Не трябва да забравяме, че националната сигурност на България е наше, българско задължение

Интервю на Антоанета Киселинчева с ген. Ангел Марин, вицепрезидент на Република България ( 2002-2012 г. )
Снимка: Антоанета Киселинчева

Как ще коментирате откровено небалансираното и агресивно поведение на президента Плевнелиев на парада на 6 май? В речта си по повод празника на българската армия той отправи открити нападки, говореше за хибридни войни и опити за дестабилизация на цели региони, визирайки Крим.

Аз се придържам към едно правило, което не ми позволява да коментирам думите и дейността на президента. Защото от колегиална гледна точка не смятам за допустимо, след като съм бил 10 години вицепрезидент да раздавам оценки. При доста интервюта и разговори с журналисти от различни медии съм избягвал да давам отговори на този въпрос. Но в последно време си мисля, че трябва полека-лека да започна да нарушавам това правило, защото думите и поведението на президента Плевнелиев излизат извън границата на допустимото и на това, което той може и трябва да говори. Поради това трябва да се реагира. Защото с думите и поведението си, не само на 6 май, но и по други поводи, той поставя България в неизгодно и неудобно положение. Неудобно е да го слушаш как се нахвърля, с каква злоба и омраза говори, особено по адрес на Русия. Неудобството може и да се преглътне, но това, че поставя България в неизгодно положение, това вече е недопустимо! Това вече засяга интересите на държавата и хората, които живеят в нея. Ето защо трябва да се реагира и по някакъв начин да се упражни върху него обществен натиск. Както се казва, да си мери приказката.

Всъщност, темата за хибридните войни е любима на Плевнелиев, на него и на министъра на отбраната. Може би знаят какво означава хибридна война и би трябвало да знаят, че хибридни войни са се водили открай време. Войната не е само стрелба с оръжие и стълкновение на бойното поле. Война е и пропагандата, агитацията, шпионажът, манипулацията, подривната дейност, злепоставянето на ръководители от противниковите страни и още маса други неща. Но какво всъщност се забелязва? По същество, Плевнелиев обвинява Русия във водене на хибридна война, в агресия и в други грехове, които всъщност извършва друг, а не Русия. Обичайна практика! Това, което извършва САЩ, е намеса във вътрешните работи на други страни, създаване на напрежение, водене на хибридни войни, създаване на хаос в маса държави под лозунга за борба с тероризма. Такъв е случаят с „Арабската пролет”. И още – манипулации на общественото мнение, злепоставяне. Всичко това, което правят САЩ, включително и срещу Русия, Плевнелиев го приписва на Русия. Това е много елементарен подход. На един президент не му отива да говори по този начин. По същество той извършва следното: участва в борбата на Съединените американски щати срещу Русия, с цел съхраняване на тяхното световно лидерство. Това е формулата!

Според вас нормално ли е поведението на политици от „ранга” на Росен Плевнелиев и полския президент Анджей Дуда? Защо именно балтийските държави, както и Полша използват най-агресивна реторика?

Има една басня от Крилов, в която се разказва как едно кученце срещнало слона и започнало да лае по него. Слонът продължил да си върви, а кучето си помислило, че го е изплашило и той бяга. Колкото по-нищожен и невзрачен е един човек, толкова повече се стреми да блесне с нещо. С други думи, това е избиване на комплекси. За някои страни и техните управляващи това е традиционно. Например, Полша по традицията е антируски настроена, в лицето на една голяма част от държавниците и политиците. Разбира се, там има и проруски настроени поляци. Но някакси това върви естествено, предвид историческата обремененост на отношенията между Полша и Русия. Аз многократно съм се срещал с президента Качински, който за съжаление загина. На няколко конференции в рамките на организацията ГУАМ – Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова, аз представлявах нашата страна като вицепрезидент на България. Там ежегодно се срещахме с президента Качински. Той бе един симпатичен, енергичен човек, имаше топли, човешки взаимоотношения между него и мен. Но когато разговорът ни стигнеше до Русия, той се преобразяваше – блясъкът в очите, изражението на лицето, а тонът и съдържанието на приказките бяха напоени с дива омраза към Русия. Така че това при тях се проявява някак традиционно. Точно противоположно, за България антируските прояви на президента Плевнелиев са нетрадиционни. Имало е и други случаи, в които български държавници са били с антируски настроения, но никой не е говорил с такъв жар и такъв апломб срещу Русия. Ами ние сме били включително във война със Съветския съюз по време на Втората световна война като съюзници на Германия, но тогава такава антируска реторика не са си позволявали. Това е нарушаване на добрия тон. На всичко отгоре не му отива на онзи наш министър да вика: вижте ме кой съм аз, сега ще напляскам Русия!

Всъщност, възниква съмнението защо президентът Плевнелиев прави това, след като традиционно не е прието в България държавниците да се отнасят по този начин към Русия? Тук има нещо съмнително! Той търси в политическата мръсотия да заработи една политическа подкрепа в лицето на САЩ. Това е толкова прозрачно! В интерес на истината, не бива да поставяме всички източноевропейски лидери, включително и българските, в една плоскост. Сред тях има такива, които държат тон на уважение към Русия. Отнасят се с разбирането, че трябва да си сътрудничат с тази огромна страна, с огромни ресурси, огромни възможности, огромен пазар и че най-добре е да се поддържат едни нормални отношения. Ами погледнете, от началото на промените кой президент си е позволявал антируска реторика?! Аз лично тук виждам някаква патология. Да демонстрираш своята привързаност, в случая към САЩ, и омраза към нейния противник – това показва, че си техен слуга, техен лакей. Тук според мен сработва един български синдром, да се хвърляме стремглаво към поредната велика сила, която играе лидерска позиция в света и когато тя започне да слиза от сцената и вече не играе решаваща роля, ние сме успели злополучно да охладим отношенията си с всички други и оставаме на произвола на съдбата. Дайте да сложим край на тази практика! Нека обичаме САЩ, но и другите държави! Навсякъде, включително и в Америка, има прекрасни хора – и в областта на политиката, и на културата, литературата и изкуствата. Защо трябва да мразиш едни, за да докажеш, че обичаш други? Това е ненормално. Че не е красиво, това е едно на ръка. Много грозно и пошло е! И най-важното – накърнява интересите на България.

Впрочем, от всички лидери в Източна Европа – президенти, министър-председатели, политици, държавници, които проявяват антируски настроения, се очертават три групи. Първата група е на хората, които са се изградили в една антируска среда – семейна, обществена, с историческа традиционна неприязън. Тях може да ги разбере човек. Втората група гонят някакви интереси, защото не е тайна например, че САЩ се намесват при решаване на важни кадрови въпроси, при назначаване на важни държавни длъжности на хора в тези страни. И в България външните министри – и сегашният, и предишният, и по-предишният, са под крилото на САЩ и служат повече на тях, отколкото на България. Грижат се, когато им свърши мандатът, да отидат на някаква друга длъжност – престижна, удобна… Тях също може по някакъв начин да ги разбере човек. Третата група, това са хората, които го правят от простотия. Първите, които го правят по убеждения, могат да се променят. Вторите, които го правят в името на някакъв интерес, също подлежат на промяна. Но третите са неспасяеми. Глупостта обикновено е за цял живот.

Но в същото време наблюденията сочат, че голямата част от българския народ не е настроен враждебно към Русия, а една малка шепа, т.нар. политически елит, официализира едно относително враждебно говорене спрямо Русия. Откъде идва този контраст, кое го провокира? Някаква агентура за влияние ли е или просто послушание?

Фактът, че по-голямата част от българския народ се отнася със симпатии към Русия, а една част от т.нар. елит е антируски настроен е още един аргумент за това, че елитът се е откъснал от народа. Той живее друг живот, има други представи. Това е някаква друга общност, извън българския народ. Но не това е най-голямата беда. Нека витаят там, където те са си избрали. Бедата е там, че по този начин те работят против народа си. Едно е да имаш симпатии, чувства, антипатии, омраза, а друго е въз основа на тези чувства да провеждаш политика. Защото това вече има страшни последствия за държавата. Ние изпадаме в положението на губещи, вместо да си сътрудничим с Русия във всяка една област, която е в общ интерес на двете страни. Отношенията се обтягат и ние имаме директни загуби от нарушаването на търговския баланс и в много други отношения. Да не говорим на човешка основа – между българи и руснаци. Защото това грубо отношение не се приема от руската страна. Къде е интересът на България от антируската реторика? Ние губим! Един политик, един държавник, нали затова е избран и назначен – да работи за България. Погледнете клетвата, която полага всеки народен представител, министър-председател, министър, президент, вицепрезидент – да спазва Конституцията и законите на страната и да работи в интерес на народа. Ако попитате една голяма част от тях, дори няма да могат да възпроизведат текста на клетвата, която се полага по Конституция, преди встъпване в длъжност. Така че, тези хора, които поставят България в неизгодно положение с антируската реторика, са опасни за държавата. Тук не става въпрос за хвалебствия по адрес на Русия, а за едно нормално отношение. Естествено, че не може всичко да ни харесва в Русия. Аз съм човек, който може да мисли и да говори за Русия само с любов, но много добре зная какви проблеми и недостатъци имат. Но в рамките на едно сътрудничество, ако нещо пречи на интересите на България, то би могло да се каже. Но не е наша работа да се занимаваме с вътрешните проблеми на Русия. Наша работа е да поддържаме добри взаимоотношения и да си сътрудничим. Това е в интерес на България. На всичко отгоре, от векове има създадена една духовна близост между българския и руския народ. Това е страхотно богатство. Това е един неизмерим потенциал. Рядко народите на две страни изпитват един към друг такива чувства, каквито ние и руския народ. Това трябва да се пази, защото е завоювано и придобито от поколения преди нас и защото е от полза за нас. Освен това, в момента трудно бихме могли да преценим в каква посока ще се развива светът. Очевидно е, че потребителското общество не може да даде отговор на мислещите хора за смисъла на живота и за бъдещето на човечеството. Плюскането, хищничеството, тази прекомерна алчност за консумация ще доведе до ликвидиране на човешката цивилизация. Загубата на духовността ще ерозира обществата. Хората ще се променят по посока на озверяването. Аз съм живял в Русия, имам приятели и знам, че руският народ, както и българският, са духовни народи. Точно затова трябва да се държим здраво за духовността. Ако в нещо сме съизмерими с другите народи и държави, то е в духовността. Надали ще станем някога първа икономическа или военна сила. Но да сме наравно с другите големи народи и държави – да, в духовността. Впрочем, именно руснакът академик Дмитрий Лихачов нарече България „държава на духа” и е развил отлично тази теза. Това е нашето богатство. И точно то ни сродява и сближава още повече с руските хора. Между другото, аз обичам и американците, и англичаните, и французите. На 13 юли 2009 г. отидох в САЩ специално по случай годишнината от рождението на американския журналист Макгахан в градчето Ню Лексингтън, щата Охайо, да се поклоня на гроба му. Защото със своите репортажи след посещението си по време на Априлското въстание, той разказва на света за трагедията и истината за Батак. Впрочем, това подбужда европейските държави, и най-вече Русия, да се намесят. Тогава е предизвикана Руско-турската война и ние сме освободени. Така че Макгахан също е освободител на България. Между другото в гробищата на родния му град Ню Лексингтън има паметник, на който пише: „Макгахан – освободител на България”. До него има голям гранитен блок, подобен на морените на Витоша, който е занесен там от благодарен Батак и е поставен на гроба му през 1925 г. от тогавашния дипломатически представител на България в САЩ Симеон Радев. Занесох на гроба на Макгахан шепа пръст от гроба на старата църква в Батак. По тази земя, която е пропита с кръвта на загиналите хора, е стъпвал Макгахан, а от неговия гроб взех шепа, която занесох в двора на баташката църква. Отнасям се с любов и уважение и към английския държавник Уилям Гладстон, и към лейди Емили Странгфорд, която идва след баташкото въстание в Батак, за да помогне на хората. Тя продължава мисията на своя съпруг, който е бил английски дипломат в Цариград. Преди да почине, той ѝ завещава да направи всичко възможно да помогне на българския народ, защото определя себе си като българолюбец. Тя събира средства с благотворителна цел в Англия, взема и своите спестявания и идва в България. Когато пристига в Батак, тя пита хората: „Искам да ви помогна. Кажете ми, кое най-напред да направя? Да ви построя домове, да ви дам храна или да ви построя болница?” По това време от разлагането на труповете са се развивали големи инфекции и на седмица са умирали по 50 души. Но оцелелите батачани отговарят: „Ще изтърпим на глад, за домове ще си направим колиби, болницата също ще почака. Незабавно ни направете училище, за да могат децата ни да започнат да учат.” Лейди Странгфорд толкова много се трогва, че не само им построява училище, но им дава всички други неща. Как да не се отнасям с любов и уважение към английския народ, чийто представители са се застъпвали за България. На мен не ми пречи по никакъв начин това, че обичам руския народ, да се отнасям с любов и симпатии към американци, англичани и други народи.

Противоречи ли проевропейската ориентация на България на добрите отношения с Русия? Или това е внушение, което САЩ преследва?

Всъщност европейската цивилизация е формирала достатъчно убедително разбиране в умните хора в Европа, че с Русия трябва да се живее заедно, да си сътрудничим. И ние сме свидетели, как това в определени периоди е било на доста високо равнище. Например между Франция и Русия, между Германия и Русия. Но под натиска на САЩ се налага една политика с антируска насоченост на редица европейски страни. Вижте какво се случва – сега върви една среща на организацията АСЕАН – страни като Индонезия, Виетнам, Сингапур и други страни от Югоизточна Азия. САЩ правят всичко възможно да предотвратят посещението на държавните глави и представители на правителства за участие в тази среща. През февруари подобна среща се проведе в САЩ, но нищо не произтече. А сега започнаха да се подписват споразумения за сътрудничество между Русия и всяка една от тези страни. Защо САЩ им пречат да си сътрудничат с Русия? Преди известно време президентът Барак Обама в едно публично обръщение обяви, че Транстихоокеанското сътрудничество, което е аналог на ТПТИ (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции), дава възможност правилата на търговията между САЩ и тези страни да се определят от САЩ, а не от Китай. Представяте ли си? Значи причината да се подписва споразумението е, за да се диктуват правилата на търговията от САЩ! А защо от тях, а не от Китай, например? Или пък защо тези правила да не се изработват и диктуват по висшегласие, т.е. както решат всички страни? Впрочем, по същия начин се опитват да наложат това трансатлантическо споразумение и на нас, тук в Европа. Тежко ни, ако го допуснем. Това е стремеж на САЩ те да определят какво, как и защо трябва да се случва, както и кое е хубаво и кое лошо, кое е правилно и кое не е правилно, кое е демократично и кое е тоталитарно. Всичко те да определят. Това не е справедливо и светът няма да понесе това да продължава.

В момента тече процес на укрепване на източния фланг на НАТО в Европа по линията Прибалтика, Румъния, България, Турция. От Пентагона твърдят, че става въпрос за оптимизиране на постоянното обучение на ротационен принцип, а мотивът за придвижването на огромно по обем военно оборудване е опасността от руска агресия. Смятате ли, че Русия създава реални заплахи? Или по-скоро това е „превантивна агресия”, т.е. НАТО създава провокации?

Абсолютно съм убеден в това! Убеден съм, че не Русия, а САЩ са заплаха за европейските страни. Много съм мислил по тази тема и стигнах до едно заключение. Ако Русия е заплаха за някого, то е за тези, които са заплаха за Русия. Лошото е, че някои от източноевропейските страни, в това число и България, са подредени в санитарния кордон, който се създава около Русия, за да бъде тя изолирана и държана под напрежение, както и да бъде предизвикана да хвърля все повече средства за нови въоръжения. Това се случва по старата формула от старата Студена война, чрез надпревара във въоръжаването да бъде изтощена руската страна, както беше със Съветския съюз. Това е обичайната формула, към която САЩ се придържат. Още повече, че тя вече веднъж им донесе успех по време на Студената война. Несериозно е да се говори за мерки за обучение или мерки за предпазване от ракетите на Иран. Ами нали Съединените щати подписаха споразумение с Иран? Нали там нещата се канализираха.

Що за инструмент е НАТО? Огромна част от военните разходи на Алианса са от американския бюджет. От друга страна, след разпадането на Варшавския договор НАТО като че ли все още не може да намери правдоподобни аргументи за своето съществуване. Всъщност това не е ли военен инструмент, чрез който САЩ преследва геополитическите и геоикономическите си интереси и задачи?

Всъщност големият проблем е, че НАТО вече е отживелица и е крайно време да слезе от политическата сцена. Като военно-политически съюз, той се изчерпа и трябва да влезе в музея на историята. По същество НАТО се превръща в един инструмент в ръцете на САЩ за налагане на тяхната воля, за влияние и за лидерство в света. Нека да напомним съвсем накратко историята. НАТО беше създаден през 1949 г., с цел заплаха към Съветския съюз и страните от Източна Европа. Като отговор беше създаден Варшавският договор. А не обратното. Варшавският договор го няма, а НАТО още съществува. Съвсем логично и естествено беше след разпадането на Варшавския договор, да се разпусне и НАТО.

Но има ли интерес от страна на Съединените щати за подобно нещо?

Няма, защото НАТО не е създаден, за да защитава, а да държи под напрежение и да изтощава Русия. Сега Русия каквото и да направи ще бъде критикувана, обвинявана и порицавана. Знаете ли кога Съединените щати и техните сателити в Източна Европа, включително и България, ще започнат да харесват Русия? Ако тя започне да се разпада, да отслабва и да стане васал на САЩ, тогава ще я заобичат.

Но тогава САЩ няма да има враг, който да стимулира военната им промишленост. Едва ли ще бъдат доволни…

Точно така. Всъщност като реакция на откриването на тази база за противоракетна отбрана в Румъния и започването на изграждането на тази в Полша, Русия обяви две много важни неща. Едното е, че те няма да се поддадат на тази надпревара във въоръжаването. Да, ще предприемат мерки, но няма да допуснат грешката на Съветския съюз да се хвърлят всички средства за надпревара. Между другото, те вече показаха, че разполагат със средства за отговор на тази агресия. И второто нещо, което е много важно – че е дошло време да се създаде извънблокова система за сигурност. НАТО и САЩ нямат потенциала, нямат възможността да поемат отговорност и да дадат гаранции за сигурността на страните по целия свят. Това е невъзможно. Не може НАТО, без участието на другите държави, които не са членове на Алианса да гарантират мир и сигурност в света. Без големи държави като Китай, Русия и Индия, но и без малките държави, защото и те могат да направят големи пакости.

Сега стои въпросът, къде сме ние и какво правим. Някога обстоятелствата и военно-политическата обстановка налагаха България да стане член на НАТО. Сега тя е член на НАТО и ние трябва да изпълняваме своите съюзнически задължения. Включително и като участваме активно в изработването на решенията в Алианса, в това число и най-важното решение, което му предстои да вземе, това е разпускането на НАТО. А защо от България да не излезе това предложение – не за излизането на страната ни от Северноатлантическия алианс, а за това той да бъде разпуснат? Нека се започне този процес, а едновременно с това да се създаде една извънблокова международна система за сигурност.

Достатъчно ли е според Вас да разчитаме на членството си в НАТО, за да имаме спокойствието, че някой ще се погрижи за националната ни сигурност, вместо нас? Например, нашите съседи Гърция и Турция, които също са в НАТО, поддържат много сериозен военен потенциал.

Това, че България е член на НАТО, безусловно дава една сигурност и спокойствие на нашата страна. Но никога не трябва да забравяме, че националната сигурност на България е наше, българско задължение. Никой няма да направи за България това, което тя е длъжна да направи за себе си, в това число и по отношение на националната сигурност. Нали знаете, делото по спасяването на давещите се, е дело на самите давещи се. Никой няма да свърши нашата работа. Нещо повече, никой не може да ни попречи да направим това, което трябва за националната ни сигурност, освен самите ние. И ще ви приведа поне три аргумента в подкрепа на тази моя теза. За да имаме добра армия и национална сигурност се изискват немалко средства, но сме в такова икономическо положение, че трудно можем да ги осигурим. И ако политическото и държавно ръководство не вземе достатъчно сериозни мерки за преодоляване на икономическото ни изоставане, ние няма да можем да заделим средства, за да направим необходимото по отношение на националната ни сигурност. Който и да ни помага, основното трябва да го свършим ние самите.

Второто нещо, с което сами си пречим, това е лашкането и непоследователността. Ще купуваме самолети! А не, чакай, ще купуваме кораби! Чакай, чакай – ще взимаме и самолети, и кораби! И така се получава едно самовъзбуждане от празните приказки на отговорни фигури, сякаш е станало нещо велико. А като се погледнем – пак сме си ние. С приказки не става. Трябва да се изработи една визия и да се върви последователно по нея. В последната година-две, когато бях в армията, седем плана за реформи в българската армия се обсъждаха. Дори и най-великата, супертехнологична и добре подготвена армия не може да издържи на такива люшкания и такива реформи.

И третото нещо, с което си пречим, е слабото ръководство на армията. Само проследете така нареченото политическо ръководство на българската армия в лицето на министерството на отбраната. Вижте какви министри на отбраната се назначават! Всяка партия, която се домогва до властта, се надпреварва с предишните да назначи такъв министър на отбраната, който по възможно най-жестокия начин да унижи и да окарикатури армията – като започнете от комичния Сталийски, лека му пръст, и свършите с днешния трагичен случай Ненчев. Кажете ми, коя армия може да издържи на такива ръководства?! Ами вземете онези преживявания от последните месеци с пазенето на българското небе. Представяте ли си, самолети на други страни да пазят българското небе! Това знаете ли какво означава – това е национален срив! Народ, който не може да създаде армия, която поне да го пази от възможните опасности, не заслужава да има държава. Защото държавата за какво е? Ами, за да пази хората си, а не само да събира данъци и да хрантути управници.

Вие като специалист по отбрана, смятате ли, че професионалната армия е по-добрият и ефективен вариант за защита, отколкото наборната служба? Вие например, смятате ли че българската армия има потенциал да ни защитава и достатъчно солидна ли е?

И професионалната, и наборната армия имат своите достойнства и недостатъци. Така например, професионалната армия, с каквато ние сега разполагаме, има това преимущество, че инвестираш средства за обучение и създаваш един военен контингент, който е с добра подготовка и може да се използва в един по-дълъг срок. Недостатъкът е, че една голяма част от населението на България не е обхванато от военно обучение и в случай на нужда не може да се увеличи военният контингент за решаване на по-големи задачи. Тоест, в случай на опасност, армията не може да нарасне с мобилизационни ресурси. Разбира се, има и много други положителни и отрицателни страни, но аз само маркирам тези.

Наборната служба има предимството, че през нея минава цялото младо население, което е годно за военна служба. Освен това, то не само се обучава, но се и възпитава, както във военен, така и в житейски смисъл.

Смятате ли, че неоосманистката доктрина на Турция е заплаха за сигурността на Европа и в частност на България? Можем ли да очакваме от Ердоган някакъв ход, който да застраши нашата териториална цялост?

Неоосманизмът е реална заплаха за сигурността на Европа, в това число и на България. Тази заплаха може и даже вече се реализира поне в две направления. Първото е нарастването на влиянието на неоосманизма в рамките на бившата Османска империя и извън нея. До какво води това? Най-малкото до разделение на хората. Например разделя тези, които са с християнско вероизповедание, тези, които изповядват исляма и други религии. И не само че ги разделя, а от определен момент започва да ги противопоставя. Възникват враждебни отношения, отношения на омраза. А това е най-сигурният начин за ерозия на държавата, за нейното отслабване и най-голямата заплаха за възникване на вътрешни междуособици и стълкновения. Второто направление, в което се реализира заплахата от неоосманизма, е възможността за разпространение на ислямския тероризъм. База има, канали има, нагласи има, поощрение има и ето го. Тази „Стратегическа дълбочина”, толкова злополучна и страшна за България, беше представена с помощта на български учени и държавници. Възхищаваха се, колко умен и велик е министър-председателят на Турция Давутоглу, какъв труд е написал, какви страхотни неща е казал в него и те се случват. Да, те отдавна се случват, но сега с още по-голяма сила и мащаби. Що се отнася до това, какво може да се очаква като заплаха на неоосманизма при президентстването на Ердоган – той изглежда като човек, от когото всичко може да се очаква. Така че като нищо може да изиграе страхотни номера на Европа и на България. Но смятам, че няма заплаха за териториалната цялост на България. При положение, че чрез неоосманизма той успява да оказва влияние в един такъв огромен регион, защо му е да го овладява териториално и да рискува? Много по-спокойно, по-евтино и безопасно за него е, чрез неоосманизма да засилва влиянието и така да получава много по-големи резултати, отколкото ако завладява територии.

В края на 2016 г. предстоят президентски избори. Какви са изгледите според вас, България да има за президент един достоен държавник и добър дипломат, който осъзнава необходимостта от защита на националната сигурност и националните интереси?

Вие като гледате личностната обществено-политическа панорама в България, смятате ли, че имаме големи шансове за нещо по-добро? Не трябва да бъдем черногледи и трябва да умеем да отдаваме заслуженото на сериозни хора, които участват в политиката. Има такива. Но вече сме успели да създадем и усъвършенстваме система, в която не най-добрите, а мътилката да излизат на повърхността. Има добри депутати, добри министри, хора сериозни и отговорни, но толкоз! Като че ли са допуснати да стигнат до там, за да омекотят зверския облик на върхушката, да ни оправят вкуса, за да преглътнем жабата. В последно време гледам в средствата за масова информация възхвалявания по адрес на хора, които очевидно ще бъдат номинирани за президент на следващите избори. Когато слушах тези хвалебствия си спомних следната история. Един голям познавач на вината отишъл на гости у един винопроизводител – известен майстор на правене на вина. Домакинът, разбира се, започнал да го черпи и му дал най-хубавите. Гостът отпил от едното, от другото хубаво вино, наслаждавал се, но си мълчал. Домакинът се подразнил. Казал си: аз му давам най-хубавото вино, а той и думичка не обелва. Ядосал се и му налял от едно буре, в което държал някакво много калпаво вино, което е за изхвърляне. Онзи отпил от чашата и казал: Какво хубаво вино! Започнал да измисля и да изтъква неговите достойнства: какъв оттенък, какъв аромат! Домакинът избухнал и му отговорил: „Абе, слушай! Аз ти дадох най-хубавите вина и ти дума не отрони за тях. А когато ти сипах от най-калпавото, ти го хвалиш. Защо така правиш, бе човек?” Гостът отговорил следното: „Хубавото вино си е хубаво, то няма нужда от похвала. А калпавото, за да върви на пазара, трябва да го похвалиш.”

Така че на политическия пазар започнат ли да хвалят някого, колкото повече прекаляват, толкова по-съмнителен е той. Трябва по-премерено. Ето затова свестните хора трудно ще пробият. На последните президентски избори, когато свършваше нашият мандат, следях внимателно дискусиите на кандидатите за президент и вицепрезидент. По едно време един журналист ме попита, какво бих посъветвал кандидатите. Аз му отговорих: Да прочетат Конституцията или поне главата „Президент на Република България”. Доколкото следях внимателно изявите на кандидатите за вицепрезидент – какви обещания, какви чудесии! Но един от тях не каза, какво ще бъде основното му задължение, което е в едно изречение, в една алинея на Конституцията – президентът, в своята дейност, се подпомага от вицепрезидента. Това е задължението на вицепрезидента, а не да се опитва да блесне, не да се стреми да покаже, колко по-умен е от президента. И най-важното, да не се противопоставя с поведението и думите си на президента. Извинете, че така ще поставя въпроса, но вие, освен мен, спомняте ли си друг вицепрезидент, който е бил коректен към президента? Той просто трябва да изпълнява Конституцията. Затова моят девиз е: вицепрезидентът трябва много да работи и малко да приказва. Защото президентът е фигурата – държавен глава, представлява единството на народа и представя България във външнополитическата дейност. Това е гигантско нещо. Говори се за това трябва ли президентът да има и други правомощия. Ами те тези са достатъчно отговорни, сложни и мащабни. Например, да налагаш вето, да връщаш закони, да назначаваш командния състав на армията, както и представителите на България в други държави. Наистина, това се случва по предложение на правителството, но ако решиш, ще го спираш, докато не ти предложат този, който смяташ, че трябва да бъде назначен и изпратен. Дори само това е страхотно нещо. Или пък въпросът за единение на нацията. Как ще обединяваш нацията като заемаш страната на едни или други. Един английски писател е написал книгата „Златната клонка”, в която разказва интересни случаи как в древни времена са избирали племенни вождове. Между кандидатите се води битка, докато единият от съперниците не умре. Обаче, когато му завърши мандатът, него също го убиват. Защо са го правили ли? За да не пречи на следващия вожд и за да не заблуждава и мами съплеменниците си, че може нещо да се направи, което той не е свършил, докато е бил на власт. Разбира се, това са много жестоки нрави. Не като физическо деяние, а като обществено устройство и традиция трябва нещата да поставени така, че един политик много сериозно трябва да се отнася към това да бъде избран за президент. Това не е повод за радост, а повод да се работи повече.