчка, една химера?
Изтърсаците на модерността, които свенливо и фалшиво наричаме развиващи се страни, стоят пред вратите на Запада и си намират достъп. Това води до един друг възглед, който беше формулиран от големия германски социолог Улрих Бек: независимо дали ни харесва или не, живеем в космополитна ситуация с неплътни граници и универсална взаимна зависимост. Това, което ни липсва, обаче, е космополитното съзнание.
Тези, които не намират достъп, биват затваряни в лагери. Все повече европейски политици призовават за това, бежанците да бъдат задържани продължително там.
Тези бежанци са смятани за човешки отпадък. Те са загубили правото да се определят сами. Те са хора извън закона, лишени от всякаква идентичност. Това са хора без качества, за нас те са невъобразими и немислими.
Без място в космополитното съзнание. Засилва ли се в епохата на универсалността потребността от оттегляне в общност на еднаквите?
Чували ли сте понятието „ретротопия”?
Не, но предполагам какво имате предвид.
Това е моят последен проект, а „Ретротопия” ще бъде заглавието на следващата ми книга. Преди 500 години Томас Мор пише книгата си „Утопия”, план за една ничия земя, едно по-добро място, което все още не е станало действителност. Ретротопия пък е място, което го няма, но не защото не е съществувало, а защото вече е съществувало.
За разлика от утопията, ретротопията символизира копнежа по миналото, той ни озарява, но не можем да го върнем.
Ние мечтаем за един сигурен, благонадежден свят, на който можем да се доверим, един сигурен свят на конформизма. В десетилетията след Томас Мор модерният свят е оптимистичен, вървящ по пътя на утопията. Когато бях млад, което беше много отдавна, бях непоколебимо вярващ в прогреса. Бях убеден, че без прогрес едно общество е непоносимо. Оскар Уайлд беше написал, че „прогресът е осъществяване на утопии”. Утопията е надежда за един по-добър живот в бъдещето. Човечеството търси една по-добра страна и опъва корабните си платна.
А днес не сме ли на път да свалим отново платната?
В момента имаме може би най-важният обрат в преобладаващото мислене. Младите хора в Европа, включително в Германия, не очакват ползи и облаги от бъдещето си, а напротив, загуби. Те са първото поколение след Втората световна война, което се бои, че няма да може да постигне или задържи стандарта и качеството на живот на своите родители. Най-очевидният пример е Франция, най-песимистичната нация в Европа. Едно голямо мнозинство се грижи за това, бъдещето да е по-лошо от миналото. Невероятно! Утопиите се появиха на бял свят с модерността и можеха да се развиват само в климата на модерността. Техният край символизира и края на модерността.
Големите утопии на XX век обаче се провалиха, те бяха кървави карикатури на една мечта. Но водещата идея на прогреса все още си остава несломена, не само в сферата на науката и техниката, но също така и по отношение на морала.
В идеята ми за ретротопия ангелът на историята се обръща на 180 градуса. Ценностите, които се свързват в двете противоположни посоки на бъдещето и миналото, са си променили местата по линията на времето. В бъдещето ни чака разочарование. Вместо безгрижно време, изживяваме катастрофи една след друга: тероризъм, финансова криза, икономическа стагнация, безработица, несигурност. Идеята за прогреса днес много по-малко може да предвещае надежда за подобряване на личната ситуация. Ние се насочваме бавно към миналото и се движим сляпо натам.
Може ли да се каже, че фаталността на историята е довела човечеството до една глобална война вместо идеята на Имануел Кант за обединение на „световно общество от граждани”?
Много добър въпрос, но мога да Ви покажа само една пътна карта. Не мога обаче да кажа по кой път ще поемем.
Как изглежда картата Ви?
Въпреки всички конфликти, войни и класови борби в ранния капитализъм, нашите деди са имали едно предимство: морфологията на човешкото съжителство е изтръгнала солидарността. Хенри Форд е знаел, че трябва да плаща прилично на работниците си, за да гарантира собствения си успех. Това взаимно застраховане беше прекратено едностранно от неолиберализма, в неговата форма на отворено общество. Обществената солидарност беше изместена в полза на индивидуалната отговорност. Работа на отделния човек е да се грижи за собственото си оцеляване в един разпокъсан и непредсказуем свят, въпреки че ресурсите му са напълно незадоволителни. Всеобщото усещане за несигурност, което е придружено с процеса на икономическо дерегулиране, разтваря човешките връзки и разпалва недоверието на всеки срещу всички. Напредъкът стои като заплаха за непрекъсната промяна. Всеки е потенциален противник и конкурент за другия. Това за мен е много тревожно.
В несигурния свят на обществото на напредъка дебне ли насилието?
Всички заплахи се обединяват в образа на нелегалните мигранти. Това е идеалният фантом, призрачният противник. Вместо да бъде обгръщан със стереотипи, той трябва да бъде персонифициран, за да се обезвреди враждебността към него. На него трябва да бъде гледано като на индивид, а не като на представител на категория, раса или религия. Той има право на това. И единственият начин това да стане е чрез разбирането, тоест чрез диалога.
Толерантността сама по себе си не стига ли?
Толерантността често е израз на безразличие. Прави каквото искаш, доколкото това не ме засяга лично. Ако искаш да ходиш на ръце с главата надолу, няма проблем, прави го, ако ти харесва. Различно обаче е със солидарността, проучването на мотивите и намеренията на ближния, изследването на Другия: защо ходиш на ръце? Ще говорим ли за това? Трябва да се отбележи, че папа Франциск също настоятелно призова за култура на диалог. Само това ни дава възможност да възприемаме другия като пълноправен партньор и да го уважаваме.
Вие самият сте бил в изгнание, загубил родината Полша.
Един поляк в чужд влак.
Чувствали ли сте някога, че идентичността Ви е застрашена?
Аз дойдох в Лийдс, когато бях на 45 години. Всичко беше различно: езикът, културата, историята. Със сигурност това беше травматичен период. Отне ми 10 години, за да придобия способност за гладко разбиране и една истинска взаимност между мен и моите колеги в британския академичен свят. Но аз не възприемах проблемите си като нарушаване на идентичността. Търсенето на идентичност е част от ретротопията: тъй като не намирам щастието в бъдещето си, започвам да се връщам към миналото. Историкът Ерик Хобсбом е казал, че хората са започнали да говорят за идентичност, когато са спрели да говорят за общност.
Превод: Юлия Владимирова