Едно от най-популярните медийни правила гласи следното: „Няма значение какво говорят за теб, важното е името ти да е вярно“. Длъжни сме обаче да направим едно важно уточнение. Това е правило за индивидите, за тези, които искат да станат или вече са, популярни, за звездите - певци, артисти, шоумени, спортисти. За тях наистина не е важно дали медиите ги славословят или ги ругаят. Важното е да им обръщат внимание. За една звезда медийното мълчание е несравнимо по-страшно, отколкото каквото и да било критично споменаване. Само че когато става дума за държави, и то такива, които искат да имат световно значение, а не просто да си живуркат в някакво маргинално пространство, споменатото в началото медийно правило  губи голяма част от своята валидност.

Ето, по цял свят за Русия говорят, пишат, правят телевизионни репортажи и филми. Хамлетовският въпрос тук е: „Как  го правят?“. И неутешителният отговор или даже трагичният, така както трагична е и съдбата на самия Хамлет, гласи: В повечето случаи материалите за Русия са негативни. И няма значение къде точно се намира държавата, в която се публикува поредния антируски текст - може да е Нова Зеландия, а може да е България. Дали ще се обърнем към северноамериканския континет или към Балканите, виждаме един и същи медиен подход по отношение на Русия - изостанала държава, авторитарен президент, желание за световно господство. Два са възможните подхода, които отговорните руски фактори могат да изберат, за да отговорят на тази недобра за страната им действителност. Първият е да махнат пренебрежително с ръка: „Какво ни интересува какво говорят за нас? Ние сме си достатъчно силни и самодостатъчни, за да се вълнуваме от глупостите, изговорени по наш адрес от Си Ен Ен или Би Би Си“. И вторият подход е да направят всичко възможно, за да променят това положение. Разбира се, вторият подход е несравнимо по-труден от първия. Изисква много свежи идеи и, да, много пари. Обаче има едно голямо преимущество - има смисъл от него. Само той може да промени образа на Русия по света.

Изглежда, че през последните десетина година все повече руски отговорни фактори са на същото мнение. И това е хубаво. За самата Русия. Не толкова хубавото е, че усилията по промяна на имиджа на Русия явно не са достатъчни. Колкото и креативна да е Маргарита Симонян, колкото и впечатляващи да са туитовете на Мария Захарова, колкото и убийствено критични към другата страна да са Владимир Соловьов и Дмитрий Кисельов, това не стига. RT и Спутник - чудесно е, че съществуват. А къде са останалите компоненти на руската „мека сила“? Вероятно ги има, но дали са достатъчно ефективни?

Да се съсредоточим сега към нашия регион, Балканите. Колко ефективно е руското присъствие тук? Ако попитате някой русофоб, той веднага ще изцъкли очи, ще почне да се тресе, едновременно от уплах и ярост, и ще отговори така: „Ама как! Разбира се, че руснаците са навсякъде - в икономиката, в политиката, в културата! Просто ужас някакъв!“ В този конкретен случай Москва само трябва да се радва на подобни русофобски изказвания. При тях обаче има един малък проблем - твърде далеч са от истината. Русия съвсем няма такова силно присъствие тук, каквото й приписват русофобите. Това с газопроводите е ясно. Само че, ако разчиташ само на тях, едва ли ще стигнеш много далеч. Съвсем други са нишките, които свързват за дълго различните държави. Ако много по-дълбоките мисловни връзки ги няма, никакви газопроводи не могат да спасят положението.

Струва ми се, че официална Москва се ръководи от два мисловни модела  по отношение на Балканите. И двата силно погрешни.

Първият: „На Балканите и без друго са ни обичали, сега ни обичат и ще продължават да ни обичат. Така че няма какво толкова да се стараем там.“ И вторият модел: „В сравнение с Европа, Америка, Китай, Балканите са твърде малък и незначителен регион. Няма защо да хабим ресурси за него.“ Защо са крайно сбъркани тези два мисловни конструкта? Първо, да кажем за любовта. Няма спор, прекрасно чувство е това. Възвисява душата.  Обаче много рядко, да не кажа никога, трае вечно. Продължителността му е особено кратка, ако не полагаш грижи за него. Това е валидно както за интимните, така и за междудържавните отношения. И още една практика, валидна за междуличностните отношения важи с пълна сила и за отношенията между държавите. Ако не пазиш любовта си, ако не полагаш усилия за съхраняването й, някой друг много бързо ще ти я открадне.

От началото на 90-те години западните държави в това число и Съединените щати полагат огромни усилия в района на Балканите. Непрекъснато инвестират. Най-вече в хора. А това е най-важната инвестиция. Чак след нея идват инвестициите в инфраструктура, газопреносна система и всичко останало. Можем всякак да оценяваме личността и делото на Йосиф Висарионович, но няма как да отречем гениалността на фразата му „Кадрите решават всичко“. Именно хората са тези, които взимат важните решения - и за приватизацията, и за газопроводите, и за инфраструктурата, и за всичко останало. Така че, не инвестирате ли в хора, нищо не правите.

 

Поучете се от нашите общи евроатлантически приятели. Само за три години - между 2011 и 2014 г. Фондация „Отворено общество“, както и други чужди неправителствени организации са вкарали в Македония 16 милиона долара.  Както всички видяхме, инвестицията се връща. Съвсем скоро нашите съседи ще станат членове на НАТО. Русия проспа ставащо в Македония. Русия проспа и ставащото в Черна гора, която вече е член на НАТО. А бизнес контакти в Черна гора и инвестиции в Черна гора Русия имаше много. И въпреки това държавата отиде в НАТО. Неудачно е инвестирано значи. В неправилните хора. Да припомним, че и в Украйна се случи нещо подобно. Заета да се грижи за интересите на Янукович и останалите, уж „проруски“, а всъщност корумпирани и бездарни функционери, Москва проспа Майдана. Събитията през 2013-2014 година там съвсем не бяха някаква случайност. Майданът и идването на власт на налудните русофобски сили е логичен резултат от дългогодишната работа на терен на многобройни американски и западноевропейски неправителствени организации. При това не говоря за работа само на политическото поле. Благодарение на целенасочените усилия на западните НПО-та в културата и медиите, в Украйна се създаде обстановка на нетърпимост към всичко руско.  Русия беше превърната в синоним на абсолютното зло, което трябва да бъде изгонено с всички възможни средства и действия. Включително и с фашистки.   

Същият модел американците и западноевропейците прилагат и на всички останали места по света. Целта е ясна - за Русия да се говори или лошо, или нищо. И това е дългосрочна стратегия. Не е от днес за утре. Хората имат дълъг хоризонт. Основна цел на антируските послания е елитът на всяка държава. Не е нужно да облъчваш цялото населенеие. Достатъчно е да индоктринираш тези, които формират общественото мнение - журналисти, анализатори, политици. Основното внимание, разбира се, е насочено към медиите, защото казаното там стига до милиони хора. Съвсем целенасочено вездесъщата фондация „Америка за България“ финансира най-различни медии. Както такива, които отразяват преди всичко политическите процеси, така и кулурни и дори хумористични издания. Същата фондация, както и други чуждестранни неправителствени организации финансират отделни предавания в обществената телевизия, както и в частните национални телевизии. Така ден след ден, месец след месец, година след година българската аудитория е облъчвана с тезите на Вашингтонската администрация и свиква с мисълта, че трябва да изпитва страх или гняв всеки път, когато се спомене думата Русия. Самите журналисти - в печатните медии, в радиостанциите, в телевизиите - вече толкова са свикнали да описват Русия в негативна светлина, че вече не е нужно да им се плаща, за да правят това. За голяма част от българските журналисти казването на нещо хубаво за Русия граничи с неприличното поведение.

А как отговаря на това руската страна? Какво е противодействието й на многогодишната русофобска кампания, която върви в основните български медии? Русия се сърди заради това, че много българи не са й благодарни за освобождението от турско робство. Сърди се, заради обидните графити по руските паметници. И с право се сърди. Вандалските прояви и неблагодарността няма как да предизвикат друга реакция. Но освен че има всички основания да негодува, Москва е длъжна да си зададе няколко архиважни, както обичаше да казва другарят Ленин, въпроса: „А какво направихме ние, руснаците, за да не допуснем русофобската пропаганда да нанесе такива огромни поражения върху българското обществено мнение? Къде са нашите фондации? Къде са нашите образователни и културни програми? Къде са нашите медии?“ Най-лесният отговор на тези въпроси звучи така: „Много искаме да развиваме всичко това, но, за жалост, не разполагаме с финансовите възможности на нашите западни конкуренти“. Нима? Наистина ли проблемът е само в липсата на пари? И действително ли няма пари? Че само един руски олигарх е в състояние да учреди стипендиантски фонд, който да удари в земята всичките възможни „Фулбрайт“-ски програми. Обаче олигарсите предпочитат да си купуват замъци, самолети и футболни отбори, а не да дават пари за подобряване образа на Русия по света. Да, те самите едва ли ще се сетят, че второто е несравнимо по-важно от първото. Значи някой трябва да ги подсети. Кой някой ли? Същият този, който им е позволил да печелят милиарди, трябва да им намекне, а ако е необходимо, трябва да им натвърди, как да похарчат част от спечеленото.

Не бива да оставате с погрешното впечатление, че парите решават всички проблеми. Изобщо не твърдя, че ако изведнъж сега Москва почне да излива милиарди рубли във всевъзможни проекти, това ще направи руската мека сила непобедима. Ако няма основополагаща идея, никакви пари няма да спасят положението. Русия не просто трябва да противодейства на негативните стереотипи, които биват създавани по нейн адрес в западните общества. Русия трябва да прави нещо много повече - да представя свой проект за бъдещето, различен от западния, който, между другото, и на редица западняци вече не се харесва. Защо преди сто години болшевиките не само направиха революция, но напук на всички предсказания, спечелиха Гражданската война? Съвсем не заради германските пари, жестокостта на Троцки или някакво благоприятно за тях стечение на обстоятелствата. Болшевиките спечелиха, защото представиха добре звучащ проект за бъдещето. Незабавен мир, земята на селяните, заводите на работниците.  Кратко, точно и разбираемо за всички. А в това време противниците им се караха помежду си към какво точно се стремят - едни искаха връщане на самодържавието, други - конституционна монархия, трети - либерална демокрация, четвърти сами не знаеха какво искат. А болшениките знаеха. И затова победиха.

Има ли днес Русия проект, който тя е готова да предложи на света? Немалко анализатори считат, че един такъв проект трябва да се основава на строгия консерватизъм, патриархалността, защитата на всичко традиционно. Без да отричам важнотта на тези идеи, бих поспорил дали точно те трябва да са в основата на руската идея за бъдещето. Да, имайки предвид разгула на либерализма, превъзнасянето на егоизма, преклонението пред хипертрофирания индивидуализъм, съвсем логично е да се изкушим да заложим на точно обратните тенденции. И все пак по-добре е да избягаме от това изкушение. Развяването на охранителското знаме не е най-добрата стратегия, особено в дългосрочен план. Не консервативното начало, от типа „Бог, Цар, Отечество“ трябва да е водещо. Водещо трябва да е нормалното. Двете понятия никак не са идентични, както би си помислил някой. Да се вкопчиш в миналото, в традицията, в охранителното начало изобщо не е добра основа за проект, насочен към бъдещето. Да, срещу днешните прояви на либерализма във всичките му форми трябва непрекъснато да се говори. Но да му се противопоставя консерватизъм е безсмислено. На крайния индивидуализъм трябва да се отговаря с призив за общи действия, за обединение. Само че не онова обединение, което тотално обезличава личността и потиска свободната воля на индивидите. Говоря за обединяване на енергията на множеството, защото само така това множество може да подобри живота си. На желанието да се атакува непрекъснато националната държава, трябва да се отговаря не с аргумента, че тя е дадена от Бога и значи е вечна и непрокосновена, а с концепцията, че единствено държавата с нейните инструменти е в състояние да предпази хората от експлоатацията на наднационалните корпорации. На сексуалната разпуснатост трябва да се отговоря не с призиви за забрана на абортите и с наказателни мерки срещу хомосексуалистите, а с тезата, че всеки е свободен да прави каквото иска в леглото си, стига да не парадира с това.  

Ако пък Русия иска да предложи някакви по-конкретни идеологически послания на днешния свят, а ако целта и е да бъде силна държава, трябва да иска това, то тогава задължително трябва да се обърне към евразийското си наследство. Няма да говоря подробно за евразийството, тук има несравнимо по-добри специалисти по темата.

Само ще ви припомня някои от вижданията на създателя на тази философия – княз Николай Трубецкой. Те са прозвучали за първи път преди почти един век, но са страшно актуални и днес. Трубецкой поставя специален аспект върху последиците от насилствената европеизация на европейските народи. Ето какво се случва според него с един тотално европеизиран народ: „Изучавайки историята си, този народ я оценява от гледната точка на родения европеец: всичко, което противоречи на европейската култура, е зло, признак на ограниченост и изостаналост; за най-значим момент в историята се признава този, в който е осъществено решителното обръщане към Европа; по-нататък всичко, което се взима от Европа, се смята за прогресивно, а всяко отклонение от европейските норми - за реакционно. Постепенно народът бива приучаван да презира всичко свое, самобитно, национално.“ Виждането на Николай Трубецкой за това как може да бъде преодоляно това печално състояние също звучи много актуално и засяга ролята на интелектуалния елит: „Интелигенцията на европеизираните народи трябва да свали от очите си превръзката, сложена от романогерманците и трябва да разбере ясно, че европейската култура не е нещо абсолютно, не е култура на цялото човечество, а е просто продукт на определена етническа група, че тя с нищо не е по-съвършена и по-висша от всяка друга култура, създадена от друга етническа група. Изобщо няма висши и низши култури и народи, а има само култури и народи, които повече или по-малко си приличат...“

Може още много да говорим за това какви трябва да са алтернативните послания на руската визия за бъдещето. Колкото и привлекателна да е тя обаче, ще си остане само фантазия, ако не достигне до максимално повече хора. А това може да се случи по един единствен начин. Чрез медиите. Ако Русия иска да има значение в днешния свят, за нея трябва да се говори позитивно. А за да се случи това, е необходимо  да се инвестира във всички възможни електронни, печтани и онлайн медии. Във вече съществуващи и в нововъзникващи. Необходимо е и да се създават нови. И едно важно уточнение. Дори и веднага да стартира този процес, резултатите няма да дойдат бързо. Промяната на общественото мнение изисква много време. На западните конкуренти на Русия им трябваха години, за да постигнат целта си, а именно - насаждането на силни русофобски чувства. Промяната в тази нагласа също ще отнеме години.  Затова най-добрият съвет в случая са думите на френския маршал Юбер Лиоте: „По-добре започнете веднага“.

 

Текстът е произнесен на Международната конференция „Балкански диалог – 2019“