Интервю на Антоанета Киселинчева с ген. Ангел Марин, вицепрезидент на Република България (2002-2012 г.) 

Ген. Марин, за избора на Тръмп в САЩ се говори, че е симптоматичен за вълната на недоволство в американското общество, но все още не е сигурно дали той ще бъде решение на проблема. Вие как мислите, ще може ли Тръмп да промени външнополитическата хегемониална доктрина на Америка или няма да му бъде позволено?

Споделям мнението, че изборът на Тръмп до голяма степен е протест, чието назряване се чувстваше и по голямата подкрепа, която имаше Бърни Сандърс. Сандърс има едни разбирания, не много характерни за американски политик от такъв ранг, голяма част от тях се вписват в класическото ляво. Освен това се случиха и някои събития, които като че ли бяха встрани от основните обществено-политически течения в САЩ, включително и такива на расова основа – те също са симптоматични. Обикновено, когато общественият климат започва да се променя и да се пропукват ледовете натрупаните напрежения избиват именно в расова, националистическа посока и други подобни. Когато слушах изявленията на кандидатите, предвид ястребовия характер на разбиранията на Хилъри Клинтън, много се притеснявах какво би се случило, ако тя спечели. На мен много повече ми допадаха идеите за промени в самите Съединени щати и в международната политика, които споделяше Доналд Тръмп. Например, допада ми виждането, че отношенията с Русия трябва да са по-нормални, че най-важният проблем в Сирия не е премахването на сегашния президент Асад от власт, а решителните действия и разправата с Ислямска държава. Впрочем, там проблемът е в досегашната политика на САЩ и на бившите колониални страни, които преди столетия са заложили „мини” и сега те започват да гърмят. Проблемът е и в започнатата война в Ирак, откъдето се роди ИДИЛ впоследствие. В този смисъл, в изявленията на Тръмп виждам една надежда, че характерът на политиката на САЩ може да се промени. Да се омекоти този неустоим стремеж към властване, към хегемония, към налагане единствено на тяхното разбиране какво, как и къде трябва да става. Големият проблем е онова, което Вие задавате във въпроса си – дали ще позволят на Тръмп да направи промени. За съжаление моят отговор е по-скоро не. Може да не стане всичко онова, което той говореше и хората очакваха от него, но не вярвам поне част от него да не се случи. Резултатът би бил добър, дори ако не се постигне всичко онова, което Тръмп иска. Все пак, и най-дългият път се състои от отделни крачки. Дано той направи поне няколко крачки към нормализация.

Смятате ли, че ген. Румен Радев може да спомогне за затварянето на огромната пропаст между народа и политическата върхушка в България, за преодоляване на съществуващото разделение в нашето общество – на комунисти и антикомунисти, на „фили” и „фоби”, на богати, умни и красиви и бедни, болни и грозни?

Успехът на ген. Радев дава надежди, че пропастта, за която говорите, в голяма степен може да бъде заличена. Всъщност, случи се нещо, което ми се струва, че не беше забелязано достатъчно добре, но което отдавна жадуваме. А именно – да имаме истински президент. Това се видя още по време на предизборната кампания, в хода на която ген. Румен Радев започна да изпълнява основното функционално задължение на президент – да олицетворява единството на нацията. И резултатът доказва, че го е направил с факта, че за него гласуваха освен членовете и симпатизантите на БСП, но и значителна част от избирателите на всички други партии. Той беше подкрепен от хора с различно политическо виждане и разбиране от целия спектър. Това са хора с различно социално положение, образование и дори бих казал – с различна култура и манталитет. Във всякакъв смисъл, той обедини хората от целия обществено-политически спектър. Подкрепата за него е признак на обединение. Аз смятам, че ген. Румен Радев вече направи първата важна крачка в изпълнението на своите функции като президент. Може да Ви прозвучи изтъркано, но истината е, че България спечели изборите. Имахме един от последните си шансове да променим нещо. Ние вече сме петимни да чуем едно нормално, човешко говорене и поведение от представителите на т.нар. политическа класа у нас.

Това ли е според Вас работещата формула за преодоляване на разделението в обществото?

Да говориш човешки, това е много важно! Да не се надуваш, да не се изхвърляш, да не  си краен. Трябва да умееш да говориш умерено и спокойно да можеш да обясниш какво и как смяташ да направиш. Вече почувствах, че изведнъж спадна онова напрежение и притеснение, което имаше в нас, когато четем и слушаме изявите на политиците – „Какво ли ще каже този, с което ще ме накара да се срамувам!” Това е срам и неудобство от надуването и високомерието, от наглостта и безочието в политическото говорене и действия. Най-после президентът ще говори нормално и човешки с всички нас.

Вие застанахте с името си зад ген. Румен Радев, като станахте част от Инициативния комитет, издигнал неговата кандидатура. С какво смятате, че той като президент ще се отличава от предходния?

Пушкин има една мисъл, която ще споделя със свои думи. Ако хората използват правилно думите, ще си спестят една голяма част от недоразуменията и бедите, които се случват. Смятам, че имаме основание да очакваме от новоизбрания президент, когато говори да си мери приказките. Той вече показа, че го умее и то по един почти перфектен начин. Не може така свободно да използваш разни понятия, като например хибридна война, да слагаш етикети. Това издава комплекс за малоценност. Ние искаме да имаме президент, от когото да не се срамуваме. Президент, който говорейки с народа и с ръководителите на други държави, да милее за честта и достойнството на българите и на нашата държава. Да не тича да прави услуги, преди даже още да са му ги поискали. Да не поставя България в сложни ситуации. Дори бих казал в непоправимо положение, защото когато обещаваш нещо, това означава, че трябва да има и някакви действия, но те може да са губещи за страната. Например по отношение на санкциите срещу Русия. Дори в страните, които инициираха тези санкции, има гласове против тях, включително от политическия елит. На всичко отгоре България губи от тях. Това, че новоизбраният президент смята, че трябва да се търси решение на проблема със санкциите срещу Русия, не означава, че ние сме против Европейския съюз.

По време на кампанията ген. Радев показа едно доста балансирано говорене и умерена позиция по отношение на двата големи геополитически фактора. Каква е причината въпреки това на него непрекъснато да му бъде залепван етикетът „русофил”, „човек на Москва”, дори се тиражира тезата, че той ще работи за излизането на България от ЕС и НАТО? Кой и какво иска да постигне с това?

В един от въпросите Вие споменахте за противопоставянето между „фили” и „фоби”, между комунизъм и антикомунизъм. Една неизживяла политическото си детство политическа прослойка все още живее във вселената на комунизма и антикомунизма, на русофилията и русофобията. Освен, че е изтъркано и не работи, това говори за едно много ограничено мислене и за липса на усет за големите проблеми, които стоят пред нас. Не трябва да бъдем вкарвани нито в такава терминология, нито в такива отношения. Защото със слагането на етикет на ген. Радев, че той е „човек на Кремъл” се прави опит той да бъде злепоставен пред нашите партньори от НАТО и ЕС. Това е една стара и противна българска традиция – да се клеветим пред останалите, която особено често се среща, когато някои се страхуват, че губят позиции и че изтърват не само кокала, но и супата. Тогава те започват да плюят. Тъй като те имат контакти, а и срещат отклик в средите на евроатлантизма, това създава у тях и у другите хора заблуди, че този подход работи. Тоест слагаш му етикета „русофил”, „комунист”, че е „против ЕС и НАТО”, тогава той няма да бъде приет и край с нас! Това са политически оръжия, които за съжаление понякога работят, обаче при избирането на ген. Радев те не сработиха. Но на него вече му е подложен един подводен камък. Приказките в тази посока по негов адрес няма да спрат.

Това не се ли оказва една добре функционираща машина за насочване и управление на мисленето на обикновения човек?

Точно така. Формира се и се насочва мисленето на хората. Това е манипулация! Така се създават и настроения и накрая всичко това се експлоатира с цел този човек да бъде затруднен, да бъде дискредитиран. Но тези хора не се замислят и не ги интересува, че това е в ущърб на интереса на България. Ако сега нещо са изтървали, те просто искат да си заработят следващия успех.

Дълги години БСП се намираше в електорален ступор – без изборни победи, без да печели нови симпатизанти, все същите стари лица на преден план. Според Вас какви са шансовете БСП да излезе от тази низходяща спирала след успешното представяне на тези избори?

След успеха на тези избори се направи сериозен опит да се пренебрегнат или дори да се отнемат заслугите на БСП за него. Всъщност се случи нещо много знаменателно, което е истински плюс за социалистическата партия. Тя бе първата и единствена, която съзря в ген. Румен Радев потенциала на един успешен кандидат за президент. Все пак това не е малко. Нещо повече, дали съзнателно или не, БСП успя да предугади и усети какъв президент иска България и го предложи.

Какво е необходимо да се направи, за да има успех и на следващите парламентарни избори?

Президентският успех е един голям капитал и въпросът е как той ще бъде използван. Парламентарните избори са една друга, съвсем нова битка, при други условия и при друго разположение на силите. Между другото, условията ще се определят не само от успеха, но и от активизацията и мобилизацията на тези, които са загубили предните избори. А също и от специфичната сложна ситуация, произтичаща от това, че президентът в момента няма право да разпуска Народното събрание. Всичко това ще изисква подход и енергия, за да може БСП и коалицията, която тя ще създаде, да имат определен успех. Какво точно трябва да направят, това те ще преценят, но не може да се смята, че успехът от президентските избори ще се пренесе едно към едно на парламентарните избори. Ситуацията ще зависи и от това дали и как ще се промени изборното законодателство и от способността на БСП да убеди хората, че тя може да развие успеха от президентските избори с реална политика. Но това ще бъде много трудна задача.

Не смятате ли, че в обществото вече има умора от спусканите от ръководствата на големите политически партии фигури, които не притежават някакви впечатляващи качества като политици? Това не е ли един вид рекет, който бива упражняван и от БСП – да заставиш хората да правят избор без да имат реален избор.

Това е проблем на всички партии в България, а не само на БСП. Избирането на ген. Румен Радев за президент е и в голяма степен наказание за политическата класа, в лицето на управляващата партия ГЕРБ. Референдумът също е най-вече политическо наказание за политическата класа. Това са чиста проба наказания, които не се отнасят само за БСП.

Когато говорим за нагласите на хората и защо се случи всичко това на тези избори, колкото и тривиално да звучи, трябва все пак да се обърнем към народа. Между първия и втория тур аз имах сериозно притеснение, че в резултат на масираното участие на министри и депутати, с цел манипулиране на избирателите, има опасност вотът от първия тур да се обърне. Тогава си помислих, дали ситуацията не е била много подобна, когато Петко Славейков произнася тежката присъда: „Не сме народ, а мърша”. Тези избори показаха, че не сме мърша, а народ. Знамето на досегашния премиер беше фразата: „Аз съм прост и вие сте прости”. Хората са прости, обаче народът е мъдър. Вижте каква е тънката разлика – когато хората са нещо необединено от мисъл или идея, а разпръснати, обезверени и смачкани, те опростяват и правят грешки, които са за прости хора. Но когато, макар и неформално, нещо ги свързва – например, желанието да накажат някого и да дадат шанс на друг, те вече стават народ. Това е голямата разлика. Искам да Ви цитирам едно стихотворение, което е показателно за това какво беше състоянието на нашия народ до изборите:

„Не се усмихва. И не плаче.

И чака своя купувач.

Мълчи, предвождан от водачи,

Предвождани от чужд водач.”

В избирането на президента и вицепрезидент имат принос три субекта – Инициативният комитет, БСП и самите кандидати. Според мен в момента не е важно кой от тези три фактора е с най-голям принос. Безспорно най-големият принос е на кандидатите, а зад техния принос стои този на българския народ. Какво обаче обединява тези три фактора – това е отговорността. Инициативният комитет пое отговорността да издигне кандидатурата. БСП пое отговорността да го подкрепи. Най-голяма лична отговорност поеха двамата кандидати. Да се явиш в такава обстановка на такива избори, когато изследванията дават предимство на кандидата на ГЕРБ, се изисква кураж и отговорност. Още повече, ако те не бяха успели, личната отговорност щеше да прерасне в отговорност пред България, тъй като при следващи избори свестни хора едва ли щяха да съберат кураж да се явят. Но победата е факт и оттук нататък Инициативният комитет, в т.ч. и аз самият, само можем да стискаме палци те да успеят и при необходимост да им окажем помощ. БСП пое отговорност пред историята – дали президентът, който тя подкрепи, ще успее да наложи курса, който ние в България очакваме.

И все пак, Вие самият знаете, че има едно известно разминаване между това, което очакват хората и това, което битува в партията като външнополитическа позиция.

Точно така! Новоизбраният президент и вицепрезидент няма да могат да се харесат на всички. Но има една друга тежест, която е много опасна – това са подводните камъни, капаните и номерата, които са неограничени по време, място, разнообразие и по целенасоченост. С това те трябва да се преборят. Ако го направят успешно, те ще се справят с първия мандат, а защо не и с втори мандат.

Вторият мандат зависи, освен от всичко останало, и от подкрепата на партията, която е издигнала кандидата. Вижте какво се случи с г-н Плевнелиев…

Когато отношенията между двете страни са на порочна основа, не може да се очаква друго. Не може да обявяваш, че и магаре да сложиш ще бъде избрано и в същото време кандидатът да е работещ. Но когато и преди изборите, и след изборите има принципни взаимоотношения, то тогава няма опасност. А това е възможно, само ако тези отношения са поставени на основата на взаимно уважение, лоялност, но без взаимна зависимост.

Нека поговорим на тема национална сигурност. Ако САЩ действително намалят приноса си за бюджета на НАТО, това неминуемо би означавало цялостно отслабване на организацията. А може би и постепенното й отмиране. Предвид състоянието на отбранителните способности на нашата армия, смятате ли, че този процес би открил заплахи за сигурността на България, като страна-членка на алианса?

Във всички случаи, каквито и промени да настъпят, включително и с НАТО, ще има система за международна сигурност. Колкото и да сме недоволни от съвременните лидери на водещите и други държави в света, ако те не се сетят, то ще бъдат заставени от хората, да направят такава система. В този смисъл, аз съм спокоен. Ако НАТО полека-лека си отиде, няма да започна да плача. Но това трябва да се случва едновременно със създаването на някаква система за сигурност. Или по-скоро, НАТО така да се развие и промени, че вече да съответства на новите реалности в света. А те предполагат един многополюсен свят, в който вече няма една държава в лицето на САЩ да бъде хегемон. Щом ще е така, допустимо ли е политическият ландшафт в света да се промени, а старата организация да си остане? В сегашния си вид НАТО е една стара дреха, в която новото тяло – държавите, които играят все по-голяма роля, не могат да се поберат. Да не говорим за това, че НАТО е създадено да защитава западния свят от СССР и неговите съюзници във Варшавския договор, който се разпусна. Вижте, при създаването на НАТО си личи, че целта не е само да се бори срещу Съветския съюз и комунизма, а да гарантира световно господство на Съединените щати и техните съюзници. Сега, след разпускането на Варшавския договор пак си личи същата цел. Ние като държава, която не може сама да гарантира сигурността си, постъпихме рационално, влизайки в НАТО. За мен обаче, това не означава, че трябва да приемем НАТО такова каквото е, включително и с неговите големи недостатъци. А най-големият недостатък е, че това е оръдие на САЩ.

През тази година Германия и Франция зададоха тон за подновяване на намеренията за създаване на общи Европейски въоръжени сили. Кое накара Европа отново да заговори по-усилено за тази идея и Вие как се отнасяте към нея?

При положение, че съществува НАТО и то неизменно остане, в което аз се съмнявам, трудно може да се дефинира необходимостта от Европейски въоръжени сили. Причината е, че ще се получи препокриване и дублиране, поне в една значителна част от функциите и задачите на тези структури. Но самото говорене за тази идея подсказва, че НАТО има нужда от промяна или от слизане от сцената. Разбира се, това няма да се реши от България, а от водещите страни в алианса, но наше достойнство би било, ако не сме последните, които се включат в общия поток, а още отсега споделим своето мнение. Между другото, това е дълг на всеки съюзник – да споделя с партньорите си своите притеснения, виждания и разбирания, което не означава непременно отричане и отхвърляне. Ето защо, ако започне по-ускорен процес на слизане на НАТО от сцената, няма причина новата международна система за сигурност да не включва като елемент и общи Европейски въоръжени сили. Това е напълно естествено.

Смятате ли, че сегашното състояние на нашите въоръжени сили отваря пробойна в сигурността на държавата и каква роля може да изиграе новият президент за решаването на проблемите?

Опасявам се, че пробойната е факт. Ние допуснахме потенциалът на нашите въоръжени сили да спадне значително под минимално необходимия. Но по-голямата беда е, че това трудно може да се поправи. Защото, ако години наред си икономисвал средства за модернизация и обновяване на армията, за усъвършенстване на структурите и въоръжението, след това е невъзможно тези средства да се осигурят изведнъж. Но може да се започне една позитивна промяна. И в това аз виждам ролята на новоизбрания президент – да намери тази линия и политика на развитие на нашите въоръжени сили, при която може нещата да не се случат веднага, но да има резултати. И същевременно това да не става за сметка на социалните политики, образованието, културата, здравеопазването. Защото тези неща са също толкова важни за страната, колкото и въоръжените сили за националната сигурност. Въоръжените сили имат функция, която не може да бъде заменена от другите сектори на сигурността, но тя не е единствената и най-важната.

В рамките на кандидат-президентската кампания неведнъж беше спомената необходимостта от модернизация на въоръжените ни сили. Вие какво бихте фиксирали като основен проблем – недостатъчното финансиране или липсата на експертиза и визия за развитие в политическото ръководство на министерство на отбраната?

И двата фактора имат значение. Безспорно финансовата страна на проблема е много важна и решаваща. Но при едни и същи финансови разходи, резултатите могат да бъдат различни и това зависи от политиката във военната област. Тук е заровено кучето.

Нека направим едно елементарно сравнение с две домакинства, които имат едни и същи финансови възможности. Едното живее добре – има достатъчно за децата, за храна, за дрехи, че дори и да се заделят средства за черни дни. А другото изнемогва, децата ходят парцаливи, не достигат средства, за да се изучат. В първото семейство просто домакинята по-умно използва средствата, а във второто домакинята е развейпрах. Връщайки се обратно към военната политика ще видим, че историята с досегашния министър на отбраната и политиката, която се провеждаше от неговото ведомство е същата. Каква беше историята със самолетите – не искаме нищо от Русия, ще бъдат ремонтирани в Полша. И всичко това се прави без акъл, без проучване, без експертиза. Когато се използват средствата по този начин, се губи време, губи се инерция и се отварят ями в сигурността – самолетите изчерпват ресурса си, не могат да летят, не могат да охраняват. Всичко това не е от липса на финанси, а от липса на правилна политика и от некадърно управление. Със средствата, с които разполага нашата държава и с една разумна политика и умно управление могат да се постигнат много по-високи резултати. Ако в резултат на изборите дойде едно по-добро управление от досегашното, аз ви гарантирам, че нещата, включително и във военната област ще тръгнат по-добре при същите финансови средства.

В последните години неведнъж е имало случки, които дават повод за съмнение около правилата на работа на Националната служба за охрана. Например опитът за стрелба по Ахмед Доган, инциденти с коли на НСО, както и реакцията на действията на една журналистка в изборната нощ, когато тя хвърли предмет по новоизбрания президент Радев. Има ли елемент на безконтролност в работата на служби като НСО? Какво трябва да бъде променено в правилата и правомощията?

Това е една много интересна и благодатна за разсъждения тема. Първо, искам да Ви уверя, че това, че някоя институция в определени моменти не работи добре и не изглежда добре, не е повод тя да бъде отричана и отхвърляна. Отговорност носят тези, които я ръководят и определят нейното поведение. Тъй като 10 години съм бил вицепрезидент имам впечатления от работата на НСО. Там има превъзходни кадри, които са отговорни, точни, старателни, имат усет за нещата и са деликатни. Това са много всеотдайни хора и работят при тежки условия. Понякога с денонощия не се прибират вкъщи. Като имам предвид обстановката в България, политическата омраза, напрежението което съществува между хората, изблиците на ярост от битовото до политическото равнище, те се справят отлично. Тук въпросът е как да се направи така, че тези хора да могат добре да изпълняват задълженията си и да не създават негативни нагласи и настроения спрямо себе си в населението. Това е в ръцете на тези, които ръководят непосредствено службата, и на политическата власт в лицето на правителството, президента и парламента. Хората негодуват, че същите политици, които те не харесват биват охранявани с техните средства. Има обаче един друг елемент. Представяте ли си как би изглеждала държавата, ако НСО не работи добре и започнат да се случват разни неща с хората, които те охраняват. В такъв случай авторитетът ни като държава, доколкото все още го има, ще се срути до небивали низини. Провокация може да възникне не само от планиран акт, но и от някой шантав човек също. Когато тези хора си вършат работата, не се забелязва, но ако само за момент направят пропуск, веднага ще се види.

Имаше ли пробив в сигурността на новоизбрания президент в изборната нощ?

Тогава възникна един много деликатен момент. С риск да засегна определен човек ще кажа, че когато някой извършва ненормален акт, много трудно може ответната реакция да бъде нормална. Журналистката хвърли ябълка и какво да направят хората от НСО, да я свалят на земята ли?

Ако това се случваше не в България, а в САЩ, вероятно Security Service биха направили точно това.

Да!

Въпросната журналистка неведнъж е показала, че поставя на изпитание нормалността. Това са протуберанси в поведението, които са много отвратителни и жалки, но за съжаление се случват. От хората, с които общувам, и съм чувал мнението им за този акт, без изключение осъдителната оценка е към журналистката, а не към НСО.

В България се появи политически проект, зад който нескрито се говори, че стои друга държава. Става въпрос за ДОСТ, наричана още „партията на Ердоган”. Ако погледнем общия фон – неоосманисткия курс на турския президент, сериозните процеси във властта в Турция, ситуацията в Близкия изток и сложните й отношения с партньорите от НАТО, както и с ЕС, не смятате ли че съществуването на проект като ДОСТ е пробив в националната ни сигурност?

Съществуването на политическия проект ДОСТ би било заплаха за националната сигурност, ако той получи развитие и влияние в политическия живот. Смятам, че засега той по-скоро предизвиква национална консолидация, събуждане на българската национална имунна система и адекватна реакция на отхвърляне. Всъщност, от резултатите на тези избори си пролича, че подкрепата за такъв проект се свежда до една малка клиентелистка група около неговия лидер и една част от общност, която го подкрепя на лидерска местна феодална основа. Разбира се, значение имат и внушенията, манипулациите и въздействията на официалната власт в Турция, които бяха упражнени върху тази общност, за да гласуват за ДОСТ или по-точно за кандидата, когото те обявиха, че подкрепят. Смятам, че тази партия е една язва, която се отвори в българския политически организъм. Тя е показателна за това докъде може да стигнат определени политици в ламтежа си и в бясната целеустременост за власт. Независимо от обвивката „евроатлантически ценности”, която използва лидерът на ДОСТ, и независимо от покровителството на турската държава, той няма да постигне големи политически цели. Ако се случи обратното, това би означавало, че българският политически организъм се е развалил. Даже до известна степен недоумявам защо Ердоган се ангажира с този политически проект. Независимо от неговия характер и болни амбиции, както и от тежката политическа обстановка и опасния курс, който е поел, на Ердоган не му е необходимо това.

Защо? Чрез ДОСТ той има легално политическо представителство в България.

В Турция има много способни, добри политици, които са на високо равнище. Неслучайно Турция винаги води политика, която не допуска тя да бъде заобикаляна и пренебрегвана. Не само поради факта, че е голяма държава със силна армия, но и поради добре обмислената политика, която невинаги е изгодна за нейните съседи и за останалите държави. Не си представям, че техните анализи са пропуснали факта, че проектът ДОСТ е с ограничени възможности и няма бъдеще. Възможно е да имат някаква друга информация, която да ги въвежда в заблуждение. Възможно е и да действат на принципа „по-добре нещо малко, отколкото нищо”. С елиминирането на бившия лидер на ДПС, г-н Ахмед Доган демонстрира една изключителна политическа зрялост и отговорност пред България. Представяте ли си какво щеше да стане, ако една голяма монолитна партия беше поведена към такъв курс?

Ако Ахмед Доган е видял опасност, то не смятате ли, че трябва да се отнасяме с повишено внимание към подобни явления?

О, да, трябва да сме нащрек! Защото този проект не може да бъде елиминиран и обезсилен от само себе си. От страна на всички субекти – и политически, и обществени, и граждански, е необходим решителен отпор на такива проекти и да се направи всичко възможно те да бъдат изчистени.