«Днес каузата на руските войници, които се сражават за своя дом и Родина, е каузата на всички свободни хора и народи по света.»
Битката в защита на Запада започна. Германските войски преминаха съветската граница. С тях воюват румънски, финландски и унгарски дивизии. Скоро ще се присъединят войски от Италия и Словакия” – това прогласява с патетичен апломб „Дойче Вохеншау”, седмичният кинопреглед, който гледат, затаили дъх, зрителите в цяла окупирана Европа: от Норвегия до Гърция, от Франция до Полша. Датата е 29 юни 1941 г. На следващия ден украински националисти от батальона „Нахтигал” избиват за 24 часа около 4000 евреи, руснаци и поляци в приграничния Лвов. Впрочем този наглед стихиен терор се вписва в цялостната стратегия на плана „Ост”. Още на 30 март Хитлер заявява пред генералитета: „На изток жестокостта е благотворна за бъдещето”. Планът предвижда физическото унищожение на 5-6 милиона евреи, изселването на повечето украинци и белоруси в Западен Сибир и колонизацията на Европейска Русия. Гладът е инструментът, чрез който местното население трябва да бъде сведено до 30 милиона. Източното министерство на Алфред Розенберг си поставя за цел не просто да победи червения колос, а да „подрони биологическата сила на руския и другите славянски народи”.
БЛИЦКРИГ
На 3 юли началникът на Генералния щаб на Сухопътните войски на Германия генерал-полковник Халдер пише в педантичния си дневник: „Няма да е преувеличено, ако кажем, че кампанията срещу Русия се увенча с успех в рамките на 14 дни”. Баварецът Халдер e заложник на германската рационалност. Четиримилионният Вермахт настъпва по план. Сводките от първите дни наистина са фанфарни. 1200 руски самолета, унищожени за 24 часа! 800 направо на летищата. Руската тактика е същата като през Първата световна. Пехотата контраатакува в гъсти вериги и немските картечари превръщат нивите в бранни полета. Съветските армии от първия ешелон са обкръжени. В края на лятото пленниците ще бъдат близо четири милиона. Операторите на „Дойче Вохеншау” са инструктирани да снимат в крупен план червеноармейци с азиатски лица, с изпъкнали еврейски очи или петлици на политкомисари. Важно е „цивилизованият свят”, „арийска Европа”, „белите хора” да се сплотяват срещу „варварите” от изток. Но генерал Халдер няма понятие от руския характер. Тук-там из сухите му записки избива недоумение. „Руските танкисти рядко се предават. Повечето екипажи след изчерпване на боеприпасите заключват люковете и се взривяват, за да не оставят себе си и машината в наши ръце.” А последните бранители на граничната Брестка крепост ще бъдат сломени чак през август. От обезводняване. Младшите офицери от Вермахта са в ужас. „Руснаците се маскират виртуозно. Заемат позиции дълбоко в горите, а картечните им гнезда, построени с дяволска изобретателност, имат само заден сектор за обстрел и са невидими отпред. Чак когато ги подминат, нашите вериги биват покосяване в гръб. В гората противникът се придвижва поединично и поддържа връзка, подражавайки звуци на птици или други животни. После се сбира на щурмови групи и ни удря в тил” – пише лейтенант от 347-и пехотен полк на Вермахта. „Тук не е като в Полша и Франция. Напредваме бързо, но нямаме чувството, че сме в победена страна” – четем в писмо на немски войник. Въпреки това германската убеденост в победата е отвъд здравия разум. Поетът Константин Симонов, който репортерства от фронта от ден втори на войната, разказва за срещата си с първия пленен немски летец „от кастата на Хитлеровите младежи, възпитан в твърда вярност към воинския дълг и безкрайно нахален”. Дотолкова, че когато се парашутирал, поел на изток, не на запад. По план немските войски трябвало вече да са в Смоленск и той вярвал, че там ще го чакат своите.
1941 Г. РУСКАТА ПРЕИЗПОДНЯ
„Немските бомбардировачи пикират и обстрелват канавките, в които залягат бежанците. Пазят пътищата, по които преминават танковете им” – пише в дневника си Симонов. През трагичното лято на 1941-ва той става свидетел на библейския руски exodus, многомилионното преселение на бежанците на изток под непрестанните бомбардировки на Луфтвафе. Крачат жени в летни рокли, онемели от стреса деца, хиляди евреи и заблудени войници. Червената армия буквално се разпада. „Някои армейски щабове се помещаваха направо в каросериите на камионите в готовност за отстъпление. По прашните пътища бродеха окаяни групи от брадясали хора в дрипи. Това бяха обкръженци, измъкнали се от хитлеристките котли, често без оръжие” – пише Симонов. Чак на 3 юли Сталин излиза от ступора и се обръща към сънародниците си с думите „приятели, граждани, братя и сестри”. Тонът на вожда трогва слушателите. По същото време обаче той издава заповед всички, попаднали в плен, да бъдат третирани като предатели, а техните „родители, братя и сестри” също да носят тази гражданска дамга. Предвоенните репресии на параноичния автократ парализират инициативата на армията, която в първите дни чака заповеди от върха. Сталинското пренебрежение към разузнавателните сводки е другата причина предизвестеното немско настъпление на 22 юни да прерасне в трагедия. „Неограничената власт го разлагаше и той си въобразяваше, че може да планира историята” – разсъждава по-късно Симонов. А немците са вече в Смоленск. Проф. Леонид Андреев пише: „Улиците на града бяха препълнени с бежанци и униформени. Стъклата по фасадите – строшени. Сапьори минираха моста, по него един влекач премина през главата на убит юноша. Паника. До моста лежаха труповете на осмина разстреляни немски парашутисти. Един влак влезе на гарата и тълпата се втурна с куфари и вързопи към него. Чу се звук от пикиращ самолет. Хората се хвърляха под вагоните, притискаха се до стените, а разтрошената от откоса на картечниците замазка се посипа по главата на едно изгубило се разплакано четиригодишно момиченце ”. На 21 август Хитлер втрещява генералите си със заповед да прекратят настъплението към Москва и да обърнат на юг към Домбас, индустриалното сърце на съветската империя. Отсетне мнозина ще търсят да хвърлят върху фюрера вината за „проиграната победа” от 1941-ва. Ще го упрекват, че бил изневерил на водещия постулат на Клаузевиц: да не променя стратегическия замисъл. Това е един от най-популярните митове на „алтернативната история”. Истината обаче е друга. Вермахтът вече е силно изтощен, фронтът е безкрайно разтеглен, тилът изостава, при Елня Червената армия нанася първия значим контраудар. Настъплението губи устрем. Фюрерът отчаяно търси пробив към незащитения юг. А в руската менталност се извършва обрат. В първите седмици на войната немската армия е посрещната радушно в Западна Украйна и Прибалтика, където я приемат като освободителка от съветската окупация. На изток селяните наблюдават колоните с горчиво примирение. Някои разкулачени виждат в появата им възможност за реванш и колаборират с новите власти. „Сталинското поколение” на родените след октомври 1917 г. обаче я приема на нож. Ако в смутните юлски дни устоите на болшевишката империя са разклатени, то зверствата на германската армия и расовото високомерие на хитлеристите скоро превръщат войната в отечествена. Те активират онази руска воля за победа, против която немската рационалност ще се окаже безпомощна.
КРИТИЧНИЯТ СЕПТЕМВРИ
Войната преструктурира обществената йерархия. Един от великите й анализатори, французинът Шарл дьо Гол, отбелязва, че в мирно време царстват посредствеността и интригата, но войната е стихията на волевите люде. Към тях спонтанно се обръща взорът на бедстващите в очакване на спасение. През септември щабът на немския танков ас генерал Хайнц Гудериан е вече в имението на граф Толстой в Ясна поляна. В Москва настъпва паника. Част от партийната и стопанската върхушка се изнася с покъщнината, натоварена на луксозните фордове и пакарди. Оставени на произвола, хората плячкосват магазините. Антисемитите надигат глава в очакване на Вермахта. Всяко общество, притиснато до стената, се сблъсква със своите демони. В същите дни обаче генерал Лукин се завръща три пъти в немския котел, за да извежда армията си на части. Раняват го, губи крака и ръката си, попада в плен, но изведените от него дивизии се връщат в боя. Бъдещият маршал Рокосовски с пистолет в ръка гази калните коловози край Волоколамск, за да спре с личен пример отстъплението на войските си. Най-тежкият удар на Гудериан нанася генерал Катуков на шосето край Мценск. Той устройва гигантска засада, построявайки своите Т-34 в клин, за да обстрелват тънката странична броня на танковете на Гудериан. Немската колона е приклещена от кръстосан огън. 43 горящи танка задръстват пътя към Тула. Немският устрем е разколебан.
МИТЪТ ЗА ГЕНЕРАЛ ЗИМА
Вермахтът е победен от руския климат, гласи второто клише на русофобията. Мигар на изток от окопите грее слънце, а на запад – виелици. Да, германските войници гинат от измръзвания, в ротите има само по два шинела за караула. Смазките на оръжията замръзват. Тънките вериги на немските танкове затъват и те лежат безпомощни по корем, докато руските Т-34 газят преспите. Такива са фактите, но те свидетелстват за наивните планове на германския Генщаб да стигне до Волга за 3-4 месеца. За арийската недооценка на съперника. В своите мемоари командващият Западния фронт генерал Жуков споделя възхищението си от професионализма на хитлеристката армия през първите месеци на войната. По-сетне обаче той констатира неспособността на немците да реагират според ситуацията и да променят плановете си, липсата на гъвкавост в командването. В средата на октомври Вермахтът предприема първия щурм на Москва. Това е апогеят на хаоса в руската столица. Над града се сипе черен сняг. Всъщност пепел. Хората горят купчини с произведения на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, за да не бъдат разстреляни от хитлеристите, чиято поява изглежда почти неминуема. На изток „Шосето на ентусиастите” е задръстено от бежанци. Правителството вече е евакуирано в Куйбишев. Мумията на Ленин е пренесена чак в Тюмен. Генерал Конев, командващ северния фланг на отбраната, си спомня едно драматично обаждане от Сталин. „Бащата на народите” е в тиха истерия, гласът му е разтреперан: „Другарят Сталин не е предател, другарят Сталин не е изменник, другарят Сталин е честен човек” – говори той за себе си в трето лице. В критичните октомврийски дни (14-и, 15-и, 16-и) разколебаната воля на Сталин го поставя на произвола на съдбата. Колосалната илюзия на Хитлер и на историците ревизионисти е, че болшевишката империя се крепи само и единствено на терора отгоре. В апогея на изпитанието обаче националното чувство, което има много по-дълбок корен и не зависи от политическата конюнктура, влива живец в изтощените до смърт войски. Разколебаната воля на Сталин е компенсирана от решимостта на хиляди други. И никой, дори репресираното преди войната офицерство, няма да потърси реванш от деспота. Врагът е вече един. И това предрешава битката. Военният лекар Иван Окопов си спомня как превързвал ранен в корема артилерист, чиито черва висели и нямал шанс да оцелее, но той продължавал сам да обслужва оръдието. Другите били убити.
7 НОЕМВРИ 1941 Г.
Навръх годишнината от Червения октомври над Москва вали мек сняг. Части от пристигналите в града сибирски дивизии се строяват на Червения площад. Няколко боядисани в бяло танка, снети от фронта, допълват картината. Сталин приветства воините от трибуната на мавзолея. Исторически куриоз: операторите, които трябва да заснемат речта, закъсняват, защото парадът започва два часа по-рано от съображения за сигурност. Но дори безпощадният Сталин не дава воля на гнева си и записва повторно речта пред камерата по-късно през деня. Той съзнава политическия залог на събитието. Днес знаем от адютанта на Хитлер, че същия ден фюрерът съвсем случайно попада на руските къси вълни, които излъчват парада по радиото. И изпада в ярост.
ДЕКЕМВРИ 1941 Г.
Друг популярен мит на „алтернативните историци” допуска, че Москва може да бъде превзета, а провалът на хитлеристката операция „Тайфун” се дължи на климата, стратегическата недалновидност на Хитлер и други конюнктурни пречки. Още от септември 1941 г. обаче Москва е практически непристъпна. Около столицата са изградени четири рубежа отбранителни съоръжения. Подстъпите, метрото и основните институции са минирани. Над града се реят стотици аеростати. Реката, каналите и основните сгради са облицовани в шперплат. Германските бомбардировачи нямат ориентири, бомбардират на сляпо, летят прекалено високо и търпят големи загуби във въздуха. „Бяхме като замаяни мухи на 3-4 хиляди метра и ставахме лесна жертва на руските изтребители” – спомня си немски летец. След септември 1941 г. жребият на Вермахта е да загине в преспите или да намери смъртта си в очертанията на града. Шансът да го овладее е илюзорен. На 5-6 декември германската армия предприема последен щурм на руската столица. Но немците вече не вярват в успеха. Търпят чудовищни загуби. „Боеспособността на някои части е толкова ниска, че в оперативно отношение те вече нямат никакво значение” – пише генерал Фон Клюге, командващ групата армии „Център”. На 6-8 декември руснаците започват рисковано контранастъпление при числено превъзходство на Вермахта (720 000 срещу 800 000). И то успява. Когато след години питат маршал Жуков, победителя от Сталинград, Курск, покорителя на Берлин, кое е сражението на живота му, той отвръща: „Битката за Москва”. По същото време отвъд Желязната завеса „бързият Хайнц”, богът на блицкрига Хайнц Гудериан на въпроса: „Кога разбрахте, че губите войната”, отговаря също еднозначно: „Пред Москва”. А другото? Африканският фронт? Подводната война? Бомбовите килими над Германия? Вторият фронт през 1944 г.? Войната в Тихия океан? Те са части от мозайката на кървавия епос. Част от грандиозното усилие за обуздаване на злото. Но немските генерали знаят къде крушира блицкригът. На изток. През 1941 г. „За последните 25 години никой не е бил по-последователен противник на комунизма. Не бих взел назад нито една своя дума. Но всичко това бледнее пред чудовищното зрелище на изток, където руските войници бранят своята страна, а жените и майките им чакат да се върнат техните бранители – ще каже Чърчил. – Днес каузата на руските войници, които се сражават за своя дом и родина, е каузата на всички свободни хора и народи по света”. От това време ни делят повече 70 години. И за мнозина е сгодно тези думи да бъдат забравени. Да бъдат списани двата тоталитарни режима, в Москва и Берлин, за исторически скрап. Да бъде сведена колосалната руска хекатомба (официално 27 милиона убити) до биомаса, която просто подпомага битката на демократичния Запад с тоталитарна Германия. Неудобната истина за войната е, че в тази геополитическа катастрофа (а всяка война е цивилизационен крах) демокрациите загърбват собствените си принципи още в Мюнхен през 1938 г. Дори преди позорната подялба на Полша от Молотов–Рибентроп през 1939 г. А хитлеристкият делириум крушира на изток. Пред портите на Москва.