Международните последствия от политиката на Федералния резерв на САЩ

През април 2013 г. дефицитът по текущата сметка на Украйна вече e нараснал до 8% и страната отчаяно се нуждае от долари, за да финансира жизненоважния за държавата внос. На 10 април обаче правителството на президента Виктор Янукович отхвърля условията, при които Международният валутен фонд е готов да предостави пакет от финансова помощ на сума 15 милиарда долара, като предпочита варианта да получи заем от чуждестранни частни инвеститори. Точно една седмица след това Киев пуска емисия от десетгодишни евробондове на стойност 1,25 милиарда долара, с чиято помощ се надява да финансира разрива между ниския обем на производство и значително по-високото ниво на потребление. Чуждестранните инвеститори бързо изкупуват емисията от облигации с доходност от 7,5% на годишна база. Всичко върви гладко до 22 май 2013 г., когато тогавашният председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке прави изявление, че ако американската икономика продължава уверено да се възстановява, Федералният резерв може да започне да съкращава или да лимитира ежемесечното изкупуване на държавни ценни книжа или на книжа, обезпечени със залог на недвижими имоти.

Федералният резерв (Фед) стартира изкупуването на ценни книжа през септември 2013 г. с цел да намали дългосрочните процентни ставки и да стимулира частното кредитиране. Намаленото изкупуване на активи се предполага, че ще доведе до по-висока доходност на американските облигации с дълъг срок на погасяване, вследствие на което развиващите се пазари ще станат по-малко привлекателни. Инвеститорите, закупили украински облигации, незабавно реагират на изказването на Бернанке и масово започват да се избавят от тях, в резултат на което доходността по тези облигации достига 11% и до края на 2013 година остава на това ниво. Задълбочаването на финансовите проблеми на Украйна, продължаващо вече години наред, изпразва хазната. Затова само перспективата, че Фед месец след месец ще изпомпва все по малко нови долари на валутния пазар, блокира обмена на стари с нови облигации и Киев просто не може вече да си позволи да изплаща рязко нарасналите процентни ставки по емитираните евробондове. Ако Фед продължи либералната си политика на изкупуване на активи, Украйна би могла в най-добрия случай да отложи настъпването на финансовата криза. А с отлагането на една криза има надежда, че тя би могла да бъде предотвратена. В края на краищата Янукович се обръща за помощ към Москва, която в замяна поисква от него да откаже споразумението за асоцииране с Европейския съюз. В знак на протест украинците излизат на улицата, а останалото се знае. Доскоро не се говореше за ролята, която изиграва Фед в свалянето на Янукович, и за хаоса, който се възцари след това. И този факт предизвиква голяма тревога, защото Украйна е само една от многото икономически слаби страни в света, зависещи от вливанията на долари, чиито пазари изпадат в треска при най-малкия намек за промяна в политиката на Фед.

ДОЛАР ЗА ДОЛАР

Американският долар играе уникална роля в световната икономика. Макар приносът на САЩ в нея да не превишава 23% и постоянно да намалява, голямата част от световната търговия извън пределите на еврозоната се осъществява в долари, а 60% от всички валутни резерви на страните в злато са деноминирани в американската валута. В частност икономическото взаимодействие на развиващите се страни с останалия свят се осъществява изключително чрез долара. Следователно измененията в монетарната политика на Вашингтон оказват незабавен и съществен ефект върху световната икономика, увеличавайки или намалявайки капиталовите потоци на развиващите се пазари и обезценявайки стойността на техните валути спрямо долара. Това на свой ред води до промени в нивото на инфлацията в страните от международната общност и влияе върху обема на експорта им. Или иначе казано, за голяма част от страните в света валутно-финансовия суверенитет не е нищо повече от недостижим идеал. Признавайки този факт, някои от тях като Еквадор и Салвадор в последните десетилетия отиват толкова далече, че напълно се отказват от собствената си валута, приемайки долара за основно платежно средство, валидно както за национални, така и за международни разплащания. След предупреждението на Бернанке през май миналата година за свиване на финансирането на държавните ценни книжа Украйна се оказва една от многото развиващи се страни, страдащи от масираната разпродажба на активи на валутния пазар и на пазара на облигации, тъй като инвеститорите започват да репатрират средствата си от тези пазари и да ги инвестират в по-безопасните пазари на САЩ. Разпродажбата на активи обаче не е безразборна. Най-много са засегнати Бразилия, Индия, Индонезия, ЮАР и Турция, които имат и най-голям дефицит по текущите си сметки, за финансирането на който е необходим внос на свеж капитал. Техните пазари започват умерено да се възстановяват едва след неочакваното септемврийско решение на Фед да отсрочи намаляването на обема на покупките на ценни книжа, но отново изпадат в нестабилност през декември 2013 г., когато Федералният резерв на САЩ за пореден път обявява намерението си да намали или прекрати покупката на активи. Когато тези пазари закриват позициите си, много от най-пострадалите столици отправят остри критики към Вашингтон за егоизма и тунелното му виждане. Разгневеният ръководител на Централната банка на Индия Рагхурам Раджан заявява след поредното изтегляне на парични средства от валутния пазар и от пазара на облигации в страната през януари 2014 г.: „Вече настъпва краят на международното валутно-финансово сътрудничество. Фед и другите организации от богатия свят не могат просто да си измият ръцете и да кажат: „Ние ще направим всичко, което е необходимо, а вие се адаптирайте”. Неотдавна публикуваната стенограма от съвещанието на Федералния комитет по откритите пазари, състояло се през октомври 2008 г., помага да се разбере какво е очаквал Раджан от Фед и защо е толкова е ядосан. Членовете на комитета разбират прекрасно глобалния характер на разрастващата се криза, обаче се съсредоточават не върху това да спрат нейното разрастване към развиващите се страни, а да предприемат мерки за ограничаване на негативните последствия, които могат да засегнат САЩ. Комитетът с консенсус решава, че договорите на Фед за соапови линии с централните банки на развиващите се страни, по които Фед им предоставя заеми в долари, обезпечени в местни валути, ще имат временен характер и ще се подписват само с тези страни, които са от значение за здравето на финансовата система на САЩ. Става дума за такива страни, като Бразилия, Мексико, Сингапур и Южна Корея, проблемите в които могат да повлияят върху американския пазар. Например Доналд Кон, по това време член на Управителния съвет на Фед, изразява загриженост по повод на факта, че масираната продажба зад граница на ценните книжа на Fannie Mae и Freddie Mac могат „лошо да се отразят на ипотечните пазари в САЩ”, защото лихвите по заемните средства има опасност да нараснат. Някои страни могат да изберат този път, като вземат заеми с висока лихва, освен ако не разполагат с по-малко разрушителни способи да си набавят долари, като например варианта да сключат соапови съглашения с Фед. Ако те прибягнат до подобна стратегия обаче, „това няма да отговаря на нашите интереси”, отбеляза Кон. Същата година Федералният резерв на САЩ неофициално се отказва да удовлетворява исканията за валутни соапови линии по подписани вече споразумения с Чили, Доминиканската република, Индонезия и Перу. А две години по-късно, когато американската икономика става много помалко уязвима от финансовата нестабилност на външните пазари, Фед не възобновява споразуменията за соапи с Бразилия, Мексико, Сингапур и Южна Корея. След още две години през 2012 г. Фед отхвърля искането на Индия за подписване на споразумение за соапова линия, което беше причината за гнева на Раджан. Федералният резерв на Америка е критикуван не само за това, че със своите изявления за намаляване на финансирането на ценни книжа провокира срива на валутите на другите страни през 2013 г., но и за прилагането на противоречиви практики, които водят до рязък скок на чуждестранните валути. Именно вследствие на започналата през 2010 г. политика на количествени намаления във финансирането на валутни соапи. В крайна сметка тези действия стават причина за намаляване на експортната конкурентоспособност на много страни. Както се оплаква заместник-министърът на финансите на Китай Чжу Гуанжао: „Фед не отчете напълно, че изобилието от капиталови потоци може да предизвика дестабилизация на развиващите се пазари”. Министърът на финансите на Бразилия Гуидо Мантега се изказа още по категорично, обвинявайки Фед в разпалването на „валутна война”. Обаче да се очакват от Федералния резерв на САЩ други действия би било нереалистично, колкото и желани да са те от другите страни. Защото главната му задача според законите на САЩ е: обезпечаване на стабилни вътрешни цени и максимално ниво на заетост. Фед няма право да жертва интересите на американците в името на интересите на чужди страни.

ОТ БРЕТЪН УДС КЪМ БИТКОЙНА

Обяснимо е в тази обстановка защо другите правителства започват да търсят алтернативи на световната финансова архитектура, в която доминира доларът. Те искат да намерят други модели, с които да намалят зависимостта си от монетарната политика, провеждана от САЩ. През 2009 г. управителят на Централната банка на Китай Чжоу Сяочуан повтаря призива на Джон Мейнрад Кейнс, отправен през 40-те години, за създаване на наднационална валута под управлението на Международния валутен фонд, който да поеме несъразмерно голямата роля, отредена днес в световната икономика на американския долар. Фактически в това качество могат още днес да се използват Специалните права на тираж – СПТ (международна разчетна единица, създадена от МВФ през 1969 г.). Обаче към днешна дата частният сектор не се разплаща и не се кредитира чрез СПТ. Докато това положение не се промени, централните банки няма да имат стимул да държат по-големи наличности в СПТ, отколкото сега, т.е. около 3% от световните валутни резерви. Когато се създават СПТ през 60-те години, Жак Рюеф, по това време главен икономически съветник на президента на Франция Шарл дьо Гол, враждебно се изказва за тях, като ги нарича „пустота, облечена във видимостта на валута”. Кейнс подробно описва по какъв начин може да се разшири предлагането на СПТ от МВФ, но никъде не обяснява как може да се намали или регулира това предлагане. Затова Рюеф счита, че СПТ имат инфлационен потенциал, който не може да бъде ограничен с административни мерки. Вместо това той призовава да се върнем към златния стандарт от края на XIX век, позволил процъфтяване на системата на многостранната търговия и изключващ глобалните диспропорции, водещи до кризи. „Системата сама се справяше с това, автоматично повишавайки процентните ставки в страните с бюджетен дефицит и намалявайки ги в страните с профицит в бюджета” – обяснява Рюеф. Идеята да се върнем към някаква разновидност на златния стандарт и днес има свои привърженици, такива като Рон Пол, бивш републикански конгресмен от Тексас, а така също бизнесмена и писател Люис Лерман. Но отчитайки преди всичко тежките времена, настъпили за някои южни страни от еврозоната след 2008 г., обяснимо е, че предложението да се намали активното управление на националната финансова политика от страна на правителствата – или посредством създаване на нова световна валута по подобие на еврото, или връщане към някаква разновидност на стоковото обезпечаване на паричната маса – все по-често се възприема от управляващите като опасна крачка назад. Разбира се, цифровата валута биткойн продемонстрира, че нещо, имащо свойствата на транснационални пари, въобще не е нужно да бъде създавано от политици. Заедно с това след хаотичния колапс на Маунт Гокс, най-голямата борса за криптовалута, обменът на биткойна едва ли сериозно ще се разглежда от банкерите, стремящи се да минимизират волатилността на пазарите и да избягнат кризата. Все още много финансисти сочат Бретънудската епоха на фиксираните обменни курсове (просъществувала от 1946 до 1971 година, когато международната търговия и производството растат бързо) като разновидност на международното финансово сътрудничество, на която следва да се подражава. Обаче други инициативи, предприети след края на Втората световна война, като плана „Маршал” и Европейския платежен съюз, в голяма степен заслужават похвална оценка, защото именно те задвижват механизма на световната търговия и способстват за бърз икономически ръст. Освен това не може да не се отбележи и следният факт. Международният валутен фонд се създава на 27 декември 1945 г. с цел да осигурява надзор над международната валутно-финансова система. Самата система обаче се формира като такава, каквато е сега, в началото на 60-те, т.е. през близо 15-те години от основаването на МВФ тя въобще не съществува. Едва през 1961 г. първите девет европейски страни правят своите валути конвертируеми в американски долари. Непосредствено след това в системата възниква напрежение, защото Франция и останалите страни предявяват искания към САЩ да получат злато срещу събраните си доларови резерви. Днес планът за валутно-финансова реформа с цел изграждане на сътрудничество между страните е неосъществим по политически причини. По своята същност Бретънудското съглашение е сделка между две държави, политиката на които е критически важна за постигането на световна финансова стабилност. Това е сделка между Америка, която тогава е най-големият световен кредитор, и Великобритания, която е най-големият световен длъжник. Съединените щати се съгласяват да помогнат на страните, борещи се с дефицита по текущите си сметки, а последните в замяна на това трябва да се откажат от конкурентното обезценяване на своите национални валути. Днес обаче най-големият световен кредитор е Китай, а най-големият длъжник са САЩ. Едновременно с това и двете страни не желаят да се откажат от прилагането на мерки за контрол: Пекин не се отказва от мерки за контрол на обменния курс на своята валута, а Вашингтон не се отказва от лихвените проценти. Теоретически, ако се съгласят на такъв отказ, той би оказал благотворно влияние върху световните финанси. От всичко, казано до тук, само едно е ясно, че световната икономика още известно време ще бъде обречена на зависимост от „омразния доларов стандарт”, по израза на икономиста от Станфордския университет Роналд Маккинън. Но Маккинън и неговият колега Джон Тейлор предполагат, че Фед може да предприеме определени мерки за укрепване на лоялността към долара в чужбина. Тейлор счита, че САЩ трябва самостоятелно да се откажат от провеждането на волунтаристична монетарна политика и да се заемат с изграждането на нови правила, към които да се придържат, защото това би довело до по-предсказуеми капиталови потоци и растеж на световната икономика. Тейлор е прав, че предсказуемата парична политика на Америка може да бъде този фактор, който да помогне за стабилизацията на световните пазари. Вместо това обаче днес сме изправени пред относителната непредсказуемост на тази политика като пряко следствие от удара, нанесен върху американската икономика от финансовата криза, която нулира краткосрочните лихвени проценти и принуждава Фед да импровизира. Едва ли следва да се учудваме и на разногласието, изменчивостта и многобройните гледни точки включително и в самия Фед в какво точно трябва да се изразяват практически провежданите импровизации. Никога досега икономистите и политиците не са се разминавали толкова драстично във възгледите си относно правилата за монетарната политика. Никога досега не е съществувала такава неяснота по отношение на условията, при които тези правила трябва да се спазват, променят или заменят с нови такива. Проблемът е, че ако няма такива правила и те не бъдат кодифицирани, всеки един от директорите на централните банки периодически ще измисля собствени правила. Всъщност това вече се случва от 2010 г., когато Фед за първи път изпробва нетрадиционна парична политика, каквато е крупномащабното изкупуване на активи. Например през юни миналата година Бернанке се опитва да управлява очакванията на пазарите, като изказва предположение, че Фед ще прекрати изкупуването на активи, ако нивото на безработицата падне до около 7%. Въпреки това Фед не прекратява, а само започва умерено ежемесечно да съкращава изкупуването на активи, и то едва от януари 2014 г. Макар че безработицата по това време вече е спаднала до нива от 6,6%. В други случаи Фед се опитва да убеди обществеността, че няма да предприема определени действия, като например да увеличава лихвените проценти до някаква далечна дата (средата на 2015 г.). Едновременно с това обаче Федералният резерв продължава да интервенира в покупката на активи, базирайки се на нестабилни статистически месечни данни, отчитащи безработицата или други икономически индикатори, което води до чести промени в лихвената му политика, далеч преди да е настъпил прогнозният срок, определен през 2015 г. Това, естествено, създава дестабилизация на пазарите и те реагират невротично.

TAPER TROUBLE, The international Consequences of Fed Policy, by Benn Steil, Foreign Affairs, July/August 2014