Модиляни

Модиляни, този жалък свят ще те разбере!

„Aнди, моля те, вземи проклетата четка и започвай да рисуваш! Това е последното за днес. Обещавам ти!”, крещи нервен глас… „Господине, не така. Дръжте палитрата с другата ръка” , подема нежен женски глас. Отвън нощта отдавна е обгърнала всичко с лепкавия си мрак. Все пак вече е краят на ноември. Анди стои прав и прави всичко възможно да изпълни заръките, давани му отстрани, а бялото платно пред него бавно се изпълва със случайни цветове от ударите на четката. „По дяволите, опитай се да го усетиш. Надуши миризмата на терпентин. Полудей, Анди, полудей!” Анди обаче не успява. Отвъд платното Елза Зилберщейн, облечена в прекрасна синя рокля, стои неподвижно и безмълвна. Тя трябва да е музата на художника. Стаята е пълна с хора – гримьор, фризьор, скриптър. Трима оператори и един нервен режисьор са се надвесили над контролния монитор и преглеждат последно заснетия дубъл. „Анди, ела! Погледни се… Това не може да е Модиляни, разбираш ли, това не е той! Извади го от себе си! Сигурен съм, че е някъде в теб. Само го извади” , продължава господин режисьорът, шотландецът Мик Дейвис. В следващите четири часа, на прага на силите си Анди Гарсия успява да постигне онова, което режисьорът е мечтал да види – творящия Амедео Модиляни. Гарсия се готви повече от две години за тази роля и не се предава. А когато филмът излиза на големия екран, е подложен на убийствена критика – голяма част от фактите във филма не отговарят на действителните. Например Пикасо е левичар и не може да пие с дясната ръка, както е показан във филма. Амедео Модиляни умира от менингит, а не от туберкулоза. Филмът не е съвсем прецизен с фактите. Модиляни не е бит по улиците на Париж, не се запознава с любимата си Жан Ебютерн през 1919 г., а още през 1916 г. И колкото и да са романтични танците на Модиляни под напева на Едит Пиаф и нейната незабравима песен La vie en rose, всъщност песента е написана чак през 1945 г. Критиката е смразяваща, но публиката харесва филма. Влюбва се, както никога до сега, в художника Амедео Модиляни. Влюбва се в страдалческия му образ, създаден от един режисьор. Но личността на художника и пътят, който изминава, всъщност са доста по-различен. Следващите редове са за него, за художника, чието име не може да бъде открито в общата история на изкуството. За твореца, чиято красота, непринудена усмивка и алкохолна страст, съчетани с магията на хашиша, го отвеждат на 35 години в един от гробищните паркове на Париж. Това е разказ за танцуващия художник от Ливорно, който в края на живота си моли само за едно – да му простим! Но защо?

Още през ХVІ век кръстниците на Ренесанса, фамилията Медичи, оформят малкото градче Ливорно като един от най-важните пристанищни пунктове в област Тоскана. Днес този блясък от миналото може да бъде видян в старата архитектура, в запазените в някои от църквите иконостаси, но преди всичко в криволичещите речни канали на града. В края на ХІХ век Ливорно отдавна е изгубил важното си политическо значение, но не и очарованието си за търговците, сред които има цяла еврейска колония. Един от заселниците по тези места на брега на Лигурско море е и Фламинио, сефарадски евреин, инженер по образование, търговец по професия, неудачник по призвание. Няколко пъти банкрутира, но затова пък в деня, в който свързва живота си с госпожица Евгения Гарсен през януари 1872 г., е не само богат, но и късметлия, врича се във вярност на една жена, която ще го превърне в щастливец. Евгения е красиво момиче и също произхождаща от стар испанско-еврейски род, който преди години се преселва от Тунис в Марсилия. Баща й е средиземноморски търговец с нюх към бизнеса, но с неизличима страст към литературата, изобразителното изкуство и музиката. Страст, която още по-пламенно се разгаря в неговата първородна дъщеря. Обдарил я с любовта си, тя израства като истинска аристократка. Не само може да рецитира наизуст Дантиевата „Божествена комедия”, но и да рисува и свири изтънчено на клавесина, който тате Гарсон й подарява, когато е едва на седем години. Само след осем лета от този ден тя се изправя в църквата, хваната с баща си под ръка. Предадена е в обятията на Фламинио, Фламинио Модиляни. Първото дете в семейството, Емануел, проплаква през 1873 г., а след него се появяват Маргарита и Умберто. В дома на Модиляни всичко изглежда съградено с любов. Навярно тъкмо затова, въпреки че тате Фламинио банкрутира и парите свършват, семейната хармония не изчезва. Главата на фамилията се пропива и изневерява на мама, но с това не е прекършена нейната всеотдайност към него. Евгения е нетрадиционно добра майка и още по-прекрасна съпруга. Тя не само не кори загубилия цяло състояние мъж до себе си, но, напротив, окуражава го да продължи. Не го вини за прегрешенията му и се прави, че изобщо не знае за тях. А мотивите за това обяснява на своята сестра: „Когато в храма казах, че ще обичам този мъж, аз се заклех пред Бог. Не съм богобоязлива, но не мога да изоставя това изстрадало човешко същество. Това означава да го убия”. Мама Евгения сама събира пари и полага усилия да издържа семейството. Работи денонощно над гоблените, които още от дете се е научила да шие със завидно майсторство. А когато очите се уморят, присяда на стария люлеещ се стол до камината с най-малкия член на фамилията, Умберто, и се унася в сладка дрямка, за да продължи на следващия ден с приличащото на ритуал шиене. Старият клавесин в ъгъла на дневната отдавна е замлъкнал, чуват се смехът и плачът на децата. Сега те изпълват тишината.

На 10 юли 1885 г. в къщата на Модиляни всички са в трескаво очакване. Мама е бременна в осмия месец и след броени дни трябва да се появи нов човек в семейството. Но преди това предстои пристигането на градския съдия на Ливорно, който заедно с двама карабинери има задължението да изпълни повелята на закона. Заради неизплатени дългове ще бъде отнето всичко на фамилията – от скъпоценностите от злато и сребро през картините до къщната посуда и свещите дори. Така че последното дете на Модиляни – Амедео, се ражда два дена след общинския „грабеж”.

ПИСМО І
ОТ ЕВГЕНИЯ ГАРСЕН ДО ЛОРА, 12 ЮЛИ 1885Г.

Скъпа сестричке, тук вали. Гръмотевиците раздират покоя на Ливорно. В далечината се чуват бушуващите вълни на морето. А аз съм в огромната дневна у дома, от която вчера властите ни взеха всичко. Лора, моля те, вземи всичко, което има, вземи и Габриела с теб и елате колкото се може по-бързо. Тук е бедствие, но не заради бурята. Имам усещането, че ще настъпи краят на света. Фламинио се е сгушил в ъгъла на стаята, а от очите му текат потоци сълзи. Децата са се скупчили около мен и не разбират какво се случва. Отвън сега е ден, но в стаята е мрак. Единственото, което ни оставиха, е едно легло. Леглото, върху което сега аз лежа, а в скута ми е притихнало в сладка дрямка новото ни момче, което се роди преди часове. Нямаме пари. Не знам как да го изкажа, но това мое раждане прилича повече на погребение, отколкото на щастлив семеен миг. Чаршафът под мен цял е подгизнал в кръв. Ръцете ми треперят от немощ, затова не се учудвай на променения ми почерк. Аз пиша това, но не знам някога ще бъда ли самата аз след всичко, което преживях. Моля ви, елате! Съберете някакви пари и ни помогнете. Не съм сигурна дали ще ви дочакаме, дали ще оцелеем, но заклевам ви – опитайте се да ни спасите. В ръцете ми тупти невинно детско сърце, а край мен погледите на Емануел, Маргарита и Умберто ме пронизват като стрели. Аз ли съм виновна за всичко това? Знам, че това раждане е лоша поличба. Знам, че това дете не го очаква нищо добро, но съм длъжна да го спася. Иначе ще горя в ада. Макар че, ако има ад, то това навярно е действителността, която сега ме заобикаля. Пресушена от глад, без капка кърма в гръдта, лежаща в собствената си кръв. Единствената светлина, която виждам, не е тази в очите на децата ми, а светкавиците, чиито отблясъци хвърлят зловещите си искри по оголените тук стени. Побързайте! Ще направя всичко възможно, за да ви дочакам жива!

След три дена сестрите на мама Евгения Лора и Габриела вече са в Ливорно. Те не само носят пари, но и най-важното – носят спокойствие, което ще бележи цялото детство на Амедео, роден в тази злощастна за семейство Модиляни година. Той е нисичко интровертно хлапе, което винаги е с чисти дрехи. Просто защото не обича да играе навън с децата, а предпочита дългите спокойни разходки край брега на морето. Изминават четири години преди любящата мама да отвори отново дневника си, който е прекъснала да води през 1885 г. Първото изречение, което записва, е: „Той е малко разглезен, капризен, но красив като ангелче!”. И действително красотата на Амедео ще се превърне в негова своеобразна характеристика, която ще го следва до смъртта. Мнозина от неговите съвременници ще започват спомените си с описание на обаятелността, чара, харизмата му. А детското му и непринудено поведение, често напълно неестествено за случващото се около него, ще го придружава докрай. След раждането на Амедео всичко в дома изглежда безнадеждно, но с помощта на неговите лели нещата се връщат в поносим порядък. Мама Евгения и сестрите й започват да се занимават с онова, което правят най-добре – преводаческата дейност, която качественото им образование им позволява да практикуват, при това срещу нелошо заплащане. Нещо повече – Евгения открива частна езикова школа, която поне до края на ХІХ век е пълна с деца, което е препитание. Мама знае френски, италиански, испански и съвсем прилично руски език. Сестрите Лора и Габриела работят свободно с английски и италиански. Така, нарушавайки обществените порядки, трите еврейски дами превръщат децата на фамилия Модиляни в полиглоти, но и доказват, че една жена е способна да издържа с труда си, различен от проституцията, многолюдно семейство. Тъкмо в тези години Евгения прави и собствени литературни опити, които продава на свой американски колега, който пък ги подписва със собственото си име. Поне такъв е разказът на госпожа Модиляни. Сигурно е, че именно тя запознава красавеца Амедео с трудовете на Ницше, Бергсон, Достоевски, Д’Ануцио, Спиноза. Първият се превръща в любим мислител на бъдещия художник, а последният всъщност е негов далечен роднина, чиито еврейски корени също водят началото си от Пиренейския полуостров.

Училищните години минават бързо за най-младия член на фамилията Модиляни. Той не обича уроците, още повече колективните занимания, но действа прозорливо. Полага усилия да се справи с учебните задачи на ниво, което му спестява крамолите вкъщи и най-вече огорчения поглед на мама. Мама, която бди в дългите нощи над него, когато е повален на легло заради честите боледувания. „Не помня колко дни и нощи съм прекарвала над красивото му лице. И вместо приспивни песни шептя молитви към Бог да не ми го отнема!”, пише Евгения в дневника си през 1899 г. Амедео често е с разклатено здраве, а мама е принудена да зареже своята преподавателска работа, за да остане край хлапака с висока температура. В една такава поредна тревожна нощ през 1895 г. тя пише: „Той прекара много тежък плеврит и аз още не съм се избавила от страха. Характерът на това дете още не е достатъчно оформен, за да мога да изкажа определено мнение за него. Тепърва ще видим какво ще се развие от този пашкул. Може би художник?”. За нейна почуда само месец след тези думи Амедео ще се върне с първата рисунка в живота си – овал, в който са поместени два малки кръга. А на въпроса: „Какво е това?”, детето кротко отвръща: „Направил съм ти портрет”. „Но защо съм без устни?”, пита мама. „За да не кориш Бог за онова, което се случва у дома!”, отсича бъдещият творец. А Евгения има за какво да го вини. Тате Фламинио продължава да пропилява парите за пиянски вечери. Не се връща с дни, а когато пристъпи през къщния праг, всички са наясно, че е банкрутирал отново. Най-големият син на семейството, който вече е завършил право, също е изпаднал в немилост – осъден е на половин година затвор за нарушаване на обществената безопасност. Адвокатът Емануел просто се е увлякъл в модерната за края на века лява вълна и е един от активните участници в организираните през 1898 г. демонстрации на работническата класа в Рим. Момичето на мама, Маргарита, е изнасилена в покрайнините на Ливорно на 13-годишна възраст и е открита от моряците, захвърлена на пясъка, в утрото на един юлски ден. А предпоследният син на фамилията Умберто е свръхпалаво момче, което предизвиква пожар в и без това съсипаната от безпаричие къща на семейството. Единственото, което възпира Евгения да не се хвърли от високите крайбрежни скали на Ливорно, е кротостта на Амедео, заради което майката развива и по-специално отношение към него. „Ако някой ви каже, че обича всичките си деца по равно, не му вярвайте. Всеки родител има свое любимо дете. И моето е Амедео!”, категорична е тя. Доказателство за това е и записването на Амедео на уроци по рисуване, които костват 70 процента от семейния бюджет.

Денят е 11 декември 1898 г. Мама е завързала очите на Амедео и го води по малките криволичещи улички. Локвите от вчерашния дъжд все още не са се стекли по фугите на стария паваж, а вятърът роши косите му. Пременен в най-новите си дрехи, шити от леля Лора, той прекрачва през прага на стара двуетажна сграда с огромен прозорец към морския хоризонт. Това е ателието на един от най-добрите художници в Ливорно, Гулиелмо Микели, сам той ученик на знаменития Джовани Фаттори, при когото по-късно ще учи и Амедео. Но дотогава има още време. Когато мама Евгения сваля превръзката от очите му, срещу му е всичко онова, за което е мечтал до този момент – истинско ателие на художник. Съсухреният от годините Микели с побелели мустаци, леко събрани сребристи вежди и жив поглед му подава ръка: „Здравей! Да се захващаме за работа!”. Идващите часове, дни, седмици, месеци минават неусетно, а в дома на Модиляни, както никога досега, има едно усмихнато хлапе, една повярвала в бъдещето майка и още повече детски рисунки, които с времето стават все по-умели и нямат нищо общо с всичко, което досега се е раждало в историята на изкуството. Още в този ранен период на своето творческо съзряване художникът Амедео Модиляни открива личния си почерк, който и до днес остава неповторим. Зад целия творчески романс на Амедео не стои обаче само неговата мама, но и едно нежно име – Биче Боралеви. Тя е приятелка от лицея, с която седи на един чин, учат заедно уроците, рисуват в ателието на Гулиелмо Микели, разхождат се в пустите вечери из града, ровят с боси крачета по влажния пясък при изгрев. Това е първата голяма любов на художника. Макар и не особено красива, което е рядкост за момичетата от региона, с грубовати селски черти, тя го прави щастлив. Кара го да се смее с часове на изписана думичка върху пясъка. Тласка го да рисува все повече и най-важното – готова е да му позира сред творческия хаос на втория етаж в ателието на Микели. Там Биче Боралеви, съвсем без дрехи, с все още развиваща се гръд, с мъх, едва покрил венериния й хълм, с огромните черни очи, грубовати китки, но затова пък със силно изразени ключици позира на своя малък художник. А зад гърба й са гигантският прозорец, лъчите на деня, пяната на морските вълни. Всичко това ги очаква след работа, за да укротят все още неразбраните от тях пориви на плътта. Дните отлитат, а с тях бавно се отмиват и годините на детството. Мама Евгения работи неуморно в школата по езици. Тате Фламинио от 1899 г. е намерил начин да си стъпи отново на краката и да обърне гръб на алкохола. През пролетта на 1900 г. бащата увлича в бизнес начинание и момчето си Амедео. Двамата потеглят на дълго пътуване до остров Сардиния. Именно там бъдещият художник за първи път се изправя лице в лице с една от най-големите си любови в живота, една от тези видове любов, която задушава до смърт.

ПИСМО ІІ
ОТ АМЕДЕО МОДИЛЯНИ ДО МАМА ЕВГЕНИЯ, MАЙ 1900Г

Мила мамо, привет от слънчева и топла Сардиния. Знаеш ли къде съм сега? Стоя на най-високия връх тук Punta La Marmora. Целият остров се вижда като събран в дланта ми. И не мога да не се сетя за теб. Така стоиш ти над мен, мамо, и цял съм за теб обозрим. Денят е ясен, а аз мисля за теб, как ти бдеше над мен само преди няколко месеца, когато заболях от тиф. Ах, тази коварна болест, която така ме откъсна от рисуването. Но ето, че тук, далеч от ателието на господин Микели, аз продължавам да рисувам. Да, знам какво си написала в дневника си, представям си даже как го произнасяш пред леля с леко дрезгавия си, но топъл глас: „Той се чувства вече художник, но що се отнася до мен, аз не го подкрепям, защото се страхувам да не изостави учението, тичайки след този призрак, художничеството”. Обичам те, мамо. Виждаш, продължавам да уча, не станах полош, отколкото бях, а сега съм на върха на Сардиния. Знаеш ли, тук не само на тате му провървя. Провървя ми и на мен. Вчера направих първата си картина по поръчка. Един портрет на някаква префърцунена старица, която, като ме видя такъв млад и както казваш ти, красавец, ме привика в кафенето, за да ми позира. След 40 минути работа портретът беше готов. А когато го показах на госпожата, тя просто възкликна: „Ха, за първи път някой вижда в мен това, което съм, а не това, което той си мисли, че съм!”, и ми плати такава голяма сума, че сега я пращам на теб. Очаквай ни скоро… Поздрави на всички у дома! Ах, щях да забравя, знаеш ли какво е хашиш? Как само опива ароматът му, носещ се от запалените лули в кафенето… Ще донеса за Ливорно.
ТВОЙ: МОДИЛЯНИ

Завръщането от Сардиния донася в семейството на младия художник не само радост и повече пари, но една нова грижа – туберкулозата, която редом с хашиша намира спокоен пристан в тялото на Амедео. Зимата на 1900 г. е една от най-тежките за художника. Той понася всичко – кашлицата, температурата, нестихващата пот, която облива цялото му тяло, но е връхлетян от ужас, когато пръстите на все още крехките му ръце започват да се изкривяват. Пръстите не могат да прихванат молива. А мама Евгения тъжно, но решително отбелязва в дневника: „Детето ми сега е художник без ръце! Трябва да му ги върна!”. Още в началото на новата 1901 г. тя вече е събрала необходимите пари, опаковала е багажа, за да го отведе в терапевтично странство до Неапол, Торе дел Греко, Амалфи, Капри, Рим. Правят опит да успокоят пристъпите на болестта, като търсят по-добър климат, четат „Тъй рече Заратустра” и още любимите на мама Оскар Уайлд, Шели, Вийон, Рембо, Ибсен, Лесинг. Да, Лесинг, чиято пиеса „Емилия Галоти” мама рецитира наизуст. И онова негово стихче също, след което винаги избухва в смях: „Хей, наздраве! Пийте, братя!/ Нека паднем всички на земята!/ Но кралете да не пият./ Ще помолим господ в небесата!/Те света наполовина,/ щом са трезви, ще затрият,/ а какво ли пък ще сторят,/ ако всички се напият”. Една година на странство на майка и син, в която Амедео окончателно се обрича на изкуството. Поема категорично по нелекия път на художник, като на 7 май 1902 г. се записва за студент в Свободната школа за рисуване от гола натура във Флорентинската художествена академия. Негов учител е учителят на господин Микели от Ливорно.

Модиляни е вече на 16 години и е готов да вземе всичко, на което е способен, не само за да не разочарова мама Евгения, но и любимата от родния град, която толкова дълго е рисувал в ателието там, Биче Боралеви. Далече от нея, той често й праща писма, на които не получава отговори, а ако такива се появят, то те са лаконични и кратки: „Аз съм добре. Обичам те. Надявам се скоро да се срещнем”. Нещо повече, те са неискрени. Само два месеца след отпътуването на Амедео от Ливорно Биче е вече сгодена, а след още четири – омъжена. Когато се срещат след две години при едно от завръщанията на художника в града, той я кани на среща в любимото си кафене Caffè Bardi. Виждат се на уреченото място в уречения ден. Модиляни, както винаги, усмихнат, вече гладко избръснат и с филцова шапка на главата, трепетно очаква да зърне своето първо момиче. Тя пристига, облечена в изискана скъпа рокля и с още по-изискан тон в гласа споделя: „Виж, нека оставим хлапашките и романтични клишета. Аз съм вече омъжена. Не се прави, че не знаеш!”, след което си тръгва. За Амедео чутото наистина е новина. А до него, в краката, опрян на стената, стои малък пакет. Това е портрет на неговата любима. Такава, каквато той я е сънувал през нощите на дългото скиталчество. Да плаче, не иска. Става, взема пакета със себе си, усмихва се, кима на човека, с който се разминава на вратата, и с лека сякаш танцувална стъпка се отправя към мрака на Лигурско море, където след рязък жест на ръката хвърля картината да отплава като самотна лодка в спокойната морска шир. А в далечината от пристанището се дочуват веселите звуци от акордеон, както и напевите на подпийналите моряци.

Престоят на Модиляни във Флорентинската художествена академия се оказва определящ за неговото последващо развитие. Тук в неуютното и студено ателие на Джовани Фаттори той усвоява уроците на учителя си, но никога не се подчинява на капризите му да се превърне в негово копие. Тъкмо напротив, дръзко експериментира и както сам Фаттори отбелязва: „Модиляни е най-добрият ученик, непокорен, неспокоен, неподатлив на моди и течения. Очаква го ярко бъдеще, пътят до което може да бъде извървян само от личност като него”. Този път го отвежда към големите музеи в града на Медичите, където среща шедьоврите на Ботичели, Филипо Липи, Симоне Мартини, Фра Беато Анжелико, Микеланджело, но и чак в далечна Венеция. Кварталът Сан Барнаба, улица „Кампиеле Чентопиере” се превръща в негов нов дом, а Венецианският институт по изящни изкуства става негово ново учебно заведение. Тук Амедео е омагьосан от блясъка на площад „Сан Марко”, Двореца на дожите, каналите и пеещите гондолиери. Тъкмо затова навярно точно тук Модиляни стига до най-важните прозрения в своя творчески свят, които виждаме, разгърнати в творчеството му по-късно. Едва 17-годишен Амедео пише: „Повярвай ми, само творба, постигнала върховете и носеща в себе си отпечатъка на висока степен на развитие, е достойна да бъде изразена и пренесена на хартията. Самата необходимост от писане се състои именно в това, че то дава възможност не само да се изрази идеята, но и да се отдели от изказващия я индивид, като остави свободен пътя за това, което не може или не бива да бъде изказано. Всяко голямо произведение на изкуството трябва да се разглежда като произведение на природата. Отначало то трябва да се разглежда в неговата естетическа същност, а след това, минавайки етапите на развитието му и тайната на сътворението му, трябва да се мисли за това какво е вълнувало в него самия творец”. Годините във Венеция са свързани не само с ницшеански увлечения, но и с усилена творческа работа, в която Амедео открива, че не рисуването и живописта са неговата цел, а нещо много повече от това – майсторството на скулптурата пленява така силно сърцето му, както хашишът разума в самотните дъждовни нощи над града. Хашишът и алкохолът са си проправили път в и без това крехкото му тяло. Тяло, което обаче сякаш лети. „Модиляни не ходеше по земята, той се носеше леко над нея. Усмихнат, красив, винаги изгладен, с добре поддържана прическа, с вид на конте, но всъщност бедняк!”, така го описват състудентите му от Венеция. Градът на куртизанки и разкош кара Амедео да опознае и клоаките на Венеция. Проститутки дебнат от всеки ъгъл, на всеки канал и спасение от тях за дръзналия да познае света няма. В меандрите на плътските удоволствия се изгубва и самият Амедео, нищо, че чете Ницше и Артур Рембо. Тук, във Венеция, научава що е съединение с друго човешко същество, но не и любов. Не и какво е да желаеш сутрин да се будиш до любимото създание. Не и какво е да не можеш да заспиш, защото не си видял нечии очи. Не и какво е да съзерцаваш голото тяло на любимата, отпусната, унесена в съня си, и да прокарваш пръстите си по косата й, по мъхчето на корема, настръхнало от утринния хлад. „Напускам Венеция по-зрял, отколкото бих бил дори в резултат на едно голямо творчество. Венеция… Венеция е глава на Медуза с аквамариново гигантско око, в което душата ти се разтваря и възнася в безкрайността”, пише Модиляни. Датата е 1 декември 1905 г.

ПИСМО ІІІ
ТАМЕДЕО МОДИЛЯНИ ДО МАМА ЕВГЕНИЯ, 1 ЯНУАРИ 1906Г.

Мамо, пътувам! Сега съм във влака и гледам сменящия се бързо пейзаж през прозореца. Така ли изтича животът ни? Благодаря ти, че ме подкрепи. Благодаря ти за парите. Знам, че тате е несъгласен с решението ми да напусна Венеция. Но ако искам да открия художника в себе си, аз трябва да се движа. Чета книгата, която ми подари при гостуването си във Венеция в началото на декември. Не крия, отварям я чак сега. „Балада за Редингската тъмница” на твоя любим Уайлд. Като тоз негов герой ли ще умра? Но аз съм млад, защо мисля за това? Париж вече е пред мен! Ще се справя, знам, усещам го, а и това е градът, в който днес всяко ново изкуство се ражда.
ТВОЙ: МОДИЛ ЯНИ

Париж, януари 1906 г. Над града се спуска мъгла, Сена криволичи по старите познати завои, а снегът феерично пада по мрачните павирани улици, по които крачат самотни фигури, забързани към дома. С малка папка в ръка, в която има няколко рисунки и една препоръка, написана от Джовани Фаттори, с неголям куфар в другата, в която е натикано най-необходимото, и с огромна надежда за промяна и за успех по улиците на френската столица крачи момчето от Ливорно.

И както винаги, наместо да стъпва по земята, се носи над нея като птица, а усмивката му не слиза от лицето. Цигарата, захапана от левия ъгъл на устните, оставя дим след него. А очите играят, оглеждат навред. Това ли е Париж? Това ли е люлката на авангарда в Европа? Тук ли живеят сега Пикасо, Роден, Жорж Брак, Матис, Андре Дерен? Ето я и катедралата на Гърбушко, и Люксембургската градина, и Лувъра. „Хей, извинете, можете ли да ме упътите? Търся улица „Коленкур”, знаете ли къде е?”, Амедео спира случайни минувачи, използвайки своя перфектен френски. След тричасово скиталчество най-сетне се оказва в Монмартр. Филцовата черна шапка е побеляла от снега, а въгленът по рисунките в папката отдавна е започнал да се разтваря сякаш в акварелни петна. Утре ще нарисува други. Наема жилище. Малка дървена барака, с един нар и огромен прозорец, без стъкла. Ще изкара нощта, а сутринта ще мисли за после.

През следващите месеци Амедео Модиляни се разтваря в парижката бохема така неусетно, както е взел и самото решение да отпътува от Италия за Франция. Той бързо печели сърцата на другите, а свободното му общуване и красотата му покоряват всички около него. И ако рецитирането на „Божествена комедия” в Италия не може да впечатли никого, то в Париж това поразява. А Амедео умее да поразява. Първият човек, с когото героят на нашия разказ се запознава в Монмартр, е художникът Морис Утрильо, 23-годишен младеж, парижанин по рождение, неудачник по съдба, творец по сърце, мечтател по дух и алкохолик до мозъка на костите си. И ако за Модиляни в тези първи седмици тук има съмнение дали зад усмивката му се крие лудост или стаена тъга, то за неговия другар всички са единодушни: „Усмивката му, иронична, боязлива, умислена, прикрива безизходна самота”. Морис е талантлив художник, който с продажбите на своите пейзажи успява да се издържа. Не е богат, но спечеленото е достатъчно, за да се опие с алкохол и даде простор на своя буен гняв, да чупи стъкла в кръчмите, да се бие до кръв, а сетне да спи на топло в полицейския участък. А когато всичко отшуми, високият над 190 сантиметра Утрильо утихва, става по-нежен и невидим от отронен лист на вишнев цвят. И както винаги, зад всеки успял или провален мъж стои една жена. В случая с Морис това е цирковата артистка, модел и вдъхновителка на Реноар, Дега, Тулуз-Лотрек, която е и негова майка – Сюзан Валадон. От самото си зачеване, незнайно от кого, до напускането на дома си Утрильо трябва да понася бесовете на майка си – от хашишния вертеп, в какъвто е обособена детската му стая, до безкрайните физически издевателства над него, за които детската му глава не може да установи мотиви. Но ето, че когато става на дванайсет години, точно на рождения му ден, единственият, който някога е празнувал, мама Сюзан му подарява пет боички. Така Утрильо става художник, а в деня, в който Модиляни го среща, той вече е утвърдено име. Разбира се, това Квазимодо на художествения живот в Париж никой още не оценява като художник, а като нещастника от Монмартр, на когото някой минувач подхвърля по една тубичка боя: „Ето, драги, това ти е достатъчно, за да направиш шедьовър”.

Затова за Утрильо срещата с Амедео Модиляни е едно от най-хубавите събития в живота му, а за нещастие и последно. Тази среща обаче е съкрушителна за крехкия 21-годишен художник от Ливорно, за когото мама Евгения е положила толкова много усилия да израсне. В Париж Амедео още повече е въвлечен в най-страшната игра – мъртвешкия танц на разгула с алкохола и наркотиците в едно. През следващите години Модиляни променя адреса си на местожителство десетки пъти. Старите евреи и до днес казват, че ако човек очертае маршрута на своите адреси и престои, на картата ще се появи неговият образ. Ако това е вярно, то образът, който ще се появи от движенията на домуване на Амедео в Париж, ще бъде образ на объркан млад мъж, който по думите на Жан Кокто „си позволява разкоша да бъде беден”, разкоша да бъде непризнат в отстояване на собствената си творческа свобода. Но какво е за един художник Париж в началото на ХХ век? Арена на борба на две големи творчески идеи, които ще разтърсят цялата история на изкуството и които отекват и до днес – кубизма и фовизма. И двете групи художници – едните начело с Пабло Пикасо, а другите начело с Матис, изхождат от идеите на Пол Сезан. Първата група прави опит да доведе до крайност неговото изискване в основата на всяко нещо да се търси най-простата геометрична форма – кубът, сферата. Втората група осмисля мисълта на Сезан: „Когато цветът достигне предела на своето богатство, формата достига пределната си пълнота”. Така Пикасо и неговите последователи поемат по пътя на кубизма и съчетават принципа на Сезан с модерните и новоразкрити артефакти от архаичното и примитивното изкуство, а Матис и приятели се фокусират в търсене на своята образност, прекрачвайки отвъд приказността на Гоген и личната болка, увековечена в творчеството на Ван Гог. Разбира се, спорът между двете групи има десетки други нюанси, но в основата си той е рамкиран именно в тази концептуална рамка. Рамка, в която Амедео Модиляни отказва да се впише и лъкатуши по собствената си творческа пътека, по която не веднъж спира, за да отбележи: „Да се учи човек от Пикасо е трудно, но пък да избегне влиянието му е невъзможно”. Изправен пред сътвореното от своя испански, талантлив, самовлюбен и арогантен колега, Модиляни отбелязва неговото значение за собственото си развитие като художник, но не пропуска да отбележи, че не е готов да остане просто негов последовател, а че той трябва да бъде просто Модиляни. Още през декември 1906 г., когато за първи път излага свои картини в галерията на Лаура Вилда, всички художници в Париж разбират какво означава това. Неподражаем стил, все още крехък, все още търсещ, все още може би малко старомоден, все още може би твърде притеснен, но във всички случаи – индивидуален, различен от всичко останало, което може да бъде видяно преди. А в рисунката? Той е недостижим. Само секунди работа, първо носът, очите, устата, овалът на лицето. И всичко само с едно движение, което винаги завършва с отработения жест, полагащ последния щрих, подписа Modigliani. Когато Модиляни рисува, той не рисува, а създава музика, която звучи съвсем като органовите произведения на Макс Регер. Но въпреки всичко това никой няма желание да купува негови творби. Модиляни не е революционер на парижката сцена, той е просто Модиляни.

Подобно е отношението към творчеството на художника и през следващите две години. Това го смущава и го принуждава да напусне временно академията, в която е постъпил още със самото си пристигане в града. Неуспехът го сближава още повече с неговия приятел, вече не само по симпатии, но и по участ – Утрильо. Двамата често се усамотяват в „Пъргавият заек”, малка схлупена къщурка, свърталище на пияници, на ъгъла на улиците „Дьо Сол” и „Сен Венсен”. Собственикът, старият господин Фреде, със своя весел нрав е любимец на цялата монмартърска бохема. Пее, свири на китара, може дори да танцува, предлага евтин, но все пак качествен алкохол и нещо повече, има атрактивна приятелка, която цял ден се навърта в пивницата – магарицата Лоло. Когато за първи път Модиляни влиза в кръчмата и съзира животното да се разхожда между масите, отива до него, прегръща го, целува го по главата и казва: „Приятно ми е, магарище такова, аз съм Моди, а ти?”. Разказват, че именно от този ден насетне всички в Париж започват да се обръщат към Амедео с името Моди. Алкохолните матинета, както и липсата на клиенти, които да забележат таланта на художника и да инвестират в него, приближават усмихнатия Моди все повече към нищетата. В тези първи години негов купувач е един старец, когото и до днес в Париж помнят като „чудакът Анжели”. Получил малко наследство от починал прародител, той инвестира парите в покупка на картини на множество млади и неутвърдени автори при това на безценица, при това на сляпо в пряк и преносен смисъл. Анжели е с нарушено зрение от дете. Това обаче не го възпрепятства на база на хорските мнения и острите критики в пресата да издирва своите шедьоври, като се надява, че след двайсетина години ще струват многократно повече. В колекцията му до 1914 г. се натрупва такова количество картини (над 7000) на такива автори като Пикасо, Утрильо, Матис, Модиляни, че днес всяка една музейна институция би била горда да притежава първите художествени опити на тези колоси на века. За съжаление обаче Първата световна война води до тотален срив на пазара на изкуство и до истински глад. Анжели е принуден да продаде всичко, а след няколко месеца сам се предава в ръцете на Бог. В дома му го открива Модиляни, премрял от глад, вкочанен от студ като скулптурно ваяние на чудовищен творец.

Второто десетилетие от века преминава за Амедео от Ливорно в същия творчески хаос, както и неговите първи години тук. Симпатичен млад мъж, живописец, когото критиката често определя като безцветен, старомоден, провинциален, безинтересен. Модиляни излага свои картини с различни групи художници, но никога няма честта да бъде сред забелязаните. Стоящо някак встрани от общите художествени тенденции, изкуството му остава неоценено. През ноември 2015 г. обаче е неговият най-голям макар и посмъртен триумф. Картината „Легнало голо тяло” от Амедео Модилияни се продава на търг на „Кристис” в Ню Йорк за рекордната цена от 170 400 000 долара, което подрежда художника сред най-скъпо продаваните автори в историята на изкуството. Почти напълно пръснати в частни колекции, цените на творбите му продължават да растат, като специалисти предполагат, че скоро художникът ще попадне в челната тройка на класацията за най-скъпо продавани автори на планетата, оставяйки зад гърба си имената на Пабло Пикасо, Матис, Ван Гог, Реноар, Леонардо да Винчи. Днес картината „Легнало голо тяло” може да бъде видяна в частния музей в Шанхай на китайския милиардер Лю Ицян, бивш таксиметров шофьор, който след девет минути наддаване вече е неин горд собственик.

ПИСМО ІV
ОТ АМЕДЕО МОДИЛЯНИ ДО МАМА ЕВГЕНИЯ, ЮНИ 1909 Г.

Мамо, пътувам! Пътувам към теб! Блудният син се завръща. Помниш ли как ми подвикваше като малък, когато се мотаех с часове сред разбиващите се в скалите морски вълни? Да, мамо, идвам да те видя. Да се сгуша в теб, защото тук е така пусто. Роди ме за радост, мамо, а никъде не я откривам. Стотици жени ме харесват. Десетки позират в ателието ми. Не крия, повечето преминават през леглото ми. Но нито една от тях не е жената, която търся. Искам нежно любящо същество, с характер, но създание, което знам, че не е егоистично – да ме вдъхновява. Не ме вини, че се завръщам само с тъжни новини. Твоето момче е едни окаян алкохолик, продаващ душата си за няколко грама хашиш. Къде сбърках? Или съм осъден да изкупувам нечии грехове? Искам да се прибера, да заспя. И, моля те, не ме кори… Унищожих всичко, което бе при мен в ателието. Знаеш ли защо? Защото всички тези мои рисунки не струват нищо. Заради проклетите италиански очи, с които рисувам и които никак не могат да свикнат с парижката светлина… Впрочем тя е така измамна, тази парижка светлина. Ще мога ли да я уловя някога? Унищожих всичко. Трябва да умеем да преценяваме без сантиментално снизхождение. Извадих всичко на терасата и устроих аутодафе на личното си творчество. И ето, без нищо пътувам към теб. Твоят възпитан мъж в раирано модно палто и изящен костюм, с вратовръзка „пеперудка”, с безупречно избръсната брада и коси, сякаш току-що вчесани от фризьора, пътува към Ливорно. Чакай ме, мамо, идвам си!

Мама Евгения, превърнала се вече в старица, го очаква на гарата в Ливорно със свито сърце. Само за месец грижите й го връщат към живота. Той посяга отново към камъка, към длетото, за да сътвори образи на жени, които като чудовища го следват в сънищата му. А когато го застигнат, като с магически жест се преобразяват в нежни създания. Жени без очи, без сърца. Жени от парижките салони. През август 1909 г., изпълнен с нови сили, обнадежден, тъй както само Евгения умее да му дава надежда, Амедео се завръща в Париж. Това се повтаря многократно през цялото следващо десетилетие до края на януари 1920 г., когато Евгения е застигната от новината за смъртта на сина й. На 28 януари тя пише последните думи в дневника си, въпреки че нейната собствена смърт е все още далеч. С трепереща ръка пише: „Няма да се върне момчето на мама! Няма да се отпусне в прегръдките ми. Можех ли да го спра? Той пожела да стане художник. Той пожела да покори Париж. Той пожела да бъде единствен. А ето, че сега се съмнявам във всичко това. Любимото му море реве долу край брега, а в очите ми няма даже сълза. В ъгъла на дневната, съвсем като в деня на неговото раждане, стои баща му, а от очите му пак текат потоци сълзи. А в мен няма стон дори. Преди години в едно свое писмо ме запита: „Мамо, като него ли аз ще умра?”. Не, момчето ми, като цвят от вишна вятърът ще те отнесе. Но сигурна съм, че ако не сега, то някой ден, след години, а може би дори след век ще се завърнеш и този жалък свят ще те разбере.” Мама Евгения не дочаква триумфа на любимото дете, защото въздишката на смъртта я отнася през 1927 г., а след няколко месеца си отива и свитият в ъгъла Фламинио. Но мама Евгения знае, чувства със сърцето, че триумфът предстои. Навярно затова на смъртния си одър прошепва: „Светът винаги е ламтял за доведени до нищета творци. Въргалящи се в собствените си изпражнения и кръв крехки нежни създания, които, след като умъртви, гръмко обявява за титани, за звезди. Помнете: Бог ще отмъсти!”.

През 1909 г. в очите на Амедео Модиляни Париж е вече друг. Той познава капаните на града и прави всичко възможно, за да не попадне в тях. Усмивката не го е напуснала, както и туберкулозата. Но той не иска и да знае. В следващите няколко години захвърля четките, палитрата и удря по длетото с часове като кълвач в прогнилата кора, за да извае от камъка страховете и любовите си. Днес достигналите до нас негови скулптури са общо 27. Една от тях се появи на търг на 14 юли 2010 г. в Париж. Глава на жена, изпълнена във варовик. Първоначална оценка – 6 милиона евро. След 13 минути наддаване творбата е продадена за 43 180 000 евро, най-голямото наддаване за произведение на изкуството в историята на Франция до днес. Изследване, проведено от Елизабет Барийе, разкрива не само че това е едно от най-ценните скулптурни творения на Модиляни, но и че образът, увековечен в плътта на мекия варовик, е ликът на жената, която пише следния стих, вдъхновена от първата си среща с него:

И когато се проклехме двама
в накалената до бяло страст,
още не разбирахме, че няма
свят – широк за двама като нас,
че измъчва яростният спомен,
че не знаят силите покой
и витае в нощите бездомен
вопълът: къде си, мили мой?
А когато задими отново
син тамян и хорът проечи,
вглеждат се в душата ми сурово
твоите неизбежни две очи.

Жената, в чийто дом в Санкт Петербург е окачена и до днес една рисунка на Модиляни. Дом, на вратата на който виси табела: „Домът на Анна Ахматова (1889–1966)”. Днес никой не може да каже дали на тази трепетна среща от 1909 г. между Амедео и Анна, която тогава е омъжена от няколко месеца, се е случило нещо повече от взаимно творческо вдъхновение. Но знаем, че след години самата поетеса пише до биографа на Модиляни Виталий Виленкин дълго писмо, с което изпраща и записките си за срещите с него.

ОТ АННА АХМАТОВА ДО Г-Н ВИЛЕНКИН, 1965 Г. Вероятно ние и двамата не разбирахме нещо много съществено, всичко, което ставаше, беше за нас предистория на нашия живот: неговият – много кратък, моят – много дълъг. Диханието на изкуството тогава още не беше овъглило, не беше преобразило тези две съществувания, то трябваше да бъде светъл, лек, предутринен час. Но бъдещето, както е известно, хвърля своята сянка, преди да се появи, чука на прозореца, крие се зад фенерите, пресичащи сънищата, и ни плаши със страшния бодлеровски Париж, който се таи някъде наблизо. И всичко в Амедео искреше в някакъв мрак… Струваше ми се, че е обкръжен от плътния обръч на самотата. Не помня да се е поздравил с някого в Люксембургската градина или в Латинския квартал, където всички повече или по-малко се познаваха. Не чух от него нито едно име на познат, приятел или художник, нито една шега. Нито веднъж не го видях пиян и от него не миришеше на вино. Очевидно той е започнал да пие по-късно, но хашишът вече като че ли присъстваше в неговите разкази… Когато валеше (в Париж често вали дъжд), Модиляни ходеше с огромен много стар черен чадър. Понякога седяхме под този чадър на една скамейка в Люксембургската градина, валеше топъл летен дъжд, а ние рецитирахме Верлен в дует… Модиляни ме покани в ателието си в Сите Фалигиер. По това време се занимаваше със скулптура и за мен, разбира се, бе необикновено интересно да видя как той работи… Още дълго мога да си спомням за него, но какво от това, днес него го няма!

Общуването между Ахматова и Модиляни през първите години на второто десетилетие на ХХ век прави впечатление не само на близките им, но и на цял Париж. Те не крият приятелските си отношения, а още по-малко правят компромиси със смеха си. Навсякъде, където се появят заедно, привличат вниманието с дуетните рецитали и нежния кикот. Този романс, който едва ли прекрачва прага на другарското общуване, прекъсва през лятото на 1914 г., когато в живота на художника се появява английската писателка и литературна критичка Беатрис Хейстингс. Ревнива, егоцентрична британка, писателка и поетеса, която се настанява в апартамента на Модиляни в Монпарнас под претекст да се превърне в негов модел, негова муза, а всъщност целта й е много по-прозаична – тя е влюбена в него, в красотата му. От картините му не разбира нищо, но затова пък уменията й в сексуалните игри надхвърлят очакванията както на мъжете от парижката бохема, така и на жените. Макар френската столица да е свидетел на какви ли не игри на страстта, парижани са смутени от разгулния сексуален живот на британската гостенка, а откритите й лесбийски похождения намират място дори на първите страници на вестниците. Художниците се забавляват, поетите пишат вдъхновено за свободата, а старите кръчмари, щом я съзрат, жадно потриват пожълтелите си от тютюневия дим мустаци с леко треперещи ръце. Беатрис се оказва онова разковниче, което връща Амедео отново към алкохола, защото, както пише маркиз Дьо Сад в една от своите „изповеди”: „В Париж няма бивши алкохолици и развратници, тук те винаги са настоящи!”. Модиляни може да е с вид на разкрепостен млад мъж, готов да опита всяка сладост на живота, но истината е различна. Той търси спътник в живота си. А какво може да очаква от Беатрис, която често сварва в ателието си гола да се въргаля с поредния си парижки трофей било той съсухрен стар художник или евтина, но красива проститутка. Чашата прелива, когато в една от февруарските нощи на 1915 г., прибирайки се в ателието си, Амедео я открива, промушила глава в едно от платната му, на което е увековечен образът на Анна Ахматова. Тя е изрязала лика на Ахматова, прихванала е подрамката, приседнала е на стола, прехвърлила е десния върху левия крак и наместо „добър вечер!” прошепва: „Ох, скъпи Моди, аз съм твоята руска курва. Искаш ли стих? Намери го, пъхнала съм листа между краката си!”. След пристъп на гняв и ярост Модиляни подпалва ателието и тръшва вратата зад себе си. Буквално бяга сред студа на улицата, след което се спуска до левия бряг на Сена. В далечината пламъците превземат жилището му, а Амедео, взрян в мрака на водата, скача в нея. Случайни минувачи спасяват удавника от Ливорно. Това е неговият втори опит за самоубийство. Още преди три години при едно от гостуванията си в родния град той се осмелява да се отскубне от парапета на градския мост, но отново по чудо е спасен. Всяко човешко същество се ражда със собствения си капацитет да страда, а когато той бъде изчерпан, идва краят. Но за Модиляни краят все още продължава да е някъде там, в бъдещото.

Предстоят му още срещи, раздели, страдания. Само пет години. Завръща се към живописта, която е единствена по силите му, вече не е в състояние да се бори с тъканта на скулптурата, а дори и варовикът, този така любим негов материал, се превръща в бреме, защото финият му прах влошава белодробните му проблеми. Но ето, че редом с огорченията в живота му изведнъж като стихия нахлува Жан Ебютерн. Младо красиво момиче, което се запознава с художника в ателието по живопис в Художествената академия, където й предстои да се дипломира само след три семестъра. Това между тях е любов, която ще ги изпепели. В оставащите им четири пълни години живот Модиляни за първи път открива какво е муза. Какво е жената до теб да мълви „обичам те” в ухото, докато спиш. Какво е любимата да те гали с дъха си. Какво е да си обичан. Отрекла се от семейството си, Жан Ебютерн се отдава всецяло на гения на Модиляни. Тя понася пристъпите му на ярост, а също и връхлитащите го от миналото неразплатени дългове и прегрешения, като например незаконороденият му син Джералд. Амедео се отрича от него, но Жан сама често му праща пари и фалшиви писма, подписани от татко Модиляни. Ебютерн дарява художника с прекрасна дъщеря. И го спасява от ужаса на самотата. Но Ебютерн не е в състояние да го изведе от сянката на надвисналата смърт. Не е в състояние да спаси и себе си. Бременна в деветия месец, дни след смъртта на художника Жан Ебютерн скача от петия етаж, за да бъде заедно с него. Облечена е в прекрасната синя рокля, която Моди й е подарил, след като е разбил една от бляскавите витрини в града.

Париж е снежен, денят е 27 януари 1920 г. Преди обед в присъствието на стотици художници от Монпарнас и Монмартр тялото на художника Амедео Модиляни е отнесено в гробището „Пер Лашез”. Сред тях е и бременната Жан. Когато всичко приключва, тя се обръща към насъбралата се тълпа и отронва: „Беше чудесно погребение. Видяхте ли как полицаите стояха мирно на кръстовищата? Видяхте ли как Сена бе застинала? Видяхте ли? А не направихте нищо, за да го спасите!”, след което потичат за първи път сълзи от очите й от момента, в който Модиляни е издъхнал в ръцете й в болницата. Тя държи в ръцете си детето им, докато в утробата й вторият плод от любовта помежду им е на път да види сивия, разгулен и покварен Париж. Да, Париж може да е град на романтиката, но е и свърталище на милиони страдалци. Вечерта, преди да се прибере у дома за последен път, Жан минава през ателието на Моди. Образът й е увековечен върху десетки платна, които сега са пръснати навсякъде из стаята. Мирише на терпентин. Стативът е празен. Наоколо по пода лежат стотици рисунки. Четките все още не са почистени. Водата в банята тече, а върху огледалото там с боя са написани последните думи на Модиляни: „Моля да ми простите…”. Жан взема една малка скица от пода, пъха я в джоба и се отправя към дома си. Снегът хрупа под краката й. Монмартр тази вечер е някак пуст, както никога преди…