Срещи и разговори в Хавана за посоката на икономическите промени, за отношенията със САЩ и за една история на петима мъже, която стана ключът за сдобряването с Вашингтон.
Куба е в движение. Не само защото всеки там танцува дори когато просто си ходи по улицата. Не само защото знае такива магии, които да подкарват автомобили от 50-те, че и да ги държат лъскави и красиви. Не само защото приливите и отливите на океана никога не оставят един остров в покой. А защото в Куба днес отвсякъде валят планове за промени и всеки замисля нещо грандиозно. Страната е в поредния нов етап на икономическите си преобразования, които мнозина сравняват с китайския или виетнамския модел. Но Хавана държи да го нарича посвоему: „актуализация на социализма”. Подчертава се, че частната инициатива, на която се дава простор, няма да води обществото към социално разслоение, а към справедливо разпределение и към опазване на най-голямата тукашна гордост – безплатното и качествено здравеопазване, а също и образование. Динамиката е осезаема, както и оптимизмът на хората, че всичко, което се върши, е за добро. След периода отпреди пет години, в който първите кубински частници прохождаха под псевдонима на „работещи за собствена сметка”, днес вече пълна легитимност придобиват малките и средните частни фирми. Лично кубинският лидер Раул Кастро пришпори в последния си критичен доклад темповете по законово регламентиране на новата картина в икономиката. Ликвидирането на бюрократичното проточване в бизнес делата и привеждането на разпоредбите в синхрон с изпреварващата ги действителност бе поставено като належаща задача. Смешно е, че все още са в сила законови изисквания частните ресторанти, наричани тук паладарес, да не надвишават 12 места, за да не се обогатят собствениците им прекалено много в сравнение с другите си съграждани.
В същото време покрай бурно развиващия се туризъм много от тези заведения отдавна вече са се разраснали и са предпочитани от гостите на Куба заради предлаганите местни специалитети и доброто обслужване. Частните ресторанти и частните квартири са станали съставна част от кубинския туризъм, в който държавата доминира, но гради обща жизнена система с всички останали форми на дейност, включително и кооперативната. Голяма част от новоизпечените кубински частници се насочват именно към туризма и свързаните с него услуги, но има и други сфери, в които частната инициатива вече се е наложила – фризьорници и бръснарници, фотостудия, ремонти, занаяти и т.н. Немалко фирми са се превърнали в самостоятелни предприятия с наемен персонал, така че стъпката на властите към законово регламентиране на малките и средните фирми догонва вече наложеното положение.
ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ
Много чужденци свързват тези видими промени с размразяването на отношенията между Куба и САЩ, обявено на 17 декември 2014 г. в историческите паралелни декларации на лидерите на двете държави Раул Кастро и Барак Обама. Цял свят проследи с повишено внимание и визитата на Обама през март 2016 г. в Хавана. Тогава президентът на САЩ пожела да има отделна среща именно с новите кубински частници и заяви, че американците ще инвестират приоритетно в частния сектор, не в държавния. Което, естествено, бе разчетено като замисъл на Вашингтон точно чрез този сектор постепенно да ерозира и промени и политическата система на острова. Всички кубинци, с които разговарях при поредното ми гостуване в магнетичната им страна в началото на май, бяха съвсем наясно с тези американски очаквания, както и с факта, че САЩ са сменили само формата, но не и съдържанието на политиката си спрямо Куба. Повечето ми събеседници обаче бяха убедени, че традиционният кубински афинитет към независимост ще успее да наложи своя отпечатък и върху новата обстановка. Често чувах също припомняне, че икономическите промени са започнали не сега и не заради новите отношения със САЩ, а защото Куба сама така е решила. И го е направила отдавна. Още в средата на 90-те Островът на свободата се отваря за чуждестранни инвестиции. И започва да развива активно делово сътрудничество с Канада, Испания, Франция, Италия, Германия, Великобритания и т.н. „Отварянето” е дълъг и постоянен процес, който през 2011-а продължава и със споменатата „актуализация на социализма”, одобрена след мащабно обсъждане във всички сектори на кубинското общество. Безспорно през последната година и половина има допълнителен тласък напред по същия път. Много от утвърдените партньори на Куба активизираха още повече своето сътрудничество с нея, загрижени да не „изпуснат” мястото си след включването в играта и на такъв настъпателен конкурент като американския бизнес. Струва си да се припомнят ред знакови визити в Хавана през този период: на френския президент Франсоа Оланд (ответно гостуване в Париж после направи и Раул Кастро), на върховния представител на ЕС за външната политика Федерика Могерини (тя посети острова два пъти, втория път, за да подпише широко споразумение за сътрудничество ЕС–Куба), на италианския премиер Матео Ренци, на германския външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, на испанския му колега Хосе Мануел Гарсия-Маргайо, дори на шефа на британската дипломация Филип Хамънд, който стана първият външен министър на своята страна, стъпил в Хавана след Кубинската революция...
Кубинските власти не спират да уверяват, че нямат намерение да загърбват досегашните си партньори за сметка на американците. Не се уморяват и да подсещат Вашингтон, че за истинска двустранна нормализация ще може да се говори едва след като бъде вдигнато антикубинското американско ембарго и след като бъде закрита военната база на САЩ в Гуантанамо. Готови са да приемат американски инвестиции, но според кубинските закони.
На състоялото се от 3 до 7 май 36-о международно туристическо изложение в Хавана FitCuba 2016 кубинският министър на туризма Мануел Мареро-Крус също подчерта, че в неговия бранш, който е най-проспериращият в кубинската икономика, разрастването на сътрудничеството с традиционните чуждестранни партньори върви отлично и Куба продължава да държи на тях. Припомни например, че сред общо 3 500 000 туристи от цял свят, посетили острова през миналата година, 1 300 000 са канадци, което извежда Канада на първо място. Втори са германците. А трети вече са американците, макар ембаргото и да не е вдигнато още, което означава, че само на 12 категории граждани на САЩ американските закони позволяват да посещават Куба. Въпреки това само за първите 4 месеца на 2016 г. гостите от САЩ вече са 94 000, което е с 93% повече от същия период за миналата година. Размразяването между Хавана и Вашингтон личи и с просто око. Точно в дните на FitCuba 2016 по прочутия хавански булевард „Малекон”, в района около легендарния луксозен хотел „Насионал” (в който някога е отсядал Ал Капоне, а днес са подслонявани президенти, включително Барак Обама и Владимир Путин) и в историческия център на кубинската столица вървяха снимките на поредния осми епизод на филма „Бързи и яростни”, поради което движението в тези зони беше блокирано. Пак по същото време в хаванското пристанище акостира и първият круизен лайнер с американски туристи от пет десетилетия насам. Освен това се носеше и слух, че в заведенията започнала да не достига отличната кубинска бира, защото все по-многобройните гости от САЩ усърдно наблягали на консумацията й. За достоверността на последното не гарантирам. Поне в заведенията, които посрещаха нас, поканените на FitCuba 2016, нямаше никакъв дефицит на бира. Дори ни заведоха на дегустация и в най-прочутата хаванска пивоварна... Програмата на FitCuba 2016 държеше да покаже динамичното, променящо се лице на Куба, но в жива връзка с историята, културата и народните традиции. Това бе акцентът на всички срещи и обиколки в Хавана, в провинция Пинар дел Рио, в курорта Варадеро.
КАЗУСЪТ С ПЕТИМАТА
Но аз имах шанса и за няколко допълнителни „екстри” – дълги приятелски разговори с някои ключови герои от една дълга, драматична, но завършила с хепиенд почти по холивудски история. Тя не просто има пряка връзка, а дори е конкретната предпоставка за подобряването на отношенията Куба–САЩ. Беше изключително интересно да чуя мнението на моите събеседници за днешния етап на кубинско-американските отношения и за всички сегашни промени на Острова на свободата. Става дума за историята на Петимата. Така обикновено ги наричат всички в Куба. Или също – Петимата кубински герои, Петимата антитерористи.
Това са Херардо Ернандес, Антонио Гереро, Рамон Лабанино, Фернандо Гонсалес, Рене Гонсалес. Петима служители на кубинската държавна сигурност, внедрени в организации на кубински емигранти в САЩ с цел да информират Хавана за техни терористични планове срещу Острова на свободата. Става дума за 90-те години, когато в ход са цяла поредица от подобни конспирации в най-радикалните емигрантски среди в Маями. И в резултат на една от тези акции – взрив в хотел в Хавана, през 1997 г. загива италиански турист. През юни 1998 г. по време на работни консултации между кубинските служби за сигурност и ФБР по въпроси за борбата с наркотрафика и тероризма кубинската страна връчва на американската 230 страници, както и много аудио- и видеозаписи, разкриващи терористичните замисли на радикалите от Маями. От ФБР са впечатлени от събраната информация и уверяват, че ще реагират до две седмици. Реакцията идва на 12 септември 1998-а и не е такава, на каквато се надява Хавана. Вместо да погнат заговорниците, американските спецслужби изчисляват кои могат да са лицата, имали достъп до цялата тази информация. И арестуват десетима кубински агенти в Маями. „Петима от арестуваните се съгласяват да сътрудничат с разследващите – и излизат от историята. Другите петима отказват – и започват да пишат нова глава в историята на Кубинската революция.” Така е обрисувала онзи момент във встъплението към една от своите последни книги Мери-Елис Уотърс, американска журналистка, левичарка и шефка на издателство „Патфайндър”, спомогнала много за каузата в защита на Петимата в САЩ.
Херардо, Тони (Антонио), Рамон, Фернандо и Рене са петимата, отказали да се признаят за виновни, че са „кубински шпиони”, и настояли да отидат пред съда, за да защитят страната си, а не да сключват предварително споразумение, за да облекчат собствената си съдба. Те настояват, че не са шпионирали САЩ, а само са се опитвали да опазят сигурността на родината си. Че не са имали никакъв достъп до американски тайни. Че фокусът им е бил само върху емигрантите радикали. Че мисията им е била антитерористична. Делото им отива в ръцете на пристрастна съдийка, журито е подбрано в наелектризирания от още по-пристрастни публикации Маями. Процесът през 2001-ва завършва с крайно тежки присъди за Петимата. Херардо получава две доживотни плюс още 15 години затвор, Рамон – доживотна и 18 години, Тони – доживотна и 10 години, Фернандо – 19 години, Рене – 15 години. Куба подема широка международна кампания за оправдаването и освобождаването на Петимата, в която активно участват и многобройни национални комитети от различни страни, включително и от България. Много деен е американският комитет Free the Cuban Five, включващ изявени правозащитници, интелектуалци и артисти от САЩ. Каузата е подкрепена и от „Амнести Интернешънъл”, и от десетима Нобелови лауреати, сред които Гюнтер Грас, Дарио Фо, Дезмънд Туту, Жозе Сарамаго и др. След дълги процедури по обжалване се провеждат две нови съдебни заседания през 2009 г. Присъдите на Тони, Рамон и Фернандо са преразгледани. Тони получава 21 години и 10 месеца затвор плюс 5 години условно, Фернандо – 17 години и 9 месеца, Рамон – 30 години. Най-тежката и най-леката присъда – на Херардо и на Рене – остават непроменени. Международната кампания в защита на Петимата продължава. В нея активно участват и семействата им. Съпругите на Херардо и Рене – Адриана и Олга – не са допускани дори да посетят мъжете си в затворите, защото според съдебните заключения американските власти ги смятат също за „шпионки”. Нарушението на елементарни хуманитарни принципи в това дело вдига в защита на Петимата дори такива обществени сили, които обичайно преди това не са били привърженици на Кубинската революция, например Ватиканът, както и многобройни парламенти по света. Кубинският институт за дружба между народите (ICAP) – една уникална институция, създадена преди 55 години, за да укрепва солидарността по света с Куба – ежегодно провежда в град Олгин международни колоквиуми, на които събира участници в движението за защита на Петимата от различни страни. През 2012 г. бях поканена на поредния от тези колоквиуми, след като няколко месеца по-рано успях да интервюирам по имейла от затвора в САЩ Тони Гереро. Един от въпросите ми към него беше как успява да запази духа си силен и той ми отговори следното: „Силният дух идва най-вече от самочувствието ми на невинен, от принципите, от чистотата на идеалите, от това да се будиш всеки ден с готовността да направиш нещо добро, да си полезен без значение къде се намираш”. На колоквиума в Олгин през 2012 г. интервюирах Адриана, съпругата на Херардо, и Елизабет, съпругата на Рамон. „Вече 14 години са откраднати от живота ни. Искам да бъда оптимистка, но времето минава, а аз дори нямах възможност да родя дете от любимия си мъж”, сподели тогава Адриана. А Елизабет коментира така обсъжданата възможност Обама да помилва мъжете им: „Много се надявам, че преди да изтекат тези 4 години от втория мандат на Обама, ще се намери решение на хуманитарна основа. Готови сме да обсъждаме, да говорим по тази тема, да търсим човешко решение”.
ОСВОБОЖДАВАНЕТО
През 2013 г. пръв от Петимата на свобода излезе Рене – просто присъдата му бе най-малка, той я излежа и излезе. След него в началото на 2014 г. същото стана и с Фернандо. Зад решетките останаха трима – Херардо, Рамон и Тони. В края на 2014 г. с дейното участие на папа Франциск между Хавана и Вашингтон бе договорена тяхната размяна срещу американеца Алън Грос, излежаващ присъда в Хавана за противозаконна дейност срещу кубинската държава. Именно този хепиенд се превърна в ключа, отворил и вратата към сдобряването между Куба и САЩ. Освобождаването на последните трима от Петимата бе главното условие, поставено от Хавана, за да приеме размразяването с Вашингтон. В обръщението на Раул Кастро към кубинците на 17 декември 2014 г., направено успоредно с изявлението на Барак Обама, акцентът бе поставен именно върху факта, че Херардо, Рамон и Тони вече са освободени и пътуват към родината. И чак на второ място Раул постави темата за започващия от тук нататък процес по нормализация на двустранните отношения. Затова кадрите с танцуващи и пеещи по улиците кубинци, излъчени тогава от много световни телевизии, всъщност отразяваха фиестата за посрещане на тримата герои, а не радост от сдобряването с американците. Затова и самото сдобряване и до ден-днешен на острова се възприема като кубинска победа в над 50-годишната конфронтация с Вашингтон, в която не Куба е направила отстъпление, а САЩ са били принудени да признаят, че не са прави, и да завият към преговори. Затова и Петимата са се превърнали в символ хем на стоицизма на кубинския дух, хем в мост между времето на сблъсъка и времето на диалога. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, всъщност е съвсем логично, че техният случай, както нищо друго досега в над петте десетилетия кубинско-американска взаимна непоносимост, е съдействал за по-доброто опознаване, разбиране и в крайна сметка приемане между тези две толкова различни държави. На много кубински общественици и експерти се наложи на различни нива да навлизат в детайли във функционирането на американската правна и държавна система, за да могат по-ефективно да помогнат на Петимата. Същото стана и от американска страна спрямо Куба, в която мнозина американски администратори и специалисти, натоварени с казуса, внезапно откриха едно съвсем нееднозначно и много динамично общество. Разнообразните правозащитни структури и пъстри организации, които се включиха в движението в подкрепа на Петимата както в САЩ, така и в други страни, също дадоха своя голям принос, хвърляйки взаимни мостове между кубинци и американци. Има, разбира се, и един много специален епизод, който увенча цялата политическа драма с един толкова емоционален ореол, от който със сигурност някой ден ще стане филм. Още доста преди да се стигне до конкретната договорка за освобождаването на последните трима от Петимата, човешката болка на Адриана и Херардо, че нямат дете, толкова дълбоко трогва американския сенатор демократ Патри Леъхи, че той се ангажира да помогне на двойката, като издейства разрешение за процедура по изкуствено осеменяване. Това наистина е осъществено и Адриана забременява през май 2014 г. Когато на 18 декември същата година мъжът й заедно с Рамон и Тони кацат в Хавана, в прегръдките на Херардо потъва вече доста напредналата с бременността си Адриана. Бебето им Хема се ражда съвсем скоро след това – на 6 януари 2015 г. Днес малката Хема е символ на сдобряването между Куба и САЩ, на винаги отворената възможност и най-тежката драма да получи щастлива развръзка, ако има добра воля и човещина. Чудесен професионален шанс за мен бе при сегашното ми пътуване в Куба да се видя с Хема и Адриана, с Тони, с Кения Серано, председателката на ICAP. Благодарности за това дължа на Тересита Капоте, бивша посланичка на Куба у нас и голяма приятелка на България.
СРЕЩАТА С ХЕМА И АДРИАНА
При Хема и Адриана отидохме с Тересита и мъжа й буквално часове преди отлитането ми от Хавана. Херардо го нямаше, защото заедно с останалите си другари от Петорката бяха заминали на посещение в Москва. Семейството живее в „протоколна къща”, предоставена им от правителството. Херардо, който е доктор по международни отношения, вече е заместник-ректор на Висшия институт по международни отношения „Раул Роа”. Адриана е депутат в кубинския парламент.
Приемната е отрупана със снимки на семейството и на Петимата, както и с подаръци, които пристигат за малката Хема от цяла Куба и цял свят. В един ъгъл стои огромен кош само с плюшени играчки за нея. В друг е кошарката с куклите. Първо идва лъчезарната мама Адриана, защото 16-месечната Хема още не се е събудила. Тази среща е много по-различна от предишната ни, в Олгин. Сега от цялата Адриана струи щастие. Питам я кога е научила, че освобождават мъжа й, и каква е била първата й реакция. Отговаря: „Нека да ти призная, че когато дойде разрешението за изкуственото осеменяване, аз си помислих, че американците никога няма да пуснат Херардо. Че ни разрешават да си имаме дете просто като компенсация, като жест, за да не остана сама в живота. Разбира се, че бях благодарна на сенатор Леъхи за човещината. Но ми беше хем радостно, че нося нашето с Херардо бебе, хем отчайващо, че ще оставят бащата на детето ми с тези две доживотни присъди... Съобщиха ми, че си идва точно ден преди Раул да го обяви официално. И аз просто не можех да повярвам... После разбрах, че са форсирали преговорите за освобождаването, за да може Херардо да присъства на раждането на Хема. Беше такова щастие! Дъщеричката ни е прекрасният подарък, с който излизаме от всички тези мъки. Тя е и празничният венец на солидарността на толкова много хора, които бяха с нас. А емоциите... Когато арестуваха Херардо навремето, животът ни се преобърна само за един ден. Сега пак стана същото, но с обратен знак – и това е прекрасно. Все едно се сбъдват сънищата ти. Абсолютен филмов финал. Това помага да се забрави лошото. Всички се радваха с нас. Нашият народ плачеше от радост. Не мога да ти го опиша. В толкова любов сме потопени! И тя сега се прехвърля към Хема. Знаеш ли, ние вече си загубихме имената. Наричат ни просто „родителите на Хема”. А тя е любимото бебе на Куба. Направили са й и специален сайт – даже не знам кои са хората, създали сайта. Събират там нейни снимки, посвещават й стихове, песни...”. Моля Адриана да разкаже как живеят днес мъжът й, другарите му и семействата им, как възприемат вътрешнокубинското обновление, а и промените в кубинско-американските отношения, започнали с края на драмата на Петимата. Ето какво ми разказа: „Сега е различно. Получихме толкова много от солидарността на хората у нас и по света, че сега не можем да откажем среща, разговор, пътуване. Вече не се води битка, сега е време за нашата благодарност. Време е и за промени, за излизане от конфронтацията. Искаме да направим нашия социализъм по-добър, по-устойчив. Не се отказваме от принципите си, но не се стремим и към отмъщение. Това важи и за целия кубински народ, който е бил обект на толкова дълга необявена война от САЩ, и за Петимата, които преживяха 16 ужасни години в американски затвори. Петимата всъщност просто са концентрирали в себе си най-добрите черти от кубинския характер, най-красивите идеали на Кубинската революция. Желанието на всички кубинци сега е да покажем какво представляваме като общество, като народ, какви постижения имаме в културата, в образованието, колко сме всеотдайни, почтени, човечни. Американците могат само да съжаляват защо по-рано не са ни открили, защо по-рано не са направили стъпки към сдобряване. Разбира се, не сме наивници и сме наясно, че те не са променили същността на политиката си. Те винаги са искали едно и също – да унищожат нашия пример. Но и ние винаги сме искали едно и също – да отстоим своя суверенитет, своя избор. Петимата са част от целия този процес, защото са част от нашия народ. Герои като всички други кубинци, устояли на тази продължаваща вече 55 години блокада. Нашата страна винаги е живяла в особени условия. И приятелите ни по света няма защо да ни идеализират. Правили сме грешки. Искаме да ги поправим. Но сами, без никой да ни се бърка”. Сериозният разговор приключва в мига, в който в салона влиза синеоката Хема в бяла ажурна туника и бял клин, с червена панделка на главата и с червени обувки. Весела и закачлива, тя без проблем сочи по снимките на стената не само татко си, но и Петимата – име по име. Като всяко дете тича от играчка към играчка, не стои и миг мирна, трудна е за снимане. Майка й я гушва, за да стане поне един спокоен кадър. После отново продължава подскачането и тичането из салона. Двете с Адриана ни изпращат до външната врата и „бебето на Куба” Хема дълго маха след колата.
ТОНИ ГЕРЕРО ИМА 25 ХИЛЯДИ КОРЕСПОНДЕНТИ
Разбира се, историята на Петимата бе темата на разговора ни и с Тони Гереро, с когото се видяхме няколко дни по-рано в дома на Тересита. Точно ден преди срещата ни Тони беше станал баща за трети път – на малкия Луис Алехандро. Той има и още двама големи сина от предишен брак. Срещнахме се като стари приятели, въпреки че досега бяхме общували само по имейла – покрай онова интервю от затвора през 2012 г., а и с други писма по-късно. При разговора ни сега разбрах, че Тони всъщност си е писал от затвора общо с... 25 000 души от 69 страни. Не е оставял без отговор нито един имейл, нито едно писмо до него през тези 16 години зад решетките. И Тересита, и аз сме били между тях. Тересита се просълзява – спомня си, че когато Тони научил за неин здравословен проблем, дори й се обадил по телефона от затвора, за да я пита как е. „Ти разбираш ли, на него там са му се полагали строго ограничени минутки седмично, за да си говори със семейството, а той ги хаби, за да звъни на мен! Този човек никога не мисли за себе си, винаги за другите!”, казва ми Тересита. Тони се смее и й отвръща: „Ами нали ти се грижеше за мен с твоите писма и стихове. Ето, че и аз можах да откликна, когато на теб ти беше трудно. В Куба сме така, помагаме си всички, сама го знаеш”. После се обръща към мен и обяснява: „Разбира се, че упоритата борба на родината ни за нас беше много важна. И тази широка международна кампания също! Нямаш представа какъв ефект имаха всичките тези писма и пратки, които идваха в затвора от цял свят! А писмата от Куба дори бяха облепени с марки с нашите ликове. Това правеше огромно впечатление даже на надзирателите. Разбираха, че случаят ни е по-специален. Някои от тях започваха да четат в интернет за нас, а после идваха да ни поздравяват”. Тони не се оставя да бездейства в затвора. Пише стихове, рисува, чете много. И преподава. Води курс по английски и по математика за други испаноговорящи затворници – предимно мексикански нелегални емигранти. Те отначало малко знаят за него, но започват много да го уважават за подхода му, за това, че разговаря с тях за всичко в живота. Наричат го просто „учителю”.
Според Тони постоянната му ангажираност в затвора с дейности, посветени на другите, са били най-важната му опора: „Ако зад решетките започнеш да се питаш „Кой ме предаде, защо това се случва с мен, ще мога ли да се измъкна оттук”, значи си свършен. Просто трябва да намериш другата част от съзнанието си. Да се будиш с усмивка. С убеждението, че ще излезеш по-силен, отколкото си бил, когато са те вкарали зад решетките. С мисълта какво добро можеш за направиш за другите. Не с желание за мъст. А с трепет за красотата на света и за това колко още по-хубав може да бъде, ако всички свестни хора се обединят”. Питам Тони как гледа на движението за солидарност, което подкрепяше Петимата. С характерното си ведро излъчване, с тих и спокоен глас той отвръща: „Херардо каза веднъж, че не съдебно жури, а само журито на милионите може да ни извади от затвора. Това и стана на 17 декември 2014 г., когато ни освободиха. Но солидарността, която победи тогава, е част и от общата солидарност с Кубинската революция, станала пример за толкова много хора по света – с достойнството, с интернационализма си. Тези хора разбраха, че нашият случай беше всъщност опит да се осъди, да се накаже Кубинската революция, а не просто петима души. Позицията, която заехме, беше логична за ценностите, които носим като синове на тази революция. Такъв е начинът ни на мислене, вдъхновявали са ни Хосе Марти, Че Гевара, Франк Паис... Списъкът е много дълъг. Всъщност никога не сме се чувствали затворници. Винаги сме имали вътрешната свобода на хора с кауза, с идеали, с мечти за един по-добър свят без експлоатация, без господари. А срещу нас е мръсната необявена война, която се води за интереси и пари, не за принципи”.
Подхващам темата за промените в Куба и Тони откликва: „Имаме още много недостатъци. Обективни и субективни. Трябва още много да работим. Не можем да повтаряме, че за всичко е виновна американската блокада. Най-критичен от всички по тези въпроси беше Раул Кастро в последния си доклад. Ще променяме закони, ще се борим с бюрокрацията. Но най-важното за нас е, че имаме вдъхновяваща кауза – градим общество, в което ресурсите се разпределят справедливо, здравеопазването и образованието са безплатни и никой не е господар на другите. Медиите днес са тласкани от икономическата власт да култивират у хората егоизъм, дух на консуматорство, да превърнат това в смисъл на живота. За съжаление всички хора имат този недостатък – да желаят да притежават. Образованието обаче може да отвори пред човека други хоризонти, да го вдъхнови за справедливи каузи”. Стигаме и до новите отношения Куба–САЩ. Тони ги вижда така: „Обама и всички онези хора, Тръмп ли, Клинтън ли – те всички искат да разрушат Куба, да унищожат най-големия пример за противопоставяне на тази империя, за промяна на обществото чрез справедливо разпределение, при което няма разрив между бедни и богати. Раул вече обясни, че няма да допуснем едни да забогатяват за сметка на други. Безплатните образование и здравеопазване са за всички нас. Да, трябва да работим повече, да намерим по-добри механизми за икономиката ни. Ние сме в движение. Когато Обама дойде тук, Раул му каза: „Заповядай, инвестирай, но според нашите правила. Нашият суверенитет не подлежи на преговори”.
НА РЕД СА БЛОКАДАТА, ГУАНТАНАМО И ПОДРИВНИТЕ ПРОГРАМИ
За подобни неща си говорихме и с Кения Серано, председател на ICAP – Кубинския институт за дружба между народите, който изигра толкова важна роля в кампанията за освобождаване на Петимата. Тя обясни, че в новия етап ICAP се съсредоточава върху действия за отмяна на антикубинската блокада на САЩ, но това вече си има свои специфики: „Не е същото да се борим с блокадата при скъсани дипломатически отношения, както беше по-рано, и при възстановени дипломатически отношения, както вече е сега. Трябва бързо да се приспособим към новия сценарий. Можем да приложим неща, които сме използвали в борбата за Петимата. Да разширим движението към онези сектори, които по-рано не са участвали в солидарността с нашата революция – към религиозните дейци, парламентите по света, юристите. Ще включваме повече хора, никого няма да изключваме. Петимата платиха висока цена за своите идеи. Но те построиха една платформа за борба, която сега ни дава сили за новия етап. Освобождаването на Петимата е страхотна победа, защото този случай подтикна и САЩ да признаят, че политиката им спрямо Куба се е провалила и те самите са изпаднали в изолация. Страната ни не е правила никакви отстъпки, за да постигне това. В новия етап също така трябва да настояваме за прекратяване на окупацията на Гуантанамо. По въпроса има неяснота сред много хора по света, които смятат, че всичко се изчерпва със закриването на затвора там. Не, необходимо е закриване на самата американска военна база, а територията й трябва да се върне на Куба. Страната ни ще продължи да настоява, да протестира, да изисква. На всеки две години ще свикваме форум с искане за мир и за закриване на военните бази по света. Такъв форум ще има през 2017 г. точно в Гунтанамо. Друга важна тема е проблемът с онези средства, които САЩ влагат в подривни програми, наричани „За промяна на режима”. Те са на стойност от над 20 милиона долара годишно. Целта е да се смени социално-икономическата система в страната ни чрез манипулиране на слабостите на кубинското общество. Особено въздействие се търси върху младежта – подривната дейност там върви „чрез съблазняване”, както казваме. Това е също начин за намеса във вътрешните работи на Куба – чрез новите технологии, културата, консуматорството, частния сектор. Специална програма подтиква и специалистите ни – медици, учители, спортисти, музиканти, които работят в чужбина, да се откажат от договорите си и да останат в САЩ. Тези програми са под пълномощията на президента, така че Обама напълно може да ги спре, ако е добронамерен. Нашите две страни имат два несъвместими, непримирими модела – две системи с напълно противоположни ценности. Но искаме и е възможно да имаме цивилизовано съжителство. Държавите ни са толкова близко. Можем да имаме полезно ниво на сътрудничество, ако САЩ променят начина, по който се държат с другите”. Попитах Кения как гледа на тревогите на част от кубинските приятели по света, че сближаването със САЩ може да задуши Кубинската революция. Тя отговори: „Едно от най-важните завоевания на революцията е правото на народа да мисли със собствената си глава. Всеки приятел, който иска да ни разбере, трябва да го има предвид. Не е бил наш изборът да живеем в блокада над 50 години. Не сме искали 16 години да се борим за свободата на петима затворници в САЩ. Не сме желали онези над 5000 жертви на терористични действия срещу нашата държава. Но всичко това, което ни се случи, ни е изградило силна историческа отговорност и добра памет. Най-голямата обида, която ни нанесе Обама, бе да ни подкани да забравим историята. Предложи ни да гледаме само напред, не и назад. Това никак не върви тук, в Куба, независимо че много хора у нас харесват харизмата на Обама. Но когато той дойде тук и предпочете да мълчи за базата в Гуантанамо и за това кой ни наложи блокадата, това засегна достойнството на всеки кубинец, който носи в душата си поне по едно зрънце от Марти. Същевременно обаче ние искаме да използваме възможностите на новия момент. Кубинският народ преживя много, научи се да се ограничава. Но е редно вече да получи по-високо качество на живота. Народът ни е гостоприемен и обича да има пълна маса за всеки, който му дойде на гости. Имаме право на добруване. Имаме право да получим достъп до високите технологии, които са ни отказвани заради блокадата. Който ти каже, че иска още 50 години да живее в „специален период”, значи те лъже. Никога няма да се откажем от принципите си и историята. Но вече искаме нормален живот. Подобряваме нашия административен модел, премахваме бюрокрацията. 27% от министерствата ни са редуцирани. Държавният бюджет се преориентира към най-важните сфери в инфраструктурата. Собствеността, която ще доминира и занапред, е държавната. Но се развива и частният сектор, като съответно растат и данъците му. И това се разпределя на социално ниво. Още не сме доволни от цените на селскостопанските пазари. А и от толкова други неща. Самокритични сме, постоянно търсим решения, водим дебати. Всичко това създава доверие у гражданите, че посоката е вярна”.