Страната на ацтеките е лабораторното доказателство, че парите изяждат демокрацията дори там, където тя има жизнени корени.

„Разкарай се или ще ти пръсна черепа” – това чува Ернесто Гереро, когато полицай от Игуала му опира дулото на автомат в челото. В мрака на асфалта са проснати десетки студенти с ръце зад тила. Това са другарите му от колежа в Айоцинапа. Когато униформените взели да ги товарят в два камиона, Ернесто си позволил да попита къде ще ги карат. За него просто не останало място. Затова и оцелял. Градът с ироничното име Игуала (на исп. равна) всъщност е олицетворение на неравенството. Формално го управлява кметът Хосе Луис Абарка Веласкес, но реалната власт държи местният наркокартел „Герерос Унидос” (исп. „Обединените воини”). Силният човек в Игуала е съпругата на кмета Мария де лос Анхелес Пиниеда Виля. Тъкмо тя държи финансите на картела.

Клането в Игуала Сутринта на 26 септември стотина студенти педагози с два автобуса потеглят от Айоцинапа за столицата Мексико Сити. Всяка година на тази дата младежите, които учат в колеж за сиромаси, пътуват до мегаполиса, за да отбележат трагедията от 1968 г., при която властта убива десетки демонстранти. Този път решават да се отбият в Игуала, за да смутят благотворителната акция на кметицата в сянка и да протестират срещу срастването на властта с мафията. Дори нахлузват маски, за да си вдъхнат куража на анонимността. Но всесилният наркокартел, изглежда, е имал свой човек сред студентите и бароните са информирани за акцията. Местната полиция е спешена да ги спре с оръжие, а операцията тутакси се обръща в трагедия. Униформените откриват безпосочен огън по студентите, които скачат от автобусите и се пръсват по околните улици. В опит да се спасят някои се мятат на стъпалата на преминаващия градски транспорт, но куршумите ги застигат и покосяват дори случайни минувачи. Арестуваните са проснати на асфалта, а през нощта извозени в два камиона до сметището на съседния град Кокула. Предават ги на професионалните главорези от „Герерос Унидос”. По-късно неколцина от тях ще направят самопризнания как са инквизирали студентите, преди да ги убият с по един куршум в тила. Сетне ги изгорили на клада от автомобилни гуми и сухи клони. На другия ден закопали останките: 43-ма младежи, бъдещи учители. Оцеляват само помилваните от съдбата. Като Ернесто Гереро, който разказва историята пред няколко медии. Кметът и кметицата офейкват на следващия ден, а мексиканците излизат на улицата.

Наркодържава

Понятието си пробива път от 80-те, когато неолибералните реформи зомбират силите на държавата, но легализират свръхконцентрацията на пари в частни ръце. Виртуалните пари и борсовата спекула замитат дирите на инвеститора и южноамериканските наркобарони се впускат в казино-капитализма на Уолстрийт. Днес те са сред основните играчи и държат толкова разнообразни портфейли от акции, че разследването им е практически невъзможно. Нещо повече: би предизвикало икономически трус, който никоя държава не може да си позволи дори в името на правосъдието. Ако цените на авокадото в супермаркета ви се струват скъпи, то е, защото в щата Мичоакан, най-големият световен производител на „зеленото злато”, изкупните цени са натоварени с 20%, които селяните отчитат на местния картел. Трафикантите инвестират в агропроизводството и вече владеят около 30% от стопанствата в Мексико. В туризма и недвижимостите са много по-влиятелни. През 2008 г. в САЩ се разразява ипотечната криза, която сетне ще прерасне в световна финансова. Само един щат я преживява като лек вирус: Тексас. Той е Обетованата земя на мексиканските наркотрафиканти, елитът на картелите, които пристигат с бронирани хамъри, купуват терени, строят голф игрища и цели квартали с бунгала за гастарбайтерите. Отварят частни училища за децата си. И винаги плащат кеш. „През 2010-а не по-малко от 20 милиарда долара напуснаха страната по посока към САЩ – свидетелства Ернесто Кордеро Аройо, бивш министър на финансите на Мексико. – Куриозното е, че борбата с прането на пари в Мексико е допинг за икономиката на Тексас. Да речем, забраната да се плаща кеш при закупуване на луксозни стоки, самолети, яхти, резиденции тласна картелите да похарчат 8 милиарда кеш в САЩ.” Парадоксално, но когато САЩ стимулират борбата с прането на пари и разработват правила за прозрачността на финансите в Южна Америка, де факто ускоряват прането на парите на картелите, които бързат да ги завъртят на борсите. Вашингтон харчи 40 милиарда годишно в борбата с трафика на дрога: строи стени по границата, залавя миниподводници с бял прах и стреля на месо в Колумбия. Но САЩ са структурно обвързани с дрогата, феномен, онагледен от Стивън Содърбърг в знаменития му блокбастър „Трафик”. Защото благоденствието от 90-те банализира кокаина и според статистиките днес 16% от студентите са пробвали „бялото”. А за Уолстрийт парите от дрогата са това, което са наркотиците за зависимия: необходима доза, без която не може. Така Северна Америка е едновременно най-големият пазар за дрога и трезор за парите от продажбата й. Затова наркодържавите се множат въпреки добросъвестните усилия на американските полицаи и агенти под прикритие от DEA. Моузис Наим от Carnegie Endowmen напомня, че само през 2010 г. във връзка с трафика на дрога са разследвани и изобличени президентът на Никарагуа, премиерът на Косово, синът на премиера на Гвинея, неколцина висши политици от хунтата в Мианмар и десетки регионални политици в Мексико. Наркодържави са Афганистан, Колумбия, карибските островни държавици, джуджетата от Централна Америка. Но най-вече Мексико!

Приватизация на терора

Дневно той отнема живота на тридесетина мексиканци. „Държавата днес е криминална институция, с която наркобароните и политиците си служат, за да контролират обществото и да избегнат най-страшното: втора мексиканска революция” – така резюмира националната ситуация един ляв всекидневник. В периода 1970-1982 г. президентите Луис Ечевериа и Хосе Лопес Портильо ликвидират всякаква форма на съпротива: партийна, синдикална, студентска. Което не пречи страната да домакинства Мондиала през 1986 г. под безкритичния поглед на света. В страната вече няма влиятелна политическа опозиция. В мексиканската традиция селските армии винаги са били контрапункт на репресиите на властта. След тяхното ликвидиране властта не среща реална съпротива и за наркобароните е въпрос на едно десетилетие да се инфилтрират на всички нива. Огромното преселение на мексиканци към САЩ създава внушителни търговски плацдарми в големите американски мегаполиси. В Мексико с черен хумор говорят за „побратимени градове” като Игуала, чийто картел „Гериерос Унидос” държи монопола на дрогата в Чикаго. През 90-те неолиберализмът диктува националната политическа мода, данъците падат, а мизерстващата полиция гледа със завист джиповете на частните охранителни фирми, които ескортират бароните. Униформените масово мигрират в частния сектор. Чак през 2006 г. президентът Калдерон подхваща закъсняла „война с наркокартелите”. Всъщност бароните вече си служат с полицията, като я нахъсват срещу конкурентите, за да си разчистват терена. Днес фронтът между държавата и картелите е напълно неразличим. Затова и парите, които САЩ изливат в мексиканската полиция, са като гасене на огън с бензин. С тях полицията купува оръжие, бронетехника и дори авиация, които картелите от дистанция насочват един срещу друг. Статистиката е красноречива. Кристоф Хайнс, опълномощеният от ООН докладчик по въпросите на наркотерора в Мексико, свидетелства, че месечно екзекуциите са нараснали от 1426 при президента Калдерон на 1688 при президента Пеня Нието. Което не пречи днешният държавен глава с безупречен загар и външност на плейбой да краси корицата на TIME през 2012-а като икона на дръзкото реформаторство. Трагедията с 43-мата мъченици от Айоцинапа подейства като електрошок на ацтеките. Родителите на жертвите образуваха комитет и обикалят с автобуси за митинги в страната. Стотици хиляди мексиканци излязоха на улиците, но революцията изглежда мираж. В държава без опозиция, с наплашена преса (57 убити журналисти за десетина години) и деморализирано население гневът не може лесно да приеме организирана форма. „Мексико е наркоклоаката на цяла Северна Америка и зависи от общото здраве на организма – твърди всекидневникът „Ла Хорнада”. – У нас има повече кандидат-емигранти, отколкото непримирими граждани” – резюмира журналистът Луис Ернандес Наваро. Звучи познато, нали?