Хората с високо равнище на лично овладяване не могат да си позволят да избират между разума и интуицията, все едно да ходят с един крак или да гледат с едно око.
През едно майско утро собственичката на козметичен салон в Ню Йорк Глен Мореро Подцески, както обикновено, излиза от своя дом. Тя се отправя към супермаркета, за да си напазарува разни неща. На едно от кръстовищата спира на светофара и по навик хвърля внимателен поглед на познатото, но всъщност незабележимо крайпътно стълбче. От видяното Глен се изпотява. На уговореното място е начертано кръстче, но не с тебешир, а с бяла боя. За Глен Мореро Подцески, гражданка на САЩ, този знак не означава абсолютно нищо. Но за Мария Доброва, агент нелегал на съветското военно разузнаване, която се крие под името Глен Мореро Подцески, това е свръхважен сигнал. Кръстчето означава най-висока степен на тревога. Центърът й заповядва незабавно да напусне. Какво се е случило? Тя винаги е много внимателна и наблюдателна. Освен това обстановката наоколо й изглежда спокойна. Мария не знае, че зам.-ръководителят на нюйоркската резидентура, работещ под официалното прикритие на представител на въоръжените сили на СССР във военнощабния комитет на ООН, полковник Дмитрий Поляков, се е оказал предател. Тя не знае, че той вече я е предал на своите американски господари.
„Поляков – пише генерал-лейтенантът от ГРУ Леонид Гулиев – е предал на американските специални служби около 20 разузнавачи нелегали и повече от 100 агенти – чужди граждани, част от които американци и които и досега лежат доживот в затвора. Противникът е получил от Поляков списъци на повече от 1000 офицери разузнавачи, с което държавата се е лишила от огромен брой високо професионални кадри.” Повече от 20 години Поляков работи за американското разузнаване. Неговите „заслуги” са високо ценени и високо заплащани. Не случайно бившият шеф на ЦРУ Джеймс Улси заявява: „От всички вербовани в годините на Студената война секретни агенти той беше скъпоценният камък в короната”. Сред тези, които е издал Поляков, се оказва и Мария Доброва. Проблемът идва от това, че през май 1962 г. във връзка със заплашителната обстановка Центърът решава агентите нелегали, имащи пряка връзка с Москва, да бъдат дадени на връзка на нюйоркската резидентура. Така данните на Глен Мореро Подцески, тоест на Доброва, попадат в ръцете на Поляков. Той приключва командировката си в ООН и на тази длъжност го сменя първият секретар от посолството на Съветския съюз в Америка Е. Маслов. Поляков действа внимателно. Той не предава на американците имената на съветските нелегали (още повече, че не всичко знае), а дава детайли от механизма на комуникация, мястото на срещите, описва тайниците и сигналите. Така залавянето им е въпрос само на техника. Този, който излиза на мястото на срещата, поставя сигнал, зарежда тайника и се оказва в ръцете на контраразузнавачите. Така американците откриват Маслов и Доброва. Не бързат да ги арестуват. Защото „скъпоценният камък в короната” на американските специални служби, тоест Поляков, поставя условие: арестите да стават само след неговото напускане на САЩ. През юни 1962 г. Дмитрий Поляков със семейството си напуска Америка. С това ръцете на контраразузнавачите са развързани. Настъпва сложното време на Карибската криза. Връзката Маслов–Доброва продължава да работи, но под погледа и похлупака на специалните служби на САЩ. И двамата вече са снимани до тайника и категорично доказани като шпиони. Първият удар е нанесен по Маслов. Той е примамен в квартирата на негова позната, където обаче го очакват американските контраразузнавачи. Там те показват на заместник-резидента снимки, на които Мария поставя сигнал, а после той го изтрива. Предлагат на Маслов сътрудничество, заплашвайки го за това, че е провалил жена нелегал и в Москва го чакат репресии. Съветският офицер обаче успява да излезе от квартирата, изпраща екстрено съобщение до Центъра и ето, че сега, по пътя към супермаркета, Мария вижда този знак за тревога. Следва бързо да напусне Ню Йорк и да се движи по отработен предварително резервен маршрут до Канада. Тя знае, там има свои, там ще помогнат. На 10 май Мария имитира, че влиза в магазин за хляб и мляко. В ръцете си държи малка чантичка. Бързо се спуска в метрото, след това се прикачва в автобус и се насочва към Чикаго. Струва й се, че Канада вече е много близо. Действително от другата страна на границата я чакат. В консулския отдел е дошла шифрограма. Ако към тях се обърне жена и представи паспорт с име Глен Мореро Подцески или просто се нарече Мария Доброва, да й се окаже всякаква помощ, да й се дадат пари и да се изпрати със самолет в Амстердам. В Чикаго Доброва си намира хотел на тиха улица и се настанява в стаята. Всички тези дни тя не престава да анализира това, което се е случило. Кой я е предал или тя сама е извършила непоправима грешка. Търси отговор и не го намира. Когато настъпва утрото, Доброва се насочва към ресторанта за закуска и вижда двама мъже, които лениво и отпуснато седят на фотьойлите във фоайето. Тя веднага разбира, или по-скоро усеща, с дълбочинната интуиция на всяка своя клетка, че тези мъже са дошли именно за нея. Отказва се от закуската и излиза на улицата. Недалеч от входа на хотела е паркирана колата на контраразузнаването. Тя познава тези автомобили още от Ню Йорк. Доброва взима такси в посока към центъра на града, имитирайки, че отива да се разходи из магазините. Докато ходи по бутиците, отбелязва, че я водят много плътно (че има външно наблюдение). По обратния път влиза в аптека и купува лекарства. Прибира се в хотела и пожелава обядът и вечерята да й бъдат донесени в стаята, а накрая завършва с най-печалната напитка – чаша слаб чай. Казва на камериерката да не я безпокоят. Оставайки отново съвсем сама в стаята си, тя трескаво мисли. Какво да прави, как да извести Центъра каква е ситуацията? Решава да напише писмо на парижкия адрес, който се използва за връзка с Москва. В хотела, както обикновено, има пощенска шахта, писмото, пуснато в нея, попада в заключена пощенска кутия, която два пъти дневно пощальоните прибират. „12 май 1962 г., неделя – пише Мария. – Скъпа приятелко! Пиша ти от Чикаго. Пътешествам, ако това може така да се нарече.” По-нататък писмото изобилства от фрази: „В последно време на мен в Ню Йорк ми стана тежко”, „Реших да променя обстановката и да се разходя на север”, „Красивите велики езера, съвсем близо до Канада”, „Болките в главата продължават да ме преследват”. В Москва след получаването на писмото всичко веднага става ясно: Мария, виждайки сигнала, е напуснала Ню Йорк и е отишла на север, в Чикаго, по-близо до Канада, контраразузнаването продължава да я преследва. Пускайки писмото, Доброва унищожава резервния си паспорт, като го хвърля в тоалетната чиния. Вечерта на 14 май на вратата на хотелската стая се чука. „Аз съм сътрудник на ФБР – казва мъж, който стои прага. – ФБР разполага със сведения за вашата незаконна дейност в САЩ.” Агентът изкарва от страничния джоб на сакото си снимки, на тях Мария познава себе си. Ето тя поставя сигнал, а ето Маслов го изтрива. „Освен това ние знаем коя в действителност е Глен Мореро. Това дава достатъчно основание за възбуждането на наказателно дело. Не се надявайте! Никой няма да ви помогне.” А по-нататък, както обикновено става, й предлагат взаимноизгодно сътрудничество, освобождаване от наказателна отговорност и връщане у дома. След това – живот на двоен агент. Само че те много лошо познават Мария Доброва. Тя даже за миг не може да си представи себе си в подобна роля. Събира сили и казва: „Аз трябва да помисля над вашето предложение”. „Помислете! – съгласява се контраразузнавачът, – но не дълго!” Мария разбира: това е пълен провал. Но как и защо е дошъл този провал, отговор на въпросите няма. Доброва отваря вратата на балкона, прехвърля се през преградата и прекрачва завинаги в пустотата. ... Търсят я още четири години. През 1967 г. съветското военно разузнаване достига до заключение: да се установи причината за провала на капитан Доброва в настоящия момент не е възможно. Предполага се, че тя се намира в ръцете на американските специални служби или е загинала. Всичко се изяснява, когато Дмитрий Поляков е разобличен като американски шпионин. Но това се случва след четвърт век, през 1987 г. На разпита Поляков признава, че американското контраразузнаване се е опитало да превербова Доброва, но тя е отказала да стане предател и е скочила през терасата. Коя е все пак тази интересна и смела жена, капитан от ГРУ Мария Доброва, или Глен Мореро Подцески? На подобен въпрос трудно може да се отговори. Мария Дмитриевна идва в разузнаването на доста зряла възраст. Тогава тя е на 44 години, тоест зад гърба й има цял един съвсем различен живот. Освен това през лятото на 1951 г., когато й предлагат да постъпи на служба в ГРУ, Доброва е един напълно реализиран човек, кандидат на филологическите науки, старши преподавател по испански език в института на Академията на науките, с доста солидна заплата и уважение сред колегите. Но Мария по друг начин си представя своя благополучен живот. Тя е любопитна и умна жена, има страст към приключението и риска, а освен това в душата й пъплят трагични нюанси, които я тласкат към екстремното. Как започва всичко?
Мария се ражда в Минск. Баща й Дмитрий Фьодорович в годините на съветската власт работи в данъчното управление. През 1920 г. го прехвърлят на работа в Петроград, но след четири години Дмитрий Фьодорович умира. Майката остава сама да се грижи за Мария и за нейната по-голяма сестра Олга. Бъдещата агентка постъпва в музикален техникум, в класа за вокал и пиано, и през 1927 г. получава отлична диплома. Докато е в състава на концертна бригада, тя се запознава с млад командир от Петерхофската граничарска школа. През пролетта на 1930 г. двамата се женят и Мария се премества да живее при мъжа си във военното градче. Преподава пеене, а в клуба на военната част ръководи хор и танцувален кръжок. Доброва обаче е енергичен и страстен човек и тези занимания не й задържат интереса. Сякаш като по необяснимо внушение на съдбата тя решава да се заеме с изучаването на английски език. В онези времена да намериш просто така преподавател по английски език в Русия не е много лесна работа. Но човек, който желае настойчиво нещо, принуждава съдбата да отстъпи. Мария открива една благородна възрастна жена, както тогава я определят, „от бившите”, която често й казва: „В теб, Машенка, по природа има талант за изучаване на езици. Ти трябва сериозно да се заемеш с това. С езиците”. Учителката й препоръчва да постъпи във висшите курсове за чужди езици към Академията на науките. Мария така и прави. Пътят на знанието винаги е труден. Три пъти през седмицата Доброва пътува с електричка по два часа в едната посока, но желанието й е повече от неволята. Още повече, че мъжът й се оказва интелигентен и модерен човек и всячески поддържа стремежите й. Мария наистина се увлича от езика, влюбва се в английската проза и поезия, а съвсем скоро започва да изучава и втори език – френски. През май 1934 г. съпругът й Борис получава назначение в Далечния изток в състава на специалната далекоизточна армия и безмилостно заминава. След няколко месеца Доброва ражда син, когото кръщава Дима. Липсата на Борис в този особен момент оставя дълбок отпечатък в имунната система на Мария. Тя се учи на самота. Поначало самотата се научава. Но на съзидателна самота могат да се научат само много смели и остро интелигентни хора. Иначе споделянето е естествена, предначална природа, като че ли общуването запълва празното у хората. През 1936 г. Мария получава диплома за преподавател по английски език. Предлагат й да остане в катедрата, Доброва се съгласява. Но с мъжа й Борис започват да стават непонятни събития: винаги пунктуален и грижлив, той не изпраща поздравление за новата 1937 година. След което мълчанието му продължава безкрайно. Още и още. Търсенето чрез военните не дава резултат. Борис е изчезнал безследно. По същото време Мария получава нов, много силен удар – умира от дифтерит синът й Дима. Този път Доброва едва успява да изпълзи от злия омагьосан кръг. Има рани, които са твърде дълбоки, за да бъдат докоснати отвън. Затова Мария никога повече не споменава за загубата на Дима. Просто заживява втория свой живот, в който смъртта няма значение. Защото да загубиш и любовта, и детето си едновременно, е като бездна, в която изчезва абсолютно всичко – вниманието към живота, а също и страхът от смъртта. Мария не може да остане повече в Ленинград и отива във военното управление. Настойчиво пожелава да се включи като доброволец в Испанската гражданска война. Там са нужни хора, които знаят езици, и тя светкавично е изпратена в действащата армия. Повече от година Мария Доброва работи на фронта. Ползва се с голям авторитет сред приятелите си, а за храброст в боя е представена за награда с орден „Червено знаме”. В Москва, разбира се, свалят наградата й с една степен надолу и на Доброва е връчен орден „Червена звезда”. Ордените нямат значение за живота на човека, но при комунизма те са на особена почит, поначало комунизмът е режим на символния формализъм.
След Испания Мария отново започва да учи, този път френска филология. Чете много както западни, така и източни автори. Увлича се по източния мистицизъм, който проповядва, че болката трябва да бъде мислена по друг начин. Опитва се да осъзнае мъдростта, че в плачовете са скрити смехове, а в руините – съкровища. Тоест, че във всяко нещастие има скрит един нов път, за който ти не подозираш. През всичките тези години Мария издирва мъжа си, среща се с командири, които са познавали Борис, едни й казват, че той е загинал в боевете, а други, че е бил репресиран. Когато започва Втората световна война, Мария отива да работи в болница като обикновена санитарка в отделението за лицева хирургия. Може да се евакуира от Ленинград, но остава в болницата през цялата блокада от 900 дни. На фона на цялата английска поезия, която безумно обожава, Мария сякаш дълбоко осъзнава: няма никакъв вътрешен свят, има само неврози, болка и смърт. За да имаш вътрешен свят, да осъществиш любов или друга страст, ти е необходимо много свободно време. Съществува време на душата, което заема от времето на физическото тяло. И обратно. Ето че идва лятото на 1944 г. Тъкмо Мария се връща в университета, и пристига заявка от Министерството на външните работи: спешно се търсят специалисти, които знаят езици, за работа зад граница. Предлагат й длъжност старши референт в посолството на СССР в Колумбия и това се оказва поредният завой в съдбата на Мария. Тя се съгласява. Упорито се заема с подготовката и много дни прекарва в университетската библиотека, изучавайки страната Колумбия. След стаж в консулското управление получава виза и излита за Иран, от там с параход стига до Колумбия. Мария работи в Колумбия четири години, обикаля всички големи градове, запознава се с много колумбийци, представители на обществените и деловите кръгове. Но се случва така, че на президентските избори през 1948 г. побеждава кандидатът от консервативната партия Оспина Перес. Той е настроен проамерикански. След поредната провокация Колумбия прекъсва дипломатическите си отношения със СССР, а съветското посолство напуска Богота. Завърнала се у дома, Мария Доброва получава съвсем неочаквана покана: на 1 юли 1951 г. да отиде в разузнавателния отдел на Ленинградския военен окръг. Следва командировка в Москва, беседи в ГРУ (съветското военно разузнаване) и предложение за работа зад граница. Ролята, която й предлага ГРУ, не е проста, тя е най-сложната в разузнаването. Мария трябва да изиграе не длъжност, не професия на дипломат, търговец или журналист, а трябва да се вживее в ролята, в съдбата на друг човек, в една американка, някоя си Глен Мореро Подцески, и да направи така, че никой да не се усъмни, че тя не е американката Глен. Започва подготовка. С Мария работят опитни разузнавачи, антрополози, психолози и специалисти по езика. Тя трябва отлично да изучи страните, където съгласно биографията си е била – преди всичко европейски и, разбира се, САЩ. Освен това Доброва не разбира нищо от разузнаване, така че изучава специални дисциплини и техника. След два месеца е първият изпит: езикът й върви по-добре, техниката по-зле. Следващият етап от обучението на Мария е вживяване в биографията, наречена легенда на разузнавача нелегал. Доброва трябва да запомни множество детайли, да свикне да ги използва като част от разказа за себе си, да не се замисля за подробности, а всичко да попие в клетките й до такава степен, че да смени напълно на рефлексно ниво своята идентичност. Ето и легендата й: „Глен е родена в малкото американско градче Кий Уест, щата Флорида. Нейният баща е американец, работил е като фризьор, след това се е занимавал с търговия, майката е била домакиня. През 1919 г. семейството пристига в Колумбия и се заселва в столицата Богота. След шест години се връщат в САЩ, Филаделфия, и Глен отива да учи в частно училище. Обаче на родителите й не им се седи на едно място. Не минават и две години и те отново се готвят за път, местят се във Франция, където живеят в предградието Сен Жермен. През 1932 г. в рамките на една година умира първо бащата, а после и майката. Тогава Глен решава да напусне Париж, взима билет за параход и стига до Американския континент. В Ню Йорк започва да дава частни уроци по френски, след това идва любовта и тя се жени за американския търговец Лео Подцески, а през 1942 г. заминават за Колумбия. Причината е, че Лео не иска да ходи в армията, а по това време върви войната с Япония. В Колумбия те откриват фирма, която се специализира в продажбата на скъпоценни камъни. След Втората световна война семейство Подцески се местят във Франция. Лео е пълен с амбициозни планове, той много работи, излага образци на ювелирни изделия в най-различни френски градове. Работата върви успешно, но през 1948 г. мъжът на Глен умира от сърдечен пристъп. Глен го погребва в същото гробище, където са погребани и нейните родители. Всичките дела по фирмата трябва да урежда тя. Изключително тъжна, Глен заминава за Ню Йорк, заселва се в Бруклин и започва да преподава френски, но уроците не й носят удовлетворение и тя изведнъж страстно се увлича по козметиката. Решава да отиде на обучение във Франция и Австрия, а след това да открие салон тук, в САЩ”. Това е легендата на Мария Доброва. Звучи малко нелепо, но е доста трудно рускиня от страната на колхозите да се превърне в автентична американка, още повече такава, която е пребивавала в артистичния Париж. Но като се замисли човек, така или иначе всички ние живеем в измислени светове на измислени хора и смятаме този живот за истински.
Като начало на практическото обучение Доброва трябва да отиде в Европа. Това е така нареченото тестване на легендата. Пък и трябва да натрупа знания. От ГРУ я изпращат там вече като американката Подцески, пътешестваща из Европа. Първото задание е: от Москва да отиде във Виена и да приеме нелегален статус. При пристигането си в Австрия Глен е посрещната от сътрудник на съветската виенска резидентура, той я настанява в квартира и Глен започва обучение в реална среда. Тя броди по магазините, прави покупки, седи в кафенетата и много внимателно наблюдава жителите на австрийската столица – как те са облечени, какви разговори водят, как се държат, жестове, маниери, изучава поведенческия стил и нравите. Глен Мореро Подцески се старае да попадне сред туристи американци, присъединява се към група от САЩ и обикаля с нея забележителностите на града. Вниманието към дрехите е невероятно важно, защото контрастът с родния й СССР е зашеметителен. Глен забравя за руските плитки, забрадки и социалистически тип басмени рокли. Тя даже си купува евтини бижута и такова палто, каквото вижда на една от американките. Чантата си носи през рамо, „както това правят американките”. Такива буржоазни дамски чанти в СССР не са на почит. Удивлява се на веселото поведение на американците, на изобилстващите виенски магазини, на лукса и на смущаващото сравнение с комунистическа Русия. Но Мария Доброва е така подкована от съветската доктрина, че нищо, което виждат очите й и докосват ръцете й, не е в състояние да я преобърне. Две седмици във Виена минават много бързо, но се оказват страшно полезни. После по плана за подготовка нейният път минава през Италия, тя отива във Венеция. Когато се пресича границата, обикновено хората се вълнуват, граничари, проверка на документи, напрежение и т.н. Но Глен, сядайки във влака, задрямва и се събужда едва когато пред нея стои граничар. Той й поставя печат в паспорта, без да пита нито дума. След него се появява италиански митничар, той се интересува какво има в куфарите й. „Лични вещи” – отговаря Глен. Служителят се учудва, че тя, американката, така добре говори френски. Във вагон-ресторанта Глен попада на една маса с американец, мексиканка и французин. С всеки един от тях Глен говори на родния му език. Това дразни американеца: „И така, кой език за вас е роден?”. Глен се усмихва и казва: английски, френски и испански. След ресторанта, докато Глен седи в купето, във влака е задушно и вратата в коридора е отворена. Минавайки, към нея поглежда мъж, извинява се, казва, че е чул диалога й с американеца в ресторанта. Не успява да се сдържи и пита: „А все пак вие каква националност имате?”. Глен му предлага да отгатне. „Аржентинка” – казва французинът. Налага се да му признае: баща й е американец, майка й – французойка, но дълго време са живели в Колумбия. Дори едно обикновено пътуване във влака показва всъщност колко трудно е да се представяш за друг, без да предизвикваш подозрения. Във Венеция на гарата носачът й препоръчва хотел „Виена”. Действително хотелът е добър, но не и за хора с нейната професия. Пиколата са излишно натрапчиви и любопитни, освен това всички говорят няколко езика. Налага се да отиде в друг хотел, значително по-тих, а и обслужващият персонал говори само английски и италиански. След няколко дни във Венеция Глен се отправя във Флоренция, а от там в Рим. В тези два града тя се чувства като истинска туристка, разглежда музеите и се разхожда. В една от канторите сменя долари за лири и отбелязва, че по време на подготовката в Москва й казват, че тази процедура е достатъчно проста. Оказва се, че не е точно така. Трябва да попълни твърде подробен формуляр, където освен фамилия, име, домашни адреси в Италия и САЩ следва да посочи още и номера на паспорта си. Въпреки подробната подготовка реалната ситуация може да предложи всякакви изненади. Изобщо на Запад Глен се чувства като котка без стопанин. Все още е леко объркана. От Рим се отправя към Париж и се заселва в хотел „Марсо” на улица „Жюл Сезар”. Обслужващият персонал тук говори само френски. Туристическият етап на подготовката завършва и Глен Мореро Подцески трябва да се захваща за работа. Основаната цел на Глен в Париж е да усвои секретите на козметиката. Тя постъпва в специалния Институт по козметика „Пиеро”, плаща курс за обучение по масаж на лицето, учи усърдно. Преподавателите се отнасят топло и почти приятелски. Харесва им, че една американка е избрала точно техния институт. Малко сложно е с парите. Понякога се налага Глен да прекарва дните на мляко и хляб. Но курсът по козметика приключва, Глен получава сертификат, продава някои от вещите си, събира пари за билет и отлита обратно за Виена. Тук трябва да се отчете за своето пътуване из Европа. След внимателен анализ на нейното пътешествие се взема решение: Глен да се върне в Париж и да проведе заключителния етап от своята подготовка. През лятото на 1953 г. с влака от Виена през Швейцария Глен Мореро Подцески влиза във Франция, отново се заселва в Париж и отново постъпва в козметична школа, този път на Фернандо Обри. Глен разширява обсега на своята подготовка, започва частни уроци при педагог към Фонетичния институт, специалист по специфика на американското произношение във френския език. Тя не без основание счита, че този въпрос в Москва не е достатъчно отработен. Нужно е да се свали руският акцент и да се смени с американски. Глен счита, че успява, тъй като, докато говори на френски, започват все по-често да я считат за американка или англичанка. През тези месеци тя много чете, ходи на кино и театър, запознава се с хора от различни професии и националности. Въпреки целия блясък на този интересен капиталистически свят Мария се убеждава, че човек е съставен само от личността си. Тоест от мислите и чувствата. Останалото са кожа, дрехи, бои за коса, фасони, автомобили, лукс и пр. Дори Ив Сен Лоран, един от великите майстори на опаковката, подчертава: „Най-важното в женската дреха е жената, която я носи”. Най-слабо място в подготовката на Глен е познаването й на Америка, а тя се представя именно за американка. В отчета си до ГРУ Глен Мореро пише: „Нямам знания за нравите и обичаите на американците и бях принудена буквално да фантазирам, когато се налагаше да отговарям на най-обикновени въпроси, например как в Америка погребват покойниците, с какво ги обличат, какви са обичаите на сватбите, какво ядат хората, от какво се приготвят салатите и пр. За съжаление малко знам за известни и популярни, обществени, културни и политически деятели, за тънкостите в семейния живот на артисти и разни американски знаменитости. А това е тема, която вълнува хората. Оказах се неподготвена и по борсовите въпроси, а също и за правилата в някои характерни американски спортове като бейзбол, ръгби, американски футбол и др.”. В средата на ноември Доброва се връща в Москва. На летището я чака нейният ръководител на подготовката. На Мария й дават 10 дни, за да изложи своите впечатления от командировката, да отбележи недостатъците и пропуските и да изкаже предположения за собствената си допълнителна подготовка. Мария си е водила в Европа кратък дневник на събитията, който й помага да напише подробен отчет. Предавайки отчета, тя заминава за Ленинград, за да може най-накрая след дълга раздяла да прегърне майка си и сестра си. Новата 1954 г. Мария посреща в семеен кръг, а през януари вече е в Москва. Съобщават й, че програмата й за допълнителна подготовка е приета и че за тази цел ще й трябват още четири месеца. Ръководителят й постоянно й повтаря: „Основаната ни задача е навреме да се открият агресивните действия на политическото и военното ръководство на САЩ и на страните от НАТО”. Следват отново занятия към ГРУ, в които тя се обучава да определя признаците за подготовка за нападение над СССР, вярно да ги оценява, а също отново отработва начините за предаване на информация. Заради бъдещата си професия в Америка на специалист козметик Мария минава стаж във военна болница в отделение за лицева хирургия. С нея работят опитни лингвисти и най-голямо внимание се отделя на тези въпроси, на които самата Доброва е усещала недостатък на знание. А това са САЩ и най-вече Ню Йорк, където ще живее и работи. Този път тя подробно се запознава с районите и улиците на града, с метрото, с местата за работа и отдих на американците. Минава времето за допълнителна подготовка. И специалистите единодушно решават: Мария Доброва е напълно готова за нелегална работа в САЩ.
През май 1954 г. Мария Доброва излита за Виена и след няколко дни статусът й преминава в нелегален. Офицерите от виенската резидентура й помагат да получи самолетен билет до Ню Йорк през Амстердам и Монреал. В Ню Йорк тя наема стая в хотел, недалеч от „Таймс Скуеър” в Манхатън. Ярката реклама силно я впечатлява, градът живее с напрегнатия живот на огромния мегаполис. Нищо не е като в Европа. Скоро Глен Мореро Подцески изпраща картичка на виенски адрес: „Скъпа Хелен, долетях благополучно, настаних се в хотел „Удсток”, на 44-та улица до Бродуей. Преглеждам вестникарските обяви и търся скромна квартира”. Това съобщение, стигнало до Виена, съвсем скоро пристига и в Москва. Ръководителят облекчено въздъхва. Сега към работата с Глен предстои да се включи и нелегалният резидент на ГРУ в Ню Йорк Френсис. Той е длъжен да приеме Глен под своето крило. Тя бързо си намира квартира на Уест Енд Авеню. И през лятото на 1954 г. за първи път се среща с резидента Френсис, разказва му за себе си, за подготовката си, за пристигането си в САЩ. Френсис от своя страна споделя, че е адвокат и художник, че работи в една рекламна агенция и печели добре. Понякога двамата внимателно минават на руски език. Глен разбира, че резидентът не се е връщал в родината си вече три години, че семейният живот не му е потръгнал, че жена му е починала, а ново семейство не е успял да създаде. Те постояват в един ресторант, а после се разхождат по Медисън Авеню. Резидентът конкретизира заданието от Центъра. В следващите три години за никакви оперативни работи и дела на Мария не може да става дума. Трябва първо Глен твърдо да се легализира в Ню Йорк, да получи истински американски задграничен паспорт, диплома за завършени местни козметични курсове, да усвои данъчните и юридическите изисквания за тези, които откриват свой бизнес, и т.н. Работата на един нелегал е истински сложна, а инвестицията във времето е огромна. Френсис отново напомня, че Мария трябва да посещава салони за красота, да прави полезни запознанства, особено с жените на държавните служители, защото те могат в бъдеще да станат клиентки на нейния собствен салон. Двамата се договарят за условията за връзка: лични срещи – веднъж на три месеца, екстрени – по сигнал от Глен на договорено място. След това Френсис й предава пари за обучение в Академията за красота. С това се разделят. За Глен започва врастването в американската среда. Като начало тя се запознава със съседите си по дом, споделя, че е козметичка, че дълги години е живяла в Латинска Америка, обучавала се е в Европа. Сега учи в престижна академия за красота и планира да открие козметичен салон. Глен минава курс за шофьори и получава книжка. В Академията по красота избира за себе си най-сложния курс. През октомври се състои поредната й среща с Френсис. Глен му разказва за обучението си и за своите нови познати. Резидентът поддържа нейния стремеж за широк кръг познати, но я съветва да действа много внимателно и без да бърза. Найпосле Глен се обръща към паспортно бюро, казва, че би искала през лятото да направи пътуване до Франция. Следва да попълни подробен формуляр, в който да напише не само образование и професия, но даже цвета на очите и косите си. Скоро Глен получава задграничен паспорт, диплома за завършване на академията и лиценз за откриване на свой бизнес. Предстои й да намери място за своя салон. Оказва, че това не е така просто, тя обикаля няколко района в града и накрая открива помещение с отделен вход. Трябва да плати данъци и да свърши някои административни дела, но Френсис я съветва да отложи това за покъсно време, а през лятото да замине за Европа, а после и у дома. Така и постъпва. През юли 1957 г. Мария се връща в Москва. Както обикновено, след отчета й следват детайлен анализ на дейността, нови планове и заключителен инструктаж. От Москва й разрешават да открие салон, отделят пари за покупка на оборудване на салона, както и пари за кола. Предупреждават я: скоро ще трябва да влезеш във връзка с ценен агент! Глен отлита, връщането й в САЩ минава успешно. Отваря моден козметичен салон, прави регистрация, публикува обява във вестниците, в телефонния указател се появяват телефонът и адресът на салона. В Центъра внимателно следят публикациите във вестник „Дейли”. В три броя подред има обява за салона, това е сигнал, че при Глен всичко е наред. Първоначално бизнесът не върви добре, но постепенно Глен започва да привлича много клиенти, тя има обаяние, страхотен професионалист е и е симпатично общителна. Появяват се нови доверителни връзки. За да разшири кръга от клиенти, Глен приема не само в салона, но и ходи по домовете. Там хората се отпускат, говорят повече, споделят най-различни неща. Въпреки всичко Глен Мореро Подцески още няма нито един завербован агент. Тя обаче събира наистина много информация, тъй като нейните клиентки са жени на политици, военни, журналисти и бизнесмени. Не винаги тези данни са достоверни, понякога са на ниво слухове и клюки, но от тази руда често се изкарват истински златни песъчинки. Глен е принудена да слуша всякакви женски коментари. От алкохолните коктейли през джаза до скъпите вечерни рокли, всичко в Америка й изглежда толкова безнадеждно далеч от начина на живот в Съветска Русия. Една от клиентките й, съпруга на борсов спекулант, смеейки се, казва на висок глас забавна фраза, добила особена популярност сред американския женски елит: „Дори не си мажа филията с масло. Броя това за готвене”. Този сблъсък с толкова свободния маниер на американските жени поразява Мария Доброва. За нея например изневярата е нещо страшно непочтено, за много от красивите й богати клиентки обаче изневярата е просто повърхностно забавление. Те смятат, че любовта е болест, но не хронична. Явно, мисли си Мария, сред красотата и богатството някак естествено се настаняват и тънката лъжа, и сладкото лицемерие, изобщо ето го упадъчния морал. Глен е удивена от лесния начин, по който американците живеят. Може да се каже, че това й харесва, но внедрените кодове в главата й са толкова силни, че доктрината прекършва естествения нагон за удоволствия. Външно Глен придобива свободно поведение, присъщо на една истинска американка, но душата и умът й са стегнати в ужасния възел на комунистическото криво огледало.
Резидентът казва в Центъра, че е доволен от работата на Глен. Във връзка с неговото отпътуване от САЩ той предлага неговият ценен агент Дион да бъде предаден на Глен. Центърът обсъжда предложението и се съгласява. В Москва считат, че Мария е готова за такава задача, и заповядват да се готви за среща с Дион. Мястото го избират на север, в района на Мечите планини, в края на януари и началото на февруари. Агентът е фен на ските и неговото пътуване до там е напълно легендирано. Дион е юрист от Колумбийския университет, доктор по философия в университета „Джордж Вашингтон”, държавен служител, работил в Държавния департамент в отдела за страните от Латинска Америка. Дион е работил зад граница в посолствата на САЩ в Аржентина, Бразилия и Колумбия. В началото на 50-те е назначен на поста зам.-директор на един от департаментите на изпълнителното управление на президента на САЩ. Решението да работи за съветското разузнаване взима съвсем самостоятелно. Всъщност по онова време комунизмът е нещо като опиум за интелектуалците. Без никога да са ходили в Съветския съюз, те подкрепят теоретичната идея за по-справедлив свят, защото, о, за Бога, този свят, който населяват, е наистина дълбоко несправедлив. Комунизмът се превръща в една готова за употреба фантазия и се разпространява като социален вирус сред големи групи от хора, особено сред университетски, студентски и интелектуални общности. От своето високо служебно положение Дион има възможност да следи подготовката на САЩ за война със СССР. Което всъщност и прави. Няколко години той е на връзка с Френсис. Сега предстои да бъде даден на ръководство на Глен. Срещата се осъществява през февруари 1961 г. Глен се настанява в хотела и на следващата сутрин се пързаля на шейна. Първи до нея приближава Френсис, двамата се прегръщат като стари приятели, имитирайки, че са се срещнали случайно, а скоро към тях се присъединява и мъж със среден ръст, тъмни коси и бели кичури. Очевидно е, че той обича ските и умее да кара добре. Дион се запознава с Глен и тримата отиват в ресторанта. „На „чичкото” не се харесва поведението на „младата братовчедка” – казва Дион. – Той има намерение да провали всякакви опити за любовни отношения с „чуждо семейство”.” Френсис и Глен разбират всичко. „Чичото” е САЩ, а „младата братовчедка” е Куба. В това време Дион незабелязано подава бележка: „Ще дойда в Ню Йорк на 16 март, по това време ще знам нещо ново”. Връщайки се обратно в стаята си, Глен решава да обмисли всичко, което се е случило през деня. Досега тя не е изпълнявала активни агентурни задачи. Тя се е занимавала само със собствената си легализация. Но ето, че сега настъпва нов етап. На 16 март Глен излиза на покупки и с Дион се срещат в малко кафе. Неговият разказ трае 15 минути, но важността на информацията е трудно да се оцени. Резидентът съобщава в Москва: „Глен се срещна с Дион, докладвам получената информация: Кенеди е утвърдил план на ЦРУ за внезапно военно нахлуване в Куба. Заключителната подготовка и общото ръководство на операцията са възложени на Дълес. Провеждането на операцията е набелязано в два етапа...”. По-нататък се указват времето и мястото за дебаркирането на кубинските емигранти, подготвяни дълго време в центровете на ЦРУ. Освен работата с Дион Глен сама придобива информация от своите клиенти. Ето една от нейните шифрограми: „Познатите на Б., които по моя оценка могат да представляват интерес: контраадмирал Джеймс Грегъри Патерсън, който служи в щаба на военноморските сили в Норфолк, любовник на Б., както и млад бизнесмен, занимаващ се с продажба на продукция на „Дженерал Електрик”. На 19 април Глен от вестниците разбира за провала на американската военна авантюра в Куба. Нещо помръдва в нейната тренирана за безчувствие душа. Може би зад този резултат има и частица от нейния труд. Скоро тя получава шифрограма. Наред с другите задачи е написано и следното: „Важно значение имат данните за насоките и мероприятията на НАТО за подриването на социалистическите страни и дестабилизация на положението в ГДР, особено в Берлин”. Глен внимателно изучава указанията на Москва. Поредната среща с Дион се осъществява на входа на киносалон на Маркет Стрийт в Куинс. Ценният агент дава информация и скоро във Виена получават картичка с тайнописно донесение. Глен пише: „Информация, получена от Д. Провалът през април на авантюрата против Куба, планирането, подготовката и ръководството на операцията са предизвикали бурна реакция у президента”. След това се съобщава за закрито съвещание в Белия дом и за това, че свалянето на Алън Дълес от поста шеф на ЦРУ е решено. Подчертава се, че Държавният департамент готви препоръки към президента за предстоящата среща с Хрушчов във Виена. През лятото на 1961 г. Глен пребивава в родината, а през август отново се връща в САЩ. Има още една среща с Дион, но се оказва, че той е освободен от длъжност и е заел висок дипломатически пост в една от страните в Западна Африка. Колко жалко за загубата на агента. Глен обаче вече има други източници на информация. За девет месеца през 1962 г. тя предава около 10 съобщения. В края на септември при нея в салона пристига старата й приятелка Мариана. „Срещнах се с моя адмирал, страшни работи! Нашите военни кораби се привеждат в бойна готовност, възможна е ядрена война със СССР. Ню Йорк ще бъде изтрит от лицето на земята. Той настоява да напусна града.” Всичко, което успява да разбере от приятелката на адмирала, Глен зашифрова срочно и предава във Виена. Тя активно работи, но не подозира, че вече се намира в предателските ръце на Поляков. Така в майската сутрин на 1963 г. Мария Доброва неочаквано вижда кръстчето, начертано с боя. След това идват Чикаго, крачката от балкона на хотела и завинаги в небитието. През същата 1963 г. по същото това време Рой Томсън, канадски медиен магнат, се обръща към Хрушчов в Москва с въпроса: „Колко ще ми струва да купя вестник „Правда?”. Нелепият въпрос на Рой, превърнал се в крилата фраза, изразява пълното несходство и тоталният абсурд между двете системи на Студената война. Остава огромната тъга за неизброимите погубени човешки съдби в човекомелачката на фалшивите доктрини.