Днес Европа е изправена пред важен идеологически кръстопът, който дълго бе игнориран, но изборът не търпи повече отлагане. Европейските държави трябва да решат, дали да живеят в свят на държави, всяка от които е суверенна в рамките на собствените си граници, не и извън тях. Или желаят да живеят в свят, в който Европа е част от Американската империя, където НАТО, МВФ, Световната банка и други международни институции са контролирани от САЩ. В този свят гражданите на техните държави ще бъдат обект на диктатура на американския истаблишмънт – същите онези супер богати хора, които управляват и американското правителство.
Иран се превърна в съдбовен кръстопът, а конкретният въпрос е за оттеглянето на САЩ от сделката, която заедно с други 6 държави те подписаха с Иран. Както и последвалото връщане на санкциите срещу Иран – санкции срещу компании, които продължават да търгуват с Иран. Нека обаче първо да изложим някои съществени исторически факти по темата.
През 1953 г. американският истаблишмънт свали демократично избраното правителство на Иран и наложи варварска диктатура, която изпълняваше волята на САЩ и техните съюзници. По същия начин, по който през 1932 г. инсталираха крал Сауд в Саудитска Арабия (където никога не е имало демокрация), в Иран дадоха властта в ръцете на Мохамед Пахлави. Ето какво пише в Уикипедия за Ибн Сауд: „След Първата световна война той получава подкрепата на англичаните, както и сериозно количество боеприпаси. През 1920 г. той започва борба с фамилията Ал Рашид и през 1922 г. с помощта на британците тя вече е напълно разгромена”. По подобен начин САЩ и Великобритания овластяват Мохамед Пахлави и го превръщат в ирански шах. Това бе работа на президента Дуайт Айзенхауер. След смъртта през 1945 г. на Франклин Делано Рузвелт, който бе противник на империализма, американското правителство начело с президента Хари Труман (когото Уинстън Чърчил въртеше на малкия си пръст) бързо премина на империалистическа вълна. По времето на Айзенхауер това стана още по-осезаемо. Така, през краткото управление на неговия наследник Джон Кенеди, призракът на анти-империализма навестяваше Белия дом и заплашваше непрекъснатия глобален контрол на американско-британските управляващи елити. Кенеди побърза да се противопостави на империализма (също както някога правеше Франклин Рузвелт) – той идеалистично застана на пътя на стремежите към господство и покоряване. И така той бе убит, а доказателствата бяха потулени. Труман създаде ЦРУ, Айзенхауер го подчини на военнопромишления комплекс, управляван от американската аристокрация. ЦРУ се превърна в „дълбоката държава” на САЩ, конструирана да създава глобално господство. Тя използва „антикомунизма”, за да оправдае и прикрие истинските си цели за налагане на глобално господство и подчинение.
През 1979 г. автентичната революция в Иран свали от власт наложения от САЩ Мохамед Пахлави. Но съюзничеството между САЩ и Великобритания, от една страна, и династията Сауд, от друга, се превърна в съюз срещу Иран. Оттогава насам американските и английските елити демонизират страната и я определят като „терористичен режим”. И то независимо, че на практика Саудитска Арабия е начело на глобалния ислямски тероризъм, на който Иран се противопоставя (с изключение на тогава, когато става дума за Израел). И всеки, който е наясно с нещата, знае тези исторически обусловени факти. Всъщност съюзничеството между САЩ и Саудитска Арабия представлява нещо много по-лошо. Глобалният ислямски тероризъм е изобретен и организиран от съдружието между американския истаблишмънт и династията Сауд. Той води началото си от 1979 г., когато Иран успява да се освободи от американско-британската диктатура и възвръща своя суверенитет, макар и превръщайки се в шиитска теократична държава, която не може да се сравнява с иранската светска демокрация преди 1953 г. През 1979 г. САЩ и династията Сауд създадоха ислямския тероризъм, за да насочат вниманието на Съветския съюз към Афганистан, а впоследствие използваха терористите, за да принудят руснаците да излязат от там. По този начин те се надяваха да изтощят съветската икономика и след това да покорят СССР, а в крайна сметка и самата Русия. Всичко това излезе наяве на 24 февруари 1990 г., когато американският президент Джордж Хърбърт Уокър Буш обясни на американските партньори какво трябва да правят – на тази дата той издаде заповед на васалните европейски държави, която те изпълняват и до ден днешен. От своя страна Русия е съюзник на Иран (за който руснаците таят надежди, че ще подчинят).
Основният принцип на американските елити, отстояван и до днес от американското правителство, е отхвърляне на националния суверенитет. На 11 май т.г. телевизионният канал RT излезе с въпроса: „Васали на Америка ли сме ние?”
Франция се зарече да продължи търговските си отношения с Иран и да не се подчини на „световния полицай” в лицето на САЩ. Тя заяви, че всички останали страни, подписали ядреното споразумение, се противопоставят на връщането на американските санкции срещу компаниите, които търгуват с Иран. В САЩ знаят, че ако Великобритания, Франция и Германия откажат да се подчинят на имперските действия, това може да изложи на риск западното партньорство и дори напълно да го разруши. И така Студената война, за която Джордж Буш-старши нареди на съюзниците си да бъде продължена, въпреки разпадането на СССР, на комунистическия режим и Варшавския договор, ще приключи и за САЩ, също както тя приключи за Съветския съюз през 1991 г. Такъв развой вероятно би сринал американския военнопромишлен комплекс, както и акциите на мегакорпорации като Lockheed Martin. Американският истаблишмънт се страхува, че мирът би заместил икономиката, основана на непрекъснато водене на войни. Всички тези милиарди долари, които се инвестират в оръжия за масови убийства извън границите на Америка, ще потънат, ако Великобритания, Франция и Германия сложат край на западното партньорство и отново станат суверенни държави. Заедно с друга суверенна държава в лицето на Иран, те могат да кажат „не” на имперската мощ и „да” на националния суверенитет, който е основата на всяка демокрация. Никоя демокрация не може да съществува в държава, която е васална на друга. В свят, в който суверенитетът се зачита, може и да няма демокрация навсякъде. Но тя вече няма да бъде погазвана от имперската сила, което сама по себе си не е никаква демокрация, а същинска диктатура.
На 3 март т.г. списание The Economist излезе със заглавие, определящо Китай като враг в продължаващата Студена война, което гласи: „Как Западът сбърка с Китай?”. Статията разкрива какво представлява „китайската заплаха”: „Китай не е държава с пазарна икономика и при сегашния си курс никога няма да бъде. Напротив, тя все повече контролира бизнеса като инструмент на държавното управление… Чуждестранните фирми имат печалби, но не са удовлетворени, защото търговията винаги се прави по китайските правила”.
Империалистическата гледна точка е, че глобалният диктатор и неговите корпорации трябва да налагат своя ред – да няма друг суверен, освен диктата на САЩ, които днес са империалистическа държава.
Днес Европа може би ще направи съдбоносен избор между международния диктат, от една страна, и върховенството на суверенитета на всяка държава, от друга. Тя ще трябва да установи свои собствени правила и да изисква от всички корпорации, които търгуват на нейна територия, да се придържат единствено и само към нейните правни норми. Което би означавало, че държавата, а не корпорациите, има върховенство в рамките на своята територия. И това важи дори за международните корпорации, базирани в някоя държава, която заплашва останалите и която твърди, че е „незаменима” нация. Особено, имайки предвид, че всяка нация е „заменима”. Русия не е приела това. Нито Иран. Нито Китай. Ще го направи ли обаче Германия – родината на „Германия над всичко” (Deutschland über alles)? Ами Франция и Великобритания?
Американците го приемат. Истаблишмънтът в САЩ много успешно контролира американското общество. В началото на 2017 г. (началото на мандата на президента Тръмп) социологическата агенция YouGov провежда проучване сред 7000 американци. Те са помолени да подредят 144 държави по категории, както следва: „врагове”, „неприятелски”, „приятелски”, „съюзнически” или „не съм сигурен”. Първите 13 държави, които американците определят като най-големи врагове са Северна Корея, Иран, Сирия, Ирак, Афганистан, Русия, Либия, Сомалия, Пакистан, Палестина, Саудитска Арабия, Йемен и Судан. Резултатите от изследването на YouGov са много близки до онова, което американските елити биха искали да видят в списъка с враговете на Америка. С изключение на Саудитска Арабия, която американското правителство приема като свой главен, а защо не и топ съюзник, защото досега тя е най-големият клиент на американския военнопромишлен комплекс. И така, списъкът с враговете на американците до голяма степен е онова, което популяризират медиите, подчинени на американския истаблишмънт. Всъщност макар същите тези медии да не говорят нищо по въпроса, че 92% от саудитците одобряват ИДИЛ, и че саудитското кралско семейство организира атентатите от 11 септември, американците приемат враждебно Саудитска Арабия. Това е напълно приемливо за американския истаблишмънт, защото омразата към саудитската кралска фамилия е пренасочена към Иран – най-голямата шиитска държава, а американското общество предпочита Саудитска Арабия пред Иран. Изследване на Gallup от 17 февруари 2016 г. сочи, че американците смятат Иран за по-голям враг от Саудитска Арабия. Така че американският истаблишмънт няма причини за безпокойство по отношение на своя главен съюзник и клиент. Както в САЩ, така и в Саудитска Арабия елитите успешно упражняват контрол върху обществото. Американците мислят по желания от истаблишмънта начин – те подкрепят всяко военно начинание, което той иска да извърши (например Ирак през 2003 г., Либия през 2011 г., Сирия през 2012 г.). Разбира се, начинът да се установи такъв контрол върху обществото е през прозореца, през който то вижда света, а именно през националните медии. На 12 май 2018 г. организацията Fairness and Accuracy in Reporting обяви, че американският народ е много ефективно манипулиран да вярва, че Иран е враг и заплаха за САЩ. Заглавието гласи: „Медиите обсъждат най-добрия начин да упражняват контрол върху Иран”, а статията подкрепя с факти твърдението, че американците са жертва на ожесточена пропаганда от страна на медиите, която насърчава агресия срещу Иран. Независимо че американският народ ще продължи да подкрепя правителството (въпреки недоверието към него и към медиите), другите народи не са толкова строго контролирани от американските управляващи елити. Съответно, ако достатъчно силно го желаят, европейските елити биха могли да се откажат от съюзничеството със САЩ. Европейските медии покорно биха изпълнили каквото им се каже. Така че биха могли веднага да започнат да описват на европейците каква е реалността по отношение на американското правителство. В този смисъл може да се дадат примери, включително и за това как САЩ откраднаха Украйна и че някои от участниците в събитията там вече разкриха ролите си. Или, че Русия не е откраднала Крим, а това всъщност беше искрата, която трябваше отново да възпламени студена война.
Краят на западното съюзничество (и на американския империализъм) е възможен. Но за целта на лидерите на ЕС и на Ердоган ще са им необходими кураж, убеденост и желание за възвръщане на националния суверенитет като основен градивен елемент на демокрацията навсякъде по света. Такава промяна на политическата теория би била качествена промяна за Европа (и/или за Турция), която исторически погледнато винаги твърдо е подкрепяла империите, а респективно и диктатурите. А това би означавало смяна на парадигмата.
Източник: Strategic Culture
Превод: Антоанета Киселинчева