ЕДИН ПОГЛЕД ОТВЪН КЪМ КУЛТУРНИЯ ЖИВОТ В НАЙ-БЕДНИЯ РЕГИОН НА ЕС, КЪДЕТО ХАИТЯНСКИ ДИРИГЕНТ И 17-ГОДИШНИ ТЕАТРАЛИ НОСЯТ ЛЪЧ НАДЕЖДА В СИВОТАТА НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Нашият автомобил се бори в Балкана с безбройни завои и изкачвания. Около нас – огромни, покрити със сняг дървета, чиито клони достигат почти до улицата. На път сме от София за Видин в Северозападна България, статистически най-бедния район на ЕС. По какво се различава тази област от другите? Чисто визуално обезлюдените села, през които минаваме, не се различават много от други места в Европа. Малкото къщи, от които се издига гъст дим, отдавна се нуждаят от ремонт. Отстрани на пътя стоят възрастни жени, които предлагат мармалади и сладка върху малки дървени масички. На място за почивка край шосето проститутка слиза от някой от безбройните тежкотоварни камиони, които преминават оттук по пътя си към Румъния. Една гледка, която за мен като западноевропейка е доста необичайна и потискаща.

Най-накрая стигаме до една права улица във Видин, административен център на едноименната област. Отляво и отдясно виждаме образци на съветското строителство, преобладаващият цвят е сивото. Питам се как стоят нещата с културните институции и събития в град, в който бедността се усеща на всеки ъгъл. Нашият български спътник ни организира спонтанна среща с директора на държавната филхармония. Мирослав Кръстев, около 50-годишен кореняк видинчанин, е лаконичен, тъй като в 18 часа оркестърът му има концерт. Същата вечер в Драматичния театър се поставя „Декамерон” на Джовани Бокачо, който се рекламира из целия град с плакати на фриволно облечени актьори и актриси. Според Кръстев е жалко, че представлението ще се играе точно днес, все пак градът и потенциалната пуб- лика не са големи. Питам не  си ли говорят институциите помеж- ду си? Напротив, но всеки има собствени интереси.  Оркестърът също усеща нелекото финансово положение във Видин. Той се финансира с държавни и общински пари и с постъпления от продажба на билети. Въпреки това балансът на приходите и разходите в края на месеца обикновено е плюс-минус нула. Ако касите са празни, може да се стигне дотам, че да трябва да се отказват твърдо договорени участия на известни музиканти. Но Кръстев е горд, че въпреки тежките обстоятелства ансамбълът все още съществува 65 години след основаването си. Разбира се, трябва да се бори и за поколенията. Много млади хора предпочитат да останат в София след завършване на образованието си, където големите ангажименти примамват с по-голямо заплащане и по-висока репутация, но досега винаги са се намирали музиканти, които се завръщат. Кръстев гледа на бъдещето с оптимизъм. Досега оркестърът е успявал да прескочи препятствията. Що се отнася до съставянето на програмата, той смята за своя задача постигането на баланс между лекото забавление и по-изтънчените произведения. В крайна сметка има и образователна задача, не може да се мисли само в мерните единици на комерсиалното.

Тази вечер сме поканени на концерт на филхармонията. Когато влизаме в залата, виждаме едва около 30 души. Приблизително толкова са и музикантите на сцената, сред които жените значително превъзхождат мъжете. На тавана непрекъснато премигва една лампа. В следващия час и половина чуваме произведения от Глинка, Моцарт, Брух и Римски-Корсаков. Оркестърът явно не свири за първи път пред толкова камерна публика. Хаитянският гост-диригент Тидо Дежан, който често се появява тук, не изглежда да е впечатлен от празните места и до края на концерта ръководи ансамбъла с много енергия. Когато напускаме концертната зала, мразовитият ноемврийски въздух ни удря в лицето право срещу военния паметник „Бдинци”, един от многото героични монументи, които могат да се видят в България. Бетонът прави така, че атмосферата да се усеща още по-ледена.

С изненада научавам, че освен филхармония и драматичен театър във Видин има също куклен театър и едно чисто ново кино. Към това прибавете етнографски и исторически музей, различни групи за народни танци и фестивали. И всичко това в една икономически слаба община с едва около 60 000 жители. Регионът може да се похвали и с природни забележителности като необичайните скални образувания в Белоградчик, пещерата „Магура” и средновековната крепост „Баба Вида”. Заедно с целогодишните културни прояви те се превръщат в притегателен пункт за туристи от Румъния, Сърбия и от България. Освен това Видин е много често транзитна спирка на пътуващите по Дунав. Съвместната работа с Калафат, румънския град от другата страна на реката, обаче е рядкост. Засега откриването на моста между двата бряга през 2013 г. не е променило почти нищо.

Отправям  се  към Драматичен театър „Владимир Трендафилов”, построен през 1891 г. във виенски стил. Той е първата сграда в България,  изградена именно с тази цел. От фасадата й изо- билно  пада гипс, а когато отварям теж- ката  врата, несигурна дали изобщо мога да бъда тук,  попадам в тъмно преддверие. На помощ идва един от  актьорите и ме води в залата за репетиции. Младежката  трупа току-що е завършила репетицията си на „Вещици в  чужбина” на Тери Пратчет и четиримата участници Ста- нислав, Кристина, Богомил и Раяна казват, че са готови  за  разговор. Всички са по на 17 години, ходят на учили- ще във Видин и правят впечатление на доста будни деца.  Защо обичат театъра? „Сякаш човек има супер сили”, смя- та Богомил, а Кристина добавя: „На сцената всички твои мечти  стават реалност”. За Станислав театърът заедно с фитнес салона, който често посещава, са възможност да се разтовари. Когато ги питам дали обичат града си, започват да се смеят. Всички отговарят утвърдително, но са наясно с несигурната икономическа обстановка и липсата на перспектива. Трима от тях не могат да си представят да се върнат във Видин след планираното следване в София. Само Станислав, най-големият комик на групата, иска на всяка цена по-късно да живее във Видин и гордо заявява: „Може и да нямаме много пари, богати сме обаче на култура”. Как изглеждат плановете му за петъчната вечер, Станислав вече знае съвсем точно. Ще отиде с приятелите си в нощния клуб и ще се опита да се запознае с момичета. Той решително отхвърля моята идея да наблюдавам отстрани. Сами жени чужденки не трябвало в никакъв случай да бъдат виждани там. Било прекалено опасно. Дали е вярно, не успях да разбера. Накрая научавам, че и четиримата са присъствали предишната вечер на „Декамерон” и сега се изяснява защо концертът на филхармонията е бил толкова слабо посетен: театърът е бил почти пълен.

Тръгвам си от срещата позитивно настроена. Моите очаквания, че ще намеря град, в който бедността дебне от всяка цепнатина в сградите, а в културен план не се случва нищо, се оказаха доста едностранчиви. Тук не само се мечтае за по-добри времена, те понякога се случват и на практика. Дори като леко сюрреалистично взаимодействие на един хаитянски диригент с Моцарт и на ученици с Пратчет на видинската сцена.