Западните правителства печатат трилиони долари, за да подпомогнат своите икономики. И докато богатите на активи хора жънат плодовете от програмата за „количественото облекчаване”, родените в края на миналото и началото на новото хилядолетие, както и бедните, понасят загуби.

„Дайте ми контрола върху парите на една държава и аз няма да се интересувам кой пише законите в тази държава.”
- фразата се приписва на Амшел Майер Ротшилд

Мястото, където е съсредоточена най-много власт в Европа, не е нито заседателната зала на най-големите компании, нито етажът, където работят дилърите на най-богатата банка, нито дори кабинетът на Ангела Меркел в Бундестага. Това е едно невзрачно помещение на седмия етаж на Европейската централна банка (ЕЦБ) с изглед към бивш пазар за месо на едро. Помещението прилича на колцентър от предградията: голи стени, боядисани в бяло, прозорци, издигащи се от пода до тавана, и офис бюра без прегради с разхвърляни по тях слушалки с микрофони, монитори и почти нищо друго. От първостепенна важност тук е секретността: не се допускат мобилни телефони, всички телефонни разговори се записват, а бележниците за записки не е разрешено да бъдат изнасяни навън. Именно в това помещение, наричано „кухнята”, двайсет трейдъри допринасят за „създаването” на 3 милиарда евро на ден, използвайки клавиатурата на компютрите си в рамките на най-големия финансов експеримент в историята. От началото на световната финансова криза през 2008 г. големите централни банки получават безпрецедентно влияние. Само с едно-единствено публично изявление те могат да предизвикат спад или подем на икономиките, да създават или унищожават милиони работни места и принудително да изменят движението на потоците от трилиони щатски долари, които се вливат в световната икономика. Окарикатурявани някога като величайши дребни счетоводители-скъперници, паричните власти на Запада преобръщат с главата надолу смисъла на думите на Мървин Кинг, управител на Bank of England от 2003 до 2013 г., че добрите централни банки трябва да се стремят да бъдат „скучни”. Укрепеният вход на сградата на Европейската централна банка във Франкфурт, тази иначе еднообразна финансова столица на Германия, свидетелства за смяна на ролята. Този вход е отделен от главния път с бетонни противовзривни бариери, подобни на бариерите, използвани за защита на чуждестранните посолства в Близкия изток, и е пазен от строени в редици охранители, които са облечени в тъмни костюми, носят слушалки в ушите си като агенти от специалните служби и придружават посетителите покрай инсталираните рентгенови скенери. В предния двор се издига метална скулптура, изобразяваща храст със златни листа. Критиците на банката наричат скулптурата „дървото на парите”, загатвайки с това название, че според ръководствата на централните банки те могат да решат проблемите на световната икономика, като получават пари от въздуха в такива количества, които биха накарали Крез да се изчерви. 

В крайна сметка точно това и правят. За по-малко от едно десетилетие „кухните” на централните банки в САЩ, Европа, Великобритания и Япония заливат финансовите пазари с повече от осем трилиона долара, използвайки системата, известна като „количествено облекчаване” (Quantitative easing – QE). Това се равнява на около десет хиляди щатски долара на човек, включително и децата в съответните държави. Собствената „кухня” на Bank of England започва да създава стотици милиарди лири през март 2009 г., а самата банка оправдава своите пълномощия, използвайки най-силните изрази: „Без действията на банката повечето хора в Обединеното кралство биха се оказали в по-лошо положение. Икономическият растеж нямаше да бъде толкова интензивен. Нивото на безработицата щеше да бъде по-високо. Много повече компании щяха да излязат от бизнеса. И всичко това в значителна степен щеше да окаже пагубно влияние върху спестителите и пенсионерите, както и върху всяка друга група от нашето общество”. Ако човек работи в сферата на финансите или в някой от „каналите” за тяхното разпределение в сферата на правото, счетоводството или консултантските услуги, то тази парична приливна вълна несъмнено би се оказала една чудесна новина. Според данни на „Бостън Консултинг Груп” благодарение на кранчето за пари на централните банки нарастващите пазари, фондовите борси и пазарите на облигации са подпомогнали глобалният частен капитал да се увеличи с две трети от 2008 г., достигайки 166 трилиона долара. „Банките са най-облагодетелстваните”, пише през септември 2015 г. във Financial Times Пол Маршал, съучредител на Marshall Wace, един от най-големите хедж фондове в Европа. „Печалби извличат също така и управителите на активи и хедж фондове. А собствениците на недвижимо имущество се възползват от ситуацията като бандити. На практика всеки човек, притежаващ активи, става значително по-богат. Всички ние, които работим на финансовите пазари, сме задължени на системата за „количествено облекчаване”. За много хора обаче, най-вече за младите хора с незначителни активи, тази епоха на безпрецедентна щедрост от страна на централните банки се характеризира с несигурност на работното място, повишаване на цените на жилищата, застой на реалните заплати и увеличаване на неравенството между онези, които влизат в „единия процент” на богатите, и останалите хора. Вредните последствия от осъществяваната програма за „количествено облекчаване” понастоящем все повече се признават, включително и от нейните създатели. Когато се въвежда тази политика в Обединеното кралство, Алистър Дарлинг, лейбъристкият канцлер на държавното съкровище (министър на финансите), пише през септември, че тя е замислена като „краткосрочна шокова терапия”. И допълва: „Количественото облекчаване” не е дългосрочен инструмент за решаване на хроничен проблем”. Николас Макфърсън, постоянен секретар на Министерството на финансите от 2005 до 2016 г., е дори още по-откровен в свое съобщение в социалната мрежа Туитър: „Количественото облекчаване” въздейства като хероина – за да се получи максимален ефект, непрекъснато трябва да се увеличават дозите. При това се появяват все повече и повече съпътстващи негативни влияния. Време е да продължим напред”. Названието на програмата за „количествено облекчаване” произтича от огромните парични суми, които се използват за нейното осъществяване. След като веднъж се влеят определено количество пари на пазара, се упражнява натиск за намаляване – леко „облекчаване” – на лихвените проценти. Това се дължи на търсенето и предлагането. Ако сте наели балон с горещ въздух, пълен с пачки от банкноти по петдесет лири стерлинги, и започнете да ги изхвърляте над провинцията, разходите по заема би следвало да се намалят, тъй като ще има повече свободни парични средства, пръснати наоколо, отколкото преди. Това донякъде прилича на действията на централните банки с тази разлика, че основните получатели на парите са управителите на фондове в лондонското Сити, а не жителите на провинцията (недодяланите селяни), и от движението на пачките с банкноти кошницата на вашия балон ще се катурне. Съгласно данни на „Трейдинг Икономикс” само във Великобритания днес има с около 1,2 трилиона лири стерлинги повече пари в обръщение в сравнение с периода отпреди десет години. Логиката в основата на системата за „количествено улесняване” се състои в следното. Централната банка, която е единствената структура, имаща правомощия да създава (и печата) пари, иска да стимулира инфлация, така че компаниите да бъдат поощрени да заемат пари и да ги инвестират, откривайки работни места. Един от начините да направят това е да намалят ставката по кредита. Очакването е, че достъпът до по-евтини кредити ще означава, че банките с по-голямо желание ще дават заеми, а потребителите и компаниите с по-голяма вероятност ще взимат заеми и следователно ще изразходват и инвестират пари. От гледна точка на теорията това поражда икономическа активност. Колкото повече пари се създават, толкова повече пари циркулират в системата, а разходите по кредита падат. Цените също би трябвало да се повишават, но (както се разчита) не в твърде значителна степен. Централните банки на западните държави са си поставили за цел ръстът на цените да бъде около 2% годишно. Ако инфлацията не достигне очакваното ниво, компаниите могат да се откажат от инвестициите и да предпочетат сигурността, като трупат наличните си парични средства. Ако инфлацията надхвърли очакваното ниво, тогава цените започват да се колебаят, което отслабва покупателната способност на потребителите. Основната задача на всички централни банки е да поддър​​​​жат този деликатен балансиращ акт, наречен „ценова стабилност”. Професорът по икономика Дейвид Бланчфлауър е член на Комисията по парична политика на Bank of England, която въвежда програмата за „количествено облекчаване”. „През 2008 г. ние бяхме принудени да намалим лихвените проценти по кредитите, за да бъде спасена икономиката. Но какво количество пари трябваше да бъде създадено, за да паднат лихвените ставки с четвъртпроцентен пункт? Петдесет милиарда лири стерлинги или повече? Нямахме никакво понятие какви количества пари са ни необходими. Ситуацията беше донякъде като в израза: „Опитай и ще разбереш”, споделя той в разговор с мен. От този момент нататък изливането на изобилни потоци от нови пари във финансовата система има две важни последствия. Първото е, че цената, платена за заемането на тези пари – изразена във вид на лихвен процент върху кредита, се е понижила до най-ниските стойности в историята. Основният лихвен процент на Bank of England понастоящем е на рекордно ниското ниво от 0,25%. В еврозоната Европейската централна банка е въвела отрицателен основен лихвен процент на ниво от 0,4%. Чрез изискването банките да държат излишъка от своите налични парични средства в централната банка Европейската централна банка на практика се опитва да насърчи банките, вместо това да предоставят тези пари като кредити. Поради обстоятелството, че парите сега са толкова евтини, обемите на заемите започват да нарастват – внушително. В рамките на едно десетилетие глобалният дълг се увеличил със 70 трилиона долара, достигайки до над 225 трилиона долара. Това надвишава повече от три пъти стойността на годишното глобално икономическо производство, което според Международния валутен фонд е „рекордна стойност”. Независимо че системата за „количествено улесняване” популярно се описва като „печатане на пари”, благодарение на новите технологии централните банки всъщност не са принудени да печатат реални пари. В днешно време по-голямата част от парите са електронни пари, представени с помощта на цифри, които отразяват баланса по дадена онлайн банкова сметка. Щом като компютърът произвежда тези електронни пари, паричният поток може да бъде направен през киберпространството. Централните банки не предоставят тези пари просто ей така. Правят го, като купуват облигации (емитирани в преобладаващата си част от правителствата) от финансови институции, като например пенсионни фондове и застрахователни компании, които ги държат като инвестиции. Облигациите са тъкмо подлежащи на търговия дългови инструменти, които предлагат лихвен процент и погасяване на първоначалната получена сума, точно като заем. Тъй като правителствата емитират толкова голямо количество облигации, за да финансират своите бюджети, облигациите са най-големият търгуван финансов инструмент. Преди няколко години е направена оценка, че световният пазар на облигации е равностоен на 100 трилиона долара, или, с други думи казано, е два пъти по-голям от световните фондови пазари. Представете си, че имате някакво заделено богатство под формата на държавни облигации. Благодарение на системата за „количествено облекчаване” увеличеното търсене спомага за покачването на цените. Вземате решение да обърнете тези активи в пари и да ги продадете на централната банка. След това ще се наложи да решите как да похарчите получените средства, за да си гарантирате генерирането на последваща печалба. Бихте могли да купите още облигации или акции на фондовата борса, също така бихте могли да ги вложите в недвижим имот – във всичко онова, което сте убеден, че след определен период от време ще ви донесе по-големи постъпления от току-що продадените от вас активи. Това е второто важно последствие от въвеждането на програмата за „количествено облекчаване”: финансистите са използвали новосъздадените пари, за да извършат покупки – всички едновременно. И изведнъж търсенето на активи започва значително да надхвърля предлагането. Това води до повишаване на стойността на инвестиционните активи, включително и на акциите, които достигат до рекордни нива въпреки слабия икономически ръст, на облигациите, както и на произведенията на изкуството, недвижимите имоти в Лондон и френските вина „Шато Лафит”. „Системата за „количествено облекчаване” е замислена да повишава цените на активите и точно това е, което се случва”, подчертава пред мен Бланчфлауър. Но тъй като всичко се оказва по-скъпо, прогнозираната печалба от вашата инвестиция намалява. Инвеститорите, които искат да поддържат по-високи доходи, са принудени да търсят по-рисковани инвестиции, като например кредитирането на малки бизнес предприятия. Защитниците на системата за „количествено облекчаване” биха насочили вниманието към това „преразпределение на постъпленията”: положителният тласък в богатството на онези, които работят на финансовите пазари, на свой ред насърчава разходите и доверието в реалната икономика, където фирмите извършват покупки и продажби. Например, тъй като разходите по заемите намаляват, това би трябвало да се случва и с месечните лихвени плащания по вашата кредитна карта и ипотека. Така за вас остават повече налични пари, които може да харчите или инвестирате. От теоретична гледна точка трилионите, които централните банки „инжектират” на пазара чрез своите покупки на облигации, би следвало да циркулират из икономиката, след като се дават отново и отново под формата на заеми, подпомагайки икономическия подем на всички нива.

Всички онези, които правилно предвиждат последствията от въвеждането на програмата за „количествено облекчаване”, са щедро възнаградени. Пет години по-рано роденият в Сингапур Никхил Шринивасан ръководи фонд с капитал на стойност 450 милиарда евро от кабинета си, намиращ се в сграда в неокласически стил в Милано, над която се извисяват острите кули на готическата Миланска катедрала. Подобно на хиляди други инвеститори Шринивасан като главен инвестиционен директор на „Дженерали”, една от най-големите застрахователни компании в Европа, обикновено влага финансови средства в облигации от всички държави в еврозоната. По-точно казано, той и колегите му правят това до момента, в който започват да се притесняват дали ще съумеят да си върнат парите обратно. Съотношението между дълга и Брутния вътрешен продукт е приблизителен начин за измерване на платежоспособността, който позволява да се сравни задлъжнялостта на една държава с това, което тя произвежда. Според този критерий задлъжнялостта на държави от еврозоната като Гърция, Италия и Португалия е по-голяма от обема на тяхното годишно икономическо производство. Когато те се опитват да вземат парични заеми от финансовите пазари, инвеститорите изискват значително по-висок лихвен процент, за да компенсират по-големия риск от невръщане на кредита. Тъй като вероятността от неизпълнение на задълженията се увеличава, настъпва паника. Цените на непогасените от задлъжнелите правителства облигации – на стойност стотици милиарди евро – рязко се понижават. Банките, които са били солидни инвеститори в държавните облигации, понасят огромни загуби. След като тяхното външно финансиране на практика е отрязано, почти всички държави с изключение на най-надеждните и най-платежоспособните са оставени без необходимите средства за финансиране на своите бюджети. „Това беше нещо като постоянно повторение на финансовата криза отново и отново – разказва ми Шринивасан. – За нас въпросът не се състоеше в това дали централната банка ще се задейства, а кога ще го направи.” Шринивасан е убеден, че единственият начин да бъде спасен регионът от колапс е директната намеса на Европейската централна банка на пазара, изкупувайки за себе си държавните облигации, които никой друг не е поискал да придобие. Едно от последствията от подобни действия би трябвало да бъде стабилизирането на цените, особено в най-задлъжнелите държави, за да бъдат изпълнени изискванията на Европейската централна банка, които на теория са неограничени. Затова Шринивасан решава да купи от страните с най-големи държавни дългове най-рисковите и най-дългосрочните облигации, които успява да намери. В случай че цените се покачат, той ще удари джакпота, но ако не се покачат, ще бъде уволнен от работа. В онзи момент изобщо не се налага Шринивасан да пътува надалеч, за да намери облигациите, от които има нужда. Открива ги съвсем близо до своя офис, в Рим. Правейки това, което после ще опише като най-самонадеяното действие в своя професионален живот, той се обажда в скептично настроеното Министерство на финансите на Италия и пита дали не биха искали да вземат кредит от половин милиард евро за срок от петдесет години. „Те бяха изненадани. Изглежда, никой друг не им беше отправял предложение да отпусне заем за такъв дълъг период от време”, обяснява той. По предоставените му облигации италианското правителство се съгласява да му изплаща 5-процентна годишна лихва, която се равнява на 25 милиона евро – щедрата сума е свидетелство за факта, че са налице незначителен брой други кредитори. Един месец по-късно той отново се обажда в Министерството на финансите и им отпуска още един кредит на стойност половин милиард евро, този път срещу трийсетгодишни облигации. „На пазара смятаха, че в някаква степен сме си загубили ума – разказва Шринивасан. – Ние усещахме, че Европейската централна банка няма друг изход, освен да се намеси директно на пазара на облигации, така че много отрано ние подкрепихме думите си с дела.” Когато Европейската централна банка обявява своята програма за „количествено облекчаване” чрез изкупуване на облигации в края на 2014 г., цените на облигациите рязко се повишават, след като инвеститорите тръгват на лов за капитали. Стойността на инвестициите на Шринивасан се увеличава с повече от 50%, докарвайки на неговия работодател една солидна печалба на хартия. Тъй като паричните средства обаче продължават да прииждат, активите бързо стават много по-скъпоструващи. И възниква нов проблем, проблем, който преобладаващата част от хората си мечтаят да имат. Какво да се прави с всичките тези пари? На 1100 километра от Милано, в сърцето на стария финансов район на лондонското Сити на Фенчърч Авеню №20 два етажа под земята могат да бъдат „открити” около 500 милиона евро под формата на бетонни основи. Ръководството на компанията „Дженерали”, която е получила повече от 8 милиарда евро от „кухнята за пари” на Европейската централна банка, решава да инвестира значителна сума от своите постъпления от програмата за „количествено облекчаване” в строителството на гигантско офис здание, за да се възползва от стремително растящите цени на недвижимите имоти в столицата на Обединеното кралство. Английската централна банка в това време вече е помогнала и сама за активизирането на британския пазар на недвижими имоти със своята програма за „количествено облекчаване”, призвана да вдъхне отново живот в икономиката след кризата: в периода между 2009 и 2012 г. банката налива 375 милиарда лири във финансовите пазари, докато намалява разходите (процентната ставка) по кредитите до най-ниските нива в историята. Европейските купувачи също имат своето участие в този процес, като влагат свободните си милиарди в тухли и хоросан, генерирайки по този начин допълнително повишаване на цените. Не е изненадващо, че ценовият бум на пазара на недвижими имоти в Лондон е най-бързият, регистриран някога. Подобна е ситуацията в Токио, Ню Йорк, Париж и Франкфурт. Цените на недвижимото имущество се повишават във всички финансови центрове (в по-малка степен и в неголемите градове), когато възползвалите се от програмата за „количествено облекчаване” компании инвестират в жилища и офис сгради. Рязко покачващите се цени на жилищата не биха имали такова голямо значение, ако и доходите, малко или много, вървят в крак с тях. Но това не се случва. По данни на дружеството за жилищно кредитиране „Нейшънуайд” средната цена на жилище в Обединеното кралство надвишава нивото на доходите 6 пъти в сравнение с историческия среден коефициент от 4,5 пъти. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) цените на жилищата спрямо доходите в Белгия, Нова Зеландия, Обединеното кралство, Австралия, Канада, Швеция и Норвегия са поне с една пета (с 20%) по-скъпи от съответните средни исторически стойности. В градовете, където са концентрирани най-много трудещи се във финансовия сектор (и където се трупат всъщност и печалбите от въведената система за „количествено облекчаване”), този коефициент обикновено е много по-висок. За собствениците на недвижими имоти това е „златна мина”. За младите хора, сред които собствениците на жилища са оскъден дял, това е катастрофа.

Алберто Гало, който по-рано е работил в една от най-старите инвестиционни банки, Goldman Sachs, а понастоящем ръководи хедж фонд с актив на стойност 750 милиарда долара на име „Алгебрис Макро”, не съответства точно на архетипа на воина, борещ се за социална справедливост. Срещал съм се с този 34-годишен икономист, родом от Италия, когато като репортер отразявах пазарите на облигациите за Financial Times през 2013 и 2014 г. По онова време, когато финансовите пазари са на границата на лудостта в очакване Европейската централна банка да въведе своята програма за изкупуване на облигации, Гало се откроява като поведение. Докато колегите му пишат писма на клиенти (и журналисти), обяснявайки им как по най-добрия начин да спечелят от паричните инжекции на Европейската централна банка – накратко казано, като изкупят на практика всички облигации, Гало полива с леден душ ентусиазираните послания, предупреждавайки за „съпътстващите ефекти” от програмата за „количествено облекчаване”. На първо място сред тях той изтъква задълбочаващото се неравенство и увеличаването на пропастта между различните поколения, след като цените на активите, например на жилищата в неговия квартал Пимлико в центъра на Лондон, започват спираловидно да нарастват. Казано с прости думи, въвеждането на тази система облагодетелства богатите на активи по-възрастни поколения за сметка на младите хора, които не притежават активи. „Програмата за „количествени облекчения” води до неправилно разпределение на ресурсите чрез раздаване на богатство сред онези, които имат активи. Хората без активи, например младежите, губят в относително изражение”, казва ми Гало през април, докато похапва от италианската си паста със сос рагу в офиса си в близост до „Бърлингтън Аркейд” и „Пикадили”. „Вниманието ни сега е насочено към представителите на първото поколение, родено след Втората световна война, които може да си отидат от този свят по-бедни от своите родители. Изключение ще бъдат онези от тях, които имат богати родители и ще наследят активите им. Програмата за „количествени облекчения” води до увеличаване на неравенството между поколенията, но също така и до увеличаване на неравенството в рамките на отделните поколения.” Според Гало системата за „количествени улеснения” е крайно проявление на един много по-стар проблем на икономическия ръст, основаващ се на дълговите финансови инструменти. За да генерират икономически растеж в периода след 1945 г., западните икономики са могли да вземат кредити и да разчитат на нарастването на числеността на населението и на увеличаването на производителността. С течение на времето е било възможно дълговете да бъдат погасени. Понастоящем прирастът на населението в западните държави е нисък, производителността не се повишава, а след 2009 г. възстановяването на икономиката е най-слабото в историята. Но вместо да провеждат фундаментални икономически реформи, за да се опитат да дадат бърз старт на икономическия растеж и да погасят дълговете, правителствата и централните банки дават още по-голяма свобода на кредитната политика. Резултатът е, че дълговете се увеличават по-бързо, отколкото растат националните икономики. Класически пример за това е програмата „Помощ в купуването” (Help to Buy) на британското правителство. Вместо да реформира „склерозиралия” жилищен пазар във Великобритания, програмата „Помощ в купуването” предлага субсидирано кредитиране. Тъй като евтините кредити подпомагат поддържането на рекордни цени, хората, които купуват жилище за пръв път, се оказват изправени пред своего рода фаустовска дилема. Налага им се да решат дали да се възползват от ниските лихвени проценти и да вземат по-големи ипотечни кредити, отколкото някога са могли да мечтаят нашите родители, дядовци и баби, или да изхарчат половината от средствата, които печелят, а може би и повече, за наеми без никакви изгледи за спестяване или натрупване на богатство. Бившият главен икономист в Международния валутен фонд Рагхурам Раджан описва тези политики на властите, като перифразира думите на Мария-Антоанета, разкриващи нейното пренебрежение към селяните, с израза „Нека ядат кредити”. Дълговете дават възможност на хората да запазят способността си да купуват различни неща, които иначе не биха могли да си позволят. Това достатъчно ясно личи от предупрежденията напоследък по отношение на потребителските кредити във Великобритания: комбинираните непогасени заеми за автомобили, дължимите суми по кредитните карти и личните кредити през последната година са се увеличили с една десета (с 10%), което далеч надвишава ръста на доходите на домакинствата. Както посочва Раджан, нито един политик обаче не иска да се изправи срещу жестоката действителност на намаляващите темпове на растеж или на икономическата криза, в условията на която избирателите ще трябва да съкратят своите разходи за потребление. Политиките, които позволяват на хората да вземат заеми, за да си купят жилище, кола, почивка в чужбина или някакви други активи, и се основават на принципа „Нека ядат кредити”, са лесен начин за временно стимулиране на икономиката, отлагане на драстичните икономически промени и печелене на гласовете на избирателите. „Бизнес предприятията и собствениците на жилища стават зависими от евтините кредити, отбелязва Гало, а изкуствено завишените цени на активите означават, че сте попаднали в капана на „безкрайното количествено облекчаване”: не можете да отмените евтините кредити, без това да предизвика дълбоко сътресение във финансовата система, затова, вместо да прекратите, продължавате тази политика. Зависимостта от евтиното кредитиране е съществен недостатък на нашата икономическа система.” Както и при всички други зависимости, важният въпрос е дали има спасение от навика.

Крис Салмън, стратегическият интелект зад операцията с „количественото облекчаване” във Великобритания, прави опит да се справи именно с този проблем. Човекът, чийто подпис като главен касиер на Bank of England се появява на милиони банкноти, седи в офис с високи тавани в „позлатеното” сърце на лондонското Сити, нелепо заобиколен от контрастни черно-бели снимки на изоставени британски фабрики. За да се проумее каква извънредно голяма роля е изиграла програмата за „количественото облекчаване” на банката за икономиката на Великобритания, е необходимо да се види балансовият отчет. Преди финансовата криза, когато Салмън е личен секретар на Мервин Кинг, активите и пасивите на Bank of England съставляват около 5% от годишното икономическо производство на Обединеното кралство. Благодарение на изкупуването на облигациите по програмата за „количествено облекчаване” те нарастват до близо една четвърт от Брутния вътрешен продукт. Както се изразява един високопоставен банков служител: „Програмата за „количественото облекчаване” прилича на надуването на балон. Притеснени сме сега как можем бавно да изпуснем въздуха от този балон”. Ръководството на банката напълно основателно се тревожи. От всички по-големи централни банки, които са въвели системата за „количественото облекчаване”, само от Федералният резерв на САЩ са обявили план за прекратяване на изкупуването на облигации и нормализирането на размера на баланса. Планират да направят това, като изчакат падежа на облигациите, които са закупили. В случая с държавните облигации правителството на практика ще изплати на собствената си централна банка дълга, който е взело. Що се отнася до британския „балон”, за разлика от американския той продължава да се надува. След гласуването за излизането на Великобритания от Европейския съюз в условията на заплаха от икономически спад централната банка одобрява увеличаването на своя баланс с още 70 милиарда лири стерлинги чрез изкупуване на облигации, в това число за първи път и облигации, емитирани от частни компании. Английската централна банка осъществява покупките си в тайно помещение на първия етаж. До него се достига по облицовани с каменни плочи коридори, които нямат прозорци и създават у човек впечатлението, че върви към крепостна кула. Процесът на изкупуване продължава приблизително шест месеца под формата на аукциони, провеждани три пъти седмично, като всеки аукцион започва в 2:15 следобед и завършва след не повече от трийсет минути. Продавачите – банки в качеството на посредници на свои клиенти, като например хедж фондове и застрахователни компании – представят най-добрите си оферти, а компютър ги класира в съответствие с цената им. Онези, за които се преценява, че са направили приемливи оферти, получават пари в замяна на облигациите. Изкупуването на облигации приключва през март тази година – сумата от 70 милиарда лири стерлинги е постигната. Едновременно с това обаче Bank of England работи и по проект, озаглавен „Ниска ставки за дълго време” (Low for long), с чиято помощ се опитва да прогнозира какви ще бъдат икономическите последствия от по-продължителното прилагане на програмата за „количествено облекчаване” в условията на свръхниски лихвени проценти. „Ясно е, че нашият баланс непрекъснато ще се увеличава – пояснява Салмън. – Ще работим в среда, в която програмата за „количествено облекчаване” ще е един по-дълготраен елемент от нашата финансова система”. Последствията от повече или по-малко безкрайното прилагане на програмата за „количествени улеснения” – на разположение винаги когато централната банка има нужда от нея – не са само икономически по своя характер. Тъй като расте неравенството между хората, които са богати на активи, и онези, които не притежават активи, се увеличава и вероятността от разпространението на популизъм. Възходът на Доналд Тръмп в Съединените щати, гласуването за излизане от Европейския съюз и популярността на Джереми Корбин във Великобритания, както на Мари льо Пен и Жан-Люк Меланшон във Франция, всички тези явления могат частично да се причислят към страничните ефекти от въвеждането на програмата за „количествени улеснения”. „Нямаме представа как да се измъкнем от тази ситуация – посочва Бланчфлауър. – Човек учи детето си да кара велосипед с помощни колела и ако ги свали твърде рано, то пада. Опасенията са предизвикани от обстоятелството, че икономиката е станала толкова зависима от програмата за „количествени улеснения”, че прекратяването й ще предизвика рецесия.” Защитниците на програмата за „количествени улеснения” изтъкват, че чрез поддържането на ниски разходи (лихвени ставки) по кредитите за правителствата, а следователно, по делегация (чрез посредници) и за банките и потребителите, ръководствата на централните банки са помогнали на всички нас да избегнем още по-фатални икономически сътресения. В свое изявление през 2016 г. чуждестранният член на Комисията по парична политика на Bank of England Гертян Влиге, който подкрепя програмата за „количествени улеснения”, признава, че собствениците на жилища са се справили особено добре благодарение на допълнителното парично стимулиране на централната банка. Той обаче допълва: „Ако целта е жилищата да станат по-достъпни, то повишаването на лихвените проценти и причиняването на по-високи нива на безработица и по-нисък растеж на заплатите по всяка вероятност ще бъдат контрапродуктивни… защото по-ниският растеж на доходите и по-високите лихви по ипотечните кредити по-скоро ще намалят, отколкото да увеличат възможността за закупуване на жилища”. Накратко казано, работата на централните банки е да изпълнят своята задача по изкуственото покачване на цените (по „надуването на балона”) и да помогнат за нарастването на „икономическата баница” като цяло. А както посочва Влиге, работата на правителството е да решава „как да бъде разпределена тази баница”. Междувременно лихвените проценти остават на невиждано ниски нива. Независимо от някои признаци за подобряване на икономическото състояние равнищата на задлъжнялост продължават да се покачват. Според някои преценки глобалният растеж би трябвало да се утрои само за да плати лихвите по нашата колективна сметка. „Проблемът е, казва Глен Стивънс в последната си реч като управител на австралийската централна банка, че това, което можем да очакваме да постигнем, като разчитаме на вече задлъжнелите субекти да вземат нови заеми, си има своите граници.” А наливането на пари продължава. Настоящият им обем е около 131 милиарда долара на месец, които постъпват от централните банки на европейските държави и Япония. На 4 септември 2017 г. Bank of England възобновява изкупуването на облигации по програмата си за „количествено облекчаване”. Тя е принудена да я прилага редовно, за да реинвестира постъпленията от погасените облигации в нови облигации с цел да запази размера на своя баланс. Заможните инвеститори, които вече толкова много са спечелили от плодовете на „дървото на парите”, ще продължат да пируват. Подобно на много високопоставени служители в големи финансови институции Шринивасан напуска поста си и отива да работи за огромен хедж фонд. Формално установен в Лондон, той несъзнателно се превръща в своего рода странстващ по света consigliere (съветник) по въпросите на програмата за „количествено облекчаване”, готов да консултира богати клиенти как да изстискат финансови постъпления в ерата на най-ниските лихвени проценти и на извънредно високите цени на активите. Една вечер той си позволява малко да отмори в „Артс Клъб” на Дувър Стрийт, частен клуб в Грийн парк в Лондон. Отпускайки се в креслото, си поръчва гореща вода и лимон и разсъждава върху най-необичайната в историята парична политика, провеждана вече почти десет години. „В настоящия момент това е все едно да пиеш вино на прием – обяснява той. – Знаеш, че на другия ден ще страдаш от махмурлук, но въпреки това продължаваш да пиеш, стараейки се да не мислиш за това, което те очаква.”

Превод Мария Дерменджиева