За нехайната българска държава към своите малцинства и за поредната битка, в която България отново застава на страната на собствената си загуба.
На 20 януари 2016 г. Молдова въстава. Само за няколко часа протестиращите молдовци успяват да нахлуят в сградата на парламента, след като преди това държат няколко дни под обсада и пълна блокада главната прокуратура. Протестиращите искат оставка на правителството, президента и главния прокурор, нови избори и връщането на 1 милиард евро, откраднати от спестяванията на гражданите при мълчаливото съгласие на властите. Полицията в Кишинев влиза в сблъсък с демонстрантите, след който по официални данни броят на ранените и от двете страни е 15 човека. По оценка на организаторите в центъра на молдовската столица на протест са се събрали повече от 100 000 души.
Всичко това, случващо се в държава само на стотина километра от северната българска граница, не се отразява в новините на големите български медии, защото протестите са срещу т.нар. проевропейско мнозинство, управляващо бившата съветска република. На всичкото отгоре молдовските протести не са от вчера. За първи път молдовците протестират масово още миналата година, когато на 14 октомври 2015 г. е арестуван бившият министър-председател на страната Влад Филат по обвинение в съучастие по източването на 1 милиард долара от банковата система на страната. Кражбата се случва още по-рано, през ноември 2014 г., когато три от най-големите банки в Молдова обявяват несъстоятелност след изчезването на 1 милиард долара, което се равнява на една осма от Брутния вътрешен продукт на републиката. Присвояването е станало чрез фиктивни кредити, размяна на активи и сделки между акционерите.
Филат, който е лидер на проевропейската Либерално-демократическа партия и е министър-председател на Молдова от 2009 до 2013 г., заявява, че е невинен. Въпреки това още същия ден хиляди хора се събират на протестен митинг в столицата Кишинев, организиран от основните опозиционни партии – Партията на социалистите и Нашата партия на Ренато Усатий, кмет на вторият по големина молдовски град Белц. От тогава насам Молдова изпада в задълбочаваща се политическа и икономическа криза, която ескалира в началото на годината. Поводът за новото напрежение е изборът на министър-председател от страна на парламента. В края на 2015 г. президентът Николае Тимофти предлага фигурата на Йон Стурза, известен политик от близкото минало на Молдова и бивш премиер. За да може да се сформира мнозинство за избора му, са задействани центробежни процеси в парламентарната група на комунистическата партия, която е напусната от две трети от депутатите си. Това обаче не се оказва достатъчно за набирането на необходимата подкрепа и дори дава нов тласък на станалите традиционни протести в Кишинев. На 13 януари е предложена нова кандидатура – на видния молдовски олигарх Владимир Плахотнюк. Официалната номинация от страна на Демократическата партия на Молдова създава видими паралели със събитията около назначаването и избора на Петро Порошенко в съседна Украйна, което предизвиква настроения за нов майдан в Молдова, само че този път антиевропейски и антиамерикански. Спорната фигура на Плахотнюк изкарва още повече хора по площадите и задвижва изцяло нов процес. Под натиска на протестиращите Тимофти отказва да номинира Плахотнюк, с което на свой ред предизвиква проевропейските партии да започнат процедура по неговото отстраняване от длъжност на 14 януари. С напускането на трима депутати от мнозинството обаче тази процедура става неизпълнима. На свой ред президентът предлага друга кандидатура – Йон Падурару, секретар на президентската администрация, но тя не е одобрена нито от мнозинството, нито от опозицията. В крайна сметка на 20 януари за нов министър-председател на Молдова е гласувана кандидатурата на Павел Филип, досегашен министър на технологиите. След което протестиращите нахлуват в парламента, а в страната избухва революция.
Никое от тези събития, особено бързото трансфериране на депутати от мнозинството към опозицията и обратно, не може да бъде обяснено само със спецификата на местната политика. След Украйна Молдова е поредното бойно поле, на което премерват сили двете основни сили в Евразия – САЩ и Русия. При безличната политика на Европейския съюз бившата съветска република се превръща в нова гореща точка в периферията на съюза, заплашваща да дестабилизира дори и Балканите.
Към настоящия момент Молдова не контролира напълно своята територия. Всички нейни земи на изток от Днестър са под контрола на непризнатата Приднестровска република. В нейния юг се намират два района, които са със силни автономистки тежнения. В тях живеят десетки хиляди българи – става дума за Тараклийския район, който има културна автономия, и за Автономното териториално образувание Гагауз ери (Гагаузия), което има административна автономия. Гагаузите, както е добре известно, са тюркоезични българи за разлика от другите българи, туканите, които са славяноезични. Двата района развиват тясно сътрудничество и представляват монолитен блок в южната част на страната, който е сериозен фактор във вътрешната политика на Молдова.
Гагаузия е фактор не само във вътрешната политика на Молдова, но е и обект на засилен интерес от страна на съседните държави Украйна и Румъния, а също Русия и Турция. В България обаче за Гагаузия не се знае почти нищо, което е парадоксално на фона на големия интерес към българите в Бесарабия. Интересът към населението, назовавано и самоназоваващо се гагаузи, се дължи на твърде необичайното съчетание между език, религия и етническо самосъзнание, довело до определен феномен. Става дума за ортодоксално християнство, изявено българско самосъзнание и тюркски език, използван от тях. Последният често служи като аргумент при опити за манипулиране и асимилиране от чужди националности.
Основната част от гагаузите по света живеят в Молдова, където се преселват в началото на XIX в. от българските земи. В петте южни региона – Комрат, Чадър-Лунга, Басарабеска, Тараклия и Вулканещи, те представляват повече от 50% от населението. В Гагаузия има 30 селища, а населението е 171 500 (3,9% от общото население на Молдова). От тях гагаузите са 128 239, или 78,7% от общия брой. В Гагаузия има също така 9000 молдовци, които са 7% от населението. Останалите 34 000 души, или 14%, са българи. Още 24 000 гагаузи живеят в Молдова, но извън Гагаузия. 31 967 гагаузи живеят в Украйна предимно в област Измаил. В другите страни от ОНД живеят още около 10 000 гагаузи, разселени по време на сталинските репресии. В Гърция и Румъния също живеят малък неустановен брой гагаузи. В Румъния те се срещат в Добруджа, а в Гърция живеят в няколко села около Драма, Зъхна и Димотика. В България по данни от преброяването от 1 март 2001 г. живеят 540 гагаузи. Всъщност техният брой е доста по-голям и може би надхвърля 10 000 души. Те населяват основно селата по черноморското крайбрежие между Варна и Шабла, а малка част от тях живеят във вътрешността на страната (Провадийско, Вълчидолско и Ямболско). Въпреки че в българското преброяване има отделна графа „гагаузки етнос”, основната маса от гагаузите в България се самоопределят като българи. Показателен е и фактът, че според преброяването от 4 декември 1992 г. в България има 1478 гагаузи, т.е. за малко повече от 9 години броят им е намалял 3 пъти. Това е и същината на гагаузкия въпрос – според традиционната българска историография гагаузите са българска етнографска група, докато сред по-голямата част от останалите чужди изследователи (румънски, турски, гръцки, руски, украински) гагаузите представляват отделен народ. С други думи налице е същият проблем като македонския въпрос в неговата съвременна форма – на част от българското население се отрича българският произход. Все пак има и някои разлики: на първо място това е фактът, че за разлика от македонците, които говорят много правилен български диалект, то гагаузите говорят на отделно тюркско наречие, което е и основният довод за спекулациите и изопачаването на техния произход. Основните версии за произхода им са две: гагаузите са потомци на езиково неасимилирано прабългарско население, населяващо земите на крайморска Добруджа, или, което е по-вероятно, на българи, „дали езика си, а вярата не”, и подложени на езикова асимилация по време на турското робство. Според чуждите изследователи обаче гагаузите са потомци на нахлулите на Балканския полуостров през XI–XII в. узи, печенеги и кумани.
Докато гагаузите, които остават в България, са почти незасегнати от подобни манипулации, то тези, които се преселват в Бесарабия, са обект на постепенна дезинтеграция от българския народ. До 50-те години на XIX в. те фигурират в царските регистри на Русия като българи, говорещи турски език. След втората половина на XIX в. те вече се споменават в документите на официалната администрация като различни от българите, или иначе казано – биват отделени от българската народност. През 1957 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на Молдавската ССР от 30 юли е въведена писменост на гагаузки език, а впоследствие започва да се създава и литература. На тази база постепенно се създава новата „гагаузка народност”. Хората, които поставят основите на този процес, дават и началото на движението за самостоятелна гагаузка държава.
В началото на 90-те години при разпада на СССР противоречията между гагаузи и молдовци се изострят. В началото на април 1991 г. в Комрат се създава гагаузки университет, чийто пръв ректор е авторът на гагаузката азбука проф. Дионис Танасоглу. Молдова не признава този „национален” университет. На 19 август 1991 г. малко след като е обявена молдовската независимост, е обявена и независимостта на Гагаузката съветска социалистическа република със столица Комрат. Въпреки че не е призната от Молдова, а и от все още действащите съветски институции, на 28 октомври 1991 г. тя организира избори за парламент и правителство, а до края на годината с подкрепата на съветската армия създава и своя собствена милиция. В ранните години на Гагаузия руската помощ и подкрепа са решаващи за оцеляването на сепаратистката република, но с пренасочването й към Приднестровската република изниква проблемът за нов гарант на нейната сигурност. В този момент България пропуска най-благоприятния момент да наложи своето влияние там, въпреки че гагаузите и туканите (славяноезичните българи) се бият заедно срещу молдовските паравоенни части през 1991 г. и това създава много силни пробългарски настроения в Гагаузия. След като България не проявява интерес, освободеното от Русия място е заето от Турция, която организира силен международен натиск върху Молдова за мирно решение на гагаузкия въпрос. На първо място се постига примирие, при което като жест към Комрат гагаузките и българските милиции не се разоръжават. В резултат от дипломатически ходове на 2 декември 1994 г. молдовският парламент гласува Закон за правния статут на областите с гагаузко мнозинство. Според него се създава Автономно териториално образувание Гагауз ери, което ще се ползва с много широка автономия. Само външната, монетарната и отбранителната политика остават предмет на централното правителство в Кишинев. Освен това Гагаузия си запазва правото при евентуална промяна в международния статут на Молдова да организира референдум за пълна независимост. Границите на автономията се определят на 5 март 1995 г., когато след проведени референдуми в 34 селища 30 от тях решават да се присъединят към нея. С отделно гласуване за столица е избран Комрат, най-големият град в Гагаузия, наброяващ 32 000 жители. До края на 1995 г. републиката изгражда свои институции, които до голяма степен дублират действащите в периода 1990–1995 г. Президентът (башкан) на Гагаузия е едновременно и заместник министър-председател на молдовското правителство, а в молдовския парламент има запазени 4 места за гагаузки депутати. На 31 октомври 1995 г. Народното събрание (Халк топлучу) приема знаме, химн и герб, с което процесът на установяване на държавност приключва.
Въпреки стабилните и правно гарантирани основи на гагаузката държава политиката на раздалечение на гагаузите от българския народ продължава. След 1994 г. старата гагаузка азбука с основа кирилицата е заменена от нова с основа латиницата. Засилва се турската пропаганда, която основава турско-гагаузки лицей в Чадър-Лунга и внедрява тезата, че гагаузите са православни турци. От своя страна Русия се опитва да възстанови изгубените си позиции и се радва на подкрепа от някои среди в Гагаузия, свързани със съветския режим. Получава се така, че част от българския народ става предмет на спор между няколко държави, същевременно успява да извоюва и определена форма на държавност, но България по никакъв начин не проявява инициатива в тези събития. Все пак гагаузите продължават да имат добро отношение към България, пазят спомена за своите родни места в България, от които са се изселили, а много от тях продължават да пазят и българското си самосъзнание. Българската държава просто трябва да си „спомни” за тях, за да се възстанови нарушеното единство сред българската общност в Молдова и Украйна, разделена от години изкуствено на „българи” и „гагаузи”.
Това обаче не се случва, даже напротив. Въпреки плахото начало на даване на българско гражданство на гагаузите по облекчена процедура на база на декларация за български произход от средата на 2015 г. процесът спира. Как обаче реагира българската държава на тези събития? В средата на януари 2016 г. в молдовския сайт budjakonline.md (който между другото е с лека антируска насоченост) излиза статия, в която се обяснява как българската Агенция за българите в чужбина вече не издава удостоверения на гагаузите, че са българи. Както пише авторът на статията Иля Телпис: „Гагаузите не са българи. Сега към тази позиция се придържат не само самите гагаузи, но и властите в България, които преди имаха друго мнение. Потвърждение на това е, че много жители на Гагаузия, които са подали документи за получаване на гражданство по опростената процедура, получават отказ”. По-нататък той пише: „В началото на януари научих, че на мен също ми е отказано гражданство. Тези, които са си правили български паспорти, знаят, че основният документ, който позволява да станеш гражданин на България по облекчената процедура, е Удостоверението за български произход. Тези хартийки се дават от Държавната агенция за българите в чужбина”. И така излиза, че според Държавната агенция за българите в чужбина гагаузите не са българи.
Известна е позицията на българските власти, че български паспорти не бива да се дават току-така. Така де, все пак става дума за задгранични българи. Ако става дума за сирийци, пакистанци, алжирци и други подобни, работата е съвсем различна. Те са ни нужни за преодоляване на демографската криза, както каза еврокомисарката Кристалина Георгиева, и затова на тях паспорти можем да им дадем. Но на българите – категорично не. Особено пък и ако са проруски настроени. Като оставим иронията настрана, остава много горчивина. Молдова като всяка от другите изкуствени постсъветски републики се разпада по шевовете. Една част от нея иска да се обедини с Румъния, друга отдавна обяви независимост (Приднестровието), трета се люшка между Русия и Украйна. В цялата каша местните българи (тукани и гагаузи) се чудят на коя страна да застанат, най-вече защото собствената им родина майка дори отказва да ги признае за българи. Затова не е изненадващо, че те отдавна вече не разчитат на София, а се оправят сами. На 15 ноември 2013 г. парламентът на Гагаузия решава да насрочи референдум за гражданите на автономията. Той трябва да се състои на 2 февруари 2014 г. и да отговори на въпроса, дали да се излиза от състава на Молдова в случай на нейно присъединяване към Румъния. Поводът за референдума стават множеството изявления на румънския президент Траян Бъсеску за неминуемото обединение между Румъния и Молдова, както и подписаното споразумение за асоцииране на Молдова към ЕС (възприемано от всички граждани на републиката като стъпка към бъдещото обединение със западния съсед). Паралелно ще се проведе и консултативен плебисцит, на който жителите на Гагаузия ще трябва да отговорят подкрепят ли политиката на молдовските власти за интегриране в ЕС, или предпочитат присъединяване към Митническия съюз (Русия, Беларус, Казахстан), постепенно прерастващ в Евразийски съюз. Междувременно на 3 януари властите в съседния Тараклийски район, населен компактно с българи, решават също да проведат местен консултативен референдум по въпроса за външнополитическата ориентация на страната. Той трябва да се състои на същия ден като в Гагаузия – 2 февруари. За българското раздвижване има и още една причина. През април 2013 година съветът на Тараклия отправя искане към централната власт в Кишинев за административна и националнокултурна автономия на района. Досега няма официален отговор на искането. Но това принуждава българите да започнат преговори със своите съседи и сънародници от Гагаузия за обединяване на двете административни единици (Гагаузия и Тараклия) в една република – Буджак. Молдовските власти реагират с неочаквана острота. На 9 януари Генералната прокуратура на Молдова започва наказателно дело срещу организаторите на референдума. Според запознати със ситуацията в бившата съветска република управляващите в Кишинев са сериозно обезпокоени от „пълзящите” референдуми, още повече, че такива намерения се заявяват, макар и неофициално, от градските власти на няколко други големи района, включително и в Белц, втория по големина град в страната, в който рускоезичното население доминира. Със започнатото дело се дава знак на всички останали да прекратят всякаква активност срещу процеса на евроинтеграция. Това обаче не спира вече започналите начинания. Референдумите се провеждат и в тях гласуват близо четвърт милион наши сънародници. Резултатите са предизвестени – 97% от гласувалите българи (и тукани, и гагаузи) гласуват против ЕС и за Митническия съюз, както и за независимост от Молдова в случай на нейно обединение с Румъния. Няма нищо учудващо – през последните години единствената преграда пред тежкия молдовски натиск срещу двата района остава Русия. Не България, а Русия! Преследвайки неотклонно своите цели в региона, бившата метрополия бавно възвръща своите позиции там. А през това време България упорито се занимава с мира в Близкия изток, правата на дисидентите в Мианмар и войната в Афганистан. Все важни задачи и области, където страната ни няма нито историческо присъствие, нито смисъл. Говори се, че когато български представители посещавали Тараклия и местните българи ги питали с тревога какво ще стане, ако Румъния и Молдова се обединят, те отговаряли да не се притесняват. Така щели по-лесно да си намират работа в Евросъюза… От друга страна, поне ходят там за разлика от Комрат, столицата на Гагаузия, където много рядко някой български дипломат ще се излъже да отиде (въпреки че пътят за Тараклия минава през центъра на Комрат). Там от години единственият стожер на българската идея е културният център, открит от фондация „Българска памет”. Затова няма нищо изненадващо, че българите в Молдова гледат към Русия с надежда. Руският посланик там се изказва открито в подкрепа на референдума. България може да използва преговорния процес с Молдова, за да издейства по-висок статут за своите сънародници в Бесарабия, да им даде гаранции, че няма да бъдат удавени от румънския национализъм, надигащ се в Кишинев. Нищо подобно обаче не се случва. Затова ни остава само да се надяваме, че братята ни между Днестър и Прут ще се справят и без нашата държава. Има и още нещо много срамно в събитията покрай референдума. Когато проевропейските демонстранти в Украйна са притиснати от управляващите в първите дни на Майдана в Киев, свободните и демократични медии по света и у нас непрекъснато предават, дори на живо, какво се случва. Когато абсолютно същите действия започват срещу антиевропейски настроени граждани, същите тези медии мълчат. Свободно и демократично мълчат. Това става още по-видно в средата на 2014 г. На 14 май 2014 г. Румъния обявява българите, българите гагаузи и жителите на Приднестровието за граждани, вредящи на сигурността на Молдова. Изявление в този дух прави и президентът на страната Траян Бъсеску. Според него: „Молдова е подложена на рискове за своята безопасност в Приднестровието, Гагаузия и зоната, населена с българско малцинство”. Това не е първото подобно изказване на румънския президент, който неколкократно изразява пълно незачитане на суверенитета на източната румънска съседка. За първи път обаче държавният глава на Румъния намесва и молдовските малцинства. Досега румънците (поне на официално ниво) внимателно избягват да вземат отношение по този въпрос, спазвайки негласен неутралитет по всичко, което не е свързано с румъноезичното население на бесарабската република. Страхът да не настъпят руските интереси ги кара да са предпазливи. Но след украинските събития румънската дипломация рязко се активизира. Прекият сблъсък между Русия и САЩ изведнъж дава възможност на Румъния да поставя теми, които досега деликатно отбягва: правата на румънското и „молдовското” малцинство в Северна Буковина и Транснистрия, както и разширяването на румънското влияние в Молдова. Повече от очевидно е, че румънците ще се опитат максимално да се възползват от ситуацията, преди нещата да се успокоят, за да извлекат максимална изгода. Сами срещу Русия те нямат шанс, но със САЩ зад гърба това променя ситуацията. Неслучайно дават разрешение за разполагане на допълнителни американски сили на тяхна територия, демонстрирайки изключително пуделска вярност към сюзерена си.
Какво прави през това време българската дипломация? Блее, както винаги. За нея българите там не са приоритет. По-важно е спирането на кръвопролитията в Централноафриканската република. Звучи невероятно, но е факт. Поради това няма да е чудно, в случай че румънските политици убедят ЕС и НАТО колко лоши и проруски настроени са властите в Тараклия и Гагаузия, един ден нашите родни управленци да се присъединят към евентуални санкции върху двете територии, населени с българи. Всъщност е доста възможно предвид българските политически абсурди... Та така. Докато румънците защитават и разширяват влиянието си в Бесарабия (и не само) за сметка на българите, Плевнелиев е готов да брани до последна капка кръв американските интереси, а медиите у нас са забравили напълно за съществуването на българи извън България. Чудно ли е тогава, че българите в Украйна и Молдова в по-голямата си част са наистина проруски настроени? Дори и Турция изявява в този момент желание да помогне на Гагаузия, ако се наложи, само не и България.
Междувременно от началото на август 2014 г. напрежението сред българските общности в Тараклийския район, Гагаузката автономна област и т.нар. Приднестровска република в състава на Република Молдова заплашително нараства. Наближаващите през есента парламентарни избори и влошената стопанска конюнктура вследствие на ограниченията, наложени от Русия за изнасяната селскостопанска продукция, ескалират в прорумънски национализъм. Провокативното отношение, на което са подложени нашите сънародници от определени радикални кръгове в Молдова, допълнително допринася за ескалиране на ситуацията. Въведените от централното правителство жандармерийски части в Комрат причиняват на 3 август 2014 г. сблъсъци, довели до подпалването на полицейски автомобили и арести на местни жители. Обезпокоителни са опитите за дестабилизация на вътрешния ред в Гагаузката автономия и натискът, упражняван върху културната и образователната автономия на българите в Тараклийския район. В разгара на тези събития е сменен началникът на управлението на Гагаузката автономия на Службата за информация и безопасност на Република Молдова Михаил Железоглу, както е прекратен и сигналът на местната радио-телевизионна станция. На фона на активната дейност на румънската и турската дипломация в Молдова буди недоумение пълната пасивност на посолството ни в Кишинев. Обезпокоителни са и тенденциите в съседната на Република Молдова Одеска област на Република Украйна. Нараства концентрацията на въоръжени сили в района на Болград и Измаил, където също живее компактна българска общност. В Украйна е обявена обща мобилизация. Буди тревога съдбата на българите в Одеска област и Таврия, които са военнозадължени. В източните райони на Украйна продължава въоръженият конфликт, чиято ескалация засилва опасенията сред световната общественост. Официалната позиция на властите в Киев е, че в тази зона се провежда антитерористична операция, която е в прерогативите на украинското вътрешно министерство и Службата за безопасност на Украйна. Тъй като според украинската конституция използването на армията е възможно само след обявяването на извънредно или военно положение, а такова все още не е обявено, използването на военнозадължените българи от Одеска област и Таврия в зоната на антитерористичната операция се оказва незаконно според украинското законодателство. И тук отново недоумение: пълната пасивност на българската дипломация и по-специално – на консулството ни в Одеса. Само месец след тези събития, останали за пореден път тотално неотразени от българските медии, в средата на септември започва шестото заседание на Шестдесет и деветата асамблея на ООН. В него вземат участие десетки държавни глави от целия свят – сред тях и президентите на Армения и България. На 24 септември президентът на Армения Серж Саркисян държи рядко срещана в средите на международната дипломация реч. В нея той казва следното: „Известно е, че процесът за нормализиране на отношенията между Армения и Турция, който бе иницииран от официален Ереван, стигна до подписването на Цюрихските протоколи. Тези протоколи години наред стоят в чекмеджетата, очаквайки ратифициране от парламента на Турция. Официална Анкара открито заявява, че тези протоколи ще бъдат ратифицирани само тогава, когато арменците предадат на Азербайджан планинския Карабах, свободния Арцах. В Армения и в Арцах при подобни условия обикновените хора често реагират по много обикновен начин: „Вървете по дяволите с вашата ратификация!”. В тези думи, които са изразени чрез народния език, е концентрирана вековната борба на една цяла нация, която неопровержимо обяснява на онези, които търгуват с отечеството на другите: отечеството е свято и вие стойте далеч от нас с вашата търговия”. През цялото време, докато пламенно защитава интересите на своята страна и на своя народ, както и на обявилите независимост арменци в Арцах, Серж Саркисян говори на арменски от трибуната на ООН. Два дни по-късно реч пред асамблеята държи и българският президент Росен Плевнелиев. В нея той казва следното: „Природните бедствия вече не са новина, а ежедневие за много хора. Природата още веднъж ни напомни, че политическите изявления не са достатъчни, а са необходими решителни действия… Украинският народ има правото сам да решава своето бъдеще чрез свободни и демократични парламентарни избори. Анексирането на Крим от Русия в нарушение на международното право и конфликтът в Източна Украйна са сред най-сериозните заплахи за мира и сигурността в Европа след Втората световна война… Подписването на Споразуменията за асоцииране на ЕС с Украйна, Молдова и Грузия е важен етап в техния път към обединена Европа… Насилието в Сирия и Ирак застрашава сигурността и хуманитарната обстановка в целия Близък изток. България е част от широката международна коалиция срещу тероризма. Като член на ЕС и НАТО тя оказва пълна политическа подкрепа, както и хуманитарна и материална помощ, в съответствие с възможностите си… България ще продължи да подкрепя усилията за намиране на справедливо и трайно решение на конфликта между Държавата Израел и палестинската власт… Загрижени сме от зачестилите прояви на антисемитизъм в Европа и други части на света. Като страна, спасила своята еврейска общност от 48 хиляди души през Втората световна война, България категорично осъжда всякакви прояви на антисемитизъм”. През цялото време, докато пламенно защитава Украйна, Грузия и Молдова от руската агресия, докато се бори с климатичните промени и антисемитизма и докато воюва за мир в Близкия изток, Росен Плевнелиев говори на английски от трибуната на ООН. За българите в Молдова и Украйна не споменава дори и дума. За тях се сеща обаче българският министър-председател Бойко Борисов: „Те са си техни граждани, но са добре дошли в България”. Така отговоря той на 18 февруари 2015 г. на въпрос, свързан с мобилизацията на етнически българи в Украйна. Той заявява това при откриването на обновената църква в село Български извор, Ловешко, станала повод за посещението му в селото. Позицията на Борисов като цяло е, че ние не можем да вземем отношение по този вътрешноукраински въпрос. Странно. Явно други държави, при това също като нас членки на Европейския съюз, могат. На 4 февруари 2015 г. Комитетът за национална сигурност на унгарския парламент обсъжда положението на унгарското малцинство в Украйна. На следващия ден шефът на канцеларията на унгарския премиер Виктор Орбан, Янош Лазар, заявява, че Унгария ще обмисли да спре реверсните доставки на газ за Украйна, ако тя мобилизира унгарци от Закарпатието за войната в Донбас. Изявлението му среща подкрепа от абсолютно всички партии в унгарския парламент. Полша, която също има „свое” малцинство в Украйна, не коментира темата, но няма и защо. Киев има респект от Варшава и за целия активен период на граждански сблъсъци не мобилизира нито един украински поляк. Нещо повече – поляците организират спасителна мисия за своите сънародници от зоната на военните действия и ги евакуират до един. Не е нужно да си представяме какво би станало при развитие на украински сценарий в Молдова. Едно е сигурно: каквото и да стане, българските медии няма да го отразят. На 15 март 2015 г. в парламента на Молдова има обсъждане на законопроект за предоставяне на специален статут на Тараклийския район. По същото време срещу Сергей Филипов, кмет на Тараклия, върви процес за това, че при изграждане на градинка в центъра на града е отсякъл 6 изсъхнали дървета. За това „престъпление” молдовската прокуратура му иска 6 години затвор – по една година за всяко сухо дърво. Никой в България не е разбрал?! Нашите медии никъде не отразяват това. А това са много важни събития. Защото в Тараклийския район живеят 75% от българите в Молдова и защото те се борят за своята автономия. Защото кметът на Тараклия става известен в цяла Молдова като смел и последователен защитник на своите сънародници, т.е. на българите. И защото делото срещу него има за цел да смачка именно тази обединителна за всички молдовски българи фигура. От началото на 2015 г. българите в Молдова вече пречат. Защото не подкрепят официалната власт и са срещу асоциирането на Молдова в Европейския съюз. А защо нашата държава нехае, защо медиите ни мълчат? Ами защото предложението за даването на специален статут на българския район е внесено от КПРМ (Комунистическа партия на Република Молдова), а срещу него се обявяват управляващите либерали. Тоест проруските партии са в защита на българския интерес, а управляващата проамериканска и проевропейска Либерална партия е против. Е, как да кажат нещо българските управляващи и как да кажат нещо българските медии? Няма как, разбира се, нито е евро, нито пък е атлантическо. Затова нека дадем думата на самия Филипов. „Никъде не сме ходили, от село не сме излизали, а в четири държави живяхме”. С тези думи, изречени някога от баща му, може съвсем накратко да се опише съдбата на бесарабските българи през размирния XX век. От Руската империя до 1918 г. през Румънското кралство до 1940 г., през СССР до 1991 г., та до днешните републики Украйна и Молдова. Неравният път на нашите сънародници в Бесарабия обаче винаги се е отличавал с едно неизменно и неписано правило – каквото и да се случва, България никога да не ги подкрепя. От друга страна, незаинтересоваността на българската държава, макар и парадоксално, има и своите добри страни. Както често може да се чуе от местните българи: „Ние сме много благодарни на България за това, че като не ни обръща внимание и не ни помага, тя ни научи да се оправяме сами”. На принципа, че неволята е най-добрият учител, бесарабските българи превръщат безхаберието на София от пречка в стимул за своето развитие. Последните няколко години от живота на българите в Молдова доказват напълно това. Но да се върнем на събитията от миналата година. Срещу тараклийския кмет е повдигнато обвинение за престъпление по служба – заради отсечените 6 изсъхнали дървета, и молдовската прокуратура настоява за 6 години затвор. В Гагаузия има кратки сблъсъци, приключват без усложнения, но с осезаемо повишаване на напрежението. В централните молдовски медии усилено започва да се говори зжа опасност от сепаратизъм от юг. В такава атмосфера на 23 март 2015 г. се провеждат изборите за нов президент на Гагаузия. Те са спечелени от Ирина Влах, обявила се за още по-близки отношения с Русия и Евразийския съюз. Буквално на следващата седмица след изборите молдовските власти арестуват кмета на Чадър-Лунга, един от трите града в автономията, а произнасянето на съда по делото срещу Сергей Филипов се насрочва за 16 април. Разбирайки, че не само на думи, но и на дела съединението наистина прави силата, ръководителите на Гагаузия и Тараклия възстановяват отново старата идея за обединяването на двата региона в обща република. Това ще превърне местните българи не в локален, а в регионален фактор, особено на фона на нестабилността на съседна Украйна и с оглед на замразения конфликт в Приднестровието в рамките на самата Молдова. За всичко това в България отново не се споменава и дума. Неизменно следваща отколешната си традиция да бъде винаги вярна до степен на безумие на своите господари, нашата държава тотално отрича избора, направен от нашите сънародници. Нашите дипломати правят всичко възможно, за да саботират този вариант на обединение. На общобългарско събрание в Тараклия през април 2014 г., на което присъства и българският посланик в Кишинев Георги Вълов, в момента, в който Сергей Филипов споменава за обединението на двата региона, Вълов става и напуска залата демонстративно с целия си антураж. Разбира се, никой от местните българи не съжалява за това. Те отдавна вече не разчитат на България за каквото и да било. Впрочем, ако България е независима държава, а не американска марионетка, тя трябва да бъде благодарна на Русия. През последните години като следствие от руския геополитически ренесанс Москва възстановява влиянието си в региона с българи и деликатно, но неотстъпчиво изтласква Турция. След 1991 г. Анкара се възползва от настъпилия вакуум в постсъветското пространство и нахлува както политически, така и икономически навсякъде, където може. В Гагаузия започва процес на тотално отделяне от българското, премахва се кирилицата и се преминава на турска версия на латиницата, пропагандира се навсякъде, че гагаузите са турци, само че християни. Само за няколко години Русия минимизира турското влияние – нещо, което България не само че няма как да направи, но и нещо повече – тя и не иска да го прави! Същевременно Русия оказва и подкрепа на българите в съпротивата им срещу опитите на Кишинев да провежда политика на румънизация. Нещо, което отново очевидно не вълнува България. Трябва ли тогава да се учудваме, че когато миналата година на едно събрание Сергей Филипов казва, че за българите в Молдова слънцето изгрява от изток, изказването му е посрещнато с бурни аплодисменти от всички присъстващи? Същевременно начело на Гагаузия застава официално на 15 април новата президентка Ирина Влах. Млада, красива и образована, тя определено разчупва наложения стереотип за начина, по който изглеждат и говорят постсъветските политици. Нещо повече – тя има специално отношение към България и българите, защото нейната майка е славяноезична българка от Тараклия. Докато е депутат в молдовския парламент, тя е председател на групата за приятелство с България, а по нейни думи винаги когато има възможност, прекарва почивката си във Велинград. Влах и Филипов са в отлични отношения, което прави синхрона в действията на двамата ръководители изключително добър. Това предполага добри перспективи пред бъдещето на молдовския юг, населен компактно с българи (гагаузи и тукани), независимо от срамното поведение на българската държава. На нея отдавна вече не само че не се разчита, но служи и за дружески присмех. „Когато подариха на университета в Тараклия три компютъра и един принтер, от българското посолство направиха такава новина по медиите, все едно са построили космодрум в ректората”, казва един от българските лидери в града и добавя: „Само един добър посланик имаше за толкова години, Петър Воденски, но и него май че го наказаха от София за това, че ни помагаше и мислеше за нас”. В резюме: Молдова се бунтува и разпада едновременно. Българите в Молдова вече са избрали своята страна и това не е България, а Русия. Което консолидира нашите сънародници като фактор не само от местно, но и от регионално значение. И какво ще се случва занапред в Молдова, все повече зависи и от волята на българите в Гагаузия и Тараклия.