Новата администрация трябва да възстанови близката връзка и общата цел на партньорството

В момент, когато Русия, Турция и Иран си поделят Сирия, дирижираната от САЩ битка за Мосул изглежда да е в патова ситуация, а водещите арабски съюзници на Америка – Египет и Саудитска Арабия водят омаломощаваща студена война помежду си, как трябва да се тълкува решението на администрацията на Обама да посвети последните дни от мандата си на това да остави наследство от критицизъм към Израел под претекст за запазването на модела на две държави в конфликта между палестинци и евреи? Няколко наблюдения:

Президентът Обама е забележително последователен в своето виждане, че разширяването на заселническата дейност на Израел е принципна пречка по пътя към израело-палестинския мир. Това виждане вдъхнови президентското решение да пренебрегне конструктивното разбиране на своя предшественик по въпроса с Израел, както и зле замаскираното искане за пълно замразяване на израелското строителство на селища в рамките на линиите от 1967 г., включително в Йерусалим. И двете изиграха важна роля за стигането до положение на безизходица в мирните преговори. Наистина, въпреки всичките си тържествени изявления, президентът Обама е първият висш ръководител след президента Джонсън, който не отчита нито постижения, нито дори напредък по пътя на арабско-израелски мир. Това, че администрацията на Обама завършва там, откъдето е започнала с почти параноичен фокус върху строителството на израелски селища като ключ към близкоизточния мирен процес, предполага че тя не е научила почти нищо от своя опит през последните осем години.

Поставяйки сблъсъка около изграждането на селища в по-широка перспектива, подходът на администрацията на Обама подчертава една нелогична реалност: как е възможно двете страни да имат близко военно и разузнавателно сътрудничество и в същото време така да се сблъскват с напрежение, раздори и пропукани стратегически и политически отношения? Още от първите дни на Обама в Белия дом изчезна интимната близост между Вашингтон и Йерусалим, която характеризираше администрациите на Бил Клинтън и Джордж Буш – срещите на четири очи между лидерите, които бяха наистина взаимни беседи, споделянето на текстовете на речи преди самите изказвания, неформалните и дискретни обмени на идеи и др. Доколкото ръководството на Израел отвръщаше реципрочно (спорната реч на премиера Нетаняху пред Конгреса), отборът на Обама беше този, който дойде на власт с намерението за промяна на динамиката на израело-американските отношения, правейки ги повече „нормални”, отколкото „специални”. Отвъд мъртвородения призив за замразяване на заселванията, тази „нормализация” бе разширена до такива наистина стратегически решения като отказа на Вашингтон да споделя с Израел информация относно тайните преговори за иранската ядрена програма. Администрацията правилно посочи новия десетгодишен меморандум за разбирателство относно военната помощ като най-ясния знак за нейната ангажираност към израелската сигурност и благополучие, но е важно да отбележим, че споразумението за подпомагане на сигурността, което Конгресът вероятно щеше да финансира така или иначе дойде на определена цена за Израел – безпрецедентното искане от Белия дом Израел да се откаже и да върне всички допълнителни средства , които един следващ Конгрес може да пренасочи за отбранителните нужди на страната, както и поетапното спиране на многогодишната привилегия на Израел за офшорни поръчки. Имайки одобрението на прогресивен президент, едно десетилетие на подпомагане на сигурността може да има своите политически предимства за Израел, но то, заедно с щедрия пакет от американска военна помощ е по-малко щедро отколкото изглежда.

Въпреки, че не е кристално ясно, никой не може да раздели критиката на администрацията на Обама към Израел от нейната по-широка регионална стратегия: възстановяването на равновесието между Иран и неговите многогодишни сунитски противници (в този случай еврейски противник) и посрещането на Русия de facto като водещ играч в регионалната Голяма игра. Макар да има силни идеологически причини за администрацията на Обама да свие политическите платна на правителството на Нетаняху, дистанцирането от Израел също така има ефекта на отслабване на водения от САЩ „отбор” от прозападни държави, като по този начин ускорява трите стратегически перспективи, посочени по-горе. Това, което е останало до голяма степен незабелязано е, че тази стратегия доведе до обстоятелството Съединените щати и техните съюзници днес да са в най-слабата си регионална позиция поне от Иранската революция през 1979 г., а може би и от Суецката криза през 1956 г., което го прави едновременно, както забележителен провал, така и забележителен успех в зависимост от целта, но все пак забележително.

За щастие, с воля, мъдрост и лидерство нищо от това не остава непоправимо. Израело-американските отношения могат да бъдат поправени от една нова администрация, решена да възстанови близостта и общата цел на партньорството. Вашингтон може дори да постигне напредък в израело-палестинския мир ако Белият дом има воля да мисли отвъд провалените, спуснати отгоре-надолу принципи, формулирани ако не с голяма синтезираност, то поне с голяма страст от държавния секретар Кери. Вместо това съществува реален потенциал за напредък в случай, че новата администрация постави в основата творчески идеи, дипломация отдолу-нагоре, постоянни усилия за утвърждаване на държавността, палестинска институционална реформа и реалистични разбирания с Израел по въпроса на изграждането на селища, които правят разлика между области – почти навсякъде разглеждани като оставащи в пределите на Израел по силата на бъдещо споразумение и съгласувани ограничения за строителство на други места.

Но нищо от това не може да бъде наистина постигнато, освен ако администрацията на Тръмп не реши да проведе политика на една по-широка повторна ангажираност на американското лидерство в Близкия изток, укрепвайки съюзите, обкръжени заради изчезващата намеса на Америка; помирявайки противоречията между нашите приятели (например Египет и Саудитска Арабия), които избуяха без нашата стабилна ръка на руля и имаха ефекта на отслабване на нашата колективна сигурност; противодействайки на неочакваните стратегически и политически ползи, извлечени от Иран и неговите местни „проксита”, които Вашингтон изглежда допусна като отплата за ядрената сделка; и помагайки за оформянето на стратегическа карта на северния район на Близкия изток след Алепо и след Мосул.

Дори администрацията на Тръмп да дойде на власт с желание да обърне негативната спирала на израело-американските отношения, истинската вреда за тези отношения произтича от нещо по-дълбоко от една печална резолюция на Съвета за сигурност – зле замислена мания на тема заселвания или лична неприязън към един или друг израелски политик. По-скоро истинската щета за израелската сигурност идва от нещо по-дълбоко – нежеланието на израелския партньор и суперсила да действа като единен субект. И освен ако новият президент не желае да инвестира в изцяло нова стратегия на американското лидерство, никакви действия за възстановяване на близостта между президент и министър-председател от САЩ и Израел не могат да поправят вредите за жизнените стратегически интереси, от които Израел страдаше в последните години в резултат на намалената роля и влияние на най-мощния съюзник на еврейската държава.

Автор: Робърт Сатлоф, изпълнителен директор на Вашингтонския институт за близкоизточна политика
Източник: The National Interest
Превод: Николай Николаев