Историята на Blackwater започва от ултраконсервативен християнски дом, преминава през талантлив мениджмънт, за да достигне до ексцесиите на безчувствена война, чиято цел са парите. И нищо друго.
Величествен замък, разположен на адрес улица South Shore Drive 1057, град Холанд, щат Мичиган. Това е домът на малкия Ерик Принс, бъдещият основател на Blackwater. Домът е разположен по сънливия бряг на езеро. Пасторално и тихо е, прекрасни дървета водят по пътеката към фамилния дом, в далечината може да се чуе моторът на някой автомобил или пък да избръмчи лодка. Нищо повече не смущава спокойствието на това място. Типична картина на богата и спокойна Америка. Едгар Принс, бащата на Ерик Принс, е постигнал всичко със собствени усилия и обезпечава работата и поминъка на почти четвърт от хората в града. Той формира градските учреждения, планира и финансира застрояването на центъра на града, той е и един от крупните спонсори на двата колежа в Холанд. Много години след неговата внезапна смърт градчето все още е пронизано от неговия дух и наследство. А на кръстовището на двете най-оживени улици е издигнат паметник на Едгар Принс. Седем бронзови стъпки в земята отвеждат на възвишение, където се очертават фигурите на трима музиканти в естествена величина – виолончелист във фрак, мустакат цигулар и млада жена в пола, която свири на флейта. Друга статуя изобразява малко момиченце, прегърнало малко момченце, което държи нотна тетрадка. Те нещо пеят. На пиедестал в краката на групата е закрепена малка плоча, увековечаваща паметта на Едгар Принс с думите: „Ние винаги ще чуваме твоите стъпки. Жителите на Холанд отдават почит към твоята далновидност и щедрост”. Ако Едгар Принс можеше да преподаде на децата си един-единствен житейски урок, то несъмнено той щеше да бъде посветен на това как да се построи и управлява империя, основана на твърдото следване на християнските ценности, десните политически възгледи и идеалите за свободния пазар. Всъщност предците на Едгар пристигат на езерото Мичиган през 1846 г. от Холандия, бягайки от униженията и наказанията, на които са подложени в родната си страна заради несъобразяване с религиозните предписания на официалната църква там. На 21 май 1943 г. Петер Принс (бащата на Едгар и дядо на Ерик), собственик на компанията Tulip City Produce, умира от инфаркт на 36 години, докато пътува с камион заедно със своя колега търговец по бизнес дела. По това време Едгар е едва на 11 години. След десетина години Едгар завършва Мичиганския университет и се дипломира като инженер. Междувременно се запознава с Елза Цвейп, чиито родители държат в Холанд магазин за семена. Тя току-що е завършила педагогика и социология. Двамата се женят и Едгар отива на военна служба във Военновъздушните сили. Отначало семейството се мести на изток, а после на запад, където Едгар служи в базите в Южна Каролина и Колорадо. Въпреки пътешествията двамата много тъгуват за Холанд на езерото Мичиган и дори за строгите културни и религиозни традиции на семейство Принс. Когато се връщат най-после у дома, Едгар запретва ръкави и започва работа в леярска фабрика. Той бързо става главен инженер в Holland’s Buss Machine Works. Но плановете му са много по-големи и затова той скоро напуска. През 1965 г. Едгар Принс и двама негови другари по работа основават своя собствена компания. Към 1973 г. Prince Corporation вече е преуспяващо предприятие, което произвежда различни неща за автомобилната промишленост, като например алуминиев картер за скоростната кутия. В компанията работят стотици хора. Но визитната картичка на Едгар Принс става изобретението, което днес е част от всеки автомобил – слънцезащитна козирка с осветление.
Благодарение на това иновативно въведение в автомобила Едгар се превръща в милиардер. Въпреки че семейството не страда от липса на пари и успех, Едгар Принс работи по 16-18 часа на ден и това неминуемо започва да се отразява на неговото здраве. В началото на 70-те години той едва не повтаря съдбата на своя баща. Едгар преживява тежък инфаркт. „Именно тогава, лежейки в болницата, той дълго разсъждаваше какво са му донесли всички тези пари и целият му труд. В този момент Едгар отново се обърна към Бог – разказва неговият приятел Гари Бауър, един от първите лидери на дясното религиозно движение, основател на група от християнски лобисти. – Ед повери своето лично бъдеще и бъдещето на своя бизнес в ръцете на Господ. И от този момент над Prince Corporation се изсипа истинска благословия, която доведе до невиждан ръст и големи финансови успехи.” Едгар Принс се оправя от инфаркта и повежда своята компания към удивителен разцвет. Започва производството на много нови детайли за автомобилите като лампи за четене на карти, устройства за дистанционно отваряне на гаражи, пепелници по вратите, държатели за чаши и за дребни пари и куп други автомобилни джаджи, които изглеждат смешни при изброяване, но неизменно сме свикнали с тях в автомобила си и ако те не присъстват, това ще ни създаде особен дискомфорт. Към 1980 г. компанията на Едгар има няколко завода. По-късно Ерик Принс ще каже: „Моят баща беше много успешен предприемач. Той основа компания на съвсем пусто място. Започна с производството на леярни машини, но се превърна в доставчик със световно име за автомобилната индустрия. Компанията на баща ми изобрети и патентова слънцезащитната козирка с осветление, цифровия автомобилен компас и термометър, а също и дистанционното отваряне на гаражни врати”. Разбира се, не всички идеи са удачни. Но принципите на Едгар са следните: „Главното – това са хората. Написано е в старата брошура на Prince Corporation. Компанията получава добри резултати не заради вълшебство. Превъзходството на компанията се дължи на предаността на хората и техния напрегнат труд. За каквото и да говорим, за продукти или за процеси, задачите на утрешния ден няма да се решават със заклинания, а отново ще се решават от хората”. Едгар много харесва това, че хората от ръководството на неговата компания се придържат към строги правила в живота и се грижат за външния си вид и за здравето си. Три пъти в седмицата те се срещат от 16:15 до 17:15 часа в клуба по тенис на град Холанд, който също принадлежи на Принс. През 1987 г. Едгар построява и четвъртия си завод, това е здание с площ 50 хиляди кв. метра, разположено върху земя от 35 акра. В центъра на кампуса има баскетболна площадка, а също и волейболна. Служителите и работниците в Prince Corporation никога не работят в неделя, а когато ръководителите пътуват в командировки, винаги се връщат така, че да могат да прекарат неделния ден със семействата си. Това произтича от личните принципи на Едгар, че семейството е над всичко останало. Парите потичат като река в компанията му, но не това са висшите цели, към които Едгар дълбоко в себе си се стреми. Когато забогатява, той започва да влива доста пари в делата на консервативното християнство. „Ед Принс не строеше империя. Той построи царство. За него личният успех беше на второ място по значение. Дълбоката му цел беше разпространяване на Евангелието и борбата за духовно възстановяване на нашето общество”, казва Гари Бауър.
През 80-те години семейство Принс има славата на един от най-почтените консервативни домове в Америка. Бетси, сестрата на Ерик Принс, се омъжва за Дик Девос, чийто баща е основател на компанията за мрежов маркетинг Amway (съкратено от American Way) и който придобива баскетболния отбор Orlando Magic. По онова време Amway е лидер в дистрибуцията на стоки за дома, но често е обвинявана, че се управлява на сектантски принцип и че не представлява нищо друго освен една финансова пирамида. През 1990 г. компанията става един от големите корпоративни спонсори на избирателната кампания в САЩ, поддържайки републиканците и предоставяйки им своята инфраструктура за организация на политически действия. „Amway се ползва от фанатичната преданост на 500 хиляди свои „независими дистрибутори” в САЩ. Когато те продават перилни препарати, витамини и всякакви продукти за дома, те натрапват на купувача и философията на компанията”, пише през 1996 г. списание Mother Jones, като подчертава, че Amway искат да превърнат мрежата си от дистрибутори в мощна вътрешнополитическа сила. „Казват, че трябва да гласуваме за консерваторите и че либералите поддържат хомосексуалистите и заставят жените да си забравят мястото. И че всичко трябва да се върне по местата си, както винаги е било от векове”, разказва пред списанието Карин Джоунс, бивша дистрибуторка на Amway. Съюзът между Бетси и Дик напомня за монархическите бракове в Европа. Семейство Девос е едно от много малкото семейства на Мичиган, чието могъщество и влияние надминава това на семейство Принс. Девос са едни от най-големите спонсори на крайнодесните организации изобщо за цялата история на Америка. Именно техните пари извеждат на легитимни позиции ред остро настроени християнски политици и активисти. Известно време Бетси и Дик живеят на същата улица, където живее и семейство Принс. Ерик Принс е с девет години по-малък от своята сестра. През 1988 г. Гари Бауър и Джеймс Добсън, основателят на християнската организация „Във фокуса е семейството”, създават структура, която малко по-късно се превръща в Съвет за изследване на семейството (FRC) – влиятелна и активна ултраконсервативна религиозна организация, която веднага оглавява борбата, от една страна, за забрана на еднополовите бракове, абортите и изследванията на стволовите клетки, а от друга, за издаването на ваучери за обучение в християнски училища. Но за да основат подобна организация и да развият дейност, се нуждаят от пари, затова и се обръщат към Едгар Принс. „Мога смело да кажа, че без Ед, Елза и неговите прекрасни деца нямаше да има никакъв Съвет за изследване на семейството. Подобни инициативи дават резултат. Например републиканската революция през 1994 г., довела на власт в Конгреса Нютън Гингрич и поддръжниците на ултрадесния манифест „Контракт с Америка”. Това най-после слага край на продължилото 40 години превъзходство на демократите в Конгреса. За поддръжката на тази революция Amway отделя за Републиканската партия 2,5 милиона долара, което e най-голямото количество пари, внесени в партийната каса за цялата й история до този момент. През 1996 г. Amway отново влага 1,3 милиона долара в републиканската кауза. Бетси, сестрата на Ерик, оглавява структурата на Републиканската партия в щата Мичиган от 1996 до 2000 г. и от 2003 до 2005 г. Тя даже строи планове да издигне кандидатурата си за Сената. През 2006 г. съпругът й Дик е кандидат за губернатор от републиканците, но губи. От всичко става ясно, че влиянието на семейство Девос в местната политика е огромно не само като спонсори, но и като арбитри за пригодността на този или онзи кандидат. Семействата на Принс и Девос са също така и движеща сила на Семейния форум на Мичиган, който е нещо като филиал на организацията на Джеймс Добсън „Във фокуса е семейството”. Двете фамилии влагат в организацията десетки хиляди долари, а другата сестра на Ерик, Емилия Виерда, работи като касиер там. Семейният форум на Мичиган се занимава с това да привлича избиратели от консервативните църкви за поддръжка на законодатели, които се обявяват в подкрепа на десните християнски идеи. Става дума за изработване на система за лобиране, но „през задния вход”, тоест неофициално. Отваряйки портфейла си за десните християнски организации, Едгар Принс става покровител на целия град Холанд и околностите. Заедно със съпругата си Елза двамата превръщат градчето буквално в оазис, избавяйки го от участта, характерна за стотици други малки градчета из Средния запад, потънали в икономическо забвение. Те са покровители на колежи и старчески домове и активно се застъпват за реставрацията на историческите паметници в Холанд. Към 1995 г. работещите в Prince Corporation вече са над 4 хиляди души, а ежегодните продажби са за над 400 милиона долара. Но компанията внезапно се изправя пред трагедия. На 2 март 1995 г. около 13 часа Едгар Принс провежда един от своите обичайни разговори с президента на Prince Corporation Джон Сполхоф, който му е стар приятел и с когото само седмица по-рано са карали ски в Колорадо. Те се разделят и 63-годишният Едгар Принс влиза в асансьора в базовия офис на своята компания. След 15 минути служители от фирмата го намират на пода в асансьора. Той е в безсъзнание след получен масивен инфаркт. Независимо от опитите на двама от неговите сътрудници да му окажат първа помощ след час смъртта е констатирана. „Аз се разделих с него буквално две минути преди той да получи инфаркта. Неговото лице имаше съвсем обичайния си цвят и вид, това беше нормалният Ед, когото прекрасно познавах през всичките тези години. Ако беше дори и малко побледнял, аз щях да забележа това”, казва с тъга Сполхоф. По правило при смъртта на крале, патриарси и държавни глави градовете потъват в траур. Абсолютно същото се случва и с Холанд. Флагът е спуснат. Всички регионални вестници превъзнасят Принс на първите си страници, посветени са му колонки, илюстрации, хронологии. Хиляди хора се събират в реформаторската църква Christ Memorial, за да слушат проповедите на Гари Бауър и Джеймс Добсън, които отдават почит и възхвала на Едгар и го наричат техен „наставник”. Пасторът на църквата Рен Брокхюйзен отбелязва, че Едгар е бил талантлив и образован човек, който никога не е забравял чрез своя живот да прославя делото Христово. Пет години след смъртта на Ед пасторът Рен, който е бил приятел на Принс в продължение на десетилетия, се жени за овдовялата му съпруга Елза.
По времето, когато Едгар си отива от тази земя, синът Ерик Принс служи в подразделение на Морските тюлени, най-елитните специални части на Военноморските сили на САЩ. От Босна го изпращат в Хаити, а от там в Близкия изток. Без да предполага какво ще се случи, Ерик навестява баща си една седмица преди смъртта му. Причината е, че Едгар кръщава внучката си София, първата дъщеричка на Ерик. До момента на своя край Едгар е женен за Елза в продължение на 41 години. Освен сина им Ерик двамата имат още три дъщери. „Баща ми беше като пастир за семейството си, винаги ни събираше заедно, за всеки мислеше и се грижеше за дребните детайли. Жалко, че моите деца няма да го познават. Бих искал да можеха да си поговорят с него и да се поучат от него”, казва Ерик в интервю малко след загубата. Всъщност Ерик обожава своя баща, винаги се стреми да върви по неговите стъпки и му подражава от ранно детство. Той е много динамично дете, играе футбол, баскетбол, занимава се с лека атлетика в началното и средното християнско училище. Завършвайки училището, той се записва във Военноморската академия с намерение да стане офицер летец от Военноморските сили. Но след три семестъра се мести в Hillsdale College, християнско хуманитарно учебно заведение, разположено в Мичиган, пропагандиращо либертариански икономически идеи. През 2006 г. например това училище е признато за най-консервативното в цяла Америка. Ерик е приятен в общуването, говори добре и разбира връзките и отношенията между пазарите и политическата система. Притежава и склонност към рисковани начинания. Той е първият студент, постъпил доброволно в пожарната част на Hillsdale. „Когато потушаваш пожара час и половина и всички зяпачи вече са си отишли, някои момчета обичат да се облегнат на автомобилната броня и да изпият нещо безалкохолно. А други продължават да се занимават с маркучите, да събират снаряжението, за да могат по-скоро да приключат задачата. Ерик беше от вторите”, казва пожарникарят Кевин Паукън. Колкото по-голям на години става Ерик, толкова повече участва в политическите дейности на десните сили. В продължение на шест месеца работи като стажант в Белия дом при президента Джордж Буш-старши. Именно тогава 19-годишният Ерик Принс прави своето първо политическо пожертвование – дарява 15 хиляди долара на Националния републикански комитет към Конгреса. Оттогава за обществено-национални кампании той е похарчил много пари, но нито цент не е отишъл за демократите. През 1992 г. Принс изразява възторг от избирателната кампания на Патрик Бюканън, съперника на президента Буш за Белия дом. Бюканън рязко се изказва против имигрантите, абортите и хомосексуалистите. Поддръжката, която Ерик оказва на Бюканън, довежда до конфликт със сестра му Бетси, която се занимава с кампанията на Буш за преизбирането му за втори мандат. „Половин година работих като стажант в администрацията на Буш. Видях там много неща, с които не съм съгласен. Поканени за разговори групи хомосексуалисти, споразумението за бюджета, Законът за чистия въздух и други подобни закони. Струва ми се, че администрацията на Буш-старши игнорира много от ангажиментите си с консерваторите”, споделя Ерик в интервю за Grand Rapids Press през 1992 г. Семейство Принс подпомагат кампанията на Бюканън, но скоро Ерик се връща при Тюлените. Така той стъпва на пътя, който ще го отведе в Мойок, Северна Каролина. По време на службата си в Осми отряд на Морските тюлени в Норфолк, Вирджиния, Ерик се запознава с много от хората, които по-късно заедно с него ще станат основатели на Blackwater. На Ерик много му харесва да е морски тюлен, а семейството му се гордее, че той служи точно в това класно подразделение. Когато Едгар умира, съдбата и бъдещето на Prince Corporation изглеждат доста неопределено. Повече от 4000 служители са свикнали да се облягат на далновидността на Едгар. Ръководството на компанията и членовете на семейството разбират, че само семейството може да обезпечи по-нататъшната репутация на Prince Corporation след смъртта на нейния основател. Елза става председател на Съвета на директорите, Ерик се връща у дома, за да се захване с компанията и да помогне в семейния бизнес. Съпругата на Ерик Джоан Никол е диагностицирана с последен стадий на рак и той така или иначе не може повече да остане далеч от дома си, още повече че имат четири деца. Но на младия Принс не му е писано да стане велик мениджър на бащината си компания. На 22 юли 1996 г., около година след смъртта на Едгар, Елза след дълги размишления решава да продаде корпорацията на Johnson Controls за 1,3 милиарда долара чисти налични пари. Едно от условията при продажбата е запазване на името Принс, запазване на сътрудниците, както и атмосферата, създадена от предишните собственици. Местната преса публикува много статии, изпълнени с еуфория, в които Елза казва, че сделката ще позволи на компанията „да оказва влияние далеч извън пределите на САЩ”. След няколко години Холанд започва да чувства буквално думите на Елза: стотици работни места са прехвърлени в Мексико. Johnson Controls се избавя от старото име на компанията и закрива редица местни производства. Затова пък Елза започва да привлича вниманието на обществото към себе си, като повдига редица политически и морални въпроси, които винаги са интересували нейния бивш съпруг. През 2004 г. тя става главният спонсор на успешната кампания по забрана на еднополовите бракове в Мичиган, влагайки 75 хиляди долара собствени средства. Тя влиза в бордовете на редица ултрадесни организации, свързани със семейството, религията и морала. Някои считат, че Ерик споделя религиозните протестантски възгледи на баща си, но всъщност той става католик и дори спонсорира със сериозни суми екстремистки и маргинални католически организации, както и много католически храмове. Но благотворителността на Ерик Принс не се ограничава само до католицизма. Семейство Принс са дълбоко свързани с работата на тайния Съвет по национална политика (CNP), описан от New York Times като „малко известен клуб, включващ няколкостотин най-влиятелни консерватори от цялата страна, които се срещат на неизвестни места за своите секретни диспути” по три пъти в годината, за да „формулират стратегическите планове за обръщането на страната на дясно”. В основата на създаването на този Съвет стои идеята да се представи християнско-консервативна алтернатива на Съвета по международни отношения, който консерваторите считат за либерален. Членството в CNP и досега се държи в строга тайна, а в инструкциите е заявено: „Медиите не трябва да знаят къде и кога ние се срещаме и кой участва в нашите програми!”. През 1999 г. по повод на кандидатурата си за президентските избори Джордж Буш се обръща за подкрепа към този Съвет. Групата често кани на своите срещи водещи играчи от администрацията на Буш. След нахлуването на САЩ в Ирак на заседанията на групата присъстват вицепрезидентът Дик Чейни и министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд. През 2004 г. Джон Болтън запознава Съвета с плановете на САЩ за Иран и т.н. Групата често обича да заявява: „Съдбата на нашата страна е на раменете на консерваторите”. Едгар Принс е вицепрезидент на CNP през 1988-1989 г., а също така и в годината, когато получава инфаркт. Няма достатъчно факти дали синът Ерик е член на този Съвет като баща си, но е сигурно, че е оказвал финансова помощ, а също и че поддържа сериозни контакти с много от ключовите фигури на групата. Благотворителността на младия Принс го отвежда към сътрудничество с много противоречиви личности от съвременната история на САЩ. Основаната от Принс Freiheit Foundation (фонд „Свобода”) през 2000 година предоставя 500 хиляди долара на организацията „Затворническо братство”, която има за цел да промени затворническата система, като предлага създаването на затвори, основани на вярата. Тази идея е плод на Чарлс Колсън, участника в скандала „Уотъргейт”, съветника на Ричард Никсън, който състави документ, известен като „Списък на личните врагове на президента Никсън”. В хода на разследването „Уотъргейт” той е обвинен за взлома в щабквартирата на Демократическата партия и е първият, който е осъден да излежи наказанието си в затвора, където прекарва седем месеца. За да се разбере по-добре характерът на Колсън, трябва да се отбележи, че по времето на Никсън той се опитва да наеме бандити за разгонване на антивоенните демонстрации в САЩ, а също така се заканва, че ще подпали института „Брукингс”. Преди да влезе в затвора, Колсън обявява за своето духовно прераждане и описва своя опит в бестселъра „Роден отново”. Доходите от продажбите използва за създаването на „Затворническо братство”. Към края на 2006 г. доброволци на „Братството” работят в 1800 затвора на САЩ, а около 120 хиляди затворници участват в ежемесечно изучаване на Библията и в религиозни семинари. Организацията има своите „пастири” в повече от 100 страни по света. „Братството” на Колсън се разпростира толкова широко, че и до ден днешен определя живота на много затворници, включително и на такива в Тексас. Ето какво казва Джордж Буш-младши в Белия дом на Първата национална конференция на религиозните и комуналните инициативи: „Никога няма да забравя това. Когато бях губернатор на Тексас, едно от първите предложения, което беше отправено към мен, беше да разреша части от затвора да минат под опеката на религиозната програма на Чарлс Колсън. Той ме убеди, че това е грандиозна възможност да променим съдбата на хората. И това наистина е така, много по-добре е, отколкото да се занимават с щамповане на автомобилни номера, с каквото се занимават останалите затворници”. Администрацията на Буш винаги дава за пример Колсън, когато става дума за религиозни инициативи. От първата седмица на пребиваването на Буш в Белия дом през 2001 г. Колсън е постоянен съветник на президента. Най-вероятно през инициативите на Колсън в затворите републиканците са си осигурявали дългосрочно влияние върху политическите възгледи на голяма част от затворниците. В отговор на подобни атаки Колсън разяснява, че неговата система за „затвори, основани на вярата”, е единственият начин да се противодейства на „практически неудържимото разпространение на радикалния ислям в американските затвори”. През 2006 г. Колсън е награден от поредната християнска организация със спонсор Ерик Принс, а на редица места и в много моменти Колсън възхвалява Принс, като повдига въпроса за обединението между католици и протестанти. Скандалният герой от „Уотъргейт” участва дори в създаването на спорния документ „Протестанти и католици заедно: Християнската мисия в третото хилядолетие”. Тези прозрения залягат и в корпоративната стратегия на Blackwater, и в политиката, към която Принс се придържа. Някои наричат тази общност в Америка теокони. Тези хора считат, че религията има специално положение и лежи в основата на американския правов ред. Същевременно подкрепят неолибералните икономически правила. „Ние осъзнаваме ролята на християнството в създаването на западната култура, част от която сме ние, и сме признателни за това. Мултикултурализмът преди всичко означава поддръжка на всички останали култури освен на нашата собствена”, пише в документа манифест на Колсън. Манифестът се готви няколко години и способства за обединяването на консервативните движения в Америка, което даде като резултат идването на власт на Джордж Буш. Всички тези факти показват как Ерик Принс се намира в центъра на десните, борещи се за обединение на консервативните католици, протестанти и неоконсерватори в една обща теоконсервативна свещена война, в която Blackwater се явява нещо като въоръжено крило на движението. Вземайки на въоръжение тези религиозноидеологически акценти, активистите на дясното в Америка заявяват своите аргументи за войните в Близкия изток: „Само недвусмислените военни удари могат да изразят нашия стремеж към мир по целия свят и върховенството на закона”. Самото съчетание на несъчетаеми словесни аргументи, които да защитят намеренията на САЩ за отключване на нови и нови войни, е абсурдно за умните хора, но приемливо за масата от американското общество. Във времето, докато Принс спонсорира и подкрепя ултра- и дяснохристиянски организации, чиито манифести звучат доста смислено и привлекателно консервативно, неговата империя Blackwater в Северна Каролина се разраства. Въпреки това шансовете за успех на компанията са неясни до момента, в който два самолета не се врязват в кулите на Световния търговски център. Ужасната трагедия позволява на Ерик Принс да набере огромна мощ, заставайки начело на една от най-могъщите частни армии в света.
Как започва всичко?
Днес Ерик Принс може да разглежда своята империя като петия вид войски на САЩ. Макар че отначало начинанието му се замисля като много по-скромно и както се оказва по-късно, не е плод единствено на неговите собствени мисли. В създаването на Blackwater Ерик играе ролята по-скоро на банкомат, тъй като всички детайли около мястото на разполагане на компанията, плановете за нейната дейност и бъдеще се разработват от Ел Кларк, един от неговите инструктори от Морските тюлени. В продължение на 11 години той работи като един от най-добрите специалисти по обучение в стрелба. Кларк споделя в интервю за пресата, че през 1993 г., когато Ерик току-що е постъпил на служба, той вече е „нахвърлял наброски за Blackwater”. Концепцията за бизнеса се основава на опита от работата на Кларк като инструктор по стрелкова подготовка във флота. Той вижда със собствените си очи колко неадекватна тренировъчна инфраструктура има един от най-прехвалените елементи на американския военен механизъм. „Ние нямахме свои обекти. Ние просто нищо нямахме. Флотът никога не е имал стрелбище. През цялото време ни се налагаше да наемаме от морската пехота или от войската. Имаше, разбира се, частни съоръжения, които разполагаха само с фрагменти от това, което на нас ни беше нужно, но да получим всичко на едно място беше абсолютно невъзможно”, казва Ел Кларк. В плана на Кларк обаче има една неприятна пробойна и тя е: откъде ще намери пари за организиране на частната военна структура. Той изобщо не подозира, че след няколко години курсантът Принс ще стане един от най-богатите хора, които някога са служили във Въоръжените сили на САЩ. През 1996 г. Кларк е изпратен в Осми отряд на Морските тюлени, за да води там курс по тактическа подготовка. Но Кларк не знае, че лейтенант Принс е невероятно богат. Ерик преминава пълния курс на обучение при Кларк, но между тях в разговорите никога не става дума за пари или бизнес планове. Едва след седем месеца Ел Кларк научава, че неговият бивш курсант се къпе в пари и най-важното, че е заинтересован от излизането на пазара на частната военна подготовка, който много стремително започва да се развива. По това време Принс вече е преживял доста сложен период от своя живот. Той много иска да остане на служба в Морските тюлени, но след смъртта на баща му и болестта на съпругата му това е невъзможно. След продажбата на семейния бизнес за над милиард долара Принс започва да строи собствена империя, в която да обедини религиозните, политическите и военните си интереси. „Не исках да изгубя контактите си с военните, затова построих обект, който стана тренировъчна база на световно ниво за американци, както и за нашите приятелски във военно отношение държави, за представители на органите на реда и за други държавни и частни организации, които искат да се изправят срещу силите на злото. Много мои приятели от службите за специални операции също мислеха, че е необходимо да има частен център за бойна подготовка. Някои от тях се присъединиха към моята идея при създаването на Blackwater. След продажбата на семейния ни бизнес аз се оказах в достатъчно непривична ситуация – самостоятелно да финансирам цялото това начинание”, разказва Ерик Принс. Само че опитът на Принс да представи нещата така, сякаш той единствен е финансирал създаването на Blackwater, извиква остра реакция у някои от неговите ранни сподвижници. Принц подчертава, че концепцията за Blackwater се ражда у него още когато служи в Осми отряд на Морските тюлени, с които е бил в Хаити, Близкия изток, Босна и Средиземноморието: „Участвайки в ученията, които правехме по целия свят, аз разбрах колко сложно е за нашето подразделение да получи висококачествена подготовка, която е задължителна, за да имаш успех. В писмо до вкъщи, докато служех, аз дори описах онова, което по-късно се превърна в Blackwater”. Обаче Ел Кларк и някои други бивши ръководители на компанията горещо протестират против подобна версия за създаването на Blackwater. „Кларк беше този, който в самото начало предложи идеята за Blackwater като тренировъчен център и каза на Принс за нея. Кларк даде идеята, а Принс – парите. Благодарим му, разбира се, че той е собственикът, но идеята беше на Ел Кларк”, спомня си бивш високопоставен сътрудник от компанията. Blackwater всъщност се появява в най-подходящия момент, когато върви безпрецедентна по мащабите си военна приватизация, започнала с идването на Дик Чейни на поста министър на отбраната. При Буш-старши той заема тази длъжност от 1989 до 1993 г. В своята книга The Haliburton Agenda Дан Брайъди пише следното:
„През първата година от своята работа Чейни съкрати военните разходи с 10 милиарда долара. Той отмени разработването и приемането на въоръжение на редица сложни и скъпи военни системи. Съкрати числото на военнослужещите от 2,2 на 1,6 милиона души. При Чейни военният бюджет намаляваше всяка година. В началото на 90-те години американската армия изключително малко зависеше от частни граждански подизпълнители. И Чейни имаше намерение сериозно да промени това. Идеята му беше да остави войската да води само бойни действия, а частните компании да се заемат с въпросите за обезпечаването и снабдяването. Това щеше да помогне да се потуши малко истерията, възникваща всеки път при изпращането на американски войски зад граница. Повече подизпълнители, по-малко войници. Това беше крайно благоприятно от политическа гледна точка”. Към края на своя мандат Чейни поръчва на един от филиалите на Haliburton, компанията Brown and Root (по-късно преименувана на KBR), специално секретно изследване за това как могат военните да приватизират изпълнението на повечето спомагателни задачи, стоящи пред американската армия при изпълняване на задачите зад граница. Brown and Root заработват 3,9 милиона долара за доклада, с който фактически създават за себе си един високодоходен пазар. При което значително развитие получава и Програмата на Пентагона за разширяване на участието на частни компании при тиловото обезпечаване. И наистина в края на август 1992 г. инженерните войски към американската армия избират именно Haliburton (която малко по-късно оглавява самият Чейни) за подизпълнител практически на всички спомагателни дейности за военните през следващите пет години. Този първи контракт на Haliburton открива вратите за бърза приватизация, стигаща златното дъно в Ирак, Афганистан, по-късно и в много други обекти от Арабската пролет и сирийската война. Главният двигател на случващото се е т.нар. борба с тероризма. По времето, когато Кларк, Принс и още няколко съмишленици решават да създадат компанията, станала известна като Blackwater, в сферата на военните отдавна вървят съкращения. Едни от първите жертви на тези процеси стават полигоните, част от най-ценните елементи на военната инфраструктура. В резултат на Закона за реконструкция и закриване на военните бази, който започва да действа още при Рейгън и Буш, а после и при Клинтън, става така, че за военните почти не остават тренировъчни центрове. Това е общото мнение на специалистите, свързани със силите за специално предназначение. Създават се благоприятни условия за бързия растеж на Blackwater. „Военните и силите за специално предназначение се нуждаеха от съвременни полигони. А повечето стрелбища и учебни полета бяха още от времето на Втората световна война, тоест сериозно остарели”, казва Бил Маскинджело, първият президент на Blackwater. Ел Кларк пък казва, че в идеята за създаване на такава компания няма нищо оригинално, тъй като: „От двайсет години вече всички разбирахме, че такова място най-после трябваше да се построи”. Според Кларк, когато той споделя тази идея с Ерик Принс, той казва само: „Дай да направим това!”.
Един от най-тежките моменти за републиканците и десните религиозни кръгове в най-новата история е, когато Бил Клинтън печели изборите срещу Буш-старши. Това означава край на 12-годишния златен век за тях, образът на който до голяма степен е оформен от политиката на Рейгън в Белия дом. Режимът на левите започва да се изказва в защита на абортите, хомосексуалистите, както и против традиционните семейни и религиозни ценности. Когато през ноември 1996 г. Клинтън разгромява Боб Доул и е избран отново за президент, основният орган на теоконсервативното движение списанието First Things излиза с подборка на есета, озаглавена „Краят на демокрацията?”. В публикациите се предсказват сценарии за евентуална гражданска война или християнски бунт срещу правителството. Интересно е това, че думите, написани тогава, са напълно валидни 20 години по-късно. Тоест конфликтът в САЩ е дълбок, генерален и непреодолим. Естествено, че е конфликт за пари, които изтичат през властта, но освен това е и конфликт за концепции, за това как трябва да изглежда Америка от тук нататък. Нищо чудно наистина държавата да бъде разделена в един момент на две територии – на Черна (мултикултурна) Америка и на Бяла християнска Америка. Още тогава през 1996 г. се разглеждат редица варианти, обхващащи широк спектър от възможни действия, като „неподчинение, съпротива, граждански бунтове и морално оправдана революция”. В анонимното предисловие на списанието пише: „Американците не са свикнали да говорят за своето правителство като за режим. Режими съществуват в другите страни. Тази публикация поставя въпроса: Не лъжем ли ние сами себе си? И ако ние лъжем себе си, какви могат да бъдат последствията от такова самозалъгване. Под названието „режим” ние разбираме сега съществуващата система за държавно управление. Въпросът, поставен в заглавието, в никакъв случай не е хипербола. Темата, която обсъждаме, действително е краят на демокрацията”. Именно в тази политическа атмосфера Принс започва строителството на една от най-големите частни военни структури. Тя е разположена на няколко часа път от Вашингтон. В това време Принс разширява и своите контакти с влиятелните републикански законодатели и лидери на теоконсервативното движение, като подобно на своя баща става един от големите им спонсори. На 26 декември 1996 г. само три месеца след уволнението си от Морските тюлени Ерик регистрира Blackwater, която обединява жилищен комплекс и полигон за подготовка и учения. През следващата година той купува повече от 4 хиляди акра земя в окръг Каритак, щат Северна Каролина, за 756 хиляди долара. Купува и почти 1000 акра в съседния окръг Камдън за 616 хиляди долара. При създаването на компанията се изказва тезата, че тя „ще удовлетвори съществуващата потребност правителството да аутсорсва подготовката по използване на огнестрелно оръжие”. Днес Blackwater има доста лостове за влияние сред ключовите играчи във властта, но когато прохожда, възможностите са много по-малки, а трудностите – големи. Например Ерик трябва да убеди Комисията по планиране в окръг Каритак, който е с население 20 хиляди души, че трябва да му даде разрешение за извършване на дейност на територията на окръга. В Америка на Бил Клинтън във времената преди 11 септември проблемът с международния тероризъм изобщо не вълнува местните комисии. Никой все още не може да си представи в каква мощна структура ще се превърне компанията на Принс малко по-късно. Членовете на комисията се притесняват за цената на недвижимостите, за Закона за шума и най-вече за наличието на тяхна територия на тренировъчен лагер на съмнителни военни формирования... Когато Ерик излиза пред комисията, неговият проект е обозначен като „открито стрелбище на стойност 2 милиона долара”. Принс им разяснява, че обектът ще може да създаде в района поне над 30 нови работни места, а също така ще окаже и помощ при подготовката на хората в местната полицейска служба. За да получи одобрение проектът, Ерик трябва да убеди членовете на комисията да му дадат разрешение за строителство, да им представи списък с предохранителните мерки по поддържане на тишина, както и за защита на жителите на окръга от случайни куршуми. Местните жители в района обаче решително се обявяват срещу проекта Blackwater, основно защото имат неприятни преживявания от предишната година. Тогава разсеян ловджия произвежда случаен изстрел и поврежда сградата на местното училище, и то по време на учебните занятия. Затова жителите изразяват съмнение, че предвидената 300-метрова защитна зона между стрелбището и близките граждански обекти ще се окаже достатъчна и ефективна. „300 метра буферна зона не е никаква буферна зона”, заявява прокурорът на окръга Уилям Ром. Един от гражданите, който в момента строи къща близо до планираното място за стрелбище, казва: „Никой не иска да живее близо до стрелбище”. А друг жител отбелязва: „Сред всички, с които говорих по този въпрос, не открих никой, който да е съгласен да се построи на това място стрелбище”. Комисията не харесва идеята на Принс и след месец той получава втори отказ по исканото разрешение. Тогава Принс се отправя към съседния окръг Камдън, където бързо одобряват проекта. През юни 1997 г. на участъка на Blackwater започват строителните работи, а през май 1998 г. компанията официално започва работа. Зловещо звучащото име Blackwater е провокирано от местността наоколо, която представлява обширни блатни земи, т.нар. Great Dismal Swamp, около 200 кв.км тресавище с разположено по средата езеро, голямо 13 км. Едно от най-екзотичните и диви места в Америка. Дълго време местните жители са считали, че водата в езерото има магически свойства, тъй като е необичайно кристално чиста, а всъщност тя съдържа вещества (танинови киселини от хвойна и кипариси), които предотвратяват появата на бактерии. Въпреки че е разположена до блато, компанията Blackwater има стратегическо местоположение – само на половин час от най-голямата в света военноморска база Норфолк и достатъчно близо до епицентъра на американските разузнавателни и правоохранителни служби. „Още в самото начало веднага дойдоха хора от Морските тюлени, защото знаеха, че ние самите сме такива, идваха просто да проведат учебни стрелби. Започнаха да идват и от ФБР”, казва Кларк. На полигона започват да тренират представители на много правителствени агенции на федерално равнище, представляващи отделни щати и местни органи. Те могат да провеждат своите учения спокойно, без да привличат ничие внимание. Кларк уточнява, че за силите за специални операции на САЩ новият полигон има още едно особено преимущество пред останалите вече съществуващи частни стрелбища. Повечето от тях се държат от спортисти по стрелба. „В Blackwater ние им правехме съвсем други тренировки, особено тези, които аз провеждах с момчетата. Най-накрая те работеха с човек, който няма нищо общо със спортната стрелба. Разбирате ли, при спортистите второто място е просто една по-малка награда. Но за един боец, воюващ в пустинята, второто място не може да му помогне, то не му е нужно”, подчертава Кларк. През 1998 г. Blackwater вече води оживен бизнес в областта на тренировките за използване на широк спектър от стрелкови оръжия – от пистолети до снайперистки пушки и картечници. В учебните програми на Blackwater се записват както Морски тюлени, така и полицейски служители от Вирджиния, Северна Каролина и Канада, постъпват и предложения за сътрудничество от чуждестранни правителства. Например испанското правителство проявява интерес към подготовката на подразделенията, които обезпечават сигурността на кандидатите за президенти. А Бразилия планира да проведе обучение в областта на контратероризма. Славата на Blackwater много бързо нараства, а компанията се стреми да заеме първа позиция на пазара на подобни услуги. „Аз съм офицер от морската пехота, но вече от 15 години се занимавах с хотелиерство. На тях им беше нужен именно такъв човек. Blackwater не беше само подготовка по стрелба, тя предоставяше цял комплекс от услуги по обслужване на клиентите, много внимание се отделяше на самата атмосфера в сградата и наоколо, на нивото на обслужване и пр.”, казва първият президент на компанията Маскинджело. Към края на 1998 г. Blackwater има огромно здание с конферентни зали, учебни класни стаи, обща зала за почивка и забавления, магазин за профилни стоки и столова за хранене. Още на най-ранен етап от развитието си компанията предлага на клиентите широк спектър от стрелбища, включително фасада на градска улица, а също и езеро за обучение какво да се прави и как да се действа при ситуация на излизане от вода на суша. През 1999 г. в Blackwater пристига журналистът Стив Уотърман от списание Soldier of Fortune. Той описва своите впечатления страшно възторжено: „С прекрасна столова, която по-скоро бих могъл да нарека кафетерия, спътникова телевизия в спалните и изобилие от топла вода под душовете нареждам Blackwater на първо място сред всички военни и граждански полигони, на които съм бил. Дори когато погледнете зданието на Blackwater отвън, ще ви стане ясно, че собствениците са се отнесли крайно сериозно към своята дейност и не са пожалили средства, за да направят всичко на много високо ниво. Комплексът е много удобен, добре планиран и комфортен”. След това журналистът се отплесва в подробности за стаите и залите по начин, който повече прилича на платена реклама, отколкото на репортаж. Още през 1998 г. Blackwater организира и първото състезание по стрелба между военни и полицаи, което дава началото на цяла серия от такива мероприятия, които получават названието „Престрелка в Blackwater” и привличат в Мойок хора от всички краища на планетата. Но съвсем скоро на компанията й предстои да продемонстрира как може да се извлече изгода от страха и трагедиите. Годината 1999-а открива цяла поредица от трагически произшествия, които ще следват всяка година и ще бъдат широко отразявани от телевизиите по целия свят. И които ще доведат до стремително и бурно развитие на бизнеса на Blackwater...
На 20 април 1999 г. Дилън Клиболд и Ерик Харис влизат в своето училище в Колумбайн, окръг Джеферсън, Колорадо. Те са облечени в черни шлифери и са въоръжени до зъби с полуавтоматични и ловни оръжия. Откриват огън по учениците и убиват 12 деца и един учител. Инцидентът е наречен „Клането в Колумбайн”. Независимо че случаите на стрелба в училищата са се съкратили от 32 през 1992-1993 г. до 19 през 1998-1999 г., шумът от събитието вдига ужасна паника из цяла Америка. И заставя правоохранителните органи на всички нива да преразгледат способността си за реакция при подобни инциденти. „Никой не мислеше, че е възможно това, което се случи в Колумбайн. Този инцидент измени нашето мислене и в подготовката беше включен нов аспект”, казва Рон Уотсън, прессекретар на Националната асоциация на тактическите офицери (NTOA). През септември 1999 г. около 400 сътрудници на щурмовите групи (SWAT, Special Weapons And Tactics) на американските правоохранителни органи пристигат в Мойок, за да преминат курс по подготовка на току-що въведения в експлоатация комплекс R U Ready High School. В строителството на този комплекс, който представлява макет на училище, заемащо повече от 1300 кв. метра, участват и NTOA, като асоциацията е отделила за тази цел 50 хиляди долара. Но зданието, което се състои от 15 стаи, очевидно е струвало на Blackwater много повече. Както и във всички други проекти, Ерик Принс не щади парите, особено ако те имат перспектива да се възвърнат. В макета на училището са предвидени дори крясъци на ученици, течност, наподобяваща истинска кръв, огнестрелни рани и ответен огън от симулационни боеприпаси. „Направо попадате в обстановка на пълен хаос, всичко около вас се смесва, не знаеш кой именно е стрелецът. Искахме да тренираме момчетата на техниката на обезвреждане във враждебно обкръжение. Много кръв се пролива и тренировките не бива да се отлагат”, споделя командирът на подразделението за бързо реагиране към Департамента на полицията на Ню Йорк Ел Бейкър. След като Blackwater построява макетния комплекс R U Ready High School, убеждава Националната асоциация на тактическите офицери, която всяка година готви 4 хиляди сътрудници на полицията, да проведе своята Четиринадесета ежегодна конференция на две места: в град Вирджиния Бийч и в щабквартирата на Blackwater в Мойок. На срещата се събират сътрудници на полицията и тактически щурмови групи от всички щати на САЩ, Канада, Хаити, Белгия и Великобритания. Към април 2000 година през R U Ready High School преминават обучение повече от 1000 души полицаи. Достатъчно е, че на конференцията на Националната асоциация на тактическите офицери Принс прави търговско изказване, като подчертава, че в света има още много зло, с което трябва да се борим. На 1 февруари 2000 година Blackwater сключва своя първи договор с Главната административна служба (GSA), служба към правителството, която подпомага функционирането на федералните агенции, координира тяхната дейност и пр. Този договор позволява да се направи списък на одобрени от правителството услуги и стоки, които Blackwater може да предоставя (продава) на различните федерални агенции. Утвърдена е и съответната ценова листа. Това дава възможност на Принс да сключва дългосрочни контракти със структурите на властта. Например използването на тактическия полигон за група от 20 човека струва 1250 долара на ден. Използването на градската площадка, където влиза и R U Ready, е също 1250 долара на ден, но за група от 30 човека. Ако хората са повече, 1500 долара. Всяко стрелбище може да се използва от която и да е правителствена агенция за 50 долара на човек, но с минимална стойност на общата сума от 500 долара. В договора се казва още, че за още 1200 долара на ден Blackwater предоставя инструктор за подготовка на лични охранители, за подготовка на големи охранителни схеми и мероприятия, за провеждане на тренировки по близък бой, тренировки за превземане на кораб или друго плавателно средство, както и за освобождаване на заложници. Blackwater също така може да продава на правителствените агенции специално разработени мишени и друго тренировъчно снаряжение. Всички тези цени не изглеждат много високи, но ходът на Принс отваря огромни врати за Blackwater към федералното правителство. „Договорът с GSA – това е все едно да се превърнеш в супермаркет за правителството. Този договор позволява на всички правителствени структури да купуват от тази компания стоки и услуги, без да обявяват търг”, разяснява ситуацията Джейми Смит, бивш оперативен работник от ЦРУ, работил дълги години в Blackwater. След като има такъв контракт, достатъчно е Принс само да убеди агенциите да използват колкото се може по-често услугите на неговата компания. Именно тук влизат в ход политическите връзки на Ерик. Halliburton вече е създала този модел, който по-късно се копира и от Blackwater, а и от други компании. Първата сума, получена от Blackwater в рамките на договора с GSA, е 68 хиляди долара. През същата 2000 година Принс похарчва точно тази сума в подкрепа за националния предизборен комитет на Републиканската партия. В резултат на изборите на власт идва Джордж Буш-младши. Първоначалната стойност на петгодишния договор на Blackwater с GSA е за скромната сума от 125 хиляди долара. Когато обаче през 2005 година договорът се удължава, ориентировъчната сума вече е пораснала на 6 милиона долара. Но всички тези цифри изобщо не съответстват на реалните обеми на доходите за Принс, получени от договорите с GSA. Например през 2006 г. по същия договор Blackwater получава 111 милиона долара. „Контрактът предполага възможности за изпълнение на многобройни проекти, той не уточнява нито количества, нито срокове на доставки. Ние не знаем дали някоя агенция ще поръча стоки и услуги отново от този доставчик, тъй като има конкуренция, има и други доставчици. Затова ние първоначално сключихме договор за 125 хиляди долара. Но Blackwater води своите бизнес дела изключително успешно и това й позволи за шест години да увеличи своя обем на продажби до 111 милиона долара”, пояснява подробности Йон Андерсон, прессекретарят на GSA. През 2008 г. сумата за Blackwater превишава един милиард долара. Бизнесът се развива успешно, но обстановката вътре в компанията на Принс започва да се влошава. Ел Кларк, за когото казват, че е дал идеята за тази дейност, постепенно започва да има разногласия с Принс и някои други сътрудници на компанията. „С течение на времето в компанията започнаха да се правят неща, с които не бях съгласен. Така че аз си тръгнах, за да си направя собствена компания – казва Кларк, който през 2000 г. основава Special Tactical Systems. – Не ми харесваше, че Ерик искаше да превърне фирмата в игрова площадка за своите богати приятели. Мен ме питаха защо аз тренирам обикновения пехотинец точно както и боеца от Морските тюлени. Аз отговорих: „Човек не бива да се преценява по неговата униформа. Куршумите не избират в кого да попаднат”. Тоест на мен ми направиха забележка, че имам много високи изисквания към курсантите.” Кларк разказва, че при тренировките „дава на момчетата всичко това, което той в момента умее”. „Но ръководителите на компанията считаха, че ако науча клиентите на всичко, което знам, те няма повече никога да се върнат при нас. Аз им казвах, че те могат просто да нямат втори шанс да дойдат, затова ние трябва да ги научим на всичко, което знаем, още първия път. Много полицаи заплащаха курсовете при нас от собствените си джобове, идвайки на тренировки по време на своята ваканция. Нашите учебни занятия им даваха това, което те не можеха да получат на работното си място”, продължава Кларк.
На 12 октомври 2000 г. малко след 11 часа към ескадронния миноносец YPO Cole, позициониран в йеменския порт Аден, се приближава малка лодка. Достигайки левия му борд, лодката се взривява, като прави в обшивката на кораба отвор с размери 12 на 12 метра. Загиват 12 американски моряци и 39 са ранени. Отговорност за терористичния акт, проведен от самоубийци, поема Осама бен Ладен. Втората за тази година трагедия след Колумбайн донася на Blackwater още 35,7 милиона долара във вид на договор, сключен с Военноморските сили на САЩ. Предмет на договора е обучение за дейностите по охраната. Обикновеният матрос по традиция не се обучава за пехотен бой, но във връзка с нарастването на заплахите, с които флотът се среща, ситуацията се променя. „Флотът реагира по правилния начин, осъзнавайки, че за да се бори със сегашната терористична заплаха, всички моряци трябва да минават подготовка по основи на охраната и нейните методи. Военноморските сили бързо се заеха с разработването на всестранна програма за подготовка, голяма част от която се провежда от компанията Blackwater. Нашите моряци по целия свят сега са по-подготвени, за да могат да отговорят на евентуални удари по нашите кораби. Към днешния ден през подготовка в Blackwater са преминали около 30 хиляди моряци”, заявява през 2005 г. вицепрезидентът на Blackwater Крис Тейлър в изказване пред Юридическия факултет на университета „Джордж Вашингтон”. Въпреки че миноносецът Cole допринася съществено за процъфтяването на Blackwater, резултатите са много бледи в сравнение с този пай, който компанията отхапва в резултат на крупния терористичен акт през 2001 г. срещу Световния търговски център. Димът и огнените езици още не са изчезнали, когато работата по приватизацията на националната сигурност бързо и трескаво набира обороти. Този процес е започнал десет години по-рано още при Дик Чейни, но в момента се контролира от Томас Уайт, министър на армията при Джордж Буш и бивш високопоставен служител на Enron. Неговите резултати са: възникване в много кратки срокове на глобалната военна индустрия с обороти от 100 милиарда долара. Сред основните компании, придобили блага от „войната с тероризма”, обявена от правителството на Буш, е и Blackwater. По думите на Ел Кларк: „Осама бен Ладен превърна Blackwater в това, което тя сега представлява”. По същото време министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд се стреми рязко да засили ролята на частните компании, подобни на Blackwater, във войните, водени от САЩ. Събитията от 11 септември значително ускоряват тази линия. На 27 септември, две седмици след атентатите, с изключителен пиарски трик Принс дава едно от много редките си интервюта. Той участва в главната програма на Fox News – The O’Reilly Factor. В същия този месец компанията подписва договори с ФБР за не по-малко от 610 хиляди долара. Съвсем скоро Blackwater започва да осигурява подготовката практически на всички правителствени структури, като се започне от Центъра за административно обслужване на националната ядрена безопасност към Министерството на енергетиката и се стигне до Мрежата за борба с финансовите престъпления към Министерството на финансите... Но въпреки крупните успехи истинската слава и изобилие застигат Принс едва след като през 2002 г. създава филиала Blackwater Security Consulting. Тогава фирмата на Ерик буквално се врязва в пазара за наемни войници. Както и в случая със самата Blackwater, така и сега Ерик Принс се оставя да бъде инструмент за реализация на чужди идеи. Този път идеята принадлежи на бившия оперативен работник от ЦРУ Джейми Смит. Той е поканен от Ел Кларк в Blackwater, за да запознава курсантите с материалната част на оръжията. В интервю Смит разказва, че за първи път се замисля за създаването на частна компания за осигуряване на сигурността още когато през 1991 г. участва във Войната в Персийския залив като оперативник от ЦРУ. „Не искам да кажа, че съм някакъв пророк, знаещ какво ще се случи след 10 години, но това беше една сурова идея, която днес просто съответства на курса по приватизация. С такава дейност вече се занимаваха някои компании, макар и това да не беше известно на широката публика, като DynCorp, SAIC и още някои други. Всички те правеха именно това.” По думите на Смит той разбира, че военните започват да използват частни структури за охрана на своите обекти, освобождавайки по този начин сили за водене на военни действия. Това е очевидна тенденция. Но Смит не разполага нито с време, нито с пари, за да осъществи своята идея за частна подобна структура. След 11 септември Смит получава позвъняване по телефона от Ерик Принс: „Привет, иска ми се да помислиш и да се върнеш на пълна заетост в нашата фирма”. Тогава Смит му казва, че това му харесва и че той има идея за създаване на частна охранителна компания. Принс се съгласява, но все още не е убеден, че нещо кой знае какво ще излезе от идеята. Смит започва на щат в Blackwater през декември 2001 г., а на 22 януари 2002 г. в Делауер е регистрирана компанията Blackwater Security Consulting. След няколко месеца, когато САЩ окупират Афганистан и започват да готвят нахлуването в Ирак, Blackwater Security Consulting започва да носи приходи, получавайки стотици хиляди долари на месец в рамките на скъпоструващ договор с ЦРУ. Един от ключовите играчи, осигурили получаването на първия договор на Blackwater Security Consulting, е Елвин Кронгарт (по прозвище Бази), изпълнителен директор на ЦРУ, третият човек в Управлението. Кронгарт, който е назначен на този пост през март 2001 г., има биография, доста необичайна за шпионин. През по-голямата част от своя живот той е бил инвестиционен банкер. Той превръща старата инвестиционна фирма Alex Brown в една от най-успешните, а после я продава. Има слухове, че Кронгарт много преди да заеме позиция в ЦРУ през 1998 г. като специален съветник на Джордж Тенет, всъщност е сътрудник на Управлението, работещ под прикритие. Но Елвин никога не е разказвал кога и как се е запознал с директора на ЦРУ, ограничавайки се със забележката, че „имат общи приятели”. Кронгарт е завършил Принстън, той е бивш морски пехотинец и често разказва как веднъж е успял да удари в челюстта голяма бяла акула. И досега носи на врата си част от нейния зъб, а в кабинета му виси фотография на тази риба. Конспиролозите, разглеждащи събитията от 11 септември 2001 г., се интересуват много от Кронгарт, доколкото инвестиционната компания, която той ръководи до 1998 г., има необичайно голямо количество продажби на акции на United Airlines, и то съсредоточени непосредствено преди датата на атентатите. Има подозрения, че той е знаел, че ще има терористични атаки. В ЦРУ Елвин се занимава с реорганизация на подразделенията и с поддръжка на разузнавателни служби на венчърна основа. През октомври 2001 г. той заявява: „Войната ще бъде спечелена от тези сили, за които вие нищо не знаете, чиито действия не виждате и чрез способите, за които не бихте искали да знаете. Но ние ще победим”. Три години по-късно, през януари 2005 г., Кронгарт отново напомня за себе си в медиите, оказвайки се най-високопоставеният служител, който открива ползи от това, че Осама бен Ладен не е убит, нито заловен: „Може да се каже, че като цяло за нас е по-добре, че той е жив. Ако с Бен Ладен нещо се случи, за неговото място ще претендират маса други хора, които ще искат да продемонстрират, че са супергерои. Това може да доведе до разразяването на широкомащабен терор. Осама се превръща по-скоро в харизматичен лидер, отколкото във вдъхновител на терора”. Кронгарт също така описва Бен Ладен не като „ръководител, а по-скоро като венчърен предприемач”, добавяйки: „Представете си, че ние с вас искаме да взривим Трафалгар Скуеър. Тогава отиваме при Бен Ладен, разказваме му за това и той казва: „Добре, ето ви паспорти и пари, а ако ви е нужно оръжие, то обърнете се към този или онзи”. Не е известно каква точно е връзката между Кронгарт и Ерик Принс. Някои предполагат, че Елвин е познавал неговия баща Едгар. Един от бившите ръководители на Blackwater твърди: „Аз знам, че Кронгарт и Принс са добри приятели”. Независимо каква е истината, Blackwater сключва своя първи договор за осигуряване на охранителна дейност именно с ЦРУ. Елвин Кронгарт посещава Кабул, Афганистан, и, по неговите думи, разбрал, че новият обект на ЦРУ там е лишен от каквато и да било стабилна охрана. Така Blackwater без каквито и да било търгове получава шестмесечен договор за сумата от 5,4 милиона долара, като срещу тези пари се задължава да предостави 20 подготвени охранители за обекта на ЦРУ в Кабул. „Blackwater получи този договор, защото тя е първата компания, готова да разгърне на място своите момчета. А нас ни държаха под прицел. И когато се върнах от Кабул, веднага се заехме да поправим тази опасност там. Единственото, което ни интересуваше, беше как да осигурим безопасността на нашите хора там. Ако считахме, че с тази задача най-добре щяха да се справят марсианците, то щяхме да се обърнем към марсианците”, казва Кронгарт. След подписването на договора Принс и Кронгарт несъмнено стават още по-близки. „Кронгарт пристигна при нас, за да види комплекса на Blackwater, аз трябваше да му покажа всичко наоколо, а членовете на неговото семейство малко постреляха на стрелбището. Но това се случи, след като договорът вече беше сключен. Възможно е да е пристигнал, за да види каква е компанията, която току-що е наел”, казва един от ръководителите на Blackwater. Ако сме зле настроени читатели, можем да си помислим, че Кронгарт е посетил Принс, за да си получи комисионата от сделката. Но така или иначе писмени факти за това никъде няма. Ерик Принс несъмнено е много увлечен от перспективата за участие в секретни операции в хода на войната с терора. Толкова много, че той и Джейми Смит се присъединяват към първата група от двайсет човека, които пристигат в Кабул по договора с ЦРУ. Основната част от групата охранява резидентурата на ЦРУ в Кабул и нейния филиал на летището. Но Джейми Смит и Ерик Принс отиват също така и на едно от най-опасните места в Афганистан, Шхин, където само на шест километра от границата с Пакистан се изгражда американска военна база. Принс прекарва там почти седмица, общувайки с полувоенните формирования на ЦРУ, след което заминава да убеждава разни важни фактори как Blackwater да получи нови договори. Смит остава в Шхин два месеца, а след това още четири месеца – в Кабул. Всичко това толкова много се харесва на Принс, че той даже прави опит да получи статут на специален служител на ЦРУ, но кандидатурата му е отхвърлена заради нееднозначни резултати на полиграфа. Въпреки че Принс не успява да получи статут на пълноценен сътрудник на ЦРУ, той очевидно продължава да поддържа във времето много тесни връзки с Управлението. Както казват, на него му е даден „зелен жетон”, което му отваря достъпа до голяма част от резидентурата на ЦРУ. „Той често посещава щабквартирата на ЦРУ, около веднъж на месец. Среща се най-вече с ръководителите на оперативния директорат”, разказва през 2006 г. източник в ЦРУ пред журналист от Harper’s. Тъй като договорите с ЦРУ, а и с другите служби, занимаващи се с разузнавателна дейност и осигуряване на сигурността, са т. нар. черни договори, или договори на тъмно, да се оценяват размерите на доходите за Blackwater от това сътрудничество е невъзможно. Но по думите на Смит за компанията периодът около договора с Афганистан се характеризира с твърде висок ръст. Контактите с ЦРУ съдействат да се достигне и до най-влиятелния потенциален клиент на пазара за такива услуги – Държавния департамент на САЩ. „След като ние сключихме първия договор за Кабул, дълго ухажвахме Държавния департамент. В Кабул те бяха разположени в съседство с нас, така че ние дълго си говорихме и се опитвахме да ги убедим, че е необходимо да ни пуснат при себе си. В момента, в който можехме да получим договор с Държавния департамент, пред нас щяха да се разтворят съвсем други врати. Ако можете да намерите подход към правителствените структури, разположени по целия свят (посолства и мисии), то се получава ситуация, макар аналогията да е страшна, но нещо като ракови метастази, ако разбирате за какво говоря. Ако само попаднете веднъж в кръвта, то след няколко дни ще сте се разпространили из целия организъм. Така че, ако те имат проблем със сигурността, това е шанс за нас”, разказва Джейми Смит, спомняйки си за ситуацията с Blackwater в Кабул. Шанс за Blackwater става моментът, в който САЩ през 2003 г. нахлуват в Ирак. През своите вече силни връзки Ерик Принс успява да получи много важен договор, според който неговите служители ще бъдат лична охрана на най-високопоставения сътрудник от администрацията на Буш в Багдад, а именно посланик Пол Бремър. Той има прозвището Вицекрал и е запален поддръжник на свободния пазар. Също като Принс той става католик и с цялата си страст приема да реализира проекта на неоконсерваторите за въвеждане на демокрация чрез използване на американската военна мощ. Договорът за охрана на Бремър означава, че Принс ще оглави елитно частно подразделение, което ще се позиционира в авангарда на военната доктрина изобщо. Това са точно войните, към които теоконсервативното движение отдавна се стреми. Това вече не е някакво си стрелбище из блатата на Северна Каролина. Сега компанията Blackwater се разглежда от администрацията на Буш като ключов елемент на армадата от сили, насочени във „войната с тероризма”. Президентът на Blackwater Гари Джексън, ветеран от Морските тюлени, скоро с гордост ще каже, че някои от договорите на компанията са толкова секретни, че те нямат право да казват в едно федерално агентство за дейностите, които извършват за друга федерална структура. Ирак се превръща в повратна точка, момент на огромен бум за цялата индустрия на наемниците, а Blackwater буквално ще задава тона на тези процеси. Но няма да мине и година от пристигането на хората на Принс в Ирак, когато четирима от тях ще загинат в хода на изпълнение на своите задачи в Сунитския триъгълник (Централен Ирак, между Багдад, Рамади и Тикрит). Това ще хвърли позорна сянка върху Blackwater, а също така завинаги ще промени картината на американската окупация в Ирак, както и иракската съпротива.
(Следва продължение в следващия брой)
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army