„Цар на разноречието, двусмислието и постоянните лъжи.” Така бившата първа дама описва френския президент Оланд. Мнозина французи приемат реванша на зарязаната Валери като диагноза на целия политически елит.

Тя е журналист. Инфозависима. И когато се събужда в два след полунощ на 14 май 2011 г., протяга ръка към смартфона си. По навик. Но сънят я напуска тутакси. В тъмнината на спалнята чете на светещия екран сензацията на нощта: Доминик Строс-Кан, босът на МВФ, е арестуван в Ню Йорк за сексуално посегателство над камериерката в „Софител”! Валери Трирвайлер не вярва на очите си и бърза да разбуди дълбоко заспалия Франсоа Оланд. В този миг съдбата го потупва по рамото, но той й обръща гръб.

„Франсоа, събуди се, става нещо сериозно, Доминик е арестуван в Ню Йорк за изнасилване.” При тази вест Франсоа рипва като ожилен. Строс-Кан е потенциалният кандидат на социалистите за президент на Франция. Оланд намества очилата и се взира в своя айфон. Сетне без грам съчувствие към съпартиеца си изрича: „Това не е добре за мен. Може да предизвика ефект на сплотяване около соцлидера Мартин Обри”. Този епизод, достоен за скеч, е само щрих от безмилостния портрет на френския президент през погледа на бившата му спътница Валери Трирвайлер. Циничен, сприхав, амбициозен и отдалечен от французите хайверен левичар, такъв го описва пренебрегнатата любима. Книгата й с ироничното заглавие „Благодаря ти за този миг” може да се окаже подранила политическа епитафия за Оланд три години преди края на мандата му. През януари 2014 г. сп. Closer разкри забежката на френския президент с невзрачната актриса Жюли Гайе. Папаракът го излови, яхнал мотопед, с нелепа каска и боязлив поглед на път за любовната му квартира. Видът бе достоен за персонаж от романтична комедия, не и за ролята на квазимонарх, каквато отрежда на президента конституцията на Петата република. „Къде е безупречният държавник? – изригва Валери Трирвайлер. – Може ли президент да води две войни, а при първа възможност да офейква на среща с актриса през една улица? Може ли президент да се държи така, когато затварят заводи, безработицата расте, а рейтингът му е на дъното?” Оказва се, че може. А не бива. Френската Пета република, кроена по мерките на генерал Дьо Гол, предполага лидер визионер, изкусен арбитър на обществените дебати, който говори на света на изящен френски, а не на франглийска шльокавица. Който гради нюансирана политика дори в полярния свят на Студената война. Но за това са необходими самочувствие и идеен хоризонт, незахлупен от мотоциклетната каска. Впрочем забежката на Оланд, разбира се, не е премиера във френската политическа история. През 1899 г. президентът Феликс Фор излиза от напрегнато заседание на министерския съвет, посветено на аферата „Драйфус”, и се хвърля в обятията на любимата Мег, „приятната във всяко отношение” Маргьорит Стейнел, която го очаква в Синия салон на Елисейския дворец. След четвърт час го намират поразен от смъртоносен инсулт в дантелените фусти на дамата. Президентът Фор е толкова невзрачен като политик, че остроумният Клемансо прошепнал на съседа си на погребението: „Сега, когато нашият Феликс прекрачи в небитието, сигурно най-сетне се е почувствал у дома си”. Но това са времената на Третата република, ла бел епок, на артистичния апогей на Франция, когато стилът и остроумието засенчват икономическите показатели. Днес сме в епохата на жълтата преса, кредитните агенции, мигриращите пари и англосаксонската доминация. На депресивното безделие в предградията, което тласка стотици магребинци с френски паспорти към Сирия и Ирак. Джихадът е новият им работодател и психотерапевт на фрустрациите им. Мракобесието им се струва кауза, когато се чувстват излишни в родината на Просвещението. Някои вече се завръщат в Европа, като садиста Мехди Немуш, прочул се с жестокостта си като тъмничар на заложниците в Сирия, който неотдавна увенча зловещата си „кариера” с касапницата в Еврейския музей в Брюксел. През 1932 г. генерал Шарл дьо Гол, баща на френската Пета република, публикува пророческо есе, озаглавено „Острието на шпагата”. Тогава е още подполковник в генщаба. Тезата на великия Шарл е, че личността е способна да измени хода на историята. Че в мирни периоди обществата се заблатяват и посредствеността задушава силните натури, но в дни на изпитания погледите на всички инстинктивно търсят спасителя и тогава той бива изстрелян на авансцената. Съдбата на Дьо Гол по удивителен начин ще сбъдне собственото му пророчество. Ще го превърне в спасител след разгрома от 1940 г. А през 1958 г. той ще наложи новата президентска конституция, съсредоточаваща властта в Елисейския дворец тъй, че да е недосегаема за партийните боричкания. Днес обаче по изящните ливади на президентската обител крачи изобличен прелюбодеец, който изрича дори банализмите с въпросителна интонация, сякаш чака одобрение свише. „Той е от мъжете, които съзиждат съдбата си, за да избегнат участта на простосмъртните. Не отваря дума за смъртта, не знае как да се държи с болни и умиращи. Избягва онези, които преживяват драми, сякаш нещастието е заразно” – хапе безпощадната Трирвайлер. Всъщност случаят „Оланд” е повече от пикантерия. Той е илюстрация на слабостите на президентската система, когато на поста се озове неподходяща личност. Впрочем в България наблюдаваме същия феномен в умален мащаб. По логиката на Дьо Гол в момента се намираме в междукризисен период, царството на посредствеността, когато покварата метастазира в институциите. В този смисъл изборът на Оланд е закономерен и многозначителен. Той е проявител на драматичната морална криза на френския политически елит, който свежда избора на електората в Хексагона до по-малкото зло. През 2002 г. дилемата беше „по-добре лъжецът (Ширак), отколкото фашистът (Жан-Мари Льопен)”. През 2011 г. Строс-Кан, потенциалният президент на Франция, бе разхождан небръснат с белезници пред камерите като обикновен изнасилвач. Социалистите го заместиха с невзрачния Оланд, който спечели почти служебна победа срещу превъзбудения Саркози, който пък е обект на шест разследвания за аферизъм с пари и влияние. Днес французите научават, че Саркози е решен да се върне на изборите през 2017-а, в което няма нищо вдъхновяващо. А дотогава ще трябва да се примирят с Оланд, с президента социалист, който незлобливо се подиграва с произхода на бившата си любима, наричайки я Козета, като многострадалното слугинче от „Клетниците” на Юго. „Социалната разлика помежду ни е крещяща – нарежда неуморната отмъстителка, която е израсла в една от „китайските стени” в Монплезир. – Той обича големите ресторанти, аз предпочитам бистрата, той обича скъпите хотели, аз се задоволявам с обикновените.” „Той винаги се е представял като човек, който недолюбва богатите. Всъщност не обича бедните. Той, левичарят, ги нарича „беззъбите” и дори се гордее с шегата си.” Тези думи на Валери Трирвайлер са като пика на матадор, който довършва уморения бик. Оланд ще се опита да ги опровергае от страниците на Nouvel Observateur, но те са обречени да се превърнат в метафора на разрива между политическия елит и французите. Защото редовият французин знае, че дори префектите във Франция живеят в луксозни републикански имения, за каквито всеки областен администратор в Европа може само да мечтае. 43% от депутатите в Националното събрание пък са паралелно и кметове, а някои кумулират и други функции, концентрирайки власт, доходи и ресурси. Преобладаващата част от елита се дипломира в Националната школа по администрация и още 2-3 училища за управленци, които до голяма степен нивелират политическите различия и стесняват входа за достъп по политическото поприще. Чудно ли е тогава, че десницата и дори Националният фронт превземат левите бастиони в предградията на големите градове. Че Франция завива вдясно при все настроенията на болшинството французи. Че дори социалистите, макар и без ентусиазъм, се сплотяват около социаллибералния премиер Валс от страх да не потъне корабът им. Зарязват принципите в името на политическото си оцеляване. Слабостта на Оланд рискува да има далеко стигащи последици. Тя вече внася дисбаланс във френско-германската двойка и обрича ЕС на германския икономически модел, който трудно се възприема от латинския свят и рискува да засили антиевропейските настроения в много страни. В самата Франция опитът да се ограничи бюджетният дефицит води само до неговото нарастване (очаквани 4,4%, вместо заложените 3,8% за 2014 г.). Но властващата монетаристка догма извива ръцете и парализира въображението. В отчаяната си битка за съживяване на растежа Оланд вече се заяви като привърженик на подписването „възможно най-бързо” на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ. Отровната ябълка изкушава много политици от двете страни на Атлантика като краткосрочен допинг на икономическия растеж, но крие огромни рискове за потребителите и за демокрацията. Най-подир в източната политика на ЕС Франция загуби привилегированата си роля на посредник между Запада и Русия, установена от Дьо Гол и успешно поддържана от Митеран, Ширак и дори от Саркози при руско-грузинската война от 2008 г. Днес тя е в ролята на американски беквокал, която никой от предшествениците на Оланд не би приел. „Шарл дьо Гол” се казва парижкото летище. „Помпиду” се именува центърът за съвременно изкуство. На Митеран кръстиха националната библиотека. А на Оланд? Може би нова линия мотопеди за градска употреба. Непригодни за дълъг път.