Mossack Fonseca

Kрушата си има корупционно-шпионска геополитическа опашка

През април 2016 година поредният финансово-корупционен скандал „разтресе” нашата планета. Над 2,6 терабайта информация и 11,5 милиона секретни документи на панамската компания Mossack Fonseca бяха публично изложени от американския Международен консорциум на разследващите журналисти (International Consortium of Investigative Journalists – ICIJ) и Организацията за информиране за организираната престъпност и корупцията (Organized Crime and Corruption Reporting Project – OCCRP). Предоставеният обем няколко пъти превишава предложеното от WikiLeaks, което бе едва 1,7 гигабайта. Panama Papers’ Leak трябваше според старателно селекционирани 400 „бдителни” журналисти от 80 страни и съгласно шумната предварителна кампания в глобалните медии да разобличи много известни политици, които използват за лично облагодетелстване офшорни схеми. Не е без значение, че ICIJ се подкрепя финансово от скандалния финансист Джордж Сорос, фондация „Форд” и антируски настроената част от американския елит. Интересна е фондация „Форд”. Нейната дейност е нежелателна на територията на Руската федерация от лятото на 2015 година и е включена в „стоп-листата” на Съвета на федерацията. Бившият професор по социология от Университета в Бингамтън (щат Ню Йорк) Джеймс Петрас обвини фондация „Форд”, че служи за „прикритие” на ЦРУ. Историята около Mossack Fonseca прилича на евтин шпионски роман. В началото на 2015 година „неизвестен” изпраща електронно писмо до германския вестник Süddeutsche Zeitung, като предлага 11,5 милиона документи на панамска адвокатска фирма, която е свързана с офшорни фирми паравани. Да не забравяме, че миналата година същият този ICIJ публикува списък на 100 000 клиенти на световноизвестната банка HSBC, които добросъвестно са избягвали да си плащат данъците. Още при избухването на скандала с офшорките по-наблюдателните веднага забелязаха, че Панама е испаноговоряща страна, Süddeutsche Zeitung е германски вестник, а етикетът на скандала в световното медийно пространство нелогично излиза на английски – Panama Papers. Нещо като издиганите плакати на английски от неграмотните бедуини в Йемен пред камерите на световните новинарски телевизионни канали. Глобалното медийно „активно мероприятие” Mossack Fonseca най-вероятно е ешелонирано във времето. И „скандалната” информация ще бъде подавана периодично и на порции.

По данни на Световната банка, МВФ и централните банки огромни количества пари, между 21 и 32 трилиона долара, се крият там, където упълномощени лица и адвокатски фирми правят възможно прането на пари – в малки карибски страни или в големи американски щати. Супербогаташите „изчезват” и се „скриват” зад фирми паравани и цифри, неоставящи следи. Световноизвестният американски философ, лингвист и политически активист Ноам Чомски за подобни случаи има един остроумен въпрос: „Как е възможно да имаме толкова много информация, а да знаем толкова малко?”. В случая с Mossack Fonseca отново на световното обществено внимание се предоставя лавина от незначителни факти и гръмки твърдения без доказателства, но затова пък, както винаги, се скриват основни елементи, които могат да подредят пъзела. Обстановката и времето, в които се създава Mossack Fonseca, главните действащи лица, остават „зад кадър”. Глобалните и регионалните фактори около основаването на панамската адвокатска кантора също остават потулени. Ясно се очертават двете основни цели на шумния скандал. 1. Опит да бъдат дискредитирани определени „неудобни” политици в различни страни по света. 2. Продължаване на започнатата акция преди няколко години за „зачистване” на различни офшорки с цел собствениците и фирмите, които имат офшорни сметки, да си прехвърлят авоарите в гигантската офшорка, наречена „САЩ”.

Mossack Fonseca се появява тихо през 1977 година. По това време тя е само в режим standby (готовност). Тогава предприемачите Рамон Фонсека и Юрген Мосак обединяват своите две малки фирми. Двамата съдружници са добре образовани личности и разполагат с обширни връзки сред световните финансови кръгове. Юрген Мосак е син на Ерхард Мосак, офицер от Вафен-СС (военното подразделение на СС), който забягва преди много години в Панама и започва „нов живот”. А Рамон Фонсека е бивш съветник на президента на Панама, завършил е Лондонската икономическа школа и пише романи. Интересен и важен факт е, че бащата на Юрген след края на Втората световна война предлага своето сътрудничество на службите на САЩ (или е принуден) и е включен в прословутата мрежа „Гладио”. Съгласно данни на Международния консорциум на разследващите журналисти, когато Мосак-старши се прехвърля в Панама, той започва да работи за ЦРУ. Негова задача е да събира информация за комунистите в Куба. Синът му получава образование в Панама, а после отива на работа в лондонска юридическа кантора. Юрген Мосак се завръща в Панама в началото на 1970 година и започва частен бизнес. Редица факти дават основание да се счита, че фирмата Mossack Fonseca е запланирана и създадена в рамките на оперативната дейност на ЦРУ. Журналистите от ICIJ и OCCRP обръщат внимание на факта, че Mossack Fonseca работи с Гилбърт Строуб, който е замесен в скандала „Уотъргейт” и е финансирал незаконно предизборната кампания на Ричард Никсън. Той е арестуван от Управлението за борба с наркотиците, а през 1995 г. признава, че е участвал в пране на наркопари. Съгласно версията на бившия служител на Управлението за борба с наркотиците Робърт Мазур нахлулите в офиса на кандидат-президента на Демократическата партия са били финансирани именно от Гилбърт Строуб, точно въпросният, който по-късно е сътрудничил и на Mossack Fonseca. Което говори конкретно за функциите и целите, поставени пред панамската компания: кой дърпа конците й, как, защо и в интерес на кого я ползва като инструмент. По време на разплитането на аферата „Уотъргейт” става известен запис от разговор на Ричард Никсън, в който той обсъжда как може да се възпрепятства разследването около случая „Уотъргейт”, като се изнудва ЦРУ да попречи на разследването на ФБР, защото някои от лицата, проникнали в офиса на Демократическата партия, са свързани с операцията при Залива на прасетата. Тази операция за сваляне на Фидел Кастро през април 1961 г. е пословичен провал на ЦРУ. И фактът, че хора, свързани с нея, участват в Никсъновите предизборни афери, финансирани през Гилбърт Строуб, изважда наяве добре познатия фон на ЦРУ, който ясно се вижда зад Mossack Fonseca. Дублиране на ключови герои, тактики и възлови политически цели. По същото това време, когато на Никсън му се налага да подаде оставка, е създадена и прословутата компания Vanguard Group, която по-късно се превръща в „октопод”, който приватизира американската национална сигурност.

Светлина върху казуса „Mossack Fonseca” дава и едно много интересно интервю на генерал-лейтенант Вадим Кирпиченко. Той е заемал поста зам. ръководител на съветското външно разузнаване в периода 1979-1991 г. Преди да заеме тази длъжност, е бил ръководител на Управление С (нелегалното разузнаване). Интервюиращият руски журналист задава въпрос: „Вие сте единственият от нашите разузнавачи, който се е срещал със седем директори на ЦРУ. Един от тях е Уилям Колби, който ви нарече приятел и колега. Как успяхте да получите такава ласкава оценка от главния противник? Що за хора са директорите на ЦРУ?”. Вадим Кирпиченко отговаря по следния начин: „Естествено, „дружбата” се отнася към последния период, когато започнахме да установяваме партньорски отношения. Националните разузнавания винаги ще съществуват, съперничат, противоборстват, но има въпроси, които е невъзможно да се решават без партньорство. Такива са тероризмът, прехвърлянето на капитали, разпространението на ядрено оръжие, наркомафията... Започнаха срещи с тези „страшни чудовища”, каквито те (шефовете на ЦРУ, бел. авт.) преди ни изглеждаха. Получи се така, че нашите директори ми възлагаха задачата да се срещам с шефовете на ЦРУ. С Уилям Колби сме се срещали на различни международни конференции, посветени на бъдещето на разузнаването, и установихме добри отношения. Той разказваше интересни неща, сам се определяше като дисидент в ЦРУ. Действително него там не го обичаха, тъй като той се опитваше да постави ведомството под контрола на Конгреса, беше автор на редица закони, които ограничават дейността на ЦРУ, главно по въпроса с „мокрите” поръчки (убийствата). Още един мой познат, Стенфийлд Търнър, също бе считан за лице, което не е много лоялно към ЦРУ, тъй като е четиризвезден адмирал и искаше да въведе военен ред”. Тук може да се направи един важен извод. Ако Стенфийлд Търнър, който смени през 1977 година Джордж Буш-старши, не е бил много лоялен на ЦРУ, то е логично да се стигне до извода, че Mossack Fonseca е проект на групата и близкия кръг около Джордж Буш-старши. Тъй като двамата, Търнър и Колби, настояват да има по-голям контрол върху службите, включително и финансов. А именно създаването на офшорки като Mossack Fonseca позволява да се заобикаля Конгресът и да се финансират тайните операции на службите, за които конгресмените не са дали своето одобрение. А тайни операции винаги има, доколкото винаги има и тайни цели. Понякога те са свързани директно с политическата власт, а друг път – не. Трябва да се отбележи, че службите често придобиват свой относително самостоятелен живот със свои цели и задачи, като цяло паралелната власт също има склонност да се абсолютизира, разширява и самозащитава.

Какви са основанията президентът Ричард Никсън да постави Уилям Колби за шеф на шпионската централа в Ленгли? Коя е конкретната причина? Основен тласък за издигането на Колби изиграва това, че той е водещ оперативен работник в работата с агента на ЦРУ Олег Калугин, който през 1973 г. е назначен за началник на външното контраразузнаване на КГБ. Това направление има за основна задача агентурно проникване в западните специални служби. Както и водене на „оперативни игри” с противника и контраразузнавателна профилактика на служителите на ПГУ (Първо главно управление, разузнаване) и тяхното потенциално сътрудничество с чужди разузнавания и контраразузнавания. Необходимо е да се подчертае, че кариерният ръст на Олег Калугин в ПГУ се реализира с подкрепата на Юрий Андропов. Както и със съдействието на генерал Дмитрий Устинов, който е министър на отбраната на СССР през периода 1976-1984 г. Юрий Андропов е обвиняван, че въпреки сигналите за това, че Олег Калугин работи за ЦРУ, той не го уволнява от разузнаването. Играта тогава е била далеч по-сложна. Залогът е бил кариерата на Уилям Колби в ЦРУ, който е от отбора на Уилям Донован, шеф в периода 1941-1945 г. на Управлението на стратегическите служби – УСС (Office of Strategic Services), първата обединена разузнавателна служба на САЩ. Двамата са имали обща частна юридическа практика. Разбираемо е, че Уилям Колби, който държи ЦРУ да бъде под контрола на Конгреса, е далеч по-удобен на Москва. Ето защо „успешната разработка” на Олег Калугин от страна на ЦРУ, ръководена лично от Колби, позволява на последния да се „укрепи” в кариерата и да заеме водеща позиция в Ленгли. Срещу отбора на Уилям Донован работи Алън Дълес, пети пореден шеф на ЦРУ в периода 1953-1963 г. Неговата най-обща цел може да се опише така: трансформирането на ЦРУ в инструмент на американския бизнес. Тоест да се финансират тайните операции на службите чрез схеми, в които са включени лица и фирми от частния сектор. Това към онзи момент изглежда силно необходимо, тъй всяка власт (дори и паралелната, тази на тайните служби) изисква за себе си все повече и повече пари, за да се укрепва и да е жизнеспособна. Същевременно крупният частен бизнес винаги е настоявал да овладее части от тайната власт, а тайната власт да се сдобие с части от крупния бизнес. Тоест симбиозата е налице.

На 30 януари 1976 г. Уилям Колби подава оставка. Директор на ЦРУ става Джордж Буш-старши. След време, на 27 април 1996 г., пенсионерът Уилям Колби загива при много странни обстоятелства. Накратко: Уилям Колби непрекъснато е трън в очите на ръководството на ЦРУ. Той иска да постави службата под контрол на Конгреса, което би довело до рязко ограничаване на провеждането на тайни операции. А липсата на тайни операции би намалила значително „властта” на ЦРУ, а от там и на инструментите за паралелна, скрита власт в Америка и в света. Естествено, разузнавателната централа започва да търси изход. Идеята е проста и удивително ефикасна. Тези тайни операции, които няма как да минат и да бъдат одобрени от конгресмените... могат да се прехвърлят на аутсорсинг (самофинансиране). Точно в този момент започва лавинообразната приватизация на отбранителния сектор в САЩ. Точно тогава започва „големият” корупционен бизнес в американския военнопромишлен комплекс и масовото появяване по-късно на частни военни компании по света, финансирани директно от военния бюджет на Пентагона и американските специални служби. Днес тази изключително вредна и опасна тенденция се разпространява като ракови метастази по цялото тяло на американската държавност. Мирът в света става зависим от частния капитал в САЩ. В преследване на все по-големи печалби въоръжените конфликти се множат лавинообразно. И днес светът е доведен до ръба на поредната световна война.

По времето на Уилям Колби няма как да се получи търсеният аутосорсинг. Но се появява Джордж Буш-старши и се започва. Той оглавява ЦРУ през 1976 година. По това време се създава и Клуб „Сафари”, който обединява специалните служби на Франция, Мароко, Египет, Саудитска Арабия и Иран. От време на време към „клуба” се включва и Израел. По този повод легендарният ръководител на разузнаването на Саудитска Арабия, елегантният принц Турки ал-Фейсал заявява: „Във връзка с това, че нашите американски приятели изпитваха сериозни трудности, техните разузнавателни възможности се съкратиха до минимум, те буквално нямаха пари. Затова се обединихме, за да противостоим на комунистическата заплаха в Африка. Накратко: създаден бе т.нар. Клуб „Сафари”, който включва Иран, Египет, Мароко, Саудитска Арабия плюс Франция”. Офисът на Клуб „Сафари” е в Кайро. Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия, която се оглавява от Кемал Адхам, отговаря за финансите. За реализирането на тези операции е избран саудитският гражданин, милиардерът Аднан Кашоги. Паричните потоци транзитират през Международната кредитна и търговска банка (Bank of Credit and Commerce International – BCCI). От страна на ЦРУ с Клуб „Сафари” работи Теодор Шекли. Той е специалист по тайните операции включително и по набирането на средства за секретните фондове с помощта на трафик на наркотици. Теодор Шекли е известен като Русия призрак (Blond Ghost). Замесен е в аферата „Иран-контри”. Става въпрос за висши служители на администрацията на президента Роналд Рейгън, които тайно спомагат за продажбата на оръжия на Иран, докато страната е обект на оръжейно ембарго, а с парите се финансират антикомунистическите бунтовници в Никарагуа. Каква е връзката с Mossack Fonseca? Журналистите от International Consortium of Investigative Journalists съобщават, че с Mossack Fonseca са работили именно лицата, замесени в „Иран-контри”, а също и шефът на Службата за общо разузнаване на Саудитска Арабия Кемал Адхам, както и Аднан Кашоги. Тази съвкупност от действащи лица потвърждава, че зад създаването на Mossack Fonseca, една година по-късно след Клуб „Сафари”, стоят Джордж Буш-старши, Vanguard Group и нуждата от паралелно финансиране както за официалната власт, така и за паралелната тайна власт. Какви са последствията от тези действия? Първоначално следва скандалът „Иран-контри”, после делото срещу Bank of Credit and Commerce International, които попречват през 1992 година на Джордж Буш-старши да бъде преизбран. Президент на САЩ става Бил Клинтън. Настъпват дълбоки промени в американския елит. Започва сформирането на нов отбор, който не е свързан в миналото с хитлеристка Германия и мрежите „Гладио”. Според британския вестник „Гардиън” US сенаторът Прескът Шелдън Буш (1895-1972), дядо на американския президент Джордж У. Буш-младши, е бил директор и акционер в компании, които са печелили от сделки с един от финансовите архитекти на нацистка Германия – немския индустриалец Фриц Тисен. „Гладио” пък е тайна паравоенна армия на НАТО, замесена в терористични атаки под фалшив флаг като част от стратегията на напрежението и борбата с комунизма от края на 60-те до началото на 80-те години на XX век. С идването на Клинтън започва времето след Студената война. Някои неща се променят в Америка – като самочувствието и придобиването на хегемония, други остават същите – като тайните пътища за финансиране на паралелна власт. А трети се обръщат съвсем наопаки. В един момент Египет започва да купува руско оръжие с пари от Саудитска Арабия и го предава на Сирия. Тоест, както обикновено става, контролът над Клуб Сафари” е овладян от други сили, различни от тези, които го създават.

Реалното активизиране на Mossack Fonseca става около 1986 година, когато с нейна помощ се създават офшорни фирми, осигуряващи анонимизация и трансфер на пари за операцията „Иран-контри”. Това е причината панамският журналист Хулио Иао Вийалас да се възмути от факта, че се прави амалгама между неговата страна и досиетата на Mossack Fonseca. Той счита, че е по-справедливо и по-точно вместо Panama Papers операцията по изваждането на „финансовите досиета” да се нарича CIA Papers. Тъй като държавата Панама има малко общо с фирмата за „корпоративни и правни услуги” Mossack Fonseca. Прави впечатление, че всички политици, които се обявяват срещу Pax Americana, се атакуват публично с обвинения, че са корумпирани, крадци или офшорни милионери. Общо взето, ако не могат един неудобен политик да го нарекат „фашист” или „диктатор”, то тогава остава да го определят поне като един „мошеник” и „непочтено забогатял”, криещ парите из офшорки. Само че често тези обвинения, първо, са целенасочени, второ, не винаги напълно доказуеми. Например Международният консорциум на разследващите журналисти не извършва точно разследваща журналистика, както гласи самото наименование на специализираната асоциация. А по-скоро журналистите разчитат на подхвърлени и подбрани „доказателства” за „осъждане на финансови престъпления”. Те не разполагат с минимална възможност да получат категорични доказателства за тяхната автентичност. Хартата от Мюнхен (Декларацията за задълженията и правата на журналистите), подписана през 1971 г. и приета от Европейската федерация на журналистите, постановява, че „журналистите публикуват само информация, на която произходът е известен, те не променят текстове и документи; и не използват нелоялни методи за получаване на информация, снимки и документи”. Но в случая с Panama Papers не става дума за никаква журналистика, а за канал, по който някой предава на друг информация с цел да бъде огласена за конкретни цели. Mossack Fonseca е „песъчинка” в историята на развитието на офшорната геополитика. Понятие, за което се говори и пише малко. Офшорната геополитика е технология на Запада за завладяване на „зони на жизнени интереси” без прилагане на военнополитическа сила. Целта е овладяване на финансови и производствени активи, на получаване на достъп до природни и интелектуални ресурси на други държави. Офшорната геополитика претърпява два етапа в своето развитие. Първият етап – това е периодът на Студената война. Тогава офшорният бизнес се превръща в съставна част на новата геополитика/геоикономика, която за разлика от класическата геополитика слага акцент върху икономическата мощ на държавата. Офшорките стават основно оръжие на Запада при завоюване на световното икономическо пространство. САЩ и Великобритания първи започват да стимулират в тази посока своите транснационални корпорации. Първите „крепости” на офшорния бизнес се създават първоначално в бившите колонии на угасващата Британска империя, както и по земите на Британската общност: Сингапур, Хонконг, Кипър, Малта, Гибралтар, Бахамските острови, Бермудските острови, Британските Вирджински и Кайманови острови, островите Ман и Джърси, Антигуа и Мавриций. Офшорни „крепости” се появяват и на територията на контролирани от САЩ страни: Панама, Либерия, Маршаловите острови и други. Вторият етап от развитието на офшорната геополитика е, когато в процеса на глобализация офшорният бизнес се превръща в неотменна част на световната икономика. С цел минимизация на данъците и защита на частния капитал офшорният бизнес започва да присъства практически във всички сфери на предприемаческата дейност. Много от западните банки имат дъщерни филиали в офшорните зони. Министърът на търговията и индустрията на Панама Аугусто Аросемена в интервю за испанския ежедневник „Ел Паис” от 8 април 2016 г. справедливо отбелязва по отношение на аферата „Mossack Fonseca”: „Банките, които са извършили тези операции, не са панамски... Близо 25% от фирмите по документи използват панамската правна система. Проблемът не е само юридическата база, която се ползва, а и банковите институции. Банките не са панамски, транзакциите и парите не преминават през Панама. Не се използва панамски банков център за този тип операции. Много трудно е да се открият тези транзакции, защото те не могат да се видят”. Прави се разлика между офшорни банкови, финансови, инвестиционни, застрахователни компании и холдинги. Офшорната банка често се ползва за оперативно финансиране на международни операции на нейните учредители, заобикаляйки валутните ограничения. Както в случая с Mossack Fonseca и финансирането на операцията „Иран-контри”. Офшорните инвестиционни компании разполагат с голяма свобода при избора на обекти за инвестиции. Тази възможност позволява на големи компании да се съсредоточат върху особено изгодни проекти с висока норма на печалба. При това се запазва конфиденциалността на сделките. Инвеститори с неголям капитал създават в офшорните зони инвестиционни фондове, които позволяват да се акумулира капитал за участие в големи проекти, икономисвайки комисиони, управленски и други разходи. Офшорните холдинги ефективно се използват за финансиране на дейността на дъщерните фирми в страни с различна юрисдикция. В Източна Европа офшорната геополитика стана възможна благодарение на отгледаната на място агентура за влияние – физически лица и корпоративни криминално-корумпирани групировки, които лобират в полза на западни геополитически проекти. В замяна на това те получават „легитимност” от страна на Запада за себе си и своите „семейства”. Тяхната дейност е насочена към замяна на една геополитическа система с друга. В действителност от позициите на националната сигурност става дума за определен вид подривна дейност или откровен шпионаж, които могат да доведат до разпад на държавата. Компетенцията и мащабите на въздействие на геополитическата агентура по правило надхвърлят стратегическото разузнаване на специалните служби. Модерните мрежови геополитически технологии позволяват евтино да се купи една голяма част от властовия елит и да се внедрят новоизпечени агенти за влияние на ключови постове в държавната администрация по напълно демократичен път. По правило в цивилизованите страни тази категория хора се квалифицират като предатели на националните интереси. Тук е принципната разлика в сравнение с класическия изменник на родината. Услугите на такъв струват по-скъпо и неговото съществуване изисква конспирация. Докато агентите за влияние извън пределите на Запада се наричат често „предвестници” или „стълбове” на истинската демокрация. Те се появяват пред общественото мнение в точно определени моменти и правят „правилните” изказвания, предназначени за манипулиране на населението. Естествено, тиражират се във всички големи национални електронни и печатни медии. Агентите за влияние се подбират от средите на физически лица, които страдат от комплекс за малоценност, и служат за авангард на местната „пета колона”. В този контингент влизат авантюристи и популисти, корумпирани чиновници и криминални авторитети, които на практика формират постсоциалистическия „елит”. Става въпрос за прословутите 2-3% от всяка нация, които са готови за властови позиции и лични облаги да предадат националните интереси на своята страна. С помощта на мрежовите технологии е възможно не само манипулирането на човешкото съзнание и подсъзнание, но и да се сложи ръка на материални и финансови ресурси. Офшорките позволяват на Запада да изпомпи от конкурентите в Източна Европа огромни ресурси. Но освен това офшорният бизнес много ефективно подкупва държавната власт в страните с криминално-корумпирана демокрация. Особено в крупни мащаби офшорната юрисдикция се използва за достъп към полезните изкопаеми. В САЩ добиването на полезни изкопаеми може да осъществи само частна компания под американска юрисдикция. В Източна Европа допуск до недрата получава обикновено офшорният бизнес, който не носи юридическа отговорност за нарушаване на охраната на природната среда и трудовото законодателство. Колониалната епоха отдавна е приключила, но в резултат на безмозъчната демокрация и офшорната геополитика бившите социалистически страни от Източна и Централна Европа постепенно и методично се превръщат в протекторати. Някои от тях са вече 100% такива. По оценки на експерти олигарсите в Източна Европа съхраняват около 40% от своите активи в офшорки. За САЩ и Япония тази цифра е едва 2%, а в ЕС тя е 10%. Западът води непримирима борба с офшорките, но само ако в тях се оттичат активи от САЩ и Западна Европа. Затова пък офшорната геополитика се използва много активно по отношение на Изтока включително и в Източна Европа, като се създават коридори за изпомпване на ресурси преди всичко от страните с криминално-корумпирана демокрация. Какви са резултатите до този момент? За първи път в историята се създават нов, „демократичен” тип криминално-корумпирани протекторати, които се превръщат в суровинен придатък и пазар на Запада. Новата световна периферия се формира не в резултат на конспирологичен заговор и военна агресия, а по „демократичен” път. В резултат на офшорната геополитика бившите социалистически страни се оказаха под външно управление. Офшорките ефективно се използват за „сближаване” на държавния, крупния частен и чужд капитал с високопоставени корумпирани чиновници и политици. Офшорната геополитика е модерна форма на неоколониализъм, неконтролируем вид „оръжие” за масово поразяване. Тя е най-ефективната „мека сила” в страните с корумпиран и фалшив елит. Елит, който получава пари, за да предава националната сигурност на своята държава на чужди интереси, след което през същите тези пари този елит бива контролиран. Технологията на офшорната геополитика отлично се съчетава с технологията на „управляемия” хаос и по този начин се осигурява контрол над властовия елит – чрез мониторинг и блокиране на задграничните сметки на политическите управляващи. До болка позната картинка, която виждаме около нас.