Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг призна за съществуването на дълбоки разногласия вътре в организацията и призова страните членки да направят всичко, за да избегнат разрушаването на единството. За пръв път в близо 70-годишната история на основния западен съюз неговото ръководство в прав текст призна за заплаха за съществуването на организацията. НАТО не може да бъде победено отвън, но може да се разпадне отвътре. Дошло ли е време за това?

Разпространяват се слухове, че напускайки скорошната среща на G7 в Канада, Доналд Тръмп е заявил, че смята подписването на Договора за северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА, в който влизат Канада и Мексико) и договора за създаването на НАТО за най-глупавите действия на САЩ. В действителност това звучи правдоподобно, защото още преди избирането си за президент на САЩ Тръмп критикуваше НАТО и поставяше под съмнение необходимостта от неговото съществуване. Съюзниците отделят малко пари за отбрана, всичко лежи на американските плещи, а задачите на НАТО са остарели, твърдеше Тръмп. Дори след като влезе в Белия дом той продължи да критикува северноатлантическия съюз, определяйки организацията като остаряла. Едва след първата си среща с генералния секретар на организацията Столтенберг през пролетта на миналата година той започна да говори за това, че аргументите му са били чути, НАТО бил в процес на промяна и „днес те се борят с тероризма”. „Говорех, че организацията е остаряла. Вече не е остаряла.”

Повярваха ли на Тръмп? Разбира се, че не – просто се преструват. Всички атлантици – както американските, така и европейските – отлично са запознати с неговите възгледи и цели. Тръмп иска да укрепи Америка като засили нейната вътрешна сила – на първо място – икономическата. Той разглежда всички външни съюзи, както и ключовата роля на Съединените щати в процеса на глобализация като носещи повече вреди, отколкото ползи за самата държава САЩ. Тръмп се стреми да ги преразгледа и измени, така че да са изгодни за американската икономика и за американските граждани. При това президентът е готов да го стори почти на всяка цена. Това означава нагнетяване на напрежението, заплашване, блъфиране – Тръмп ще използва в преследването на своята цел огромния си опит. Въпреки че Доналд Тръмп не го казва открито, атлантиците разбират – той иска да отслаби Европа, защото вижда в нея конкурент, а не младши партньор в изграждането на „единното човечество”. Американският президент иска да отслаби, а и да раздели Европейския съюз, включително с помощта на НАТО – не като се разпусне организацията (въпреки смелостта си, Тръмп просто няма правомощията за това), а посредством използването й за оказване на натиск върху Европа.

Със задълбочаването на интеграцията в Европейския съюз растат и разногласията не само вътре в него, но и в рамите на НАТО – главната и единствена спойка на западното единство. Не е правилно Северноатлантическият пакт да се разглежда просто като инструмент за обезпечаване на американския контрол над Европа – организацията има такава функция, но тя не е главна. G7 и други подобни организации носят консултативен характер, а създаденият през 1949 г. НАТО е механизъм за контрол на наднационалните елити над Европа и САЩ. Алиансът не просто съединява двата бряга на Атлантическия океан. Той извежда самото понятие „Запад” от теоретичното поле към практиката. Ако има НАТО, има Запад. Ако няма НАТО, няма Запад. Може на власт да дойде антиатлантикът Тръмп, да се случи Брекзит или дори да се разпадне Евросъюзът – докато го има НАТО, ще го има и Западът със своята претенция за световно господство.

В тази обстановка генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг в навечерието на посещението си в Лондон публикува статия в британския Guardian. В нея той пише за „реални разногласия между Съединените щати и другите съюзници”, които представляват заплаха за цялата система на трансатлантическите отношения и за военния съюз, както и за „политически буреносни облаци”, носещи напрежение в отношенията между партньорите. Какво има предвид бившият премиер на Норвегия? Той споменава „такива въпроси като търговията, климатичните промени и ядреното споразумение с Иран”, но на практика това не е пълният списък. Към него се прибавят израелско-палестинският проблем (особено по въпроса за статуса на Йерусалим), отношенията с Русия, а също така и директните разногласия между САЩ и Турция по сирийския въпрос и покупката от Анкара на руските системи С-400. Това, което има значение, е не списъкът с проблеми, а признанието за заплаха от разпад. За да избегне това, Столтенберг започва да апелира и призовава за помощ срещу вездесъщата „руска заплаха”: „Нашият интерес винаги е бил да сме заедно, за да се защитаваме...В момента се намираме в най-непредсказуемата ситуация в сферата на сигурността, пред която е било изправено цяло едно поколение – става въпрос за международния тероризъм, разпространението на ядрено оръжие, кибератаките и, разбира се, за Русия, която използва сила срещу своите съседи и се опитва да се меси в нашите вътрешни работи и, вероятно, смята за правилно използването на нервнопаралитични вещества по нашите улици.”

Атлантическото единство може да бъде запазено, уверен е генералният секретар: „Тези разногласия са реални и няма да изчезнат за една нощ. Никъде не пише, че трансатлантическите връзки винаги ще процъфтяват. Това обаче не означава, че тяхното разрушаване е неизбежно. Ние може да запазим тези връзки и всички взаимни ползи, които получаваме от тях... Там, където имаме различия, ние трябва да минимализираме тяхното негативно въздействие върху нашето сътрудничество в сферата на сигурността... Трябва да продължим да работим заедно, за да преодолеем съществуващите разногласия между нас. По отношение на тези, които не успеем да преодолеем, ние трябва да ограничим негативното им влияние върху нашето сътрудничество в областта на сигурността. Европа и Северна Америка стават все по-силни, сигурни и стремящи се към просперитет.”

Интересното е, че Столтенберг се фокусира върху разногласията между САЩ и Европа, докато в същото време в НАТО съществуват редица конфликтни точки, в това число и политически. Те са свързани не толкова с отношенията на страните от Западна Европа с Турция, а с различните политики спрямо бежанците и съвършено различните подходи към Русия – например на Италия и Великобритания. Поради това спорните моменти са далеч повече и може да се говори само условно за някаква консолидация на позициите на страните от Европа в НАТО. По-точно консолидацията беше възможна дотогава, докато европейското единство не започна да се къса по шевовете, а ръстът на американско-европейските противоречия не провокира задълбочаването на кризата в ЕС. Това е така, тъй като в различните части на Европа има различни, а понякога и напълно противоположни геополитически приоритети – не само при Гърция и Турция, но и при Франция и Швеция. Какво се получава? С отслабването по линия на НАТО на контрола на американците над външната политика на страните от Европа, изниква въпросът кой ще транслира волята на атлантиците вместо тях? Великобритания? Но тя затъна в процедурите по Брекзит. Германия, локомотивът и главен бенефициент от евроинтеграцията? Нейният политически елит обаче няма способност да взема геополитически решения самостоятелно.

Без САЩ атлантиците в НАТО се оказват с вързани ръце, а разпалваните от Тръмп европейско-американски противоречия на практика оставят Северноатлантическия алианс без опора. Да се пренесат обсъжданията на съществените разногласия (не само по иранския проблем, който поне формално има отношение към областта на сигурността) на неговата площадка, означава да се промени самата природа на НАТО. Алиансът не е място за дискусии, не е място за изясняване на отношенията.

През месец май миналата година, по време на срещата на НАТО в Брюксел, се състоя европейският дебют на Тръмп. Той настоя европейците най-после да изпълнят задължението си да увеличат своите разходи за отбрана до 2% от БВП. В същото време Тръмп поясни, че е нужно този процент да бъде 4, в момент, в който едва 8 от 29-те страни членки изпълняват двупроцентовите ангажименти. Няма съмнение, че на предстоящата среща президентът на САЩ ще напомни на съюзниците за това колко лошо се държат. В крайна сметка дори Столтенберг признава в своята статия, че „САЩ и Канада засилват своето участие в укрепването на сигурността в Европа. След идването си на власт администрацията на Тръмп увеличи разходите си по разполагане на американски войски в Европа на 40%”.

До Срещата на върха на НАТО остават три седмици. Първоначално бе планирано тя да се проведе в Турция, но на фона на трудностите в турско-американските отношения тя беше преместена в Брюксел. 31-вата среща започва на 11 юли и няма никакви съмнения, че ще бъде най-тежката в цялата история на организацията. НАТО, разбира се, ще оцелее, но пукнатината, която преминава през нейната основа, не може да бъде скрита.

Автор: Пьотр Акропов

Източник: „Взляд”