Рокфелер и Ротшилд между свирепата конкуренция и взаимно изгодното сътрудничество
Никога до този момент друг не е стоял толкова високо на световния пиедестал, както Америка и Рокфелер. Втората световна война приключва повече от успешно за Щатите и могъществото на американците е поразяващо. САЩ произвеждат близо една трета от глобалния Брутен вътрешен продукт, контролират по-голямата част от петрола и лъвския пай от световното злато. В ръцете им е новата доминираща глобална валута – доларът, както и най-голямата военноморска армада на планетата. Зад кулисите на голямата политическа игра се случва важно събитие – Рокфелер и банково-промишленият капитал удържат победа в грандиозния сблъсък с британските финансови кръгове начело с Ротшилд. Продължилото повече от половин век ожесточено глобално противоборство за контрол над петрола, пазарите и финансите между САЩ и Великобритания е към своя край. След войната фундаментите на британската финансова и политическа мощ са разклатени. За да покрие военновременните задължения към Вашингтон, Британската империя е принудена да предаде на Америка огромни колониални активи. Великобритания е напълно зависима от следвоенната помощ на САЩ. Империята трябва да капитулира. През 1946 г. Лондон се съгласява на унизителен многомилиарден кредит от САЩ, който е изплатен едва през 2006 г. – алтернативата за Лондон е просто банкрут. Кралството се отказва от своя най-ценен актив – златната лира, чрез която контролира глобалните финанси, а на царското място като нова световна валута сяда златният американски долар, който триумфира на конференцията в Бретън Уудс. За Ротшилд и британските банкери остава позорно да приемат конвертируемост на лирата спрямо долара, което поставя някога господстващата британска финансова система в отношение на субординация спрямо решенията на Вашингтон. „Империята, над която слънцето никога не залязва”, изгубва колониите си и бавно гасне в мъглите на Албиона.
Новата свръхсила е Америка, а на върха на американската пирамида е кланът Рокфелер. В резултат на войната тяхната мощ се удвоява. Standard Oil установява контрол над голямата част от петролните резерви в света. Още по време на войната британският премиер Уинстън Чърчил се принуждава да отстъпи на Standard Oil геополитическото влияние над Саудитска Арабия – страната с вторите по големина петролни запаси на планетата. След края на световния въоръжен конфликт международната петролна империя на Рокфелер детронира като глобален играч номер едно британските компании Royal Dutch Shell и Английско-персийската петролна компания (British Petroleum), поделени между правителството и фамилиите Ротшилд, Самюъл и Сасуун. Европейските нефтени находища остават зад това, което Чърчил нарича „Желязна завеса”, а Западна Европа влиза в зоната на влияние на Рокфелер. През 1947 г. повече от половината от петрола за Стария континент се доставя от четирите американски компании на предприемача от Охайо – Standard Oil of New Jersey (Exxon), Socony-Vacuum Oil (Mobil), Standard Oil of California (Chevron) и Texaco (Chevron), както и от Gulf Oil (днес част от Chevron) на американското семейство Мелън, в чиито ръце е една от водещите финансови институции в САЩ – The Bank of New York Mellon. През следващите години петте компании бетонират позициите си в Европа не без помощта на американския план „Маршал”. Един от основните замисли на плана е да постави европейските държави в енергийна и икономическа зависимост от Вашингтон. Заради това не предизвиква изненада на пръв поглед абсурдният факт, че американските долари на кредит се използват за купуването на нефт от Standard Oil. По официални отчети на Държавния департамент на САЩ повече от 10% от цялата помощ по плана „Маршал” отива не за възстановяване на разрушените евроикономики, а за покупка на американски петрол. Под натиска на Standard Oil правителството във Вашингтон не допуска доларите от плана да се използват за строителството на рафинерии и други обработващи мощности, като по този начин затяга хватката върху Европа.
След като измества британците от водещите позиции в Европа, Латинска Америка и по-голямата част от Близкия изток, Standard Oil се намества и в Иран. Неуспехът на British Petroleum да се справи с национализацията на своите персийски активи при управлението на иранския министър-председател Мохамед Мосадък заставя Лондон да търси помощта на Америка. От разсекретените наскоро документи на американските служби се потвърждава един добре документиран факт – „военният преврат, свалил Мосадък и неговия кабинет на Националния фронт, е осъществен под ръководството на ЦРУ като външнополитическо действие”. Услугата на Вашингтон обаче не идва безплатно. Превратът слага край на мечтите на Мосадък за експроприация на иранските нефтени находища и те са плячкосани от западните корпорации. Новата компания, която експлоатира иранския петрол, е поделена между Лондон, от една страна, и Вашингтон, от друга. Акционери в монополиста Iranian Oil Participants са British Petroleum (40%), Royal Dutch Shell (14%), четирите компании от Standard Oil (36%), Gulf Oil (8%) и френската Total с 6%.Глобалният триумф на Standard Oil след Втората световна война има и друг важен резултат, който предопределя хода на събитията до ден днешен – стремителен възход на банковите групи, обслужващи петролната търговия. Нюйоркските банки са големият печеливш от нефтените капиталови потоци и постепенно се налагат като водещи финансови институции на земното кълбо.
Рокфелеровите банки концентрират неимоверно голяма власт над глобалните финанси и засенчват старите лондонски имперски банки като Midland Bank (днешната HSBC) и Barclays, свързани с клъстера от банкерски фамилии около Ротшилд. През 1955 г. Chase National Bank с водещ акционер Джон Рокфелер-младши придобива Bank of Manhattan и Bronx County Trust, за да се превърне в Chase Manhattan Bank – най-голямата банка в Америка и съответно в света. Другата водеща банка, обслужваща Standard Oil, National City Bank of New York, от своя страна купува First National Bank of New York и изгражда следващата могъща глобална структура, която днес е позната като Citibank. Президент на Chase Manhattan Bank е Дейвид Рокфелер, а на National City Bank – неговият братовчед Джеймс Стилман Рокфелер. Третата най-голяма банкова група в САЩ, Chemical Bank & Trust, отново е свързана с петрола на Рокфелер, но и с банково-промишлената група около фамилията Морган, в чиито владения са голяма част от железопътната мрежа на САЩ, американската металургия и електротехника посредством компаниите U.S. Steel и General Electric. Днес две от трите големи американски банкови групи, свързани с Рокфелер – Chemical Bank & Trust и Chase Manhattan Bank, са обединили усилията си с Морган в JPMorgan Chase, най-голямата банка в света за 2017 г. по пазарна капитализация.
Чудовищно големите американски банки и глобалната петролна империя усилват и без друго голямото влияние на Рокфелер над американската политика. През 1952 г. Робърт Тафт, лидер на републиканците в Сената, който е син на президента Уилям Тафт, се оплаква, че „всеки републикански кандидат за президент след 1936 г. е избиран от Chase Bank” на Рокфелер. Mагнатите от фамилията успяват да инсталират свои хора на всички нива във властта. Събирателен образ на задкулисието в политическия живот от тази епоха е Джон Макклой, верен човек на Рокфелер, който последователно заема ръководните длъжности във военното министерство на САЩ, окупационната власт в Германия, Световната банка, Chase Manhattan Bank, фондация „Рокфелер”, както и в Съвета за международни отношения. Макклой работи по съвместните проекти на Standard Oil с IG Farben и режима на Хитлер в Германия, стои зад решението на САЩ да депортират американските японци в лагери по време на войната, а като ръководител на американския Съвет за национална сигурност той е създателят на Управлението на стратегическите служби – предшественик на ЦРУ. Президентите на САЩ идват и си отиват, а Макклой неизменно се спотайва някъде из сенчестите коридори на Белия дом. Той е съветник на Джон Кенеди, Линдън Джонсън, Ричард Никсън и Роналд Рейгън, а когато Кенеди е мистериозно убит, е определен за един от ключовите ръководители на седемчленната комисия „Уорън”, която разследва покушението, заедно с Алън Дълес – друг близък до Рокфелер. Макклой организира новата власт във Федерална република Германия и именно той е човекът, който намира Хенри Кисинджър за голямата политика. Поради близките си отношения с Рокфелер и многогодишната си работа в Белия дом е наричан от сънародниците си „председател на американския истаблишмънт”.
В онези времена Джон Макклой и Алън Дълес далеч не са единствените близки до Рокфелер в американската администрация. Властта в САЩ е наводнена от хора на фамилията, а в дипломацията на практика не може да бъде назначен ръководител без протекциите на Съвета за международни отношения. Фондация „Рокфелер” е основният източник на финанси за Съвета още от началото на 30-те години на XX век. Помага и фамилията Форд. Съвсем естествено който плаща, той поръчва и музиката – през 1949 г. директор на влиятелната неправителствена организация става Дейвид Рокфелер, син на Джон Рокфелер-младши и внук на легендарния основа-- тел на Standard Oil. В този период всеки втори управленец във Вашингтон идва от Съвета. В своята книга „Продължаване на разследването: Съветът за международни отношения от 1921 до 1996 г.” журналистът Питър Гроус достига до поразителен извод за влиянието на финансираната от Рокфелер организация. Според неговото изследване повече от половината от 502-мата високопоставени длъжностни лица в периода 1945-1972 г. са били членове на Съвета за международни отношения. По време на мандата на президента Дуайт Айзенхауер 40% от ръководителите на американската външна политика са членове на организацията (самият Айзенхауер също е член). През управлението на Хари Труман числото нараства до 42%. То се увеличава на 51% по време на Джон Кенеди, за да достигне 57% от управленския екип на американската дипломация при Линдън Джонсън. Външната политика на САЩ на практика се пише от финансираната от Рокфелер неправителствена организация. Историческите примери изобилстват. Именно анализът на члена на Съвета Джордж Кенън „Източниците на съветското поведение” (The Sources of Soviet Conduct, 1947), публикуван в списанието на организацията Foreign Affairs, става основата за разгръщането на американската политика за сдържане на СССР. Под ръководството на Уилям Бънди в Съвета за международни отношения пък е написана концепцията на плана „Маршал”, както и тази на НАТО.
Влиянието на Рокфелер не се ограничава до външната политика на САЩ, а се разпростира далеч отвъд пределите на Държавния департамент. Назначенията на високопоставени представители на американската администрация и службите за сигурност, свързани с някоя от структурите на династията, са безчет. Някои дори не крият опасната си близост. Хари Хопкинс, министър на търговията при Франклин Рузвелт, признава, че е задължен на Джон Рокфелер-младши за поста си, и назначава при себе си неговия син Нелсън Рокфелер. Военните министри на президента Труман, Джеймс Форестал и Робърт Ловет, идват директно от Chase National Bank и фондация „Рокфелер”. Джон Фостър Дълес пък става държавен секретар при Дуайт Айзенхауер по същото време, по което брат му Алън Дълес ръководи ЦРУ. Най-флагрантната намеса в американската политика обаче е направена от Нелсън Рокфелер, който нарушава семейната традиция да не участва пряко в голямата политика. Нелсън се пробва за президентското място на САЩ, но се оказва, че американците не са склонни да изберат за държавен глава човек с такова фамилно име. Макар опитът да е неуспешен, по-късно той става вицепрезидент при президента Джералд Форд, а на негово име е кръстена цяла фракция в Републиканската партия. „Рокфелеровите републиканци” на 60-те години на XX век са умерени, либерални представители на дясната партия, които във вътрешен план споделят много от идеите на демократите за прогресивното общество, а във външната си политика насърчават интернационализма, многостранното сътрудничество, глобализма и американските интервенции зад граница. В по-широк политически и социокултурен контекст хората в крилото се идентифицират като бели англосаксонски протестанти (White Anglo-Saxon Protestants, WASP). Влиянието им над Републиканската партия и до днес е огромно, а редица изтъкнати американски политици, сред които Колин Пауъл, Рудолф Джулиани, Дейвид Петреъс, Крис Кристи, Майкъл Блумбърг, Арнолд Шварценегер и много други, открито заявяват принадлежност към него. Самият Доналд Тръмп дълги години се определя като „Рокфелеров републиканец”. Запитан от Лари Кинг през 1988 г. по време на конгрес на партията дали може да се определи като „източен републиканец, Рокфелеров републиканец”, Тръмп отговаря: „Вероятно е така”. Разбира се, днес големият конфликт на президента е именно с представителите на „Източния истаблишмънт”. В днешни дни близки до фамилията Рокфелер са семейство Клинтън, твърди изтъкнатият руски анализатор Андрей Фурсов.
Може би най-изтъкнатото име сред близките до Рокфелер републиканци е Хенри Кисинджър. Кисинджър буквално може да бъде определен като човека с главно „Ч” на Нелсън Рокфелер. Професорът от Харвард отначало става съветник на Нелсън Рокфелер по препоръка на Джон Макклой, а след това започва работа последователно като анализатор в Съвета за международни отношения и във фондация „Братя Рокфелер”. Талантът на Кисинджър е толкова ярък, че в крайна сметка той успява да се изстреля до поста на държавен секретар на САЩ и е признат за един от най-блестящите умове в средите на американската дипломация. Самият Хенри Кисинджър не крие близостта си с фамилията и признава, че личността, „която е оказала най-голямо влияние” върху неговия живот, е Нелсън Рокфелер. През този период най-големият син на Джон Рокфелер-младши се занимава с политическите дейности на семейството, а брат му Дейвид управлява Chase Manhattan Bank и ръководи финансовата империя на този клон на рода.
Краят на Втората световна война поставя Америка в изцяло нова ситуация, която съвпада със смъртта на Джон Рокфелер и поемането на семейните дела от второто и третото поколение Рокфелеровци. Старият Джон, поддържащ отлични връзки със Съветския съюз и залагащ на победа в сблъсъка с Ротшилд и Лондонското сити, е наследен от Джон Рокфелер-младши, който има различни виждания за ролята на Америка в света. Като победители във Втората световна война влиятелните кръгове във Вашингтон не могат да се задоволят единствено с контрола над най-голямата световна икономика – САЩ. Те искат още. Триумфът в задкулисния сблъсък с британските управляващи кръгове ги заставя да гледат по-надалеч – към глобално господство. Още в началото на войната Рокфелер започват да си задават въпроса, как да го постигнат. През 1939 г. четиримата братя Нелсън, Джон, Лорънс и Уинтроп отпускат чрез своята фондация „Рокфелер” 350 хиляди долара на Съвета за международни отношения за колосалния научен труд „Изследвания на войната и мира”, който трябва да даде отговор на въпроса, как да се изгради следвоенна глобална империя. Научната работа се води при условия на пълна секретност. В нея са привлечени сто от най-добрите американски учени в четирите области: икономика и финанси, сигурност и въоръжение, територия, политика. Доктрината, която създават, става основа на това, което впоследствие Хенри Люс от „Тайм” нарича „Американското столетие”. Проектът хвърля поглед върху геополитическата карта и дава решенията на дилемата как Америка да смени Великобритания като господстваща морска империя. Изследванията имат за резултат създаването на политическа програма за изграждане на световна доминация върху руините на Британската империя, наречена с евфемизъм „разпространение на демокрацията, свободата и американското свободно предприемачество”. Рокфелер печелят сблъсъка с Ротшилд, но нямат намерение да унищожават своя конкурент. Напротив. За управляващите елити от Източното крайбрежие става очевидно, че ако искат да доминират в следвоенния свят, ще трябва да си сътрудничат интензивно с Лондонското сити. На британските банкови групи трябва да се отреди ролята на младши партньор в един западен свят, обединен срещу СССР под американско лидерство. По този начин в новия „евроатлантически” модел търговските и финансовите интереси на американския елит трябва да са представени безпрепятствено в Европа, без да срещат пречките на държавните граници или многовекторната външна политика. Принципът на противопоставяне отстъпва на политиката на коопериране в започващата Студена война. Средствата за постигането на глобална доминация са същите, които използва другата морска сила, Великобритания, а именно влияние върху ключовите фактори за морското могъщество. Контролът над финансовата система чрез долара, контролът над моретата чрез флота и контролът над търговската система чрез утвърждаването на принципа на свободното движение на стоки и капитали са средствата за експанзия на колосалната американска индустриална и финансова мощ по целия свят. Изхождайки именно от тези разбирания, Америка инициира създаването на финансовата система от Бретън Уудс чрез златния долар, полага основите на Световната банка, а освен това акушира при раждането на Организацията на обединените нации (ООН) като многостранна политическа организация под американско лидерство. Както е известно, централата на ООН в Ню Йорк е издигната върху имот на фамилията Рокфелер, купен за 8,5 млн. долара. Ръководителите на Световната банка пък идват направо от офисите на Chase Manhattan Bank. Първият президент на Световната банка, като изключим бившия шеф на Федералния резерв Юджийн Мейър, който се задържа на поста едва няколко месеца, е не друг, а вездесъщият „председател на американския истаблишмънт” Джон Макклой. Макклой напуска поста, за да оглави окупационната администрация на Германия, както и Съвета за международни отношения, но на негово място гастролира друг Рокфелеров кадър, Юджийн Робърт Блек, вицепрезидент на Chase.
В новия световен ред съществуват само две свръхсили с потенциала да реализират глобални проекти – САЩ и СССР. Задачата пред Вашингтон е да изгради такава западна система, в която Рокфелер и Америка да доминират на базата на постоянно раздухвана заплаха от Москва. Така на бял свят се ражда още един важен фрагмент от следвоенната архитектура – любим на конспиролозите – закритите структури. Организации като Тристранната комисия и Билдербергската група не са някакви демонични тайни общества, опитващи се да поробят човечеството, а именно групи за съгласуване на общи действия на различните западни елити. Закритите структури са призвани да разрешат базовите противоречия между националната държава и глобализирания капитал и да изведат на преден план принципа на диалога между американския истаблишмънт, Лондонското сити и континенталните европейски елити. Разбира се, не е изненадващо, че създател на Тристранната комисия е Дейвид Рокфелер, а нейната задача е да координира действията на икономическото и политическото поле между три участника – Северна Америка, Европа и Япония. До учредяването на Тристранната комисия през 1973 г. се стига, след като друга закрита структура, призвана да работи за сближаването на европейци и американци – Билдербергската група, отказва да приеме предложението на Дейвид Рокфелер към формата да бъде включена Япония. От европейска страна в Тристранната комисия участват представители на отделните клонове на фамилията Ротшилд като Едмон дьо Ротшилд от френския клон и Леон Ламбер, наследник на белгийския клон, но също така хора от аристокрацията, политици, дипломати, както и ръководителите на добре познатите British Petroleum и Royal Dutch Shell. Сред другите ярки имена на влиятелни европейци са Джордж Беринг и Зигмунд Варбург от изтъкнатите британски банкерски фамилии, италианският индустриалец Джовани Аниели, както и ръководителите на някои от най-големите европейски компании. Америка е представена от банково-промишления клъстер около Рокфелер, а в Тристранната комисия вземат участие бележити анализатори, гравитиращи около тях, като Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър и Самюъл Хънтингтън.
В новите условия на засилено икономическо сътрудничество и изграждане на влиятелни наднационални структури се появява важна тенденция, която ще предопредели съдбата на САЩ и на света през следващите десетилетия. Америка, страната на индустриалния капитал и победилата средна класа, бавно се променя и скъсва с миналото си. Хора като Джон Рокфелер, Хенри Форд, Джон Пирпонт Морган, Ендрю Карнеги, Корнелиус Вандербилт и Ендрю Мелън, увековечени в документалния филм „Мъжете, които построиха Америка”, са сред главните виновници за това САЩ да се развият като индустриална нация номер едно на планетата, в която над 60% от американците имат гордостта да се определят за средна класа. На техните наследници обаче е отредена съдбата да разрушат тази Америка. В средата на 70-те години вицепрезидентът на САЩ Нелсън Рокфелер отстъпва на втора линия в спора за водеща роля в династията. На преден план излиза неговият брат Дейвид, с чието име е свързана устойчивата тенденция, която изменя кардинално цялата глобална система до ден днешен – повсеместна финансиализация. През седемдесетото десетилетие САЩ навлизат във важна фаза от своето развитие като глобална свръхсила. Всеки от циклите на натрупване на капитал, при който в историята се появява световен хегемон, преминава през две фази, твърди известният италиански икономист Джовани Ариги. По време на материалната фаза парите задвижват все по-голяма маса от стоки, което се случва с Америка в началото на нейната световна експанзия. Във втория, финансов, етап обаче нарасналата парична маса се освобождава от своята стокова форма и натрупването започва да става чрез финансови сделки, убеден е Ариги. През 70-те години на XX век САЩ навлизат именно в този втори период под лидерството на Дейвид Рокфелер, който находчиво предлага всички просто да извлекат дивиденти от тенденцията. Въпреки че могъществото им израства изцяло върху благодатната почва на петролно-промишлената сфера, династията Рокфелер решава да намали активността си на този фронт и да концентрира своите усилия изцяло върху развитието на финансовия капитал. Нещо повече, много други влиятелни предприемачи от истаблишмънта също решават да я последват. Поставено е началото на няколко разрушителни за традиционна Америка тенденции – деиндустриализация, унищожаване на средната класа, отмиране на националната държава и свързаната с тях криза на традиционната протестантска етика, която е идейната и сакралната основа, върху която е изграден американският капитализъм. През годините Рокфелер трайно насочват ресурсите си към финансовия сектор и намаляват вложенията на енергийното поле. Така се стига до парадоксалната ситуация през 2016 г. представителите на ExxonMobil – рожба на Джон Рокфелер и Standard Oil, открито да обвиняват членове на фамилията, че „финансират заговор” срещу компанията. „Източният истаблишмънт” престава да инвестира в американската инфраструктура, да дава пари за квалификация на работната сила или да налива средства в модерни производства. Вместо това техните долари изтичат към бързи спекулативни сделки или към развиващите се пазари в Азия и Латинска Америка, където могат да получат сигурна печалба. Новите глобални финансисти тихо лобират във Вашингтон играта им да продължава и държат парите си зад граница, вместо да инвестират в развитието на Америка. В лансирания от Рокфелер проект за глобално постиндустриално общество истаблишмънтът трябва да запази единствено контрола си върху финансовия сектор и високите технологии, а индустриалното развитие в света да бъде забавяно, така че да не се появи конкурент, който да застраши позициите им. С тази цел фондациите на фамилията се превръщат в основните донори на екологичните движения, които се обявяват за прекратяване на използването на фосилни горива, намаляване на вредните въглеродни емисии от промишленото производство и за устойчиво развитие. „Националната държава като фундамент на организацията на човешкия живот е престанала да бъде основната градивна сила: международните банки и мултинационалните корпорации действат и планират от гледна точка, която е далеч по-напреднала от политическите концепции на националната държава”, озвучава новите тенденции през 70-те години членът на Тристранната комисия Збигнев Бжежински. Повратният момент в американската политика започва още в първите години след краха на системата от Бретън Уудс. След 1973 г. американският долар скъсва връзката си със златото и се привързва към петрола, който след решението на страните от ОПЕК през 1975 г. може да бъде купуван единствено за зелена валута. Нищо, дори могъщата някога британска лира, не може да бъде използвано за придобиване на черно злато от Организацията на страните – износителки на петрол. Новият американски долар вече не е обезпечен с реално покритие и се превръща във финансова пирамида. Светът е принуден да купува големи количества зелена хартия в една или друга степен, ако иска да си осигурява енергийни доставки, а американският геополитически контрол над страните от ОПЕК гарантира, че те няма да излязат от споразумението дори колебанията в курса на долара през следващите десетилетия да им нанася трайни вреди. Последствията от този ход превръщат американските банки като Chase Manhattan и Citibank в гигантите на световното банкиране.
През април 1975 г. на срещата на Тристранната комисия за пръв път се появява никому неизвестният производител на фъстъци и губернатор на Джорджия от Демократическата партия Джими Картър, който е лицето на новата тенденция на деинституционализация на американската политика. Картър е подкрепян мощно от Дейвид Рокфелер и след година и половина на интензивен пиар и прехласване на медиите по „представителя на американския „нов Юг” той влиза победоносно в Белия дом като президент на САЩ.
Скоро американската администрация е наводнена от толкова членове на Тристранната комисия, че мандатът на Картър е определян като „Тристранното президентство”. Не само Картър, a и неговият вицепрезидент Уолтър Мондейл участват в закритата структура, но членове са и съветникът по национална сигурност Збигнев Бжежински, държавният секретар Сайръс Ванс, финансовият министър Майкъл Блументал, военният шеф Харолд Браун, представителят на Вашингтон в ООН Андрю Йънг, както и високопоставените служители на Държавния департамент Ричард Купър и Уорън Кристофър.
Тенденцията за финансиализация на американската икономика е окончателно оформена през 1979 г., когато дългогодишният служител на Дейвид Рокфелер в Chase Manhattan Bank и съосновател на Тристранната комисия Пол Волкър сменя промишленика Джордж Милър начело на Федералния резерв. Името на Волкър става популярно с първия сериозен ход по пътя към възхода на финансовия капитал – отказа от златния стандарт. Системата от Бретън Уудс е унищожена от президента Ричард Никсън по препоръка на Пол Волкър, който определя отказа от златното покритие като „най-важното събитие в кариерата”. Волкър се задържа като шеф на Федералния резерв при президентите Картър и Рейгън, а след напускането на институцията през 1987 г. започва работа за компанията Rockefeller Group, за да завърши кариерата си като съветник на Барак Обама.
Новата мода на Волкър е дългът. Хората започват да вземат назаем евтини долари, привлечени от ниските лихвени ставки. Само за няколко години до средата на 80-те Америка се превръща от най-големия световен кредитор в нетен длъжник за пръв път от 1914 г. Дългът е „евтин” и расте в геометрична прогресия. Американският икономически просперитет вече не се свързва с инвестициите в модерен индустриален капацитет. Цели градове като Детройт са в развалини, „мостовете падат, пътищата се рушат поради липса на поддръжка, а в същото време никнат нови стъклени търговски центрове. Моловете, блестящите казина в Атлантик Сити и луксозните хотели са местата, където са парите по това време”, описва процесите големият американски анализатор Уилям Енгдал в своята книга „Век на война: Англо-американската петролна политика и Новият световен ред”. Когато Пол Волкър стартира своята нова монетарна политика в интерес на истаблишмънта, 24 милиона американци са под линията на бедността от 6 хиляди долара годишно. През 1988 г. това число е вече 32 милиона, а средната класа се топи с бързи темпове. Неимоверно нарасналата парична маса от пускането на петродолара се рециклира през кредити за развиващия се свят. Вместо да помогнат обаче, доларовите кредити служат като инструмент за неоколонизация и източване на ресурси. През 1981 г. Волкър вдига лихвените ставки на всички американски заеми до 21%, което е съсипващо за кредитополучателите от развиващите се страни. Кредитите стават невъзможни за обслужване. Скоро страни като Мексико, Бразилия и Аржентина са принудени да приемат „либерализационните” условия на кредиторите. Държавните предприятия са приватизирани на безценица, намаляват се социалните разходи и се орязва благосъстоянието на населението. Истинските цели на налагащата се неолиберална мантра са добре илюстрирани от числата. През 1979 г. от богатия Север към бедния Юг е трансферирана нетната сума от 40 млрд. долара. След реформите течението на паричния поток е завинаги обърнато и скоро недоразвитите страни започват да прехвърлят към богатия Запад не по малко от 60 млрд. долара годишно. За пет години след 1982 г. дългът на развиващите се страни нараства от 839 млрд. до 1 трилион и 300 милиарда долара, а увеличението се дължи на лихвите за „рефинансирането” на невъзможния за плащане дълг. С подобни финансови машинации американският истаблишмънт разорява последователно Латинска Америка през 80-те години, Източна Азия през 1997 г. и собствената си средна класа.
Новият финансов свят в никакъв случай не е неприятно място за Ротшилд и Лондонското сити, които си извоюват важна роля като финансов център за т.нар. „рециклиране” на евродоларите – създадената от петролната търговия колосална маса от американски долари, която е извън контрола на Федералния резерв. В новата схема голяма част от циркулацията на зелената валута в глобалната система зависи от Ситито, а големите печалби се правят от Midland Bank. Пазарът на евродолари се утвърждава като най-големия източник на средства за глобалните финанси, като в края на века близо 90% от всички международни заеми са осъществени на него. Лондонското сити може да е загубило битката във Втората световна война, но няма намерение да слиза от сцената на световната история. Преди доларът да се възкачи на финансовия пиедестал, ролята на глобална валута се играе от златната лира – творение на неколцина финансови къщи в Лондон, свързани с фамилии като Ротшилд и Беринг. От 1919 г. насам няколко частни британски банки ежедневно определят цената на златото, чрез която влияят върху целия финансов пазар. В „златната петица”, регулираща фиксинга на благородния метал, влизат петте компании: N M Rothschild & Sons, Mocatta & Goldsmid, Pixley & Abell, Samuel Montagu & Co и Sharps Wilkins, а впоследствие техните места са заети от приемниците им – Barclays, Scotia-Mocatta, Deutsche Bank, HSBC и Société Générale, свързана с френския клон на Ротшилд. Благодарение на това Лондон успява да доминира в световното банкиране, но с възхода на американския долар британските финансисти са принудени да изработят нова стратегия. След 1945 г. Великобритания се ориентира към осъществяване на глобалното си влияние индиректно през развитието и задълбочаването на „специалните отношения” с лидера САЩ. Ако Уолстрийт контролира петродолара, то нищо не пречи на Лондон да печели от това, убедени са през 70-те години в английската столица. Вместо да влиза в една обречена битка, Ситито предпочита да приеме ролята на младши партньор, като в същото време засява семената на бъдещ реванш. Ротшилд готвят ответен удар и работят за преобразуване на Британската империя в нова финансова форма, често определяна в английската литература като „неформална империя”. Благодарение на изградените мрежи от времето на „империята, над която слънцето никога не залязва”, както и на отказа от всякакви държавни регулации за потока от чуждестранна валута от правителството, Лондон успява да се превърне в географски център на евродоларовия офшорен пазар. Идеята за създаването на мрежата от офшорни зони е най-важният елемент от преобразуваната Британска империя. На мястото на колониалната държава, подчинена на английския флот и на короната, след 70-те години на XX век се създава изцяло нова мрежова структура. Сърцевината й са корпорации и финансови организации, контролирани от британските финансови кръгове. Според замисъла търговията и финансите с център Лондон трябва да се запазят, а ресурсите на колониите да се извличат с помощта на борсите, определящи цените на ценните метали и основните суровини, както и на офшорните зони. Благодарение на офшорните финансови институции управляващите банкови кръгове в Лондон успяват да изземат колосални ресурси от своите подмандатни територии. Идеята е проста. За да се избегнат данъчното облагане или обясненията за произхода на парите, капиталите от бившите колонии се изнасят в офшорните банки, контролирани от британските финансови кръгове. След обвързването на петролната търговия с американската валута в света се появява колосално количество свободни долари, които само чакат да бъдат вложени в нечии банки. А защо не в британските офшорки? Самото Сити представлява една от най-големите офшорни зони в света, дом на близо една шеста от глобалните офшорни активи. Мръсни пари от трафик на хора, наркотици и незаконно оръжие, тайни сметки на африкански диктатори, корумпирани политици или източноевропейски олигарси – всички тези ликвидни капитали се вливат в офшорните банки и дават сили на британските финансови кръгове. Следващият стратегически ход на Ситито е да заложи на Китай и да се опита да възстанови разрушените след Октомврийската революция отношения с Русия. Британскте банкери местят центъра на своята делова активност в Хонконг, а Midland Bank се превръща в HSBC (The Hongkong and Shanghai Banking Corporation). От 2012 г. Лондонската борса за метали е собственост на китайската компания Hong Kong Exchanges and Clearing, а в златния фиксинг се включват две китайски банки – Bank of China и Bank of Communications, в които акционери с немалък дял са HSBC и други финансови групи от Лондон. Смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. дава възможност на Ротшилд да се върнат и в Русия. Дотогава съветският ръководител залага предимно на сътрудничеството с Джон Рокфелер. Както твърди американският професор Антъни Сътън, в голямата част от съветската история Рокфелер оказват финансова и технологична помощ на Съветския съюз в замяна на съветска подкрепа в нефтодобивната сфера. През 1972 г. в свое изявление пред Републиканската партия на САЩ Сътън обобщава събраната информация така: „Над две трети от всички съветски кораби (на търговския флот), са построени извън пределите на Съветския съюз, а четири от всеки пет двигателя за тези кораби също са произведени извън пределите на страната. Всички автомобили, камиони, оръжия, танкове, самолети и съветски технологични разработки идват от Запада. Горкиевският автозавод (ГАЗ), създаден от предприятията Ford и Austin, е пуснал повечето от камионите, използвани за доставките на съветско оръжие за Хо Ши Мин. В Съветския съюз се намира най-големият завод за желязо и стомана в света. Той е построен от корпорацията МсКее и е копие на фабриката за стомана в щата Индиана в Съединените щати”. Кончината на Сталин променя баланса между Рокфелер и Ротшилд в Русия и отваря за Ситито вратите към Москва. Хрушчов започва да си сътрудничи с лагера на Ротшилд, твърди членът на руската Академия за геополитически въпроси Виктор Павленко. През 60-те години на миналото столетие Московската народна банка е един от най-активните банкови играчи в Лондон, а от 1963 г. СССР започва да координира своята политика по продажба на скъпоценни камъни с De Beers, твърди той, позовавайки се на исторически свидетелства. Лондонската компания на Опенхаймер и Ротшилд, De Beers, сключва договор за изкупуване на съветските диаманти, чиято стойност се увеличава от 56 хиляди долара през 1959 г. до над 1 млрд. годишно през 1991 г. Оказва се, че британските финансови кръгове са големият печеливш от разпада на Съветския съюз. След промените Ситито успява да изгради много добри бизнес връзки със своите руски партньори в областта на финансите, енергетиката и ценните метали. Британските Ротшилд имат общи бизнес интереси с Олег Дерипаска, а руският алуминиев гигант „Русал” е важна интегрирана част от глобалната търговска система на Лондонската борса за ценни метали. Дерипаска е голям приятел със сина на Джейкъб Ротшилд, Натаниел, който участва в Борда на директорите на най-големия акционер в „Русал”. През 2008 г. бъдещият британски финансов министър Джордж Озбърн и Натаниел Ротшилд дори бяха снимани на яхтата на Олег Дерипаска, което стана повод за медиен скандал на Острова. След руската перестройка петролните интереси на фамилията са представени от Михаил Ходорковски и неговата компания „Юкос”. Ходорковски е важен бизнес партньор на Джейкъб Ротшилд и се престрашава да го включи като член в своята платформа за политически инженеринг „Открита Русия”. Всичко това даде повод на Натаниел Ротшилд да изрече в интервю за вестник „Ведомости” самонадеяните за младата си възраст думи: „Аз върнах Ротшилд в Русия”. Лондонското сити си сътрудничи особено усилено с Москва в енергийната сфера. Royal Dutch Shell вече реализира няколко успешни съвместни инициативи с руснаците и днес е водещ партньор на „Газпром” в проектите „Северен поток 2”, „Сахалин 2”, новите мощности за втечнен природен газ в Балтийско море, както и в развитието на Южнокиринското газово поле в Охотско море. Другата голяма енергийна компания от Обединеното кралство не остава по-назад. British Petroleum се включи в редица руски петролни проекти и придоби близо 20% от акциите на „Роснефт” в замяна на свои акции. Свързаната с Лондон глобална корпорация Glencore е не просто друг важен акционер в руската петролна компания, но заедно с Trafigura е сред най-важните партньори на енергетиката на Русия. Руските новобогаташи пък държат в британски офшорки някъде около 1 трилион долара, става ясно от доклад на Руската централна банка.
В стратегически план сближаването на Ситито с новата най-голяма икономика Китай и с военната свръхсила Русия означава само едно – извоюване на предимство в сложните отношения с американския финансов елит. По всичко личи, че в света бушува ново издание на тихата война между Ротшилд и Рокфелер, белязала хода на историческите събития през по-голямата част от двадесетото столетие. Американската санкционна политика и усилващият се през последните години скандал с избягването на данъчното облагане са само най-ярките признаци за това. Разкритията на Досиетата от Панама (Panama Papers) и предхождащото ги изобличение на Offshore Leaks през 2013 г. открехнаха вратата за свирепата битка между Лондон и Вашингтон за контрол над световните финанси. С поредицата от изобличения на Международния консорциум на разследващите журналисти (ICIJ) бяха сериозно ударени финансовите интереси на Ситито. Разкритията на Offshore Leaks през 2013 г. разобличиха могъщата офшорна империя, изградена от Ели де Ротшилд от френския клон на династията в периода 1996-2003 г. Разследването откри на обществеността над 30 холдинги и компании на семейство Ротшилд, които са замесени в нелегално привличане на капитали на острови в Южния Пасифик. Две години по-късно ICIJ гръмна с нов скандал – документите от Swiss Leaks, насочени срещу британската мултинационална банка HSBC чрез нейния швейцарски клон HSBC Private Bank (Suisse). Досието изобличи HSBC за това, че между ноември 2006 г. и март 2007 г. през женевските сметки на банката са преминали незаконно 180,6 млрд. долара на повече от 100 000 клиенти и 20 000 офшорни компании. Общото между двата скандала? Разкритията са силен удар срещу лондонската банкова група. След всеки нов скандал се набива на очи един факт – винаги са замесени фамилиите Ротшилд, Сафра и други, свързани с Лондон банкерски династии. Скромните журналисти от Вашингтон твърдят, че зад парите, преведени към британски банки, стоят сериозни хора от световната политика. Замесени в аферите Offshore Leaks и Swiss Leaks се оказаха бившият филипински президент Фердинанд Маркос, ръководителят на Азербайджан Илхам Алиев, бившият премиер на Грузия Бидзина Иванишвили, бившият руски вицепремиер Игор Шувалов, Валерий Голубев от „Газпром”, както и украинските олигарси Ринат Ахметов и Дмитрий Фирташ. След всяко следващо разкритие изплуваха все повече имена на влиятелни политици, общественици и бизнесмени от целия свят. Посланието към тях е еднозначно – избрали са грешни партньори за своите офшорни операции. Следващата цел на разследващите журналисти от ICIJ е Люксембург. В края на 2014 г. базираният във Вашингтон международен консорциум разкри тайна информация за офшорните схеми на PricewaterhouseCoopers (PwC) в периода 2002-2010 г. Според изтеклата информация от нелегалните услуги на могъщата британска корпорация са се възползвали повече от 300 мултинационални компании. Финансовият министър на великото херцогство Пиер Грамена определи разкритията като „най-лошата атака”, която страната му някога е понасяла. Кулминацията на нападенията стана последното и най-голямо разследване на ICIJ – Документите от Панама (Panama Papers). И този път мишени на разобличенията станаха структури, свързани с лондонските финансови кланове. От ICIJ обявиха, че при тях са попаднали 11,5 милиона документа относно 214 488 офшорни компании. Принадлежащите на компанията Mossack Fonseca файлове, изтекли през 2015 г., датират от 70-те години на миналия век до наши дни. От разкритията пострадаха 12 банки, които според информацията са помагали за извеждане на пари в офшорни зони. Кои са те? Общото между тях е, че са свързани с Лондон. Така Banque J. Safra Sarasin Luxembourg S.A и Rothschild Trust Guernsey Limited разбираемо принадлежат на фамилиите Сафра и Ротшилд, а повторното атакуване на HSBC Private Bank (Monaco) и HSBC Private Bank (Suisse) напълно се вписва в този сценарий. В черния списък на американските журналисти попадат още Société Générale Bank & Trust Luxembourg и Experta Corporate & Trust Services, свързани с френския клон на фамилията Ротшилд. А кой стои зад Международния консорциум на разследващите журналисти? ICIJ е клон на Center for Public Integrity и получава финансиране от вашингтонската банкова група. Сред благодетелите, които издържат разследващите журналисти, са фондация „Форд”, фондация „Отворено общество” на Джордж Сорос и, разбира се, фондация „Семейство Рокфелер” и фондация „Братя Рокфелер”.
Най-пресният пример за задкулисния сблъсък между Ситито и Вашингтон е свързан с борбата за привличане на Русия като партньор. Прави впечатление, че под ударите на американските санкции попадат предимно компании и физически лица, активно сътрудничещи с британските финансови кръгове. От 8 енергийни проекта, санкционирани през 2017 г. от американците, 7 са с участието на Royal Dutch Shell и British Petroleum (терминалите за втечнен природен газ на Балтийско море и на остров Сахалин, нефтопроводът „Каспийски тръбопроводен консорциум”, „Северен поток 1 и 2”, находищата „Шах Дениз” и „Зохр”, както и Южнокавказкият тръбопровод). Следващите санкции пък удариха алуминиевия гигант „Русал” и Олег Дерипаска, а американското финансово министерство отложи влизането им в сила и обещава дори да вдигне ограниченията срещу „Русал”, но при условие че Дерипаска продаде дяловете си в компанията. Днешните глобални сътресения в света са свързани с отказа на американския финансов истаблишмънт да признае, че вече не може самовластно да пише правилата на глобалната игра, а това означава само едно: в близките години вероятно предстои радикална трансформация на източника на финансовото могъщество на Вашингтон – американския долар, на който може да се наложи да слезе от световния пиедестал.