Корпоративният бизнес структурира живота ни

„Това беше първият ми сблъсък с действителността”, спомня си Бернар Тибо, някогашният лидер на могъщия френски синдикат CGT

(Confédération générale du travail). През 1998 г. Тибо поема ръководството на синдиката в разгара на мащабни съкращения на работни места, предприети от държавата. Иска незабавна среща с президента Ширак. След войната целият бизнес трепери, когато CGT заговори за стачка. Профсъюзът е по-могъщ от всяка партия: 5 милиона членове, сприхави лидери с широки като на булдоци челюсти, които познават марксизма дотолкова, че да халосат с „Капитала” всеки изнаглял „кръвопиец на работническата класа”. Въоръжен с това историческо самочувствие, Тибо отправя закани пред камерите, стъпва тежко с евтините си обувки по паркета на Елисейския дворец, където върлинестият Жак Ширак го приветства в позлатения си кабинет. Разговорът е кратък. Президентът вдига безпомощно рамене. Накрая Тибо го пита: „Ама за какъв дявол тогава гласуваме веднъж на няколко години, за да избираме депутати и президент, ако политическата власт е все по-безпомощна пред икономическата”? Миг тишина. „После Ширак въздъхна и рече протяжно: „Дааа, вие задавате най-важния въпрос”. ”Тибо излиза съкрушен. Оттогава са изминали 17 години, синдикализмът залязва, политическата власт мишкува, а изборите вече не събуждат особени надежди. Властта е другаде.

Според статистиките на ООН (UNCTAD) в света има около 100 000 мултинационални компании, които притежават около 1 милион филиали. За последните двадесет и пет години броят им се е удвоил. Това главоломно смесване на капитали поставя под въпрос стария прочит на световната икономика като сбор от национални икономики. Представете си глобуса. Капиталът в традиционната икономика е като водата: концентриран е в езера, морета, океани, които имат фиксирано географско местоположение и взаимодействат помежду си по добре очертани реки и протоци. Но тази представа вече е задмината от събитията. Капиталът днес е сравним с облаците. Той се рее над националните граници, все по-неуловим за регулациите. Старият капитал-вода можеше да предизвика кризи с мащаба на локални наводнения. Днешният капитал-облак, способен да мигрира бързо и безконтролно, създава риск от трансконтинентални бедствия, по-опустошителни от ураган. „Впрочем понятието мултинационални компании вече започва да остарява”, твърди американският икономист Майкъл Портър, според когото вече се появяват първите глобални компании, особено в интернет бизнеса. „До 70-те години дипломацията беше запазена територия за държавите. Днес най-отговорните преговори са тези между държавите и компаниите, от тях зависят инвестициите и работните места, социалният мир и благоденствието. Често според исканията на компаниите се кроят и законите. Понякога дори границите” , категорична е американката Сюзан Стрейндж, специалист по икономическа дипломация.

ДЪРЖАВАТА ОТСТЪПВА, НО НЕ УМИРА

Да се погребва държавата обаче е много рано. Тя също се адаптира към новата икономическа екосистема. Американският политолог Ян Бремър дори успя да убеди Уолстрийт да въведе нов индекс GPRI (Global Political Risk Index). С него се оценява зависимостта на една инвестиция от политиката. Според Бремър например дефиницията на „нововъзникващ пазар” е „държава, в която политиката тежи поне толкова, колкото икономиката”. Политологът счита, че от Втората световна война до неотдавна светът е живял според Вашингтонския консенсус, доктрината на либерализацията на търговията със стоки и финансовата дерегулация. Тя е абсолютното отрицание на държавния капитализъм. „Кризата от 2008 г. обаче разклати из основи тази логика. Успехите на държавния капитализъм в Китай в периода след 2008 г. вещаят утвърждаването на нов, бих го нарекъл, Пекински консенсус, който залага на централното планиране и частичен държавен контрол над пазара.” Според Бремър има държави, които са стабилни, защото са икономически и културно отворени (САЩ, Великобритания, Япония), но има и държави, които са стабилни, тъкмо защото са затворени (Куба или Ирак по времето на Саддам). Най-уязвими са полуотворените страни като България.

В тях държавата вече е твърде отслабена, за да решава проблемите, но все още тежи достатъчно, за да може бизнесът да употребява политиката, за да деформира, а не да регулира пазара.

„ЗАЛЕЗЪТ НА АМЕРИКАНСКАТА ИМПЕРИЯ” ИЛИ „ИМПЕРИЯТА ОТВРЪЩА НА УДАРА”?

Ако бавният политически залез на американската хегемония е видим с просто око, то икономическата сила на САЩ преминава от една форма в друга. Действително през 2014 г. повече пари са били пряко инвестирани в „нововъзникващите пазари” (778 милиарда долара, или 54%), отколкото в тези на развитите страни (566 милиарда, или 39%), но не бива да избързваме с изводите. Според изследване на американския икономист Джим О’Нийл и екип от прогнозисти от „Голдман Сакс” страните от БРИКС (Китай, Русия, Индия, Бразилия и Южна Африка) вече концентрират повече капитали и производствени мощности от Запада. Нов актьор на световната сцена са и страните от условната група МИНТ (Мексико, Индонезия, Нигерия и Турция). Тези амбициозни нации обаче действат все още доста некоординирано. Единствени САЩ към момента концентрират военна мощ, всепроникващо културно влияние и могъщи медии. Алгоритмите на новата цивилизация до голяма степен се установяват от GAFAM (Google, Apple, Facebook, Amazon и Microsoft), петте американски гиганта на новата икономика, които имат комфортен аванс пред своите конкуренти. „Глобализацията никога не се е саморегулирала”, счита американският икономист Дани Родрик. „Тя поражда кризи, а накрая винаги държавата хвърля спасителен пояс на потъващата си икономика”. Дори могъщата наглед американска икономика беше обречена да потъне след финансовата криза от 2008 г., ако не беше масивната държавна помощ (над 1,1 трилиона долара). „Тъй че държавата е нещо като спешен телефон за бизнеса, за който предпочитаме да не мислим, но на който звъним, щом усетим проблеми с кръвното”, твърди Родрик.

GAFAM ЛИ СА НОВИТЕ ГОСПОДАРИ НА СВЕТА?

GAFAM (Google, Apple, Facebook, Amazon и Microsoft) са петте борсови звезди, които за двадесетина години преобърнаха логиката на световните пазари, открай време доминирани от банките. Най-старите компании от петте гиганта на „новата икономика” са Microsoft – създадена през 1975 г., и Apple – година по-късно. Amazon (1994 г.) е вече пълнолетна. Google (1998 г.) дори още не е. А Facebook едва сега навлиза в тийнейджърска възраст. Всички те обаче са в топ 20 на борсовите капитализации. Причината за главоломния им възход е в промяната на самата логика на капитализма. „Преди два века принадената стойност се прехвърля от селското стопанство към индустрията, а през последните двадесет години – от индустрията към информационните услуги”, обяснява Давид Файон, автор на книгата „Геополитика на интернет”. Нещо повече: в рамките на информационната революция „принадената стойност най-напред се съсредоточава върху устройствата, сетне върху софтуера, а през последните години – върху базите данни”, анализира Файон. Това е причината днес САЩ да се опитват да изсмукват като прахосмукачка всякакви бази данни. „За американските инвеститори устройствата вече не представляват приоритет и тяхното производство постепенно се измества в Азия, където работната ръка е далеч по-евтина. Дори софтуерът вече не се разработва само в Силициевата долина, а до голяма степен е поверен на подизпълнители в Индия”, пише Файон.

Причината за умопомрачителния ръст на компаниите от GAFAM е, че те са като кубчета от „Лего”. Всяка от големите компании изкупува на кило по-малки, които с нещо я допълват. И ги сглобява. През 2006 г. Google извади цели 1,65 милиарда долара, за да придобие YouTube. „Момчетата просто осъзнаха, че хората по-лесно асимилират видеоклипчета, отколкото думи, и си обърнаха джобовете”, спомня си един брокер. През 2012 г. Facebook си купи „нашите спомени”, като придоби Instagram за един милиард. Но главоломният възход на GAFAM не е само борсова революция. Компаниите от групата пренаписват човешкия ни софтуер, променят психологията ни, пренареждат паметта ни, променят здравния ни статус. Офисният пролетариат живее пред екрани с десетина отворени прозореца. Крепостните на Windows развиват ADD (Attentiondeficit disorder) – неспособност да се съсредоточават задълго върху една мисъл, действие или усилие. Погледът им шари по екрана, а ръцете им развиват тремор от писане на есемеси. При сблъсък с някакъв проблем рефлексът на човека с айфона е да посегне като каубой към кобура, за да заснеме събитието. „Пред лаптопите си трупаме кила и качваме кръвно – твърди психологът Бетси Спароу. – Google поколението слабо помни информацията, знае само къде да я открие.” Паметта ни от „библиотека” се превръща в „търсачка”. Рекламата също се адаптира. Поведенчески психолози днес изследват къде точно шари погледът ни по екрана, за да прецизират мястото на уеб рекламите. Големият залог на актуалната битка за базите данни е личният ни живот, понятие, което постепенно се разтваря като бучка захар в кипящия информационен бульон. Разкритията на Едуард Сноудън показаха безконтролното проникване на Националната агенция за сигурност (НСА) в интимното пространство на всички жители на планетата. Сноудън изобличи и съглашателските отношения на уеб гигантите с НСА. „Американците нямат европейския тоталитарен опит. Извън тесен кръг посветени мнозинството не си дава сметка за опасностите от новия Big Brother. Американската култура се гради на принципа на пробата и грешката и лесно попада в капана на маркетинга”, твърди френският изследовател Давид Файон. „Европа е призвана да защити личното пространство на гражданите си, но лобизмът парализира европейските институции.”

СИСТЕМИЧНИТЕ БАНКИ ИЛИ „СВЕТОВНАТА ХИДРА”

Юни 2014 г. Френският вестник La Tribune публикува изследване, което доказва, че първите 1000 банки в световната класация по обем на активите са реализирали рекордна историческа печалба от общо 920 милиарда долара на годишна база. 32% от печалбата прибират китайските банки, 20% – американските, 7% остават за японските и едва 3% – за банките от Еврозоната. Парадоксът е, че това се случва в момент, когато световната икономика едва изпълзява от кризата, а някои страни още са в рецесия. А обяснението на парадокса е в разрива между финансовия и реалния сектор. Според Франсоа Морен, автор на „Световната хидра”, гигантите в сектора просто са забравили що е риск. „Днешната финансова система се гради около тридесетина така наречени системични банки. Техният мащаб, взаимовръзки и сложността на техните финансови операции крият риск за цялата световна финансова система, оттам и името. Системичните банки оформят нещо като негласен олигопол, който определя лихвите, обменните курсове и падежите при дериватните продукти. Това концентрира в техните ръце невероятна власт, защото тези три инструмента (лихви, курсове, деривати) са определящи за всички финансови и икономически операции”, пише Морен. От 90-те насам дори капиталът на малките страни се концентрира в местни банки шампиони, които са привилегировани от държавите. КТБ не е само български феномен. Между отделни банки и политическата власт се установяват кръвосмесителни връзки. Държавата им дава гаранции, които рейтинговите агенции тутакси отчитат. Така въпросните банки заемат пари на ниска лихва и се разрастват бързо. Пак те са най-големите държатели на публичен дълг. „Между системичните банки и висшите финанси има една въртяща се врата, през която банкери влизат в политиката, а политици влизат в управата на банките”, констатира Франсоа Морен. „През XX век много политици си заработваха спокойни старини в някоя банка срещу съответните услуги. Днес обаче политици и банкери си разменят местата без всякакъв свян и без обяснения за пред публиката”. „Голдман Сакс” е най-добрата илюстрация на порочните връзки на финансовия сектор с политиката. Банката има 856 милиарда долара активи (2014 г.), внушителна сума, но все пак несравнима с 2 трилиона и 138 милиарда на BNP Paribas. Затова пък „Голдман Сакс” е доставчик на кадри за висшите сфери на политиката. Бивши нейни служители са председателят на Европейската централна банка Марио Драги и шефът на Bank of England Марк Карни. Пак там стартира кариерата на бившия италиански премиер Марио Монти. Списание Fortune посвещава свое разследване на връзките между системичните банки и политиката и установява колко бивши банкери пребивават във властта. Шампион е Deutsche Bank с цели 18. Следват „Голдман Сакс” (13), Barklay’s (14) и JP Morgan (12). Системичните банки са защитени от логиката too big to fail (прекалено големи, за да фалират). „Фалитът въобще не присъства в подсъзнанието на тези банкери”, счита Паскал Сент-Аманс, директор на Центъра за политика и фискална администрация на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Това напълно извращава логиката на банкирането. Системичната банка е като балон с хелий, който временно не усеща гравитацията, докато хелият не се изчерпи. „Тогава банките викат на помощ държавата”, констатира Паскал Сент-Аманс. Фалит на системична банка би бил наистина апокалиптично събитие за световната икономика. „Тези банки са така взаимосвързани, че ако гръмне една, тя няма да предизвика обикновен домино ефект. По-скоро ситуацията ще може да бъде оприличена на взрив в склад за боеприпаси и верижна реакция, при която всеки следващ взрив ще е по-мощен от предходния”, твърди проф. Жезабел Купе-Субейран, преподавател в Сорбоната. От 1 декември 2014 г. ЕС въведе регистър за прозрачност, в който банките се вписват, за да получат правото да се срещат с еврокомисарите. Този регистър ни дава представа колко инвестират големите банки за лобистки нужди в Брюксел. Начело отново е Deutsche Bank с 4 милиона евро за една година. Следват я UBS, Credit Suisse, HSBC и JP Morgan, които плащат между 1,5 и 1,7 милиона евро за лобизъм в институциите. Според разследващия сайт Corporate Europe общо банковият сектор харчи не по-малко от 170 милиона евро за прокарване на своите интереси през евроинституциите, а за тези пари се трудят около 1700 професионални лобисти. Проф. Купе-Субейран уточнява, че „лобирането се осъществява не само чрез пари под масата, но и чрез определени тънкости в самата реч, в понятията, в реториката, които незабележимо се пускат в употреба в медиите и администрацията, за да обслужат интересите на банковия сектор”.

ЧЕРНОТО ЗЛАТО

Пет компании от петролодобивния сектор са в първата десетка на Fortune Global 500: Royal Dutch Shell, Sinopec, CNPC, ExxonMobil и ВР. Сиреч три англосаксонски и две китайски. Петролните и газовите компании са и гръбнакът на новите икономически гиганти като Русия („Газпром” и „Лукойл”), Бразилия (Petrobraz) и Мексико (PEMEX). Най-интересен е случаят със саудитския монополист, държавната компания Saudi Aramco, която буквално се отъждествява с държавата Саудитска Арабия и от която зависят над 95% от приходите в бюджета на кралството. Тя притежава най-внушителните световни резерви от 261 милиарда барела и производствени мощности, които й позволяват да играе ролята на суинг-производител, от чиито добиви зависи в значителна степен и борсовата цена на нефта. Днес Саудитска Арабия води война с американските шистови производители, подбивайки световните цени. Добивът на петрол и газ е физически свързан със земните недра, което превръща добивните компании в агресивни геополитически играчи. Войната в Сирия, която някои уместно наричат Трета световна, в икономически план е война между два конкурентни газопровода. На 25 юни 2011 г. Иран, Ирак и Сирия подписват меморандум за строителството на газопровод от най-голямото газово находище в света, Южен Парс, което лежи под територията на Иран и Катар. Предвижда се газопроводът да прокара ирански газ до сирийския средиземноморски бряг, откъдето да захранва и съседните Ливан и Йордания, както и цяла Европа чрез разклонение до Гърция и чрез построяването на терминал за втечнен газ в Сирия. Заложената инвестиция е 10 милиарда долара. Проектът е изгоден за Европа, но има влиятелни врагове. Най-напред Катар, който поделя находището в Южен Парс с Иран и от години се специализира в продажбата на втечнен газ. Емирството планира свой алтернативен газопровод през Йордания, Саудитска Арабия и Сирия до Турция. Сирия има нещастната съдба да е държавата, в която се кръстосват шиитският проект (от Иран) и сунитският газопровод (от Катар). Това ще разпали междуконфесионалната вражда и ще нажежи един икономически сблъсък до градуса на религиозна война. Америка ще облече кръвопролитието в демократична реторика, за да скрие амбициите на американски компании, ангажирани с катарския проект. Русия ще подкрепи Асад с правни и военни аргументи, за да отреже мераците на англосаксонските фирми да конкурират Москва на европейския пазар с доставки на катарски газ. Това е тъжната история на войната, която наивните европейци приемат като всенародна битка за свалянето на зловещ диктатор. В тази война ще се разчистват лични сметки, племенни вражди, религиозни спорове, ще се вихри демократичен реторически патос, но без икономическата първопричина и парите от сунитските монархии и Турция тя не би избухнала.

ДОГОВОРИТЕ ЗА СВОБОДНА ТЪРГОВИЯ – ОРЪЖИЕТО НА МУЛТИНАЦИОНАЛНИТЕ КОМПАНИИ

Те са фетишът на неолибералите. В утопичното мислене на икономистите, наследници на Чикагската школа, свободата е панацея, а държавата няма място в икономиката. Следователно дерегулацията е самотворящо добро. Дори кризите не ги отрезвяват. Кризите морят планктона. Но не засягат системичните банкери. Договорите за свободна търговия са своеобразни усмирителни ризи, които бизнесът надява на политическите институции в опит да узакони резултатите от стихийната глобализация: ускореното и безконтролно движение на капиталите и намаляващата тежест на политическата власт. Основният им проводник са САЩ, където мултинационалните компании пришпорват държавните институции да побързат с новата законодателна архитектура на световната икономика, преди Китай да е детронирал Америка от лидерската й позиция. „Законите на световната икономика трябва да бъдат писани от Съединените щати, а не от страни като Китай”, заяви в прав текст президентът Барак Обама в речта си пред Конгреса по повод Транстихоокеанското партньорство.

Договорите за свободна търговия се множат: NAFTA (САЩ–Канада–Мексико), AUSFTA (САЩ–Австралия), ТРР (Trans-Pacific Partnership, между САЩ и дванадесет тихоокеански държави). На дневен ред е TTIP (ТПТИ), Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, договор, който рискува да узакони корпоративния преврат в ЕС и САЩ. „Машина за произвеждане на политическо безсилие”, така определя ТПТИ френският евродепутат Яник Жадо, заместник-председател на Комисията по международна търговия на Европейския парламент. Действително това споразумение рискува да ознаменува триумфа на корпорациите над политиката. Да обезсмисли изборите. То предвижда арбитражни съдилища за споровете между инвеститори и държави. Сиреч извеждането на много от търговските спорове от националните съдилища и поверяването им на тесен кръг корпоративни юристи, измежду които ще се избират арбитрите. Дамоклевият меч на арбитражите, които понякога присъждат милиардни обезщетения на компаниите, принуждава държавите да съобразяват цялата си политика с интереса на мултинационалните фирми. Самият Майкъл Блумбърг въстана срещу арогантността на тютюневата индустрия, която „използва международните търговски споразумения, за да заплашва и да възпрепятства някои държави при приемането на законодателни мерки за контрол над тютюневите продукти, което е неприемливо. Тук не става дума за търговия. Няма по-голям поддръжник на капитализма и търговията от мен. Тук става дума за суверенитет и за това дадена страна да има правото да определя собствените си публични политики в сферата на здравеопазването”, заяви Блумбърг.

Но проектът за ТПТИ не се ограничава с арбитражите. Той предвижда държавите предварително да представят за одобрение законодателните си намерения, а една комисия от европейски и американски юристи да преценява дали те съответстват на духа и буквата на ТПТИ. Това би официализирало корпоративния надзор над законодателството. Към това се добавят и узаконените схеми за офшорно укриване на данъци – система, с която демократичната власт не събира сили да се пребори поради силната зависимост на политическата класа от бизнеса. „В свят, свободен от икономически регулации, мултинационалните компании могат да избират своя данъчен режим и да се установяват в най-благоприятните държави. Тази динамика вкарва страните в яростна конкуренция и води до драматичен срив в данъчната ставка, приложима към мултинационалните компании”, счита канадската изследователка на фискалните политики Брижит Алпен. Според Паскал Сент-Аманс „дълги години държавите работеха по избягването на двойното данъчно облагане, докато сами не създадоха проблема с двойното данъчно необлагане”.

Политиците с празна хазна се превръщат в обикновени чучела от една „демократична” бутафория. Според френския икономист Жан-Мишел Катрпоан „светът неусетно се примирява с един мек тоталитарен режим, в който мултинационалните компании определят храната, почивките, развлеченията и навиците ни. Разбира се, антиутопията на Оруел е писана с мисъл за комунизма и фашизма, но тя сякаш провижда и днешния soft тоталитаризъм. В него служителите на Amazon не доносничат един за друг, но са задължени да попълват анкети за своите колеги, за да може фирмата да отсява „слабото звено”. Което всъщност превръща Биг Брадър във фирмено кредо”.