Как напълно законно се политизират висшите командни кадри в армията
Вероятно подобен въпрос e безсмислeн, но нека му отговорим с банална аксиома. Как така на кого козирува най-висшият военен у нас – естествено, че на държавата, тъй като според Конституцията и законите армията е деполитизирана. Така е, разбира се, на теория, но щом дадена партия дойде на власт, започва опасно и високомерно да се заиграва с армията и особено с нейния команден състав. След като яхнат държавната власт, политиците независимо от техния цвят започват битка за овладяване на офицерския корпус и най-вече на този с червените лампази.
За съжаление няма партия, минала през властта, която да не е отгледала свои генерали. Парцелирането на офицерството започна в зората на демокрацията. Един министър след втората чашка смайваше околните с опияняващия афоризъм: „ДО МАЙОР ЩЕ ГИ КУПЯ, СЛЕД МАЙОР ЩЕ ГИ ЧУПЯ“. Друг пък, на преклонна възраст, за да се изфука пред младата дама, с която обикаляше ведомствените почивни бази, като видеше офицер, му викаше: „Ти си комунист, бе, я виж какви са ти червени бузите”. Веднъж обаче един се изхитри и му отговори остроумно: „Червени са, г-н министър, щото пия по кило червено вино”. И министърът изпадна в екстаз: „Юнак си, от утре си полковник!”. Което, естествено, не стана, но пък случката, идеща да покаже колко е милостив властникът, впечатли силно дамата.
ДА, ОФИЦЕРСТВОТО НИ Е ДЕПОЛИТИЗИРАНО, НО ДО ЗВАНИЕ ПОЛКОВНИК. Обяснението е елементарно: лейтенантът расте в кариерата и трупа звездички на пагоните си единствено по силата на принципи, заложени в законите, правилниците и уставите. И щом влага усърдие да служи достойно. Стигне ли обаче пред прага на генералските лампази, ситуацията придобива друг характер. За да сложи „маршалския жезъл” в раницата си, трябват партийни протекции, връзки и политически чадър, иначе няма издигане. Така ще е, след като в ентусиазираната си наивност в началото на 90-те депутатите от Великото народно събрание заложиха в Конституцията сбъркан модел за кадрово развитие на висшия команден състав – президентът назначава генералите по предложение на Министерския съвет. Модел, който за съжаление откровено се изроди в партизанщина. Правителството е една от най-политизираните институции у нас, защото мисловният хоризонт на повечето родни управници е до следващите избори, малцина мислят с далечна перспектива. Властта се сменя на всеки четири години. За толкова време си мени цвета и генералитетът. Ако някой иска да се развива в кариерата, трябва да се ослушва здраво, особено когато се задава поредният вот. Трябва да следи социологическите сондажи и предварително да си осигури партийно лоби. В противен случай „гори”. Почти всяка година в навечерието на 6 май, когато се разиграват шахматните комбинации и кадровите кадрили в армията, започват недостойни задкулисни пазарлъци. Пазарлъци във властовия триъгълник военен министър (партиен кадър) – премиер (пак партиен кадър) – президент (също политическо лице), като в схемата често се включва и лобиране от централата на съответната управляваща партия или коалиция.
Започва кадруване без обективни принципи на издигане според качествата и възможностите на хората, а по критерия „наш – чужд”. Сега ще издигаме „нашите”, а „чуждите”, когато дойдат техните покровители на власт. За съжаление такава е горчивата реалност, а за пред масовката всичко е наред с аргумента, че се спазва духът на основния закон. Та затова е логично да се запитаме: наистина ли Член първи на соцконституцията по отношение на армията е премахнат? Честният отговор ще е нелицеприятен. Преди поне беше ясно – знаеше се, че има една партия, която решава какво ще се случва с войската, а сега офицерството е в неведение на чии партийни капризи да угоди.
Жълтият кабинет на Симеон Сакскобургготски се изгаври с военните, като свали с две години пределната възраст за служба на полковниците чрез поправка в закона. Искаше да прочисти тези, които не му трябваха. И защото лейтенантската им закваска била от Живково време. На улицата бяха изхвърлени близо 300 офицери. Година по-късно същото правителство по предложение на същия царски депутат, който поиска да се намали възрастта, без никаква логика отново вдигна възрастта за полковниците, като възстанови старото положение. Пълно безумие. Направи го, за да си произведе свои кадри. НДСВ обаче не спечели парламентарните избори и трябваше да дели властта в коалиционен кабинет, но за „награда” въпросният депутат се уреди със зам.-шефско кресло в силово министерство. Въобще всяка власт у нас обича да си отглежда висши командни кадри в армията и напълно законно да ги политизира.
И ГЕРБ, както в първия, така и в сегашния си кабинет, не успя да устои на изкушението от заиграване с генералитета. В периода 2009-2012 г., когато партията на Бойко Борисов имаше пълно парламентарно мнозинство, тя три пъти прекрои с лекота военния закон. През зимата на 2010 г. депутатите смъкнаха пределната възраст за служба само на двузвездните и тризвездните генерали. Причината бе, че трябваше да си отидат петима висши офицери, които опонираха на управленските действия на тогавашния министър Аню Ангелов. Година и половина по-късно пак по предложение на военното ведомство мнозинството от ГЕРБ направи нова врътка – вдигна възрастта за служба за всички звания във войската, но без тази за двузвездните и тризвездните генерали. Схемата бе същата – трябваше да се отстранят няколко от тях, които се противопоставиха на рязането на военния бюджет и необмисленото съкращаване на въоръжените сили.
ГЕРБ повтори номерата на НДСВ по отношение на армията. В тогавашния вариант на военния закон беше регламентирано, че за началник на отбраната може да се избират генерали от точно определени седем позиции. По предложение на министър Аню Ангелов обаче парламентарната машина на ГЕРБ разшири кръга от длъжности. Просто защото един генерал-майор трябваше да стане военен №1. Години преди това пък парламентът промени Закона за отбраната и премахна ротационния принцип за назначаването на началника на Генералния щаб. Тогава беше ред на върха на армейската пирамида да застане генерал от пехотата. Но не се случи и след генерал Михо Михов пак представител на авиацията – ген. Никола Колев, оглави Генщаба.
Публична тайна в МО бе, че Ангелов като министър недолюбваше особено началника на отбраната ген. Симеон Симеонов, чийто мандат приключваше. И се инатеше да му го продължи. Но пък Симеонов бе спокоен и пред познати парираше опасенията, че министърът няма да му продължи мандата с още 2 години (тогава имаше такава опция в закона), с думите: „От Аню нищо не зависи, ще му наредят”. Зевзеци с голяма доза достоверност разказват как са се развили събитията. Премиерът Борисов се обадил на военния министър и го попитал: „Абе, ген. Симеонов пречи ли ти?”. „Нито ми пречи, нито ми помага”, отговорил Ангелов. „Ами тогава защо не го оставиш още малко на служба?”, попитал на свой ред Борисов, което се тълкува като препоръка.
Подобен пинг-понг с параграфи и алинеи в закона е опасен, защото политизира ръководството на армията. Тук не става дума за квартален плод-зеленчук, а за една от опорите, без които няма държавност. В същата безумна логика се вписва и наскорошната ситуация с отстраняването на последния началник на отбраната вицеадмирал Румен Николов. Той бе първият във военната ни история морски генерал, който оглавява армията. И първият, на когото не разрешиха да изкара пълен мандат. А СЕ ПОДИГРАХА С НЕГО, КАТО ГО ОТСТРАНИХА „ЗАКОННИ“. Министър Николай Ненчев уволни Николов по изключително префинен начин. Просто не му даде четвърта звезда, за да служи до 62 години. Така вицеадмиралът бе принуден да съблече униформата на рождения си ден, 9 февруари т.г., когато навърши 59 години, възраст, до която служат тризвездните генерали. Въпреки че в чл. 83 на военния закон изрично е записано, че началникът на отбраната е най-старшият висш офицер, пряк началник на всички военнослужещи и единствен в държавата е с най-високото армейско звание – генерал (с четири звезди), и не може да има друг наравно с него, правителството така и не го предложи за удостояване с четвърта звезда. Без значение, че презумпцията е, че щом президентът е подписал указ за назначаването на Николов като шеф на отбраната, значи се е съгласил вицеадмиралът да служи пълен мандат от 4 години. И въпреки че законът предвижда само пет хипотези, в които началникът на отбраната сдава поста предсрочно, сред които не фигурира „поради навършване на възраст”.
„Тъпан прах не събира”, беше казал военният министър в отговор на критиките към дейността му. С упорството на същия музикален инструмент той се разправи брутално с началника на отбраната, шикалкавейки, че въпросът е сложен, трябва да се обмисли, съгласува и т.н. Но за какво съгласуване и обмисляне иде реч, след като в случая просто беше длъжен да изпълнява закона? Досега няма логично обяснение защо министърът земеделец се изгаври така с уважавания морски капитан. Запознати твърдят, че единствената причина е, че вицеадмирал Николов бе номинация на Ангел Найденов от кабинета „Орешарски”. По тази логика министърът се опита да подгони още един-двама генерали, сложили лампази пак през мандата на неговия предшественик, но засега им се размина.
В армейските среди усилено се говори, че новият шеф на отбраната ген. Константин Попов, който зае поста на 8 февруари т.г., е избор на ГЕРБ и на президента. Летецът, по когото един всекидневник се прехласна с елейната статия „Американски възпитаник за първи път ще командва армията” (сякаш випускниците на българската Военна академия „Г. С. Раковски” са второ качество командири), светкавично беше повишен в най-високото звание, но официално ще получи четвъртата звезда на 6 май, тъй като по закон трябва да престои в старото си звание поне 12 месеца. Така Попов сложи две звезди върху пагона си за има-няма година. Но още преди Николов да бъде официално сменен от НАТО изглежда се бяха „пообъркали”, защото понякога титулуваха Попов вече като началник на отбраната.
Освен политическа тръпка в номинирането на шефовете на отбраната у нас за съжаление се забелязват и бизнес забежки. Един популярен бизнесмен, за когото е известно, че е финансирал президентски кампании, на коктейл се е хвалел, че ще уволни или издигне този или онзи генерал. Не е тайна, че той стои зад назначението на началник на отбраната от близкото минало.
По времето на соца в Плевен служеше знаков старшина, майката на ротата – викаха му Пецата. Наесен, когато се събираше поредният набор под знамената, той приемаше новобранците, строяваше ги в помещението и на всяка остригана глава връчваше вързоп. „Сега си събличате цивилните дрешки, сгъвате ги и ги слагате във вързопчето. Зная, че всеки пристига в казармата със свои идеи и разбирания за живота. Но и тях слагате в торбичката и я връзвате здраво. А аз я прибирам в склада. Там стои заключена две години. За това време няма да ви е нужна, защото ще служите не на мен, а на държавата. Идеите няма да ви трябват. Тук всички сте еднакви и ще мислите само за отечеството. След две години отварям склада и си получавате дрешките и идеите обратно”. Така със своето средно образование старшина Петков разбираше воинския дълг за разлика от днешните випускници на всевъзможни титулувани армейски колежи, университети, училища и академии.
В 40-ото народно събрание имаше един колоритен депутат от „Атака” – Станчо Тодоров. Той предлагаше и ексцентрични идеи като тази народните представители сутрин да правят гимнастика. Но една от тях бе умна и рационална. Тодоров искаше НАЧАЛНИКЪТ НА ОТБРАНАТА ДА СЕ ИЗБИРА С КОНСЕНСУС ОТ НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ, А НЕ ДА СЕ ПРЕДЛАГА ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА. След като депутатите го одобрят, той да определя, издига и развива генералите. Само той и никой друг. Има логика, нали? Но и тази рационална идея като всяка друга, целяща да ограничи партийна власт и влияние, остана глас в пустиня. Навремето един умен и интелигентен генерал, след като се пенсионира, призна: „Армията ни няма загубена битка, няма пленено българско бойно знаме. Но ние, военните, в годините на прехода, загубихме най-важната война за оцеляване – тази с политиците”.