Интервю на Юлия Владимирова с проф. Миглена Николчина, преподавател в Катедрата по теория и история на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”, поетеса, феминистка и психоаналитик

Какво мислите за всичките разцепления, разделения, раздори и скандали, съпътстващи  българската литература днес на фона на малките й мащаби? Здравословно ли е това или по-скоро създава пропаст между обществото и интелектуалците като негови вдъхновители?

Здравословно или не, със сигурност не е ново. Литераторите не са имунизирани срещу безобразията в човешките отношения, колкото и да би ни се искало да е така – вижте например враждата между Гонгора и Кеведо през XVII век – като се започне с твърде опасните в онази епоха инсинуации за хомосексуализъм и еврейски произход и се стигне до имуществени машинации, от нищо не са се погнусили. А и двамата са много големи творци. От друга страна, бих възразила срещу малките мащаби на българската литература днес – аудиторията й расте както в България, така и извън нея. Започна да става възможно да се живее от писателски труд. От едната слава до икономическото състезание, поводи за съперничества има. Проблемът е, че при голямата подвижност на новите медии, разпри, от които би се срамувала и най-долната кръчма, стават публично достояние. А това, разбира се, не може да буди симпатии у хората, които очакват от литературата смисъл, мъдрост, по-широк хоризонт в разбирането на живота.

90-те бяха белязани от полярни демаркации, комунисти-антикомунисти, нови и стари, много хора са се изградили в това време и продължават да го живеят, да го възпроизвеждат. Доколко спорът в „Литературен вестник” е също такъв? Каква е Вашата гледна точка за него?

Беше направен опит да се придаде политическа и идеологическа основа на спора около „Литературен вестник”, в настъпилата суматоха някои може би дори си повярваха, че има такава. Вестникът е бил наричан десен, просто защото ляво у нас обозначава „революционната традиция” (този оксиморон е на социолога Андрей Бунджулов) на бившата номенклатура, която икономически и идеологически отдавна вече няма нищо общо с някакво истинско ляво. По дух обаче „Литературен вестник” е ляво анархистичен и по начина си на управление – нещо като комуна. Като се изключи Едвин Сугарев, в повечето случаи там работят интелектуалци, които нямат или имат само краткотрайни едни или други партийни ангажименти. В тази обща рамка хората, които са го правели през годините, доста са се различавали в преценките и реакциите си на едни или други събития и по конкретни политически казуси са заемали и конфликтни позиции – такъв казус беше първата гладна стачка на Едвин Сугарев, посочвам този пример, тъй като засяга „основателите”, които като че ли са забравили това.

Въпросът, следователно, е какво след две-десетилетна пауза събра Ани Илков, Владимир Левчев, Румен Леонидов, които напускат по своя воля вестника преди повече от 20 години, и Едвин Сугарев, който продължаваше да бъде редактор, но с дълги прекъсвания около различните му дипломатически назначения – какво ги събра около каузата да коригират днешните му редактори? Това, че не се давало път на младите, просто ще го подмина, защото една бегла разходка по страниците на вестника, ще покаже, че няма такова нещо. При положение, че от години не се плаща нито на редакторите, нито – в повечето случаи – на сътрудниците, неизбежно е да се разчита на младежки, предимно студентски ентусиазъм. Няма да се спирам и на обвинението в академизъм, това е дори смешно, като се има предвид, че Ани Илков, Владимир Левчев и Едвин Сугарев са до един свързани с академични институции. А в особено голяма степен това се отнася до най-яростния борец с академизма, Владимир Сабоурин, който не само е професор и голям доктор, но и със сигурност би могъл да бъде разшифрован като поет само при солидна академична ерудиция и – как да го кажа – добросъвестност.

Какво тогава? Има и случайни „фишеци”, но за мене общата причина е чувството за неудовлетвореност на тази генерация, към която принадлежа. Това са силни поети, ярки индивидуалности, интересни, страстни, активни личности. Усещането им е, че не са оценени по достойнство. Аз споделям това усещане. Опитът обаче да се стовари недоволството върху издание, което по силата именно на оставената от основателите традиция се управлява на комунални начала от работещите в него, беше наистина и тъжна, и жалка гледка.

Навлизаме ли във време на още по-контрастни демаркации?

Да го кажа пак – политическите и социални демакрации в конфликта около „Литературен вестник” не са реалните. Вън от това, ако „революционната традиция” реши по познатия от историята начин да си разчисти сметките с всяко инакомислие, ако – и тук вече генеалогията би била по-сложна – се разиграе картата на примитивния национализъм, неизбежно ще има изостряне на конфликтите на идейна и политическа основа.

Една от основните критики на някои писатели, поети и академични литературни лица е, че пазарът на литературата в страната ни е подменен, тъй като се лансират едни имена за конкурси, награди и журита, което не дава шанс на голяма част от талантливите автори да достигнат до читателите и да се изявяват. Също така не се виждат ясни правила за даден избор за литературна награда. Милен Русков беше нарекъл това „литературна мафия”. Вие наблюдавате ли подобен механизъм и виждате ли смисъл в бунта на тези хора?

Странно е тъкмо Милен Русков да се оплаква. Както предишните му романи, така и великолепният „Възвишение” имаха сериозен успех. Голяма част от този вид говорене агресивно и понякога доста безвкусно се изсипа върху главата на Георги Господинов, който като на пук печели извън страната награда след награда. Е каква ще да е тази космическа мафия в негова полза, ако не простият факт, че писането му се харесва? Мене Сабоурин ме обяви за сив кардинал на мистериозен литературно-теоретичен октопод. Благодаря, както се казва, за доверието, де да беше! През последните петнадесет години не съм била член нито на Факултетния съвет, нито на общите събрания на университета – а бе страшна власт! Излиза, че на Сабоурин му се зловиди самото наличие на плодотворен и напълно неформален научен обмен, в който при това многократно сме го канили да се включи – тук вече наистина не става дума нито за масови публики, нито за пари, нито за титли.

Що се отнася до наградите, те се определят от жури. Може да не ни харесва, че Боб Дилън взе Нобелова награда, но това е положението. Скандалът около наградата на „Перото” беше особено сбъркан – тази награда се определя с набиране на точки от номинациите, журито дори не се е събирало. Ако се бяха събирали, при тази злонамерена атмосфера може би щяха да решат да подминат този път Георги Господинов. Но не са се събирали, такъв е бил регламентът, и фактът е такъв – Георги Господинов е най-универсално харесван. И аз се надявах разказите ми или „Изгубените еднорози на революцията” да бъдат забелязани, но не бяха. Е кого да обвинявам?

Ще цитирам едно изречение на Божана Апостолова – книгите, като хората, имат съдба. Тази година излезе „Трусът”, роман на баща ми Илия Николчин, писан преди 40 години. Не доживя да го види. Темата на романа е тежка, за онази епоха – колективизацията. Въпреки това на същата тема малко по-късно се появява „Хайка за вълци” на Ивайло Петров. Тоест принципно романът на баща ми все пак е можел да излезе. Но не се е случило. Има го, уви, това в изкуството, има го това да не те оценят, да те пренебрегнат и в собственото ти семейство, има го феноменът на посмъртното оценяване. Не го пожелавам на никого, не казвам, че трябва да приемаме това примирено, но това са реалности.

Бих искала да коментираме и изненадващата (за някои) победа на Тръмп в САЩ и по-точно един аспект от нея – за него са гласували 58% от белите жени според данни на CNN. Въпреки, че е известен с мизогинията си и е обвиняван в сексуален тормоз над жени, много от анкетираните признават, че са гласували за него, не защото искат, а защото не могат да гласуват за Клинтън като въплъщение на корпоративния феминизъм, липсата на доверие, корупцията, тайните сделки и лъжите. Какво мислите за този парадокс?

Каквито и простъпки да има Клинтън, те са нищожни в сравнение с пищната персона на Тръмп. Все пак между многото му прегрешения на последно място бих сложила мизогинията. Човекът очевидно обича жените, особено източноевропейките. Чак се чудя дали в основата на тази любов не работи фантазията за титовизма и други подобни светли примери на управление. Жените гласували за него – ами че то и Хитлер се е радвал на голяма популярност сред жените.

Във връзка с по-горния въпрос, оказва се, че интелектуалният феминизъм не е разпознаваем в определени класи и жените възприемат определено поведение към тях за нормално, в България е така примерно с Бойко Борисов. Това може ли да бъде преодоляно?

Ще развия казаното преди малко. Феминизмът е сноп от теории и практики, свързани с леви и либерални платформи и е споделян от жени и мъже с такава политическа ориентация. Възможно е такива хора дори да се съпротивяват на термина феминизъм, но на практика да споделят позициите му. Ще го кажа по друг начин: жените не са автоматично феминистки, а мъжете – сексисти.

Както и в случая с Тръмп, по отношение на Бойко Борисов – но това проработи и спрямо летеца Радев, за когото, признавам си, и аз се надявам да се окаже разумен, принципен, независим и пр. Тоест тук и аз съм в плен на фантазии – наяве излизат ирационалните компоненти в избора. Такива има, и те не са привилегия на жените.

Как това се преодолява? С бавната и винаги изложена на кризи работа на просвещението. Новите медии в самоопиянението си забравиха за тази работа. Подобен е информационният взрив, наред с другите паралели, през 30-те години. Дано урокът, наместил нещата, не е пропорционално кървав.

Фанатизмът ли е крайната точка на Просвещението? Доведе ли ни то до безмисловност (според Хана Аренд модерният човек не може да мисли)? Хората живеят в своите балони и се фанатизират във всяко отношение, виждаме го дори и в литературата.

Фанатизмът не е нито крайна точка, нито край на Просвещението. Проблемът е чудовищната стратификация на знанието днес. Човечеството в момента има една прослойка, която обитава съвършено друга епоха. Вижте новите постижения в биологията, роботиката, космическите полети. На прага сме да станем многопланетни същества. На този фон огромни маси от хора изглеждат като регресиращи в друго време и дори друг биологичен вид. Единственото решение тук е работа по снемане на чудовищните глобални неравенства и адекватното образование.

Тази работа предполага наред с други неща подобаваща роля на изкуството и хуманитарното знание, които придават смисъл и създават мост между психическата нужда на човека и новите хоризонти, разкривани от точните науки и новите технологии. Според Юлия Кръстева това означава припознаване на „радикалното зло” (това понятие има у нея психоаналитичен смисъл, т.е. отнася се до индивидуалното ставане на субекта), което не е било достатъчно взето предвид от просветителския проект. Иначе казано, просветителският проект прекалено много разчита на разумността и доброто начало у човешкото същество. Но нещата са малко по-сложни. Едно ново образование, вместо постоянно да ни занимава с икономически ползи, би трябвало да тръгва от педагогиката на това радикално зло, което според Кръстева е следствие на „пред-религиозна нужда да се вярва.”  И което, ако не получи адекватно решение, води до самоубийство, тероризъм, фанатизъм и пр.

Знам, че сте почитателка на фантастиката, за това ми е интересно как виждате света утре? Ще бъдем ли машини или вече сме?

Какво от човешкото искаме да запазим, това е въпросът. Какво си заслужава? И на тази основа редно е да работим за трансформация, която да изведе човечеството извън люлката на Земята.