Той е необикновен бунтар срещу статуквото. Той е издателят на „Доктор Живаго”. Авантюрист и мечтател за по-добър строй. Разочарован от комунистите, той търси една нова справедливост.
28 март 1972 г., Милано. Траурна церемония изпраща в последния му път един много богат човек. Има обаче нещо твърде нетипично в това погребение. Липсват обичайните за подобно събитие черни лимузини, няма ги облечените в маркови тъмни дрехи свръхбогати приятели. За сметка на това има няколко хиляди души, които са дошли да се простят с милиардера. Съвсем обикновени хора, облечени съвсем обикновено. Много от тях развяват червени знамена и скандират революционни лозунги. Над главите им кръжат полицейски хеликоптери. Силите на реда са приведени в максималната степен на бойна готовност. Очакват се провокации, престрелки, атентати. Италия е в началото на своите „оловни години”.
В такава атмосфера приключва земният път на една от най-противоречивите личности в следвоенната италианска история – на милиардера, издателя, ценителя на женската красота, поклонника на Че Гевара и Фидел Кастро, революционера Джанджакомо Фелтринели.
Малкият Джанджи е роден на 19 юни 1926 г. в Милано. Баща му Карло е един от най-богатите хора в Италия, ръководи редица предприятия, които задават тона във финансовата и икономическата сфера на страната. Несметното богатство кара родителите на Джанджи да решат, че той няма нужда да ходи на училище. Обучават го частни учители, както подобава на едно свръхбогаташко дете. Това никак не допринася за бързата му социализация. Има сестра, Антонела, но няма приятели и от съвсем малък живее в уединение. Бащата Карло умира, когато Джанджакомо е на девет години, и това тъжно събитие го кара още повече да се затвори в себе си. Няколко години по-късно майката Джаннализа, сдобила се със статута на най-богатата италианска вдовица, се запознава с Луиджи Бардзини-младши. Той е известен журналист от „Кориере делла Сера”, пътувал е много по света, живял е в Съединените щати, написал е няколко книги. Джаннализа бързо е омагьосана от чара му и през 1940 г. двамата се женят. Така Джанджакомо се сдобива с пастрок. Само че го загубва твърде скоро. Няколко дни след сватбата, когато новобрачните се приготвят за началото на медения си месец, Луиджи е арестуван. Фашистката власт го обвинява в шпионска дейност в полза на Великобритания. Независимо от факта, че Луиджи никога не е крил антифашистките си убеждения, успява да се отърве само с интерниране благодарение на връзките на баща си. Две години по-късно дори това символично наказание е отменено. Луиджи и Джаннализа се заемат с възпроизводство и скоро на бял свят идват децата им Джована и Бенедета. В цялата тази суматоха Джанджакомо остава на заден план. Всъщност той предпочита пастрокът му изобщо да не го закача. Джанджакомо откровено мрази втория съпруг на майка си, който му отвръща със същото. Луиджи често наказва доведения си син, затваряйки го в килера и държейки го на хляб и вода. Майката няма нищо против. По-късно Джанджакомо разказва, че като малък се е чувствал добре само когато е общувал с прислугата, с градинаря и с работниците, които ремонтират богаташката къща. Така богатият тийнейджър научава, че съществува един свят, много по-различен от неговия. Свят, в който хората работят по 10-15 часа на ден и въпреки това семействата им страдат, а децата им умират, защото родителите не могат да платят за добро лечение.
Междувременно в Италия се развиват драматични събития. През юли 1943 г. съюзниците дебаркират в Сицилия, което води до падането на фашисткия режим на Мусолини. Новото правителство веднага вади Италия от хитлеристката коалиция, само че бившите германски съюзници успяват да се укрепят в северните части на страната, където създават марионетната италианска република Сало начело с Мусолини. Така до края на Втората световна война Италия е поле на ожесточени сражения както между съюзниците и германците, така и между фашистите и антифашстките сили, където важна роля играе комунистическата партия. През 1944 г. Джанджакомо навършва 18 и веднага се записва в един от антифашистките отряди, който се сражава заедно с американците срещу отстъпващите на север германски войски. Бойният опит го научава да разчита преди всичко на себе си и му вдъхва увереност, че може да се справя с всички препятствия. През този период Джанджакомо чете много, като особено силно впечатление му правят „Манифест на комунистическата партия” на Маркс и Енгелс и „Държавата и революцията” на Ленин. През 1945 г. веднага след края на войната Джанджакомо става член на Италианската комунистическа партия (ИКП). Майка му, убедена монархистка и яростен враг на всички леви партии, едва не получава удар, научавайки новината. За нея, както и за близкото й обкръжение, да имаш син комунист е като да имаш син, болен от чума. Само че Джанджакомо слабо се вълнува от майчините чувства. Освен това й е подготвил още един удар. През юли 1947 г. се жени за Бианка Ногаре, симпатична девойка с крайно леви политически възгледи, която също членува в компартията. Семейството на Джанджакомо не присъства на сватбата, защото майка му определя снаха си като „побъркана комунистка”. Синът й никак не се вълнува от подобни оценки. Той вече е навършил 21 години и става пълноправен наследник на огромното богатство на фамилията Фелтринели. Освен неизброимите възможности, които му дава тази ситуация, тя е и много задължаваща. Състоянието трябва да бъде управлявано разумно, а както разказва по-късно Бианка, до 21-вата си година Джанджакомо не знае как се попълва банков чек. Налага му се да се зарови в учебниците по икономика и финанси и да стане много по-прагматичен. Успоредно със самообучението и бизнес ангажиментите си Джанджакомо се занимава и с партийна дейност. Отговаря за партийния печат и пропагандата, като не пропуска и редовно да финансира ИКП с щедри дарения. Един негов партиен другар от онова време много точно е уловил този момент: „Всички ние имахме мечти, които държахме заключени. Джанджакомо беше единственият сред нас, който можеше да ги реализира, и затова много се радвахме, че беше с нас”. И наистина още от първите си дни на членство в ИКП Фелтринели показва, че не харесва продължителните философски дискусии. Вместо да приказва, предпочита да действа. Лидерът на италианските комунисти Палмиро Толиати, който при всяко свое идване в Милано не пропуска да се срещне с младия партиен другар, му дава идеята да създаде библиотека, посветена на изучаването на италианското и международното работническо движение. Така през 1948 г. се ражда библиотека „Фелтринели”. Тайните служби, които изкъсо следят действията на този странен богаташ, моментално изготвят доклад за въпросната институция: „Този своеобразен марксистки университет служи за средище на млади фанатизирани комунисти”. Любителят на действията Джанджакомо не само осигурява парите за съществуването на библиотеката, но и лично се заема с попълването на фондовете й. Понеже е не само комунист, но и върл ситроенист, обикаля с колата си все още разорената от войната Европа в търсене на ценни материали. Създава широка мрежа от информатори, които веднага му съобщават, ако са попаднали на важна литература. Благодарение на тези контакти се озовава в една прашна антикварна книжарница в германския град Осабрюк. Тръгва си оттам с два огромни сандъка. Първият съдържа най-ценната литература по въпросите на социализма, която е виждал, събрана накуп – творби на Троцки, манифести и резолюции от важни партийни конгреси. Вторият сандък е не по-малко интересен. Съдържа най-ценната колекция от еротична литература, на която някога е попадал. Въпреки че влага такава страст в откриването на важни книги и документи, Фелтринели нито за миг не забравя бизнес ангажиментите си. Основната дейност е съсредоточена в строителството, търговията с дървен материал (основаната още от баща му Карло фирма е лидер в търговията с дървесина със Съветския съюз), банковата дейност. Както показват балансите на ръководените от него компании, младият бизнесмен комунист се справя твърде добре. Приходите се увеличават, а остават и доста средства, които Фелтринели насочва към касите на партията. Благодарение главно на неговите щедри дотации заплатите на партийните функционери в Милано се изплащат без забавяне. Съвсем скоро той ще се заеме с бизнес, който ще го направи известен в рамките на целия цивилизован свят. През 1955 г. се ражда издателство „Фелтринели”. Както във всичко останало, с което се занимава, и тук Джанджакомо влага огромен хъс и неизчерпаема енергия. Две години преди старта на издателството той вече е създал разпространителска компания, а през 1956 г. започва изграждането на книжарска верига. Така Фелтринели затваря кръга и бързо дръпва пред утвърдените вече издателства. Когато Джанджакомо обявява намерението си да създаде издателство, големите в бранша реагират присмехулно-снизходително. Дават на новото издателство най-много две години живот. Фелтринели обаче е на друго мнение и съвсем скоро доказва колко грешна е била преценката на „старците”. Има две основни причини за успешния ход на издателската му дейност. Първо, той далеч вече не е новак в бизнеса. Отдавна е научил как трябва да се ръководи едно предприятие, за да има успех. И, второ, Джанджакомо има отличен нюх за променящия се свят. Именно около средата на 50-те години започват онези процеси, които десетилетие по-късно ще предизвикат истинска революция в политиката, икономиката, културата. Макар и впримчен в рамките на Студената война, развитият свят малко по малко се освобождава от черно-белите манихейски представи. Както левите, така и десните, или поне по-умните сред тях, усещат, че трябва да се излиза от матрицата, да се разбиват партийните и идеологическите догми. Джанджакомо прекрасно разбира това. И макар че все още е член на комунистическата партия, не се възприема като послушно винтче в партийния механизъм. Започва да издава автори, които, макар и с леви убеждения, от гледна точка на комунистическата праволинейност са ужасно скандални. С марката „Фелтринели” излизат творби на Дьорд Лукач и Имре Над, както и текстове, посветени на вътрешните проблеми на СССР или на ситуацията в Югославия. Години по-късно собственикът на издателството ще заяви: „Дори и да не бях комунист в онзи период, пак щях за избера същите заглавия. Защото бяха ценни и бях убеден, че мислещите читатели имат нужда от тях”. 1956-а е изключително важна година за Европа, за света и за самия Фелтринели. През февруари се провежда ХХ конгрес на КПСС. Макар че е произнесен на закрито заседание, „тайният доклад” на партийния лидер Никита Хрушчов скоро става известен по целия свят и предизвиква огромен ефект. В този доклад е развенчан култът към личността на Сталин и са осъдени престъпленията, извършени в негово име през предходните десетилетия в СССР. Мненията сред членовете и симпатизантите на комунистическите партии в различните държави са диаметрално противоположни. Едни моментално захвърлят членските книжки и се каят, че са позволили да бъдат съблазнени от фалшивия идол на съветския комунизъм. Други смятат, че върви процес на пречистване и комунистите не бива да се разделят и да бягат разочаровани. Джанджакомо Фелтринели е сред хората, които настояват в редиците на италианската компартия да бъде проведена максимално открита и честна дискусия върху ставащото в Съветския съюз. Само че ИКП подобно на КПСС не си пада особено много по откритите и честни дискусии. Точно по времето, когато „тайният доклад” на Хрушчов предизвиква ожесточени полемики по цял свят, започва развитието на една литературно-политическа драма, в която ще вземат участие писатели, политици, важни международни организации, най-могъщите тайни служби. В тази драма Фелтринели ще играе една от главните роли. Ето какво разказва самият той: „Веднага след като създадох издателството си през 1955 г., с мен се свърза Серджо д’Анджело, който управляваше книжарницата на ИКП в Рим и който тъкмо беше заминал за Съветския съюз, за да участва в правенето на италианско-съветски радиопредавания. Той ми предложи да работи за моето издателство като издирвач на литературни таланти. Няколко месеца по-късно Серджо ми съобщи новината, че там предстои издаването на един забележителен роман, чийто автор е руският поет Борис Пастернак. Веднага казах на моя сътрудник да се свърже с автора и да го убеди да подпише договор с нас и да ни предостави романа си, за да започнем веднага неговия превод”. Става дума, разбира се, за „Доктор Живаго”, който разказва за един от най-трагичните периоди в руската история между 1903 и 1929 г. Прекрасният бизнес нюх, който е отличителна черта на Фелтринели, не го подвежда. Той отлично знае, че писателите в Съветския съюз не се ползват от защитата на авторското право в чужбина, защото страната им не е подписала съответните международни договори. Така че напълно достатъчно е един чуждестранен издател да издаде творба на съветски автор в чужбина, за да придобие правата върху него във всички останали западни държави. В началото на май 1956 г. Серджо д’Анджело отива на гости на Пастернак в къщата му в Переделкино. Писателят живее там с втората си съпруга Зинаида и сина им Леонид. Често наминава и синът му от предишния брак Евгений. На малко повече от километър разстояние оттам живее Олга Ивинская, жената, която Пастернак обича вече десет години и която е основен негов литературен помощник. Олга вече е прекарала четири години в лагер по обвинение в „антисъветска дейност”.
Освободена е веднага след смъртта на Сталин през 1953 г. Когато чува предложението на Д’Анджело, Пастернак не се колебае много. Той вече е изгубил надежда, че творбата му ще бъде публикувана в Съветския съюз. Още преди една година е предал „Доктор Живаго” на няколко литературни списания, както и на „Гослитиздат”. Отговор обаче няма, което според съветските критерии е равносилно на отказ или на по-лоши неща, като арест например, ако творбата бъде обявена за „антисъветска пропаганда”. Борис Пастернак смята, че „Доктор Живаго” е най-доброто нещо, което е написал през живота си. Несравнимо по-добро от всичките му стихове и преводи. Той вече е получил един инсулт, докато пише романа, и в момента най-големият му страх е да не би да умре, преди да го види публикуван. Ето защо веднага се съгласява с предложението на Д’Анджело да предостави ръкописа си за издаване в чужбина. Пастернак, разбира се, си дава ясна сметка каква ще бъде реакцията на съветските власти, когато разберат за решенията му. Само че желанието му да види творбата на живота си публикувана, макар и в чужбина, е много по-силно от инстинкта му за самосъхранение. Докато изпраща Серджо д’Анджело до вратата, му казва: „Отсега сте поканен на моята екзекуция”.
Фелтринели няма търпение да дочака връщането на своя агент. Пресреща го в Западен Берлин, където получава скъпоценния ръкопис. Веднага след като се прибира в Милано, изпраща романа на известния славист Пиетро Зветеремич за мнение. Отговорът не закъснява. „Да не се публикува роман като този – пише славистът – би било истинско престъпление срещу културата.” За официалните съветски власти пък престъпление би било публикуването на романа. В наводненото от доносници съветско общество нищо не може да остане скрито от всевиждащото око на тайните служби. В КГБ бързо разбират, че Пастернак е предоставил ръкописа на „Доктор Живаго” не само на Фелтринели, но и на други чужденци с цел издаването му на Запад. Романът вече е определен като „злобен памфлет срещу Съветския съюз”, като израз на „пълен с ненавист буржоазен индивидуализъм, за който Октомврийската революция е абсурден и варварски метеж, хаос и израз на всеобща диващина”. Всички институции в Москва са впрегнати, за да бъде спряно издаването на „тази клеветническа книга” в чужбина. Властта разчита най-вече на факта, че бъдещият издател Джанджакомо Фелтринели е комунист, съответно трябва да бъде верен на повелите, които идват от „центъра на победилия комунизъм”.
Междувременно на въпросния център му се налага да се справи с един доста по-важен проблем, отколкото публикуването на един роман. На 23 октомври 1956 г. в унгарската столица Будапеща се провежда студентска демонстрация, която настоява комунистическото правителство да възстанови демокрацията в страната. Силите на Държавна сигурност откриват огън по демонстрантите, един студент е убит, има множество ранени. Така започва Унгарската революция от 1956 г. По улиците на Будапеща и на други унгарски градове излизат стотици хиляди души с искане за тотална промяна на комунистическата система. Само за няколко дни централната власт пада, а по места ръководство е поето от спонтанно възникнали съвети. Новото правителство обещава да възстанови честните избори и демокрацията. Също така заявява, че Унгария ще излезе от Варшавския договор. Ако до този момент властите в Москва все още се чудят как да реагират, след като разбират за унгарското искане да напусне военния съюз на комунистическия лагер, всички колебания отпадат. На 4 ноември съветските войски под ръководството на маршал Конев нахлуват в Унгария и смазват революцията. Много от нейните организатори са осъдени на смърт или на дълги срокове затвор. Сред екзекутираните е и унгарският премиер Имре Над. Ако в началото на 1956 г. докладът на Хрушчов е дал надежди, че налаганият от Съветския съюз комунизъм може да бъде очовечен, в края на годината става напълно ясно, че подобни очаквания са безпочвени. Симпатизанти и членове на комунистическите партии в западните европейски държави открито осъждат съветската агресия и хвърлят партийните си книжки. В Италия срещу политиката на Съветския съюз демонстрират не само представители на десни организации, но и студенти и интелектуалци с ясно изразени леви убеждения. В средите на италианската компартия настъпва тежък разкол. Едната група твърди, че унгарските събития представляват „инспирирана от американските тайни служби контрареволюция, насочена срещу завоеванията на трудовия народ”. Другата група пък заклеймява нахлуването на съветските войски в Унгария, определяйки го като „смазване на справедливото желание на унгарците за уважаване на тяхната свобода и на достойнството им”. Джанджакомо Фелтринели се присъединява към втория лагер. Заедно с още няколко интелектуалци, членове на компартията, той подписва открито писмо в защита на унгарската революция. Ръководителите на Италианската комунистическа партия са бесни. Най-важното, на което те държат, е да имат добри отношения с голямата братска партия КПСС и подобни писма им създават големи неприятности. Фелтринели заедно с останалите, подписали въпросния документ, са подложени на строга партийна критика. Естествено, Джанджакомо изобщо не се трогва от този факт. Предимството да имаш много пари е, че можеш да правиш каквото си искаш, дори и да си комунист. Има и още нещо. На Фелтринели започва да му писва от постоянните претенции към него както на съветските, така и на италианските комунистически ръководители. По поръчка на Москва лидерът на ИКП Палмиро Толиати няколко пъти се опитва да убеди младия издател да не публикува „Доктор Живаго”. Съветските власти дори принуждават Борис Пастернак да напише официално писмо до Фелтринели. В него писателят заявява, че смята романа си за незавършен, иска да го редактира основно и настоява италианският издател да му върне ръкописа, без да публикува нищо от него. „Много добре знам как се фабрикуват подобни писма” – презрително заявява Фелтринели на сътрудниците си и им нарежда да ускорят процеса по издаването на „Доктор Живаго”. Все пак изпраща едно любезно писмо до властите в Москва. Ето откъс от него: „Според нас прозата на Пастернак напомня тази на Пушкин. Той описва прекрасно Русия, нейната природа, нейната душа и нейната история. Героите и фактите в романа са описани ясно и конкретно в духа на най-добрия реализъм. За първи път западната публика ще се запознае с гласа на един велик човек на изкуството, който пресъздава в художествена форма развитието на Октомврийската революция. Тъй като този творец е чужд на всякаква политическа дейност, западната публика ще бъде напълно убедена в неговата искреност”.
В Москва обаче никак не се вълнуват от „искреността” или „таланта” на автора. Те искат само едно – романът да не бъде публикуван. В края на септември 1957 г. в Милано пристига председателят на съветския Съюз на писателите Алексей Сурков, който трябва за пореден път да накара Фелтринели да се откаже от идеята да издаде „Доктор Живаго”. Двамата се затварят в офиса на издателя и в продължение на часове оттам се разнасят яростни викове. По-късно Фелтринели ще нарече Сурков „хиена, потопена в сироп”. На 25 ноември 1957 г. в миланския хотел „Континентал” се състои официалното представяне на току-що излезлия роман на Борис Пастернак. „Доктор Живаго” се оказва огромен издателски успех. Първият тираж се изчерпва за няколко дни, а в продължение на дълъг период от време всеки две седмици се правят нови допечатки. Следващата година романът излиза във Великобритания, Франция, Западна Германия, Холандия, Мексико, Съединените щати... В Съветския съюз „Доктор Живаго” излиза официално едва трийсет години по-късно в разгара на перестройката. Точно когато Фелтринели е на върха на славата си, ръководството на Италианската комунистическа партия решава да се заеме сериозно с него. Партията излиза с официална позиция по повод „антипартийната дейност на другаря Джанджакомо Фелтринели”. Публикуването на „Доктор Живаго”, както и позицията му около унгарските събития, са определени като „удар в гърба на световното революционно движение” и като „несъвместими със задълженията на един комунист”. Предупреждават го, че в бъдеще трябва да съгласува издателските си намерения с ИКП иначе могат и да го изключат. Реакцията на Фелтринели е светкавична: напуска партията след 14-годишно вярно членство. Джанджакомо има и още една важна раздяла през тази година. Развежда се със съпругата си Бианка и веднага се жени пак. За Алесандра ди Стефани, с която се е запознал в Рим. Този брак ще бъде много кратък. След по-малко от година идва нов развод. През 1958 г. продължават да се случват важни събития в живота на Джанджакомо. Докато гостува на своя германски колега издателя Хайнрих Роволт, се запознава с фоторепортерката Инге Шьонтал. Тя е живяла в Съединените щати, правила е фотопортрети на Грета Гарбо, Елия Казан, Джон Кенеди, Уинстън Чърчил, Алън Гинзбърг, Гюнтер Грас, Пабло Пикасо, Марк Шагал. По-късно германският издател ще разкаже, че на организираното от него парти Инге и Джанджакомо толкова силно са се харесали още от пръв поглед, че веднага направили впечатление на двойка, която няма нужда от никой друг. Годината е важна за Фелтринели както от лична, така и от професионална гледна точка. На 23 октомври Нобеловият комитет обявява, че наградата за литература се присъжда на Борис Пастернак. В съветската преса започва очерняща кампания както срещу Нобеловия комитет, така и срещу самия писател. Болен и окончателно съсипан от тези събития, Пастернак е принуден да се откаже от наградата. Една от малкото му утехи е кореспонденцията с издателя, благодарение на когото романът му е видял бял свят. „При нас дори учениците по време на часовете си четат „Доктор Живаго” – пише му Фелтринели. – Непрекъснато получавам писма, изпълнени с благодарности, задето съм издал романа. Където и да отида, ми говорят за „Доктор Живаго”. Без преувеличение мога да кажа, че това е най-любимата книга в момента в Италия.” Борис Пастернак умира две години по-късно. В официалното комюнике на издателството по повод кончината му Фелтринели пише: „Смъртта на Пастернак за мен е равносилна на загубата на най-добрия ми приятел. Той олицетворяваше моя идеал за антиконформистко поведение, съчетано с дълбока мъдрост и култура”. Борис Пастернак и Фелтринели така и не се срещат лично. Джанджакомо не успява да се види и с автора на творбата, осигурила му втория голям издателски удар. Става дума за Джузепе Томази ди Лампедуза. През живота си той написва един-единствен роман – „Гепардът”. Преди да стигне до Фелтринели, най-големите италиански издателства отказват да публикуват книгата, определяйки я като „твърде статична” и „лишена от всички характеристики, които биха могли да й донесат читателски успех”. Джанджакомо решава да поеме риска, издавайки роман, предварително обречен на неуспех. И отново печели – в пряк и в преносен смисъл. Веднага след излизането му през 1958 г. „Гепардът” се превръща в бестселър. През 1959 г. романът печели най-престижната италианска литературна награда „Стрега”. Четири години по-късно по кината тръгва филмът, направен по романа. Режисьор е Лукино Висконти, а в главните роли са Ален Делон, Клаудия Кардинале, Бърт Ланкастър. Филмът печели „Златна палма” на фестивала в Кан през 1963 г. Джузепе Томази ди Лампедуза не успява да види този успех. Още преди романът му да бъде отпечатан, той умира от рак на белите дробове. През 1959 г. Фелтринели издава творби на Теодор Адорно, Сол Белоу, Фридрих Дюренмат, Макс Фриш, Бертранд Ръсел. Пак по това време Джанджакомо се жени за Инге, след което двамата се отправят на продължително пътешествие в Латинска Америка и Съединените щати. Преди да замине, Фелтринели посещава американското консулство в Милано, тъй като е необходимо да получи виза, за да посети „страната на неограничените възможности”. След срещата генералният консул Чарлс Роджърс изпраща подробен доклад, „където трябва”, за разговора си с бившия член на Италианската комунистическа партия. Ето малка част от него: „Фелтринели е млад, елегантен господин, принадлежащ към заможната класа на обществото. Преди всичко прави впечатление на човек, който се отнася изключително сериозно към нещата, с които се занимава. Обясни, че е станал член на комунистическата партия, защото това му се е струвало най-добрият начин за борба с фашизма и за възтържествуването на демокрацията в Италия. Под термина „демокрация” разбира не просто парламент и свободни избори, а такова състояние на обществото, при което положението на най-онеправданите класи ще бъде подобрено бързо и значително. Напуснал е партията заради подчиненото й положение спрямо КПСС и защото е преценил, че тя повече не може да бъде инструмент за постигане на желаните от него цели. Не е вдигал шум при напускането си, защото не е искал да му бъде лепнат етикетът „антикомунист”. Фелтринели много държи да се превърне в лидер на мнение за левите интелектуалци и подобен етикет би попречил на това му намерение”. Преди да стигнат до Съединените щати, Джанджакомо и Инге се женят в Мексико. После се отправят за Ню Йорк, където издателят е посрещнат с огромни симпатии сред местните интелектуални кръгове. Фелтринели завързва полезни контакти с ръководителите на най-важните издателски къщи в Съединените щати. Получава правата за издаването на творбите на Джак Керуак и Карен Бликсен, но не успява да се разбере с Набоков за „Лолита”. Двамата с Инге посещават Артър Милър в дома му. Разговарят дълго и нарочно се застояват, надявайки се да видят лице в лице световноизвестната съпруга на американския драматург. Мерилин Монро обаче е заета с пробването на нови тоалети в съседната стая и така и не се появява до края на вечерта. След това Джанджакомо и Инге заминават за Хавана с намерението да се видят с Хемингуей, но вместо това попадат на наскоро избухналата кубинска революция. „Великолепен град – описва по-късно Фелтринели впечатленията си, – изключително хаотичен, с латиноси, черни и китайци, изпълнен до краен предел с врява, живот и цветове. Пред обществените сгради в изтърбушени кресла са се изтегнали брадати революционери, въоръжени с автомати и пистолети.” Влюбената двойка успява да хване един от последните полети за Маями, след което продължава с автомобил към Вашингтон, Балтимор и отново Ню Йорк. През по-голямата част от пътя ги следва един форд „Мустанг”. Може би ФБР? След връщането си в Италия Фелтринели все по-често започва да споделя с близките си хора някои нови идеи. Разговорите му с личности, близки до кръговете, определящи американската външна политика, са убедили издателя, че Съединените щати подготвят одесняването и фашизирането на Европа като преход към началото на трета световна война. Фелтринели е убеден, че на тази политика трябва да се противодейства с всички възможни средства. Няколко години по-късно ще стане ясно какво точно е имал предвид Фелтринели, когато е говорил за „противодействие на американската политика и на техните съюзници в Европа”. Засега във фокуса на вниманието му е все още издателската дейност. В едно интервю за пресата той дефинира много точно какво означава за него да бъде издател. „Издателят не е нито преподавател, нито проповедник. И за да не става смешен, не бива да се взема прекалено на сериозно. Той е просто средството, чрез което се предават съобщения.” В същото време Фелтринели подчертава изключително голямата отговорност на издателя, който трябва да осигури появата на необходимите книги. Един четящ човек, убеден е Джанджакомо, е много по-богат от друг, който не обича книгите. Четящият човек е по-независим, много по-добре се ориентира в ставащото наоколо. Стремежът на Фелтринели да разширява непрекъснато познанията на четящата публика обаче се сблъсква с предписанията на моралистите и охранителите на статуквото. През 1960 г. той пуска на пазара „Подземните” на Джак Керуак с предговор на Хенри Милър, написан специално за италианското издание. Книгата е иззета от властите заради „неморално съдържание”. Фелтринели завежда дело срещу това решение и печели на всички инстанции. През 1961 г. по време на представянето на романа „Прибоят” от живеещия в емиграция и антифранкистки настроен испански писател Хуан Гойтисоло група неофашисти хвърлят в залата димки, провокирайки голяма паника. Едновременно с това в испанските медии започва мощна кампания срещу Фелтринели, обвиняван, че „клевети големите постижения на франкистка Испания”. По това време неговото издателство подготвя за печат считаната за особено скандална книга на Хенри Милър „Тропик на Рака”. Срещу автора се води процес в Съединените щати заради „непристойното” съдържание на творбата му и това кара Фелтринели да вземе предпазни мерки. Книгата е отпечатана във Франция, а вътре има голям надпис, който гласи: „Важно предупреждение. Това издание е предназначено за разпространение в чужбина. Издателят забранява вноса и разпространението му в Италия”. В действителност Фелтринели вкарва целия тираж нелегално в родината си, където „Тропик на Рака” се продава под щанда. Освен да се бори с цензурата в собствената си страна, Фелтринели се опитва да реши и още един проблем, свързан със съдбата на Олга Ивинская, любимата жена на Пастернак, и на нейната дъщеря Ирина. Преди смъртта си писателят завещава на Олга част от хонорарите за изданията на „Доктор Живаго” в чужбина. Въпросните пари се носят в Съветския съюз от чужденци, прехвърлят се в рубли и се предават на Ивинская. Когато властите разбират за тези трансфери, моментално арестуват Олга и дъщеря й, обвиняват ги във валутни престъпления и ги осъждат. Това се случва само три месеца след смъртта на Пастернак. Майката получава 8 години лагер, а дъщерята - 3. Фелтринели се включва активно в усилията за освобождаването им. В опит да умилостиви властите в СССР той им предава цялата кореспонденция, която е водил с Пастернак в напрегнатите месеци около публикуването на „Доктор Живаго”. Когато през 1964 г. Фелтринели се среща с Фидел Кастро в Хавана, специално го моли да говори с партийните шефове в Москва по повод съдбата на Олга (Ирина вече е освободена предсрочно година по-рано). Същата година Олга Ивинская е амнистирана. Отново през 1964 г. започва поредният епизод, свързващ Фелтринели с романа на Борис Пастернак. Той сключва договор с компанията „Метро Голдуин Майер” за заснемането на филм по „Доктор Живаго”. Продуцент е Карло Понти, а в първоначалния списък на вероятните режисьори фигурират имената на Федерико Фелини, Лукино Висконти, Виторио де Сика, Елия Казан, Стенли Кубрик, Питър Устинов. В крайна сметка е избран Дейвид Лийн, който две години по-рано е направил страхотен удар с филма си „Лорънс Арабски”. Той предлага ролята на д-р Живаго на Питър О’Тул. Само че звездата от „Лорънс Арабски” отказва. Тогава главната роля в новия филм е поверена на Омар Шариф. Карло Понти особено държи ролята на Лара, любимата на д-р Живаго, да бъде дадена на съпругата му София Лорен. Режисьорът категорично не е съгласен и в крайна сметка Лара е изиграна от Джули Кристи. Тъй като е невъзможно да се снима в Съветския съюз, „Доктор Живаго” е заснет в Испания, Финландия и Канада. Филмът привлича огромен брой зрители, печели пет награди „Оскар” и се нарежда на осмо място във вечната класация на кинотворбите, донесли най-много приходи на създателите си. В същото време „Доктор Живаго” е остро критикуван от повечето критици. Те се оплакват основно от това, че режисьорът е свел многопластовото философско произведение на Борис Пастернак до мелодраматична любовна история между Юрий Живаго и Лара.
През 1962 г. Джанджакомо Фелтринели се запознава с още един руски поет, който е приятел и поклонник на Пастернак и който ще играе особено важна роля в културния живот на страната си – Андрей Вознесенски. Срещат се в Париж, където младият поет провежда първото си чуждестранно литературно четене. Ето как самият Вознесенски описва тази среща няколко десетилетия по-късно: „Стоях в хотелската си стая, когато телефонът звънна и един карамелен глас ме попита дали бих желал да се срещна с господин Фелтринели. Приех и след половин час черна лимузина със спуснати перденца ме чакаше пред хотела. Върху лицето на сътрудника на Фелтринели играеше змийска усмивка. Като цяло всичко изглеждаше като сцена от трилър. Отидохме във вила в покрайнините на града. Със сътрудника влязохме в някакъв салон, където не след дълго влетя като вихър Фелтринели. Висок, с физика на тенисист, леко прегърбени рамене, облечен в сив костюм. В очите му светеше специфичен блясък – едновременно възторжен и тъжен. Веднага усетих в него една авантюристична страст, толкова скъпа и на самия мен. Вероятно заради това между нас моментално се установи симпатия. Поговорихме малко за „Доктор Живаго”, като Фелтринели ми разказа за срещата си с онази хиена Сурков, който дошъл да го убеждава да спре публикуването на романа. После преминахме към същността на разговора. Фелтринели ми предложи пожизнен договор за авторските права на моите творби по целия свят. Още не бях навършил 30 и не бях подписвал договори с чуждестранни издатели, защото в Съветския съюз това беше забранено. Сега имах тази възможност! Приех предложението, но само за Италия. Тогава Фелтринели назова една цифра. Стори ми се огромна. И въпреки всичко напрегнах цялата си воля и отказах. Реших, че така се разговаря с чужди издатели – никога не приемаш първата оферта. „Колко искате в такъв случай?” – попита сътрудникът на издателя. Назовах десет пъти по-голяма цифра. Сътрудникът онемя, а Фелтринели бързо излезе от салона. Другият мъж ми хвърли поглед от типа: „Виж ти, какъв ненормален руснак!”. Единственото, което мислех в този момент, е, че яко съм се прецакал. След няколко минути Фелтринели се върна и директно каза: „Съгласен съм. Как предпочитате да направим плащането, чек или банкова сметка?”. До този момент изобщо не знаех, че съществуват такива неща като чекове, а за съветските власти да имаш сметка в банка във валута означаваше, че си агент на ЦРУ. Затова казах, че искам парите в брой. Фелтринели се съгласи, но каза, че в такъв случай трябва да отида в Италия. Така извърших второто си престъпление. Съветските граждани нямаха право да ходят директно от една капиталистическа страна в друга. Това можеше да стане само с минаване през Москва и получаване на съответното разрешение. Реших да не си правя този труд и се отправих към Рим. Имитирайки американски акцент, казах на шофьора на таксито да ме закара в най-добрия хотел. Луксозният хотел на Пиаца д'Еспаня гъмжеше от американци и богати кардинали. Знаех, че след като се върна в Москва, пътищата ми към Европа ще бъдат затворени завинаги. Затова реших да изхарча всичко. Купих кожени палта и бижута за всичките ми приятели, напивах се до смърт и при напускането на хотела забравих там картина на Пикасо, която ми бяха подарили. Малко по-късно дойде и разплатата. На среща с интелигенцията Никита Хрушчов размаха юмруци и ми се разкрещя: „Господин Вознесенски, единственото, което правите, е да разпространявате клевети срещу нашия строй. Искате да направите тук унгарска революция. По-добре напуснете страната и идете при вашите чужбински приятели. Шелепин (тогавашният председател на КГБ) веднага ще ви оформи паспорта”. Шелепин също избухна по мой адрес: „Този е дошъл в Кремъл не със сако и вратовръзка, а с пуловер като един битник”. Никой в залата не знаеше какво е това „битник”, но всички закрещяха: „У-у-у, битник, вън от страната!”. Сигурен съм, че Хрушчов знаеше всичко за контактите ми с Фелтринели и истинската причина за лошото му отношение към мен се дължеше именно на този факт”. Междувременно Джанджакомо Фелтринели започва да се дистанцира от ставащото в Съветския съюз. Той има нова страст: Латинска Америка. Вече е убеден, че революционната промяна на обществото, за която мечтае от толкова време, няма да дойде от СССР, който отдавна се е превърнал в потисническа държава. Революционната промяна ще дойде от Латинска Америка, където народите се борят за социална справедливост и срещу новия колониализъм. В началото на 60-те години всички в Европа говорят за Куба. И за Фидел Кастро. Както отбелязва в книгата си „Краткият век” историкът Ерик Хобсбаум, изпълнените с неизчерпаема енергия речи на Фидел оставят впечатлението, че социалната революция представлява един колективен меден месец. Фелтринели решава, че задължително трябва да се запознае с този брадат революционер. За това му желание има най-малко две причини. Първо, Джанджакомо иска лично да разбере на какво се дължи популярността на Фидел, защо успява да спечели сърцата не само на много свои сънародници, но и на милиони хора по целия свят. Освен това независимо от всичките си идеологически пристрастия Фелтринели нито за миг не забравя, че е бизнесмен. Той иска да сключи договор с Кастро за издаването на негова автобиография. Издателят е стопроцентово сигурен, че подобна книга за живота на един от най-популярните политици би донесла огромна печалба. След установяването на първоначалните контакти Фелтринели с радост разбира, че кубинският лидер има добро отношение към идеята и лично към него. За това свидетелства следната случка. В началото на 1964 г. в Хавана пристига високопоставена съветска делегация. Целта е да бъдат сключени важни дългосрочни икономически споразумения между двете държави. По време на преговорите ръководителят на делегацията Николай Подгорни пита Кастро дали руснаците могат да получат правата за негова книга със спомени. Фидел невъзмутимо отговаря, че не може да вземе сам такова решение, а трябва да попита Фелтринели. Няколко дни след тази случка Джанджакомо и съпругата му Инге кацат в Хавана. През следващия един месец Фелтринели и Кастро се срещат ежедневно, за да работят върху бъдещата книга. В почивките между разговорите играят баскетбол един срещу друг, а Инге ги снима. Обсъждат най-различни теми. Кастро говори особено много за съвременните политици и за техните спомени. Не харесва Труман, намира мемоарите му за скучни и претенциозни. Симпатизира на Дьо Гол заради бунтовния му дух и се надсмива над самохвалството му. Този генерал, обяснява Кастро, изглежда, никога не бърка, обяснява как винаги е предвидил всичко, никога не се е съмнявал, направо истински гений. От всички големи политически дейци кубинският лидер харесва най-много Уинстън Чърчил. По отношение на извършената в Куба революция Кастро казва, че тя би била направена, дори и в страната да не е имало нито един комунист. По-голямата част от средната класа, от дребната буржоазия, настоява Фидел, подкрепя революцията. Още много други теми присъстват в записаните разговори между него и Фелтринели: свободата в изкуството, честните избори, положението в Латинска Америка, характеристиките на революционните движения, отношенията на Куба със Съединените щати и Съветския съюз, консервативната форма на управление в държавите, където социализмът се е утвърдил. Не липсват и лични въпроси, посветени на детството и младежките години на Кастро. „Какъв тип жени харесваш?” – пита Фелтринели. „Фини, задълбочени, сладки” – отговаря лидерът на кубинската революция. След завръщането си в Италия издателят обобщава по следния начин впечатленията си от Фидел Кастро: „Изпитвам смесени чувства към него. Прилича ми на Гарибалди. В същото време е неспособен да се занимава сериозно с държавната работа. Твърде импулсивен и приказлив е, а в главата му цари пълен идеологически хаос”. На следващата година Джанджакомо отново отива в Хавана и разговорите с Кастро продължават. В крайна сметка книгата така и остава ненаписана. Първо, Фелтринели охладнява към проекта и, второ, вече мисли много повече за политика, отколкото за бизнес. Докато е в Куба, наблюдава с интерес опитите на Кастро да свърже традиционната социалистическа революция с националното освобождение. Опитвайки се да изгради т.нар. „триконтинентална платформа”, кубинският лидер установява контакти с индонезийския президент Сукарно (свален с преврат), с ръководителя на мароканската опозиция Бен Барка (убит от тайните служби на страната), с наследниците на Патрис Лумумба, с главните дейци на латиноамериканските освободителни движения. Фелтринели харесва и критичното отношение, което проявяват някои от главните фигури на кубинската революция по отношение на СССР. В началото на 1965 г. Че Гевара произнася пламенна реч, в която остро напада съветския блок заради неговата мудност и нежеланието му да се ангажира по-пряко с освободителните движения по света. Фелтринели, който винаги е бил човек на решителните действия, също е изключително разочарован от политиката на „склерозиралите съветски ръководители”. Той все повече се убеждава, че те с нищо не допринасят за социалното и националното освобождение на онеправданите народи и класи. Самият Джанджакомо няма търпение да се включи в тази борба. По време на изказване в кубинския колеж „Свободна Хавана” заявява, че за него ролята на европейски издател е изчерпана и отсега нататък се възприема като войник в борбата срещу империализма. През този период личният живот на Фелтринели е не по-малко бурен от политическите му възгледи. Една нова любов го разделя с третата му съпруга Инге, която вече е родила единственото му дете Карло. Когато Джанджакомо се запознава в Милано със Сибила Мелега, тя още не е навършила 20 години. Девойката с италианско-германски произход е абсолютна красавица – дълги руси коси, сини очи, висока и слаба. Съвсем скоро ще започнат да говорят за нея като за „Бриджит Бардо на крайната левица”. Ето как описва Сибила първите си впечатления от мъжа, който е 21 години по-голям от нея: „Беше като ураган, бях поразена от невероятната му енергия. Говореше, разказваше всякакви истории, смееше се непрекъснато. В моето тогавашно съзнание той беше като Че Гевара. В същото време беше и бащата, за когото винаги съм мечтала, човекът, който да ме направлява, да ме обучава посредством личния си опит”. През август 1967 г. Джанджакомо и Сибила са в боливийската столица Ла Пас. Фелтринели държи да присъства на процеса срещу френския философ, журналист и ляворадикален активист Режис Дебре, чиято книга „Революция в революцията?” е издал наскоро в Италия. Французинът преподава философия в Хавана, след което се присъединява към заминалия за Боливия Че Гевара. През април 1967 г. е арестуван и обвинен, че е част от групировката на Че, поставила си за цел да извърши революция в Боливия. Преди да замине за тази латиноамериканска държава, Фелтринели пише открито писмо на американския президент Линдън Джонсън, посветено на съдбата на Режис Дебре. „Решаващото влияние на Съединените щати върху всичко, случващо се в Боливия, е всеизвестен факт – пише издателят. – Ето защо Ви моля, господин президент, да настоявате пред боливийските власти за моменталното освобождаване на Режис Дебре.” Отговорът на Вашингтон не е особено окуражителен. Десетина дни след като пристига в Ла Пас, Фелтринели е арестуван в хотелската стая. Никой от дошлите да го задържат не се сеща да отвори вратата на банята, където се е скрила Сибила. След като отвеждат Джанджакомо, тя тича към италианското посолство, за да съобщи за станалото. После се връща в хотела, където вече я чакат, за да я арестуват. Разпитва я офицер, който държи да говори на испански, след което я затварят в единична килия. Сибила никога няма да забрави носещите се от съседните килии писъци на изтезаваните затворници. В същото време разпитват Джанджакомо Фелтринели, опитвайки се да го накарат да признае, че пряко сътрудничи с боливийските дисиденти. Вбесени от мълчанието му, разпитващите крещят: „Ти си московски шпионин! Ти си агент на съветския комунизъм!”. Все пак благодарение на бързата намеса на италианския президент и на министъра на външните работи Фелтринели и неговата приятелка са пуснати от затвора и моментално експулсирани от Боливия. Месец и половина след описаните събития Че Гевара е заловен и разстрелян. След още един месец Режис Дебре е осъден на 30 години затвор за участието си в партизанските групи на Че. Започва международна кампания за освобождаването му, в която активно се включват Жан-Пол Сартр, Андре Малро, Шарл дьо Гол, папа Павел VІ. Дебре е освободен през 1970 г. В късната пролет на 1968 г. Джанджакомо Фелтринели получава обаждане от Куба. Казват му, че спешно трябва да замине за Хавана. Когато пристига, се оказва, че Кастро иска да му даде дневника на Че, писан в Боливия и изнесен тайно от страната след смъртта му. Фелтринели пита къде може да намери хубави фотографии на Че. Насочват го към фотографското студио на Алберто Корда. Фотографът му предоставя портрет на революционера, който е направил още през 1960 г. Когато издателят пита колко струва снимката, Корда отговаря, че няма да вземе пари от Фелтринели, защото знае, че е приятел на кубинската революция. След като се връща в Италия и подготвя за издаване дневника на Че, Джанджакомо печата хиляди копия от въпросната снимка като част от рекламната кампания за книгата. До края на 1968 г. фотографията става световноизвестна и придобива култов статус. Смята се, че това е образът, който е репродуциран най-много пъти в историята на фотографията. Корда така и не получава нито стотинка за нея. Той твърди, че не се сърди на Фелтринели, защото благодарение на него снимката му е придобила световна известност. Джанджакомо пък се отказва от печалбите, постъпили от продажбите на дневника на Че. В самата книга е написано, че тези печалби ще бъдат предоставени изцяло на революционните движения в Латинска Америка. Този надпис предизвиква официално питане в италианския парламент. Възгледите на Джанджакомо Фелтринели още повече се радикализират след случилото се в Боливия. Той следи с огромен интерес ставащото в Латинска Америка и все повече се убеждава, че нищо не пречи тамошните ляворадикални и освободителни революции да бъдат повторени и в центъра на Европа. За тези му убеждения голяма роля играят и събитията през бунтовната 1968 година. Европа е залята от стачки и студентски демонстрации. Навсякъде звучат призиви за тотална промяна. На всичко. Като се започне от политикоикономическите системи и се стигне до най-интимните отношения. Фелтринели обикаля цяла Италия, участва в безброй дискусии, където излага вижданията си за състоянието на съвременното общество и за необходимостта от радикалната му промяна. Говори непрекъснато за ставащото в Третия свят. За него смъртта на Че е огромна загуба, която обаче няма да спре борбата за социална справедливост. Дори ще я зареди с допълнителна сила. Необходими са незабавни действия в тази посока, а не безкрайни схоластични спорове върху различните интерпретации на марксизма-ленинизма. Кубинският опит дава несравнимо повече резултати от всички теоретични постановки на КПСС и останалите верни на Москва комунистически партии. Фелтринели е убеден, че концепцията за „политическата партизанска война” е валидна не само за Латинска Америка, но и за целия Трети свят, както и за развитите капиталистически държави. Особено за онези, върху които е надвиснала сянката на десен преврат. Фелтринели пътува и в други европейски страни. В началото на 1968 г. е в Западна Германия, за да вземе участие в международен конгрес, посветен на войната във Виетнам и организиран от лидера на германското протестно движение Руди Дучке. От биографията на Дучке, написана от съпругата му Гретхен, разбираме, че по време на личната си среща с Руди Джанджакомо му дава шашки с динамит, които е донесъл от Италия. Студентският лидер спокойно слага експлозива в количката на новородения си син Осия Че, кръстен на библейския пророк и на аржентинския революционер, и заедно с италианския гост се отправят на „сигурно” място. Двамата не обсъждат никакви въоръжени действия, макар че Фелтринели с всеки изминал ден става все по-сигурен, че те неминуемо ще настъпят. През април 1968 г. пише текст, озаглавен „Съществува опасност от държавен преврат в Италия!”. Убеден е, че представители на влиятелни бизнес кръгове и на финансовата върхушка, подкрепяни от ЦРУ и НАТО, ще се опитат да вземат властта със сила, за да не допуснат разрастването на лявото революционно движение. Една година по-рано точно такъв преврат извършват гръцките полковници, а разследване на списание „Л’Еспресо” показва, че още през 1964 г. в някои армейски среди в Италия, свързани с десницата, е подготвян план за насилствено вземане на властта. Тайните служби са абсолютно наясно с радикалните възгледи на милиардера левичар. След всяка публична изява на Фелтринели се пишат подробни доклади за казаното от него. За всеки случай подслушват и телефоните му. Така разбират, че ръководството на Италианската комунистическа партия е настроено крайно отрицателно към вижданията и действията на някогашния си член. Фелтринели пък е възмутен от колаборационисткия характер на ИКП и няма никакво намерение да търси съдействието й при бъдещите си действия. Като начало насочва вниманието си към Сардиния и изобщо към италианския Юг. Иска да превърне този район в „средиземноморска Куба” и смята, че това е най-подходящото място за избухване на социална революция. Финансира местните левичари и сепаратисти. Дори купува два кораба, които смята да включи в неминуемата според него въоръжена борба. През 1968 и 1969 г. цяла Италия е разтърсвана от стачки и демонстрации. Действията на крайните сили отляво и отдясно имат все по-насилствен характер. Започват да избухват и взривни устройства. Предполага се, че зад атентатите стоят неофашистки групировки, чиято цел е да създадат атмосфера на страх. В една подобна ситуация обикновените хора биха приели с радост преврат на десницата, която ще обещае да възстанови реда и спокойствието. Фелтринели пише още един текст, озаглавен „Лятото на 1969 г.”, в който, опирайки се на последните събития, повтаря тезата си за неизбежния десен преврат в Италия. В него е цитиран гръцкият писател Василис Василикос, принуден да напусне страната си след преврата на полковниците: „Ние в Гърция също не вярвахме, че е възможно подобно нещо”. В текста си Фелтринели предполага, че съвсем скоро Италия ще бъде разтърсена от зловеща провокация, която ще даде повод за насилствено вземане на властта от десницата. Ако това се случи, пише Фелтринели, революционната левица трябва да направи всичко възможно, за да попречи на стабилизирането на авторитарния режим. Ето защо още отсега трябва да бъде изградена мрежа от нелегални организации, които да се противопоставят на превратаджиите. Въпреки че съзнанието на Джанджакомо е заето главно с предстоящата въоръжена борба, в началото на 1969 г. той намира време да се ожени за Сибила. Така тя става четвъртата г-жа Фелтринели.
На 12 декември 1969 г. в четири и половина следобед в Земеделската банка в Милано избухва бомба. Седемнайсет души са убити на място, осемдесет и осем са ранени. По същото време в Рим проехтяват три експлозии. За щастие има само няколко леко ранени. На следващия ден отговорните полицейски фактори дават пресконференция. Журналисти от десни вестници питат дали е вярна достигналата до тях информация за арестуването на Джанджакомо Фелтринели. Главният полицейски началник Антонино Алегра мълчи няколко секунди, след което казва: „Засега – отново кратко мълчание – Фелтринели не е арестуван.” „А издирвате ли го?” – продължават журналистическите въпроси. „Не коментирам” – е краткият отговор. Още няколко часа след атентата са арестувани десетки хора, заподозрени, че са съпричастни към организирането му. Всички задържани са анархисти или хора с крайно леви убеждения. Три дни по-късно един от тях, Джузепе Пинели, полита от четвъртия етаж на полицейското управление в Милано и умира на място. Официалното обяснение на полицията е, че притиснатият от неопровержимите доказателства анархист се е самоубил в знак на отчаяние. Според неговите съидейници обаче, както и според всички леви в Италия, Джузепе Пинели е изхвърлен от самите полицаи. Трагичната му съдба ляга в основата на прословутата пиеса на Нобеловия лауреат за литература Дарио Фо „Случайната смърт на един анархист”. През следващите месеци и години се провалят всички опити на разследването кървавият атентат в Милано да бъде приписан на крайнолеви групировки. С времето все по-достоверна изглежда хипотезата, че зад атентата стои неофашистката десница. Във връзка с атентата от 1969 г. дори са осъдени няколко членове на крайнодясната групировка „Ордине Нуово”, за единия от които е доказано, че е сътрудник на ЦРУ. На по-горна инстанция присъдите са отменени. Новината за взрива в Земеделската банка в Милано заварва Фелтринели и Сибила във вилата им в австрийския град Оберхоф. „Това е същият случай като горящия Райхстаг – обяснява Джанджакомо на младата си съпруга. – Трябва незабавно да отида в Милано и да свикам пресконференция, за да изложа своята версия за ставащото.” Променя решението си, когато разбира, че около сградата на издателството му гъмжи от цивилни полицаи. Струва му се, че властите са решили да подхвърлят улики, след което да го арестуват по обвинение, че е сред организаторите на атентата. Решава да не им дава тази възможност и минава в нелегалност. Фелтринели пише открито писмо, в което заявява, че това е най-добрият начин, по който може да се бори с настъпващата диктатура. Твърди, че заради откритата си позиция в защита на свободата е станал крайно неудобен за силите на десницата, които искат да наложат авторитарно управление. Веднага след излизането си в нелегалност Фелтринели се заема със създаването на организацията „Групи за партизански акции” (GAP). В следващите месеци нейни членове извършват демонстративни атентати срещу строежи, където има нещастни случаи поради неспазване на правилата от страна на работодателите. Пътува непрекъснато между Австрия, Швейцария, Франция и Северна Италия. Използва няколко фалшиви паспорта и обръсва знаменитите си мустаци. По времето, когато Джанджакомо Фелтринели създава организацията си, се раждат и „Червените бригади”, най-влиятелната и дълго съществувала ляворадикална бойна организация в Европа. Фелтринели установява близки контакти със създателите на организацията Алберто Франческини и Ренато Курчо. „Правеше впечатление на човек, който знае много повече от нас – разказва по-късно Франческини. – Не действаше спонтанно, имаше обмислен план за революция, един истински глобален проект.” В действителност целта на Фелтринели е създаването на една народноосвободителна армия, която да се бори срещу силите на десницата и в крайна сметка да установи комунистическо управление. Вечерта на 14 март 1972 г. Фелтринели е в градчето Сеграте, близо до Милано, заедно с още двама членове на GAP. Той е замислил една чисто символична акция: взривяването на електрически стълб, което да предизвика проблеми в миланското електрозахранване. При последвалото полицейско разследване двамата му спътници ще разкажат, че са били в автомобила, когато устройството избухнало. Веднага изтичали до електрическия стълб, където лежал вече мъртвият Фелтринели. Разследващите бързо стигат до извода, че новоизпеченият атентатор не е знаел как да борави с експлозиви и на практика се е самовзривил. Още тогава много приятели и съидейници на Фелтринели не приемат официалната версия за нещастен случай. Според тях става дума за инсценировка. Налице са основателни съмнения, че някои от раните по тялото на издателя не са причинени от експлозията. Затова привържениците му смятат, че той първо е бил приведен в безпомощно състояние, след което е бил взривен. Това, разбира се, е само хипотеза. Смъртта на Джанджакомо Фелтринели остава една от големите италиански мистерии от 70-те години на миналия век. Шест години по-късно страната ще бъде разтърсена от още едно трагично събитие – отвличането и убийството на Алдо Моро. Конкретните извършители са „Червените бригади”, но и до днес остава неясно кой точно е замислил и поръчал това престъпление. Защото твърде много са хората, пък и държавите, които имат интерес Алдо Моро да изчезне завинаги. Затова и смъртта му поражда толкова въпроси, които и до днес нямат убедителен отговор. Точно както става и със смъртта на Фелтринели.