Той ли е най-великият художник на САЩ?!

В живота на всеки човек има една специална любов, която го съгражда, и няколко нелепи авантюри, които разбиват кодовете му и го преразпределят надолу към ниските тонове. Така е и при Джаксън Полък, човека, който казва: „Аз не искам в картините да илюстрирам чувствата си, аз искам да ги изразя!”.

Париж, 8 август 1949 г. В частен салон сред свои приятели и студенти Жан-Пол Сартр представя новата си книга, третия том на „Ситуации”. През мъгла от тютюнев дим и аромата на скъпа пура философът се изправя и зачита: „Никога не сме били по-свободни, отколкото под германска окупация; оскърбяваха ни в лицето всеки ден и ние трябваше да мълчим; депортираха ни масово и като работници, и като политически затворници. Навсякъде върху стените, по вестниците, на екрана ние откривахме една неприятна физиономия, която нашите потисници искаха да ни наложат. Поради всичко това ние бяхме свободни. При всички обстоятелства обаче бяхме сами, ние бяхме впримчени в самотата, бяхме оковани именно в нея!”.

Следват бурни аплодисменти, това е светът на екзистенциалистите. По абсолютно същото време в този ден и час отвъд Атлантика тиражът на новия брой на списание „Лайф” излиза от печатницата в Ню Йорк, опакован в палети. От корицата се усмихва фотомоделът Дебора Рейнолдс със сламена шапка на главата и дълбоко остро деколте, приканващо мъжкия поглед. Час по-късно списанието вече е в ръцете на гранддамата Пеги Гугенхайм. Еврейка по произход, разкрепостена, далеч от дълбоките екзистенциални въпроси на Сартр, тя е един от най-влиятелните колекционери на изкуство в света. Днес е долетяла в Ню Йорк специално за излизането от печат на „Лайф”. В скута й е приседнала любимата хаванска болонка, Пеги разтваря броя, трескаво разлиства страниците, докато стига до 42-ра, и прочита заглавието „Джаксън Полък. Той ли е най-великият жив художник на САЩ?”. Пеги се обръща към кученцето и възкликва: „Скъпа, тези журналисти пак са сбъркали! Полък ще остане и след смъртта си най-великият художник на Америка!”.

Джаксън е роден на 28 януари 1912 г. в многолюдното семейство на Стела Мей и Лирой Полък, той е петото и последно дете във фамилията. Тате Ли, както го наричат, е строг господин, страстен презвитерианец, отличен геодезист. Мама е властна и изтънчена дама, познавач на поезията и модата и истинска голяма красавица. Животът им през последните пет години протича във фамилната ферма, която се намира в покрайнините на малкото американско градче Коди, щата Уайоминг. От няколко години те са се установили тук, в близост до прословутия Национален парк „Йелоустоун”. Населеното място е прорязано от дълбок каньон, в който текат студените води на река Шошони. Именно край нея преминава детството на малкия Джаксън Полък. Заедно с по-големите си братя и сестри той скита по заснежените хребети, които са прегърнали града, а когато настъпи пролет и свистенето на вятъра се замени от песента на птиците, играта на децата се премества край бреговете на реката. Веднъж, докато се забавляват с хвърляне на камъни в реката, Джаксън се подхлъзва и пада в студената вода. Бързият поток го отмъква, а шумът на течението се слива с виковете на невръстния наследник на фамилията Полък. Брат му Чарлс разказва: „Всичко се случи толкова бързо, че само след минута той се изгуби от погледите ни. Не знаехме какво да правим”. Час по-късно всички са вкъщи. Отсъства единствено Джаксън. „Къде е брат ви?” – пита тревожно мама Стела. След неловко мълчание децата разказват за случилото се край реката. Семейство Полък е обзето от истинска паника, а малко по-късно и целият град. Започва 12-часово издирване на малчугана. Едва след като слънцето отдавна се е изгубило зад хоризонта и е отстъпило място на нощния мрак, детето е открито. Примрял от студ, провлачен няколко километра по течението на реката, той все пак успява да се залови за изпречил се във водата клон. След години Джаксън споделя: „Когато видях светлините на фенерите, събрах сили само да изпискам: „Жив съм!”. Припаднал съм. Първото нещо, което помня, когато се събудих, е болничното легло. Бяха ми сложили системи. След това съзрях погледа на майка ми, която изсъска: „Ако се повтори пак, няма да те спасявам, а ще оставя да изчезнеш завинаги”. Случилото се преобразява малкия Джак. И докато другите деца в семейството лудеят из улиците на Коди, то „удавникът” стои притихнал в един от ъглите на детската стая, сгушен в прегръдката на любимия си плюшен мечок. Когато се умори да съзерцава деня през прозореца, се заравя в историите от книгите. Молбите на родителите му да прекрачи къщния праг и да се присъедини към шумотевицата на улицата не успяват да го извадят от депресията му и да преустановят ограничения му живот между мечешките лапи и литературата. Тревогите на майка му я карат да предприеме необмислени крачки. Тя е решена на всичко, за да социализира най-после сина си. Една сутрин, още докато Джак е в леглото, Стела се промъква тихо в стаята и „похищава” кафявата мечка. Когато децата се събуждат и изпълват къщата със смях, навън е прекрасен летен ден. И докато Джаксън се опитва да намери играчката си, всички са се нахранили и са излезли. Пристъпвайки със сълзи на очи по коридора, Джак е посрещнат от високия тон на майка си: „Стига си хленчил, ела да закусиш!”. Заповедническата интонация респектира хлапака и той се насочва към кухненската маса. Когато се приближава и надниква наоколо, съзира нещо наистина плашещо. Любимият кафяв мечок е разпорен. Отвътре се подават парцалите, с които е напълнен, а двете пластмасови копчета, които са служили за очи на плюшения любимец, са изтръгнати. „Изяж си закуската и престани да ревеш! Трябва да пораснеш. Край на бебешките игри. От днес ставаш голямо момче.” Тези поразяващи детската психика действия на майката ще бележат много ярко сетния житейски път на Джаксън Полък. Но мама Стела е много лош психолог, тя действа, водена от убеждението, че възпитанието на мъж се прави с радикални мъжки действия. „Женчовци в дома си не искам!” – не веднъж подчертава тя. В резултат Джак се затваря още повече в себе си, но се научава да удовлетворява капризите на своята мама-диктатор. „Усмихни се Джак!” – и той се усмихва. „Играй си Джак!” – и той започва да скача радостно. „Излез с другите деца!” – и Джак се подчинява. Тази дресировка обаче по-късно ще се обърне като бумеранг срещу Стела. Но дотогава ще минат много години.

Семейство Полък сменя адреса си на живеене няколко пъти. Веднъж в Аризона и втори път в Калифорния. Джаксън започва да ходи на училище, но смяната на компанията не се отразява по никакъв начин на депресиите му. Той не е отличник, не обича ученето. Изпълнява възложените му задачи винаги, но никога отлично. Свит на последния чин, Джак изпълва листа с образи, бързо надраскани с молив. През 1930 г. завършва своето средно образование в Manual Arts High School. Рисунките му не се отличават от общия поток художнически опити на всички. А един от учителите му трезво отбелязва: „Беше един средностатистически хлапак, който си мислеше, че може да стане художник. Поне това беше впечатлението от наивните драсканици, които показваше на конферансите. Радостно беше, че никога не претендираше, че това, което е направил, изобщо е изкуство”. Единствената забава през училищните години е общуването му с тате Лирой. Далеч по-уравновесен като характер, бащата взима най-малкия си син при всички свои пътувания извън града. Повече от десет години той не само се занимава с животните във фермата, но и с дейността в малката геодезична фирма, от която притежава 40% от акциите. Лирой и Джаксън често пътуват в затънтени кътчета в различни части на Щатите. Докато Ли работи, най-любимият му наследник се взира в детайлите наоколо. Растежът на тревите, крилете на пеперудите, облачните кълба на хоризонта го омайват. През есента на 1930 г. Джаксън Полък постъпва в Art Students League в Ню Йорк. Тук е далеч от досадните наставления на майка му, изцяло е под опеката на по-големия си брат Чарлс, който следва в същото учебно заведение, и бавно и постепенно Джак успява да се завърне към нормалността, а депресивните му състояния стават все по-редки. Именно тук се оформя геният Джаксън Полък.

Общува с вече изявени художници, поети, артисти, посещава големи художествени изложби, взима уроците в ателието на Томас Харт Бентон. Всичко това повлиява изключително естетиката на Джак. Томас Бентон е водеща фигура в художествения живот на Ню Йорк. Той получава образованието си в Париж, а след това, докоснал се до европейския модернизъм, се завръща в родната Америка да преподава наученото на своите ученици. Властният му характер и продължителните часове, прекарани в работа с Полък, оказват силно влияние върху младежа.

В десетките скицници се виждат монументални човешки фигури, каквито самият Бентон рисува в своите платна. Но Джаксън не е удовлетворен от резултатите. Той започва да посещава частни ателиета и на други художници, за да се учи и от тях. Така в ателието на мексиканския стенописец Хосе Сикейрос научава за работата с боя с висока вискозност. „Разтичането на боята, прокапването й върху платното плени очите ми. Това не беше рисуване. Това бе истинска възможност да се изразиш, да изобразиш душата си!” – разказва по-късно Полък. След години този подход на работа ще стане известен като дрипинг (от англ. Drip painting), а за негов най-ярък автор ще бъде обявен Джаксън Полък.

Въоръжил се с баки с бои и с голямо въображение, студентът напуска Art Students League и се впуска в лудостите на живота. Навън по улиците на Америка шества Голямата депресия, а намирането на работа, особено за млад художник, се оказва напълно невъзможно. Джак е просто един от многото творци, изпаднали в подобно положение. Културата е натъпкана в много лоша ситуация. Обаче бившият губернатор на Ню Йорк, а от 4 март 1933 г. и президент на САЩ, Франклин Делано Рузвелт, е готов на велики действия, за да се справи с депресивната психоза на нацията. Той предприема редица особени мерки за икономическо възраждане, но влага усилия и в други области. Появява се Федералният проект за изкуство, един от най-амбициозните планове за подкрепа на изкуството, останал като пример по света и до днес. Програмата функционира от 1933 до 1943 г., а основанията за създаването й са високата безработица в артистичните кръгове и нещо много по-важно: според съветниците на Рузвелт изкуството трябва да служи за това да повдига духа на потъналите в отчаяние от бедността американци. Така през първите месеци на проекта едно от условията към художниците е да реализират картини, стенописи, скулптури и графики с патриотични и жизнеутвърждаващи теми за възхода и щастието на работещия човек. Нещо, което ще обладае творческите кръгове на страните от Съветския блок малко по-късно. Интересно е, че именно САЩ са държавата, в която се дава ход на социалистическия реализъм, който се превръща в тотална норма в изкуството в СССР. Тъкмо затова и само година след стартирането на програмата започват да валят обвинения, че създаваното от художниците на САЩ е изключително близко до онова, което артистите на СССР „изповядват” като пластичен език. Тогава Рузвелт и неговите съветници предприемат друга политика. На организираните общи художествени изложби в страната масово присъстват картини с реалистичен характер, но награждавани и поощрявани са тези, които са извън тази естетическа рамка. Съединените щати използват този федерален проект, за да създадат свое собствено изкуство, което съвсем в маниера на тяхното могъщество да се превърне в еталон за подражание на изоставащите със своите модернизми европейци. В програмата взимат участие повече от 6000 артисти, като само в края на първата година броят на включилите се безработни творци е 1100. Сред имената на художниците са огромен брой звезди като Вилем де Кунинг, Лий Краснар, Марк Ротко, Аршил Горки, Филип Гъстан. Сред тях е и Джаксън Полък. Седмичното възнаграждение за всеки автор е нормирано точно – 24 долара. Има норма за количество, а тези, които не се справят с броя творби, които трябва да произведат, се наказват с орязване на парите. Така за 10 години са създадени повече от 200 000 произведения, половината от които живописни платна. Цялото производство се показва на общи годишни изложби, като селекцията се осъществява от сподвижниците на Рузвелт. Образувани са и творчески съюзи, в които артистите се групират по занимания – скулптори, живописци, графици. Допуснатите в тази система нямат право да продават създадените по проекта продукти. Те са изключителна собственост на съюзите. Голяма част от творбите се трупат в огромни хранилища. Когато програмата е официално прекратена през 40-те години, всичко започва да се разпродава. Огромни платна се откупуват от нищо неразбиращи от изкуство хора. Водопроводчик купува творби на Аршил Горки, всяка на стойност по 1 долар, за да използва платната за изолация на тръби, и т.н. Разказите за подобно унищожително отношението към създаденото по време на Федералната програма са много. Това, което все пак е достигнало до нас днес, са едни от най-скъпо струващите произведения на изкуството по аукционите. Именно през механизмите на тази програма преминава житейският и творческият път на Джаксън Полък през 30-те години. Напипващ техниката на дрипинга, работещ с различни синтетични смоли и алкидни емайллакове, той бавно навлиза в дебрите на Action painting. В света на абстрактния експресионизъм. Една творческа вселена, за която, както казва писателят и художествен критик Харолд Розенберг, който изобщо въвежда понятието Action painting: „Платното започва да изглежда за американските художници повече като арена за действие, отколкото като  пространство, в което да възпроизвеждат, прерисуват, анализират или изразяват един обект,  независимо дали той е реален или въображаем”.  А Сюзан Зонтаг обобщава философски: „Нашата  култура се основава на ексцесията, на свръхпродукцията, а резултатът е устойчива загуба на  остротата на нашия сетивен опит... Онова,  което е важно сега, е да преоткрием нашите  усещания. Трябва да се научим да виждаме повече,  да чуваме повече, да чувстваме повече. ... Трябва да  се отървем от съдържанието, за да видим нещото  такова, каквото то е”. Вероятно тъкмо затова  свръхчувствителният Джаксън Полък се превръща в  една от най-ярките фигури в американската живопис.  Той е способен да прехвърли терзанията на сърцето и  разума в картина така, че да преобърне изкуството.  Но като всеки художник и Джак се въвлича в крайностите на алкохолизма. Спомените за разкъсания  мечок и хладния поглед на мама Стела го спохождат.  Идват безсънието, дивашките удари на сърцето и  безконечните часове да стои, присвит в ъгъла на  пода, с изпразнен от съдържание поглед. А когато  трябва да се срещне веднъж в годината със своята  майка, Джак се държи като умопомрачен. Тези депресивни странности го тласкат към компанията на  неговите приятели. Баща му Лирой вече не е сред  живите, а братята му отдавна имат семейства  като всички нормални хора. Само Джак, момчето  удавник, отново е повлечено от студените води,  този път на житейската река. „Понякога го намирахме заспал на някоя пейка или притихнал  в парка. Нощта го сварваше на различни места,  когато пиенето не му позволяваше да се добере до  дома си” – разказват негови приятели. Поради неспособността да се справи сам с живота от февруари  1937 г. Джаксън заживява в дома на брат си и неговата съпруга в Ню Йорк.

Година по-късно през 1938-а в една от студените  ноемврийски вечери след дълъг и изнурителен труд  над поредното голямо платно художникът отново  отлага прибирането си у дома, за да изпие чаша уиски  в попътния бар. Няма никакви познати. Чашите  стават две, а след час престой се умножават. Към  22 часа Полък излиза от заведението. Отвън нощта  се е смесила със смразяващ дъжд и вятър. Джаксън се  стопява в нищото и изчезва. Когато на следващия  ден не отива в ателието си, всички са разтревожени.  Той е депресар, който пие, но не е от хората, които  отсъстват. Може да няма творческо вдъхновение,  но винаги е в ателието си и чете книги за поредните открития на психологията и психоанализата.  Притесненията на приятелите и близките на Полък  започват да растат още повече, когато не се появява  и през идните три дни. Мама Стела също е дошла  в града. Никой не знае къде е Джак. На петия ден  вечерта, когато домът на брат му е обзет от пълно  отчаяние, входната врата се отваря. Всички трескаво се надигат от столовете. „Беше той. Облечен  в дълга сватбена рокля. Лицето му беше спокойно и покрито със засъхнала кръв. Усмихна се и  простичко каза: „Научих се да плувам!”. Бяхме поразени” – разказва майка му. Какво се е случило с Джак  в действителност, никой не знае, но през следващите  месеци той е вкаран насилствено в болница за лечение  на алкохолизма, а веднага след това влиза и в кабинета  на психоаналитика Джоузеф Хендерсон, създател на  института „Карл Гюстав Юнг” в Сан Франциско. Току-що дипломиран доктор по психиатрия, Хендерсон  ще направи всичко възможно да изведе Джаксън от  тъмните завои на разстроената му психика.  Психотерапията му протича 18 месеца, в които  Хендерсон заставя Полък да рисува, което според  психолога ще улесни комуникацията между тях. Така  всъщност са положени основите на една нова научна  дисциплина, арт терапията, която ще се обособи  като такава едва през 1945 г. Сътвореното от  Полък през тези сеанси е достатъчно, за да се сложи  ясна и категорична диагноза за разстройството на  пациента. Става дума за вид шизофрения. Днес мнозина смятат, че това е спекулация, и предпочитат  да определят състоянието му като „патологична  форма на интровертност”. Според други раждането  на творческия гений на Джаксън Полък, който ще се  разгърне през следващото десетилетие, е дело именно  на работата на Хендерсон. Каквато и да е истината,  едно е сигурно: общо 69-те психоаналитични рисунки  на Джаксън Полък разтърсват света през 1970 г.,  когато докторът продава част от тях. Хендерсон  е обвинен в нарушаване на медицинската етика и е  публично обруган, но цената на притежаваните от  него творби днес продължава да расте.

Преминал през периода на лечението, Джак се връща  към нормалното ежедневие. За него това е работа в стаята на апартамента. Стаята е всичко за  него – и дом, и ателие, и убежище за самотуване.

Абстракцията го е завладяла тотално, а наученото в Art Students League вече напълно е отхвърлено. В един слънчев пролетен ден при него в стаята пристига Лий Краснар, по-възрастна от него с 4 години. Родена в Бостън, тя произхожда от стар еврейски род, който емигрира от Русия в Америка в самото начало на ХХ в. Лий също като Полък е част от групата на художниците, интегрирали се във Федералния проект, и от края на 30-те живее в Ню Йорк. Има собствено жилище, живее напълно сама, и то точно на съседната улица. Познава Джаксън още от Федералната програма, а преди няколко дни е разбрала, че са почти съседи. Казва му, че е решила да се отбие и да поговорят. Полък обаче изобщо не я познава. За него тя е съвсем нов човек. И той се отнася леко подозрително към посещението й. Преглътнала първоначалното смущение, Лий се опитва да го изведе от апартамента. Така започва тяхната обща история, месеци, които преминават в борба на чувства и страст, една бурна любовна връзка, която завършва с брак през октомври 1945 г. През тези четири години Краснар полага неимоверни усилия да спаси Джаксън Полък от депресията му и да го покаже на света. Останала в неговата сянка, потиснала огорчението и собственото си творческо его, тя повдига завесите и го извежда на световната сцена. И макар една от идеологемите на абстрактните експресионисти да е „бягство от масовото”, всъщност медиите превръщат Полък в истинска звезда с огромен шум около него. В този период той създава всичко онова, с което днес свързваме името му. Огромните платна, разстлани върху пода, и разливането на боите. Вглеждайки се във всяка една от работите му, виждаме horror vacui. Този страх от празнотата, който сякаш е породен от пълнотата на чувствата между Полък и Краснар. Това е истинска американска история за две сърца. Лий е готова на всичко, за да превърне любовта си към Джак в своето най-добро произведение. И успява. Лично Пеги Гугенхайм инвестира средства в Полък и организира първата му самостоятелна изложба. Не само светът, но и Америка все още не е готова да разбере изкуството му. Но няма да мине много време и настроенията ще се преобразят. Художникът ще се превърне в един от най-скъпо продаваните живи автори, а списание „Лайф” ще попита възторжено: „Това ли е най-великият жив художник в Съединените щати?”. Блясъкът и суетата отблъскват двойката Полък и ги отвеждат извън Ню Йорк, в селцето Спрингс, което постепенно се обособява в свърталище на абстракционистите. В малка дървена къща, до която се издига голяма стопанска постройка, те прекарват остатъка от живота си. Преобразяват фермата на огромно ателие, където Джак може да работи, необезпокояван от никого. Въпреки хармонията или може би тъкмо заради това Джак отново се завръща към алкохола. Затваря се с дни, работи върху произведенията си и се отдава тежко на старата си любов – уискито. Тъкмо затова критиците иронично обичат да отбелязват, че американското абстрактно изкуство се ражда изпод ръката на алкохолик и шизофреник. И както обикновено става след отминаването на една огромна любов, отворилата се празнина в душата на Джак го прави лесна плячка за нови усещания. През 1956 година художникът попада в клопката на мимолетно увлечение. Влюбва се в колежката си Рут Клигман, която години по-късно описва любовните си взаимоотношения с Полък в книга. Всичко се случва изведнъж, както се случват най-големите трусове в живота. Рухват взаимоотношенията му с Лий, а 24-годишната художничка Рут му спретва такава любовна игра, която само няколко седмици по-късно отвежда Джаксън Полък към смъртта. На 11 август 1956 г. в 22:15 ч. човекът, който променя света с изкуството си, загива в автомобилна катастрофа на 44 години, шофирайки пиян. По неведомите пътища на Бог Джак умира, а Рут Клигман оцелява. Джак умира точно в този момент сякаш за да не разпилее това, което всъщност го е събрало през последните топли откъм обич години. През следващите десетилетия геният на художника ще превзема света, а най-ревностният пазител на образа му, разбира се, ще бъде Лий Краснар. Малко преди смъртта си, останала напълно сама в опустелия от години дом, тя пише върху малко листче: „Моля ви, погребете ме до него. И още нещо: в ръката ми ще откриете две малки копчета. Никога не разбрах какви са, но Джак ми ги подари на първата Коледа, която прекарахме заедно, с молба да ги нося със себе си до гроб и да не забравям, че тези две копчета са очите, с които е видял света. Моля ви, нека копчетата останат в дланта ми!”. Датата е 12 юни 1984 г. Лий Краснар е създателят и пазителят на Полък. Всеки гениален мъж има своята Лий, която го извайва, за да може той да бъде видян и разбран от света. За да го е имало на този свят.

Red, Black & Silver, това е заглавието на последната картина, която създава Джаксън Полък. Тя е силно вдъхновена от жената, която ще го отведе към нелепата му смърт през 1956 г. Жената, която ще преживее целия шок на катастрофата, но ще остане жива. В историята на изкуството някои от изследователите я наричат гений, а други я определят просто като „убиеца на Джаксън Полък” (или death-car girl). Всъщност тя е просто жена. Родена на 25 януари 1930 г. в Нюарк, щата Ню Джърси, Рут Клигман израства под наставничеството на семейство симпатични емигранти от Русия с еврейска кръв и страст. За седмия й рожден ден баща й подарява книга на Антон Шиндлер – биографията на гениалния Лудвиг ван Бетовен. Именно това я кара да заяви: „Тате, искам да стана художник!”. И невъзмутимо добавя: „Ще бъда като Бетовен, ще оглушея за външния свят и ще създам най-прекрасното изкуство”. На 17 години младата г-ца Рут вече е в оглушителния и модерен Ню Йорк и започва своето системно образование по живопис. Така тя попада на представянето на Джаксън

Рут Клигман

Полък в списание LIFE, което го превръща в медийна звезда. Рут вижда в това своеобразна възможност. Взима автограф от художника, а по-късно се настанява и в семейното му легло. Общуването с Полък предоставя възможност на Рут да се запознае с най-изтъкнатите художници на Америка в средата на 50-те години. След смъртта на Джак десетките фотографии, които са увековечили целувките помежду им, се превръщат в съкровище, а разказите на Рут за страстта между тях са повод за множество съдебни дела за клевети и пари. Клигман пише книгата Love Affair: A Memoir of Jackson Pollack, където разказва на света за любовта между тях. Амбициозната млада художничка бързо преодолява загубата на любовника си и започва връзка с друг велик творец, приятел на Полък, абстрактния експресионист Вилем де Кунинг, отново разрушавайки брачни взаимоотношения. Всъщност през целия си живот Рут Клигман живее от любовните си взаимоотношения и въпреки че тя самата има художествен талант, именно връзките й с известните мъже на изкуството я превръщат в значимо име в творческите среди. Така, оглушала за забележките за благоприличие и етика, Рут прави любовни пируети и около Анди Уорхол. Поне така твърди тя. В интервю от 80-те години Рут споделя: „Живях половин век. Направих много грешки, преминах през сърцата на десетки мъже, добрах се с изкуството си до душите на хиляди хора. Никога обаче не намерих любовта. Онази, изпепеляващата. Усетих я само веднъж, когато Полък нарисува последната си картина. В нея той изрази онова, което съм аз – едно огромно сърце, готово да обича целия свят!”. Тази равносметка се оказва вярна и през следващите 20 години живот, които й остават. Натрупала милиони впечатления, стотици картини, десетки страници от дневниците, в които споделя интимните си приключения, Рут Клигман умира на 1 март 2010 г. Погребението е многолюдно, но сред всички присъстващи няма нито един неин наследник. Така наследството, което остава след нея, тепърва ще ни разкрива неочаквани нюанси от творческия и житейския профил на дамата, която, както самият Уорхол подчертава, създаде мита Джаксън Полък, като го изгуби за живия свят.