„Забравете човешките права, стана ли президент, ще се лее кръв”, крещеше по митингите Родриго Дутерте. И избирателите гласуваха за него!
Доскоро му викаха Мръсният Хари. Заради бруталните методи. Също като безцеремонния полицай от холивудската поредица Дутерте ходи с джинси, но за разлика от героя на Клинт Ийстууд е лишен от всякакъв чар. С малките си очички, масивната челюст и огромния, сплескан нос филипинският президент напомня приматите от анатомичния атлас. Челото му е неизменно набраздено от мъчителните опити да звучи авторитетно, но речта му се изчерпва с ругатни и закани. Безучастният поглед и сипаничавото лице допълват портрета. Дутерте е висок 168 сантиметра, което по филипинските стандарти е над среден ръст, но това не му стига: президентът обикновено размахва юмрук над главата си. В него няма нищо революционно, по-скоро напомня домашен тартор, който се гласи да превъзпита жена си. На 71 години Дутерте е президент на 100-милионна държава, но мнозина прогнозират, че това може и да не трае дълго и да свърши зле. Причината е в изумителната бруталност на сатрапа и безцеремонния стил, който го скара с всички световни лидери. През януари 2015 г. Дутерте, по онова време кмет на Давао, попада в задръстване. Милиони автомобили, велосипеди, мотоциклети и рикши в мегаполиса Манила са блокирани от кортежа на Папа Франциск. „Копеле, прибирай се във Ватикана и не идвай повече” , изрича гневният Дутерте пред камерите. „Пожалете поне Негово Светейшество” , възкликва шефът на парламента. Но по онова време още никой не допуска, че Мръсният Хари има национално бъдеще. В родния му град Давао обаче хората не са изненадани от думите му. Свикнали са да навеждат глава, когато служебният му автомобил минава бавно по улиците.
Дутерте влиза в кметството през далечната 1988 г. Малко по-рано филипинците свалят диктатора Фердинанд Маркос. Народът ликува, камерите снимат покоите на първата дама, някогашната „Мис Филипини” Имелда Маркос, красавицата с 3000 чифта обувки, 500 рокли и над 1000 луксозни чанти, както я описват журналистите по онова време. Плебсът се надява, че след прогонването на семейство Маркос демокрацията е на ръка разстояние. Но както казва Томазо ди Лампедуза, при революциите „всичко трябва да се промени, за да си остане същото”. На архипелага промените са само привидни. Елитът съхранява парите си, а бедността дори се разраства. Във Филипините действат няколко военни бази на САЩ, сред които стратегическата Субик Бей. От нея през 60-те и 70-те американският флот води войната във Виетнам с любезното позволение на Фердинанд Маркос. Затова, когато рухва диктатурата, семейство Маркос намират приют на Хаваите. Диктаторът има исторически заслуги към Вашингтон и угасва под чадъра на американското правителство, макар правосъдието уж да го преследва.
Докато наивните очакват справедливост, младият адвокат Родриго Дутерте разбира, че времената са смутни и демократичните проповеди бързо девалвират като старите пари от ерата Маркос. Само силата буди респект. В родния му град цари безвластие, воюват гангстери и той решава да наложи волята си. За него законът е празна дума. Създава ескадрон на смъртта, паравоенно формирование, което започва организиран отстрел на гангстерите. Народът аплодира. В Давао има „власт”, която другаде липсва. Разбира се, скоро клеймото „гангстери” се полага върху всички неудобни. Катерите на полицията често вадят от океана трупове на журналисти и предприемачи. Местната опозиция е напълно изтребена. Градът няма 200 000 човека, а убийствата са всекидневие. Обикновено стрелците вършеят по двойки на мотоциклети. Полицията е в играта. Случаите на убити арестанти „при неизбежна самоотбрана” са стотици. Парадоксално, но терорът носи популярност на Дутерте. Докато Филипините затъват в корупция и полицията и правосъдието навред са парализирани от подкупи, в Давао има ясен шеф на клана и това е кметът. Според Human Rights Watch за времето на неговото кметуване са убити не по-малко от 1000 човека без съд и присъда, но статистиката не плаши Мръсния Хари. Напротив, стимулира го да се бори за президентския пост.
През есента на 2015 г. той обявява кандидатурата си. По същото време в САЩ набира скорост феноменът Тръмп. Милиардерът смело гази градините на американската политкоректност и това му носи точки. Турбулентният Доналд познава законите на обществото на спектакъла и не флиртува с медиите, а им продава скандалния си образ. Рейтингите на телевизиите растат паралелно с възмущението от Тръмп. Скоро телевизионните продуценти стават тръмпозависими. Някъде по онова време Мръсният Хари от Давао се сдобива с ново прозвище: Азиатски Доналд Тръмп. Днес всички го именуват така. С тази разлика, че американският прототип е свенлив колежанин в сравнение с филипинския му аватар. Кампанията на Дутерте се изражда в истинска оргия от провокации.
„Забравете човешките права, стана ли президент, ще се лее кръв”, крещи по митингите сатрапът от Давао. Филипинското общество има много проблеми, но той им е намерил универсално обяснение: „всички недъзи се коренят в дрогата”. „Ще броя 125 хил. долара на всеки, който убие наркобарон. Ако ми достави главата му в чувал с лед, за да не се вмирисва, ще му дам 24 000 отгоре”, обяснява Родриго Дутерте. И тълпите ликуват. Азиатският Доналд Тръмп не крие нищо от миналото си, напротив: пред медиите признава в прав текст, че ако го изберат за държавен глава, ще помилва сам себе си за масовите убийства в Давао. „Миналия месец убих трима човека”, замислено споделя той пред камерите, а рейтингът му продължава да пълзи нагоре. През януари 2016 г., опиянен от възхода си, Доналд Тръмп заяви, че може „да застреля някого на Пето Авеню, без от това да загуби гласове”. Но това бяха само думи. По същото време Родриго Дутерте пространно разказва пред микрофоните как участвал в групово изнасилване на австралийска мисионерка през 1989 г. „Като й зърнах лицето, си казах: ама че съсипия, поне да бяха пуснали господин кмета първи”, разсъждава на всеослушание Азиатският Тръмп, но рейтингът му така и не се срива. През май 2016 г. сънародниците му го избират за президент. 16 милиона избиратели гласуват за убиец и изнасилвач, който не крие нито миналото, нито намеренията си. Дутерте се заклева като държавен глава.
Убийствата започват още в първите часове. Полицията губи монопола върху репресиите. Въоръжени групи обикалят градовете и отстрелват дилъри, пласьори и обикновени наркомани. „Много филипинци продават дрога на дребно, за да изхранват семействата си”, твърди Кларк Джоунс от Австралийския национален университет. „Това е единственият контакт между кастата на бедните и тази на паралиите, малки дупки в херметичната стена, която ги разделя, през които се просмукват капки от богатството”, счита австралиецът. Но новоизбраният президент слабо се интересува от тези наблюдения. От юни до сега убитите са над 2000 и кампанията по прочистването на улиците се ускорява. Родриго Дутерте в директно обръщение по националната телевизия изрежда имената на 159 съдии, кметове и полицаи, които „са замесени в търговията с наркотици”, без да дава никакви доказателства. Нарочените са уволнени, а някои вече са зад решетките. „Чувствам се мъртъв, макар още да съм жив”, споделя пред „Тайм” Майкъл Рама, един от низвергнатите кметове. Междувременно, подплашени от вихрещия се произвол, 115 000 наркомани и дребни пласьори сами се явяват, за да се регистрират в участъците с надеждата да отърват кожата. Повечето от тях са опандизени. Филипинските затвори приличат на гигантски мравуняци, в които препотени хора, изнемогващи от жегата и влагата, чакат да научат съдбата си. Фотографите са добре дошли.
Дутерте иска народът и светът да знаят, че няма да има пощада за никого. „Не ми пука за човешките права”, крещи на всеослушание филипинският президент, който държи да го забележат. „Езикът ми не се обръща да произнесе понятието справедлив процес”, признава той пред журналисти. През юни, когато терорът едва започва, представителят на ООН за региона го упреква, че „насърчава насилието”. „Майната й на ООН”, отрязва го Дутерте и диалогът свършва дотам. Неколцина чужди кореспонденти имат дързостта да попитат президента за ширещия се произвол. „Това, че сте журналисти, не значи, че сте застраховани срещу убийство, ако сте кучи синове”, отвръща Дутерте. Оттогава медиите са доста сдържани.
Президентът впрочем няма основания за тревога. Светът нехае за 100-те милиона филипинци. Съседен Китай недолюбва Манила заради близостта й със САЩ. Дутерте има своя идея как да разреши конфликта с Китай за спорните острови в Южнокитайско море. „Ще отида до някоя тяхна военна база с джет, ще забия филипинското знаме, пък да правят с мен каквото щат”, театралничи президентът. Пекин подминава войнствените му пози с мълчание. Вашингтон също отвръща очи с надеждата да съхрани добрите отношения с Манила. Филипините са ключов съюзник на САЩ в Югоизточната част на Индийския океан. Архипелагът е съставен от 7107 острова, разхвърляни на огромна площ, което превръща страната в естествена океанска цедка, през която се прецежда огромен морски търговски трафик. Манила е част от стратегията на администрацията на Обама за пренасочване на американските приоритети към Азия, опорна точка в овладяването на китайската експанзия. През 2014 г. САЩ и Филипините подписаха десетгодишен договор за военно сътрудничество, който гарантира на американските кораби правото да акостират в стотиците местни пристанища. Затова Вашингтон преглъща гнева си, когато Дутерте нарича американския президент „копеле”, а после иска среща с него. „Колоритен тип”, коментира Обама, който не пожела да приеме филипинеца. Реакцията обаче е далеч от традиционния демократичен патос на Вашингтон. А филипинците също мълчат. Причината репресиите да протичат без социални трусове е в кастовата система на местното общество. То е разделено на голтаци и баровци. Средната класа е едва 5 милиона от 100-милионното население и живее в Манила и още няколко големи града. Филипините са сбъдналата се неолиберална утопия, която позволява всичко на успелите, а бедните оставя на произвола на естествения подбор. Икономиката е в ръцете на испаноговорящите семейства от върхушката, които сключват династически бракове помежду си. Политическият живот е бутафорна битка между техни марионетки. Едва три фамилии – Си, Аяла и Абоатис – владеят 12% от БВП на страната. Социолозите твърдят, че привилегированата прослойка възлиза на 21 000 семейства, които притежават около 72 милиарда долара. Останалите 95 милиона филипинци тънат в нищета, работят в оризищата боси до колене, гълтат пестицидите, които местните земеделци щедро пръскат от самолети. Процентът на заболелите от всякакви болести е извънредно висок. Малформациите сред децата са често явление. Страната живее от заеми, които олигархията си присвоява. Днес всеки филипинец дължи по 60 000 долара още с раждането си.
„Богатите нехаят за живота на бедните и приемат смъртта им като нещо незначително, понякога дори като икономия на разходи”, счита филипинският актьор и сатирик Карлос Селдран. В местния език има дума за тази най-ниска прослойка на обществото: матапобре, от испанските думи matar (убивам) и pobre (беден). Нещо като „хора за отстрел”. „Докато проблемът не засяга богатите, те няма да реагират. Чак като загине някой от „техните”, ще се стреснат, защото те делят човеците на такива с пари и такива без. Най-лошото е, че когато се опитвам да задействам хората от моя кръг, този на артистите и средната класа, те ми отвръщат, че съм „обсебен от проблема”, който сам ще отмине. Да притежаваш сърце и съвест днес се приема за увреждане”, пише Карлос Селдран в откритото си писмо до световните медии, което засега остава без отговор. Според него друга причина за апатията на населението е, че „учебниците по история се пишат и печатат от частници и интерпретацията на миналото се манипулира”. Непотизмът (семейното богатеене от властта) е вечната болест на Филипините, но хората го приемат като нещо естествено и непреодолимо. Феноменът Дутерте се родее с явлението Тръмп не само в стила, но и в причините. За последните 25 години всеки социалнокритичен кълн в политиката биваше изтребван от неолибералните институти като плевелите във филипинските ниви. Марксизмът бе предсрочно пенсиониран, макар в джунглите на Минданао още да се крият останки от Новата народна армия, партизаните от времето на Студената война, които изживяват дните си. Днес ощетените нямат обяснение за неволите си, нито надежда за промяна. Затова печели онзи, който заеме антисистемната ниша: най-безпощадният и най-гласовитият. Който посочи ясен враг: в САЩ това са мексиканците и мюсюлманите, във Филипините са наркотърговците.
Най-страшното е другаде. Във Филипините, както навсякъде другаде, липсата на ляв радикализъм отваря пътя на екстремизмите и те вече заявиха себе си. На 2 септември мощен взрив опустоши нощен пазар в Давао, родния град на филипинския президент Родриго Дутерте. Полицията откри 14 трупа, а линейките извозиха още 70 ранени. Ислямистите от „Абу Саяф” поеха отговорност за касапницата. Това е първият акт на съпротива срещу новия президент, който вместо извънредно положение обяви „официална отмяна на законите” в региона. От три десетилетия терористите от „Абу Саяф” се борят за независима ислямска провинция на югозападните острови от архипелага. Според американските служби организацията наброява под 1000 човека, но методите й са брутални. През 2004 г. бомбаджиите от „Абу Саяф” потопиха ферибот. При експлозията загинаха 116 невинни граждани. През 2014 г. организацията официално пристана на „Ислямска държава”. Днес ислямистите предизвикват новия диктатор и влизат в ролята на отмъстител в очите на всички пострадали. Пет милиона от общо 100-милионното население на Филипините изповядват исляма, но това е достатъчна социална база за бунт предвид нищетата на мюсюлманското население, считат експертите по тероризъм. Ето как социалната криза, идейният вакуум и терорът на поредния „наш кучи син” са на път да отворят нови територии за ислямизма.